3112.2014
Словенският алпинист Марко Презель е известен със своите забележителни изкачвания и с прямите и честни съждения. Миналата седмица имах щастието да го интервюирам. За среща с него не е необходим информационен повод, но все пак се възползвах от неотдавнашното му изкачване на Хагшу*. И, разбира се, скоро разговорът ни излезе извън рамките на тази тема.
Марко Презель
Снимка: ©Елена Дмитренко
Photo: ©Elena Dmitrenko
Марко Презель, Алеш Чесен и Лука Линдич, които изкачиха Хагшу в
Киштварските Хималаи по нов маршрут
Снимка: ©Марко Презель
Не приемай моите отговори лично. Не мога да поемам върху себе си отговорността за твоите въпроси!
- Това ще бъде първата реплика в интервюто с тебе…
ОК, няма проблеми. Да почваме.
- Годината си отива. Добра или лоша бе тя за тебе?
Някъде по средата. Контузих рамото си и травмата ме мъчеше почти половин година. По това време не можех да ходя в планините. И когато заминахме за Индия, рамото все още ме безпокоеше. Но след седмица болката изчезна… Не се шегувам.
- Вероятно, рамото ти е разбрало, че няма избор.
Заминах за Индия, просто за да видя какво ще стане. Мисля, че бях травмиран не само физически, но и психически. Бях нещастен поради факта, че не мога да се катеря. Но в Индия успях да преодолея обичайния си жизнен порядък, при който от сутринта започвах да се самосъжалявам за болката, която изпитвам.
- По време на катерене ли беше се контузил?
Да. Отначало травмата не беше сериозна и аз не й обръщах внимание, продължавах да се катеря. Така се стигна до крайно неприятни усложнения.
- Получил си урок?
Може би. Това е като да вкарваш нови номера в мобилния си телефон. Паметта му се обогатява, но апаратът си остава старият. Така и моят мозък се обновява всеки ден, но тялото ми е същото. В това е проблемът ми.
- Значи не вярваш, че е възможен up date не само на мозъка, но и на тялото?
Посочи ми поне един човек, у който това се е получило.
- Има такива хора. Има.
Когато тръгнах за Индия, мислех, че още повече ще повредя рамото си. Но стана иначе. Оказа се, главата ми е много по-свързана с останалия организъм, отколкото предполагах. Още не съм се върнал към обичайната си форма и трябва много да внимавам. Но съм щастлив, че отново е катеря и получавам удоволствие от това.
Северната стена на Хагшу и линията на изкачване
Снимка: ©Марко Презель
Photo: ©Marko Prezelj
- Ти спомена експедицията в Индия. Да се върнем на нея. Имаше слабо познат връх, нов маршрут, нещо като спречкване с Мик Фаулър. Как алпийската общност възприе всичко това?
Започва да ми писва от тая история, от това да обяснявам кой крив, кой прав. Хората, които участват в дискусията, си седят пред компютрите и дрънкат небивалици. Мнозина от тях се взимат много на сериозно. А мене не ме интересува мнението на хора, които не са вътре в нещата. Ние бяхме трима словенци. Трима словенци без имена. Такъв беше подходът към нас. А когато стана дума за британците, това бяха Мик Фаулър и Пол Ремсдън, разбираш ли. Защо ние бяхме “словенците”, а те бяха Пол и Мик?
- Не знам. Може би защото средствата за масово осведомяване бяха британски?
И аз не знам (смее се). Но беше така. И това може би е нормално. Предпочитам да съм словенец отколкото Мик Фаулър, защото това е етикет, марка.
- Защо, вие не сте ли марка?
Не казвам, че не сме марка. В случая ние искахме разрешения за два върха и не ги получихме. И то в момента, в който бяхме си платили самолетните билети, бяхме изразходвали една сума за организация, половин година се бяхме боричкали с проблемите. Точно две седмици преди отпътуването ни запитахме нашата агенция какво да правим. И тя ни предложи да се насочим към Хагшу. Тогава видях върха на снимка. Порових се из Google. Разбрах, че се намира в район, който не бях посещавал. Така че за мене, с неизлекуваното рамо, всичко бе в духа: “Добре, нека да го видим това ново място”. Тогава ние поискахме разрешение. И го получихме. Доста по-късно разбрахме, че Фаулър и Ремсдън имат позволение за същия връх. А ние си мълчахме, тъй като не знаехме нищо съществено за върха. В интернет нямаше снимки от по добри гледни точки, защото нашите предшественици ги бяха запазили за себе си. В частност снимките на северната стена. Най-красивите изгледи към върха се откриват по време на подхода към него. Но тези снимки ги нямаше в мрежата. Но това е напълно нормално.
- А британците бяха лелеяли мечтата за този връх от доста отдавна?
Да. Мик ми каза, че за мечтали за този връх цели 20 години. Но ние не знаехме това и попаднахме на това място по случайно стечение на обстоятелствата.
Лука Линдич по северната стена на Хагшу
Снимка: ©Марко Презель
Photo: ©Marko Prezelj
- Но през тези 20 години всеки би могъл да се добере до върха…
Когато ние се оказахме в подножието му, в Индийската алпийска фондация разбрали, че са ни издали permit за същия връх както на Мик Фаулър и Пол Ремсдън. Това им станало ясно едва след брифинга, на който получихме документа на книга, черно на бяло, след отпътуването ни от Делхи.Нашето разрешение беше валидно от 12 септември до 14 октомври 2014 г. или нещо такова. След още два дни, когато вече бяхме в Лех, те позвъниха на нашия офицер за свръзка и му казаха, че трябва да напуснем базовия лагер след десет дни. Т. е., след като бяха разбрали, че са допуснали грешка, бяха решили просто да се отърват от нас, изгонвайки ни от района. За нас това бе странно и неприемливо. Защото имахме разрешение.
- Бяхте го и платили…
Да, хиляда долара. И бяхме разстроени, защото преди това ни бяха отказани разрешения за два други върха. Имахме разрешение, а те разиграваха игрички. Така че, търпението ни се изчерпа и ги пратихме… сещаш се къде. Ние просто искахме най-накрая да имаме връх, на който да направим опит за изкачване, макар да не се бяхме готвили за него и да нямахме конкретен план. Искахме да го доближим, да го разгледаме и тогава да вземем решение какво ще правим. И тогава избрахме линията, която бяха набелязали Фаулър и Ремсдън. Нали разбираш, по девствена стена човек избира най-логичната линия. В какво се състоеше проблемът? Мик бе написал на парче хартия молба да изберем друг маршрут. Защо ние трябваше да катерим по друг маршрут, а не те? На какво прилича всичко това? Зная, че те са споделяли с мнозина мнението, че ние сме били длъжни да променим плановете си, защото става дума за Мик Фаулър. Ти чула ли си логична причина защо ние е трябвало да променим маршрута си?
Бивак
Снимка: ©Алеш Чесен
Photo: ©Ales Cesen
- Не, не съм чувала.
Ние също. Ние направихме същото, което биха направили те, ако бяха на наше място. Това ми напомня вица за двамата приятели, които отишли на ресторант и си поръчали риба. Сервитьорът им донесъл две риби, които видимо се отличавали по размер. Единият грабнал по-едрата, а другият го упрекнал, че не се прави така и че на негово място би взел чинията с по-малката риба. На което първият отвърнал: “Ами, ето – взе я!” Последните, които могат да разсъждават за джентълменско поведение са англичаните. Цялата история на изкачванията в района на Шамони е претъпкана с конфликти между англичани и французи.
- Да се върнем на Хагщу. Цялата тази история с индийската бюрокрация намирисва отдалече, но самото изкачване, надявам се, ви е харесало?
Да, разбира се. Още повече, че нищо не знаехме за върха и нямахме представа какво можем да очакваме от него. Британците дойдоха след 20-годишно чакане. Но това си беше техен проблем.
Алеш Чесен по северната стена на Хагшу
Снимка: ©Марко Презель
Photo: ©Мarko Prezelj
- Би ли описал маршрута?
Много логична линия, но не очаквахме, че релефът ще е толкова сложен. Освен това се надявахме и на по-леки условия. В действителност бе много студено. В по голямата си част маршрутът е много стръмен и е покрит с труден лед. В други условия може би бил по-лек. Но като цяло напомня Тура на Джексън (Jackson Voie, Jackson Route) по северната стена на Ле Дроат във Френските Алпи. Може би е малко по-труден…
- Колко време ви отне изкачването?
Три дни от лагер до лагер. Стартирахме от палатка в подножието (нещо като малък преден базов лагер). За 23 часа стигнахме до края на северната стена. След това ни бе необходим още един ден, за да стигнем до Северния връх и да траверсираме до Южния. Вторият ни бивак бе на 10 метра под върха.
- Т. е., действали сте почти нонстоп, особено ако се вземе предвид направеното през първите две денонощия…
Нямахме възможност да спрем за нощувка по-рано. Нямаше подходящо място, щяхме само да си загубим времето, защото не разполагахме със съоръжения за такъв бивак. Бяхме свели багажа си до минимум. Така че, за нас бе по-изгодно да продължим изкачването, за да не мръзнем през нощта.
Началото на маршрута по северната стена на Хагшу
Снимка: ©Марко Презель
Photo: ©Marko Prezelj
- Какви бивачни съоръжения имахте?
Разполагахме с малка двуместна палатка “First light BD”, в която успявахме да се вмъкнем и тримата, и два спални чувала. Смятам, че изборът на екипировка и съоръжения влияе върху всички последващи решения. И обратно. Ако взимаш нещо “за всеки случай”, вярвай ми, ще се възползваш от него. Човек е устроен така. А ако нямаш нещо, което би използвал “ако се наложи”, ще е справиш и без него. Ние нямахме нищо излишно. В това се състоеше подходът ни към изкачването. На такъв маршрут, ако раницата ти е прекалено тежка, започваш да се движиш бавно. А аз не виждам причини такъв маршрут да се катери бавно.
С британците след връщането
Снимка: ©Марко Презель
Photo: ©Marko Prezelj
- Зимата дойде. Имаш ли планове за предстоящия сезон?
Имам. Но не бих казал, че са големи. Иска ми се да покатеря в Европа. Не планирам зимна експедиция. Вече съм на възраст**. Ходя по планините от 30 години. И сега ми е нужно време, за да осмисля преживяното и впечатленията от поредната експедиция. С радост се връщам у дома.
- Вече не изпитваш жажда да се прехвърляш от експедиция на експедиция?
Зависи какво разбираш под експедиция. Ходенете в Алпите за мене не е експедиция.
В замъка на Меснер по време на международна алпийска среща
Снимка: ©Елена Дмитренко
Photo: ©Elena Dmitrenko
- Как се отнасяш към зимния алпинизъм? Въпросът ми е “сезонен”…
Обичам алпинизма във всичките му разновидности и проявления. И не обичам неговото деление. Алпинизмът е алпинизъм. Извън времето, през което го практикуваш. А ако не обичам нещо, това са изкуствените опорни точки. Разбирам ситуацията, в която не ми стигат умения или съм сбъркал линията, и се налага да прибягна до техниката на изкуствените опорни точки. Изминали са десет години от момента, в който за последен път тръгнах по маршрут, за който знаех, че ще са ми необходими изкуствени опори. Не казвам, че използването им е “неправилно”. Аз просто избрах друг път. Използването на изкуствени опорни точки е работа, а не катерене. То изключва творчеството. Макар че може да се каже и по друг начин – това е творчество в използването на различни приспособления. Разбираш ли ме? Избери от шест френда само три и се опитай да минеш и без тях по време изкачване. Обичам творческия подход към алпинизма. А изкуствените опорни точки водят до задънена улица в развитието му. Колкото по-сериозен “изкуствен” маршрут избираш, толкова повече железа взимаш. Колкото повече железа носиш, толкова по-бавно се придвижваш. И ако скалата не се разпадне, ти можеш да “се катериш”, където поискаш – докато имаш сили и железа. Това не е моят избор.
Северната стена на Хагшу, бивак на 6320 м
Снимка: ©Марко Презель
Photo: ©Marko Prezelj
- А високите планини през зимата? Очакваме поредната част от “Марлезонския балет”*** по склоновете на Нанга-Парбат. А Денис Урубко и компания мечтаят за зимно изкачване на К-2.
В какъв стил искат да се изкачат? Това е въпросът ми. Изкачване на Нанга Парбат и на К-2 през зимата е възможно, но въпросът е: “Как?”. Доколкото ми е известно, те искат да организират междинни лагери и в една или друга степен да обработват маршрута.
- Може би да. А ти предлагаш fast & light?
За мене е неприемливо организирането на междинни лагери. Не смятам, че височината на върха и ниските температури през зимата са достатъчно основание за това. Разбираш ли? Да вземем, например, въпроса за допълнителния кислород – става дума за височинните изкачвания като цяло, а не конкретно за споменатите по-горе експедиции. Може да се каже: “Ще вземем допълнителен кислород, защото можем да замръзнем”. Но историята познава изкачвания на осемхилядници без кислород. Хората, които са ги направили, не са много. Така че защо да се използва допълнителен кислород и да се опъват парапети? Ни виждам друга причина за това, освен желанието да бъде принизен даден връх. Изкачването на такъв връх без предварително оборудвани лагери, без кислород и без парапети е достъпно за малцина. За тези, които много тренират и бавно трупат опит, правейки все по-трудни и по-трудни изкачвания. А случващото се на Еверест разрушава подобен подход към алпинизма. Организаторите на комерсиални екпедиции внушават на хората, че са им необходими кислород, парапети и лагери. Ако се отменят тези правила, играта ще се промени за страшно много хора. Те ще трябва повече да мислят за себе си и да се пазят. И изкачванията ще бъдат по силите на малцина.
На тържествената вечер на Руската федерация
по алпинизъм в Москва
Снимка: ©Даниил Колодин
Photo: ©Danyil Kolodin
Когато бях в Москва за слайд-шоу, организирано от Лиана Даренская (през 2008 г., тържествена вечер на Руската федерация по алпинизъм – бел. авт.), към мен се приближи алпинист, който беше загубил пръсти на Кан Тенгри …
- Павел Шабалин.
Да. Приближи ме и каза: “Ето, виж какво ми донесе вашият шибан алпийски стил!” И беше абсолютно прав. Не смятам, че моето мнение е единственото правилно. Просто казвам, че хората трябва да е отнасят с по-голямо уважение към планината, давайки си сметка за своите възможности. Например, в момента не съм във форма да тръгна в алпийски стил към Еверест. Преди две години чувствах, че мога. Но сега не съм достатъчно подготвен, до неотдавна бях контузен. Когато човек се решава на нещо подобно, поема допълнителен риск.
- Смяташ ли, че някой от днешните алпинисти може хипотетично да направи това?
Да направи – какво?
- Да се изкачи в лек стил на К-2 или на Нанга Парбат през зимата.
Това е глупав въпрос. Не казвам, че ти си глупава. Но въпросът ти е някак… женски. И го задаваш поради недостатъчен опит от ходене по високите планини. Казах, че не нося отговорност за въпросите ти… Ти уточни, че става въпрос именно за К-2 и Нанга Парбат. Защо?
- Защото тази зима се предвиждат редица експедиции на двата върха…
Ще ти кажа защо К-2 все още няма зимно изкачване. Защото това не е връх, а е само цел. Същото важи и за Нанга Парбат. Поляците опитваха няколко, не помня точно колко, пъти. И така стигаме до въпроса “Как?”. Нека вземем руските експедиции на К-2 и Макалу. Организаторите им използваха хеликоптери за “заброски”. А защо вертолетите превозиха багаж до базовия лагер, а не, да кажем, до 7000 метра? Не казвам, че съм против това. Просто уточнявам използването на технически средства. Моето изказване може да изглежда лицемерно, защото аз също съм използвал хеликоптер. Опитвам се да кажа, че зимните условия в планината, дори и да е от най-високите, не оправдават подобен подход.
- Т. е., искаш да кажеш, че соловият опит на Даниеле Нарди на Нанга Парбат миналата зима е бил по-честен спрямо планината от останалите?
Същината е в детайлите. Целият алпинизъм е в детайлите. Най-общо казано, колкото по-прозрачен и по-прост е избраният стил, толкова по-голямо е удовлетворението и толкова по-силни са впечатленията.Когато човек приема тези правила на играта, той може да смени целта си с по-лесна, тъй като залозите се повишават. Но и резултатът е съвършено друг. Едно е да кажеш, че си се изкачил на Еверест без парапети, без кислород , без предварително организирани лагери. Друго е, ако си ги използвал. Ако изнасилиш жена, ще станеш клиент на полицията, защото такова отношение към жените не е прието. Това не е стил. Аналогията, признавам, е твърде груба. Но мнозина не разбират предмета на спора. Те не проумяват, че алпинизмът не е стигане до върха на всяка цена. Наистина, някои хора имат друга представа за това кое е честно, а кое – не е. В миналото използвах фиксирани въжета. Но в един момент осъзнах, че това е нечестно. Така че не проявявам лицемерие. Ако някой ме посочи с пръст и каже: “Ето този е използвал парапети!”, ще му отговоря: “Да, така е. Но си взех урок от миналото. Времената се промениха”. Ако в съвременните условия използвам парапети, постоянни лагери и т. н, не остава място за неизвестността и неопределеността.
Спускането от Хагшу по Полския маршрут
Сника: Лука Линдич
Фото © Luka Lindic
- Ако горе нещо се обърка, а нямаш парапети и изкуствен кислород, рискът се повишава неимоверно...
Това е класическо бълнуване. Не приемай казаното лично. Ако човек се бои от промяна в ситуацията, ако се страхува от риска, то не бива да тръгва. Трябва да се избере друг връх.
- Аз мисля не само за чистотата на стила, но за опазването на живота. Като представител на медиите съм длъжна да помня това. Стилът е нещо добро за спортистите. Но как да бъде приближена тази мисъл на останалите? Този въпрос е открит.
Цялата информация, която трябва да предоставяш на общността, е: “Не” на кислорода, “Не” на парапетите”. Но Еверест вече е загубен. Искам моята мисъл да бъде разбираема и разбрана. Фирмата “Поиск”****, която произвежда и доставя кислородно оборудване, заявява, че има хора, които, видите ли, твърдят, че във високите планини може да се ходи без кислород, но вие не им вярвайте. Вие те длъжни да го използвате поради хипоксията. В противен случай ще се разболеете…
- В това няма нищо лично. Просто бизнес…
Именно. От моя гледна точка е възможно използването на кислород в екстрени ситуации. Но не и като основно средство за стигането до даден връх. Никога не съм използвал допълнителен кислород. Да, да се диша на 8000 метра е трудно. Но тъкмо в това е предизвикателството. Живеем във времена, когато (почти) всичко е възможно. И какво ще оставим на нашите последователи? Нима само боклука, с който затрупваме планините? Когато човек катери трудна скала, той решава задача, търси места за осигуряване, може и да допусне грешка. Но след като премине пасажа, е щастлив. А ако се катери и в средата на пасажа изведнъж пред него изникне клин… Усещането е съвсем друго. Така е и с парапетите. Цялата работа е в спазването на правилата на честната игра.
.jpg)
Към Хагшу
Снимка: Марко Презель
Фото © Marko Prezelj
- Но винаги ще има хора, за които върхът е много по-важен от начина за стигане до него.
Естествено. Колониалният манталитет – да стигнеш до върха и да развееш знаме на него. Днес на никой не му е до тези знамена, никой не се интересува от тях. Никога не съм носил флаг на който и да е връх. Може би у вас е иначе. Приемам това. Във всеки случай, хората, които нарушават правилата на честната игра, вредят на самите себе си. Какво е удоволствието от катеренето с жумари?
Марко с главния редактор на списанието “Desnivel” Дарио Родригес и
австрийския алпинист Петер Хабелер
Снимка: ©Елены Дмитренко
Photo: ©Elena Dmitrenko
- T. e., сега не приемаш използването на парапети от никого. Така ли е?
Да, това е добре известно. Има мнозина тренирани хора, които не си служат с парапети в планината. Аз съм използвал фиксирани въжета два пъти. През 1987 г., по време на експедицията на Лхотце Шар. И още тогава разбрах, че този начин на действие не ми допада. Може би дванадесет пъти трябваше да се придвижвам нагоре и надолу по парапетите. Вторият път беше на Чо Ойю следващата година, когато действахме с полу-алпийски стил. И движението без използване на постоянни въжета много ми се понрави. Не проумявам защо новото поколение трябва да изминава същия път. И да оставя боклуци в планината. Давам си сметка, че вероятно в Русия не всички ще ме разберат. Но това не е важно. Аз съм честен пред себе си. Зная, че мога да умра в планината. И се стремя да поддържам ниво, което ми е необходимо за изкачвания. Иначе е много лесно – да оправдаващ средствата с целта. Трябва да се замисляме какво ще оставим на бъдещите поколения.
Интервюто подготви Елена Дмитренко
------------------------------
*Повече по темата – на: https://www.climbingguidebg.com/article?jbid=5818
**Марко Презель (роден на 13 октомври 1965 г. в Камник) е словенски алпинист, планински гид (с лиценз на IFMGA/ UIAGM) и фотограф. По образование е инженер-химик. Женен е, има двама сина.
Два пъти е удостояван с “Оскар за алпинизъм” – “Златния пикел”, през 1992 г. с Андрей Щремфель (Andrej Štremfelj) за новия маршрут по южното ребро на Южна Кангчендзьонга (8476 м), и през 2007 г. с Борис Лоренчич (Boris Lorenčič) за премиерата по северозападното ребро на Чомолхари (Chomolhari, 7326 м) в Хималаите. Марко отказа демонстративно да приеме наградата през 2007 г. поради несъгласие с политиката на организаторите на “Златния пикел”.
По този повод вижте:
www.climbingguidebg.com/article?jbid=1757
***В руския език съществува крилата фраза “Втората част на Марлезонския балет”, означаваща неочаквано развитие на събитията или развитие, за което се говори с ирония. Аналогично, “Марлезонски балет” понякога се употребява в преносен смисъл за обозначаване на поредица от събития с характера на гротеска.
Изразът “Марлезонски” или “Мерлезонски балет” произлиза от френското Le ballet de la Merlaison – т. е. “Балет за лова на дроздове”. Той е в 16 действия и е поставен от краля на Франция Людовик XIII (Louis XIII, 1601-1643). Традицията на подобни постановки се появява във Франция по времето на Анри III (Henri III, 1551-1589) и преживява истински разцвет в епохата на Людовик XIII. Балетът е изпълняван от членове на кралското семейство, придворни, професионални танцьори и е представлявал зрелищен спектакъл, съчетаващ хореография, вокална и инструментална музика, поезия и театър.
****Фирма от някогашния военно-промишлен комплекс на бившия Съветски съюз, базирана в Санкт Петербург, която в рамките на конверсията произвежда кислородно оборудване и за граждански цели.
Превод и бележки: Петър Атанасов
Марко Презель
Снимка: ©Елена Дмитренко
Photo: ©Elena Dmitrenko
Марко Презель, Алеш Чесен и Лука Линдич, които изкачиха Хагшу в
Киштварските Хималаи по нов маршрут
Снимка: ©Марко Презель
Не приемай моите отговори лично. Не мога да поемам върху себе си отговорността за твоите въпроси!
- Това ще бъде първата реплика в интервюто с тебе…
ОК, няма проблеми. Да почваме.
- Годината си отива. Добра или лоша бе тя за тебе?
Някъде по средата. Контузих рамото си и травмата ме мъчеше почти половин година. По това време не можех да ходя в планините. И когато заминахме за Индия, рамото все още ме безпокоеше. Но след седмица болката изчезна… Не се шегувам.
- Вероятно, рамото ти е разбрало, че няма избор.
Заминах за Индия, просто за да видя какво ще стане. Мисля, че бях травмиран не само физически, но и психически. Бях нещастен поради факта, че не мога да се катеря. Но в Индия успях да преодолея обичайния си жизнен порядък, при който от сутринта започвах да се самосъжалявам за болката, която изпитвам.
- По време на катерене ли беше се контузил?
Да. Отначало травмата не беше сериозна и аз не й обръщах внимание, продължавах да се катеря. Така се стигна до крайно неприятни усложнения.
- Получил си урок?
Може би. Това е като да вкарваш нови номера в мобилния си телефон. Паметта му се обогатява, но апаратът си остава старият. Така и моят мозък се обновява всеки ден, но тялото ми е същото. В това е проблемът ми.
- Значи не вярваш, че е възможен up date не само на мозъка, но и на тялото?
Посочи ми поне един човек, у който това се е получило.
- Има такива хора. Има.
Когато тръгнах за Индия, мислех, че още повече ще повредя рамото си. Но стана иначе. Оказа се, главата ми е много по-свързана с останалия организъм, отколкото предполагах. Още не съм се върнал към обичайната си форма и трябва много да внимавам. Но съм щастлив, че отново е катеря и получавам удоволствие от това.
Северната стена на Хагшу и линията на изкачване
Снимка: ©Марко Презель
Photo: ©Marko Prezelj
- Ти спомена експедицията в Индия. Да се върнем на нея. Имаше слабо познат връх, нов маршрут, нещо като спречкване с Мик Фаулър. Как алпийската общност възприе всичко това?
Започва да ми писва от тая история, от това да обяснявам кой крив, кой прав. Хората, които участват в дискусията, си седят пред компютрите и дрънкат небивалици. Мнозина от тях се взимат много на сериозно. А мене не ме интересува мнението на хора, които не са вътре в нещата. Ние бяхме трима словенци. Трима словенци без имена. Такъв беше подходът към нас. А когато стана дума за британците, това бяха Мик Фаулър и Пол Ремсдън, разбираш ли. Защо ние бяхме “словенците”, а те бяха Пол и Мик?
- Не знам. Може би защото средствата за масово осведомяване бяха британски?
И аз не знам (смее се). Но беше така. И това може би е нормално. Предпочитам да съм словенец отколкото Мик Фаулър, защото това е етикет, марка.
- Защо, вие не сте ли марка?
Не казвам, че не сме марка. В случая ние искахме разрешения за два върха и не ги получихме. И то в момента, в който бяхме си платили самолетните билети, бяхме изразходвали една сума за организация, половин година се бяхме боричкали с проблемите. Точно две седмици преди отпътуването ни запитахме нашата агенция какво да правим. И тя ни предложи да се насочим към Хагшу. Тогава видях върха на снимка. Порових се из Google. Разбрах, че се намира в район, който не бях посещавал. Така че за мене, с неизлекуваното рамо, всичко бе в духа: “Добре, нека да го видим това ново място”. Тогава ние поискахме разрешение. И го получихме. Доста по-късно разбрахме, че Фаулър и Ремсдън имат позволение за същия връх. А ние си мълчахме, тъй като не знаехме нищо съществено за върха. В интернет нямаше снимки от по добри гледни точки, защото нашите предшественици ги бяха запазили за себе си. В частност снимките на северната стена. Най-красивите изгледи към върха се откриват по време на подхода към него. Но тези снимки ги нямаше в мрежата. Но това е напълно нормално.
- А британците бяха лелеяли мечтата за този връх от доста отдавна?
Да. Мик ми каза, че за мечтали за този връх цели 20 години. Но ние не знаехме това и попаднахме на това място по случайно стечение на обстоятелствата.
Лука Линдич по северната стена на Хагшу
Снимка: ©Марко Презель
Photo: ©Marko Prezelj
- Но през тези 20 години всеки би могъл да се добере до върха…
Когато ние се оказахме в подножието му, в Индийската алпийска фондация разбрали, че са ни издали permit за същия връх както на Мик Фаулър и Пол Ремсдън. Това им станало ясно едва след брифинга, на който получихме документа на книга, черно на бяло, след отпътуването ни от Делхи.Нашето разрешение беше валидно от 12 септември до 14 октомври 2014 г. или нещо такова. След още два дни, когато вече бяхме в Лех, те позвъниха на нашия офицер за свръзка и му казаха, че трябва да напуснем базовия лагер след десет дни. Т. е., след като бяха разбрали, че са допуснали грешка, бяха решили просто да се отърват от нас, изгонвайки ни от района. За нас това бе странно и неприемливо. Защото имахме разрешение.
- Бяхте го и платили…
Да, хиляда долара. И бяхме разстроени, защото преди това ни бяха отказани разрешения за два други върха. Имахме разрешение, а те разиграваха игрички. Така че, търпението ни се изчерпа и ги пратихме… сещаш се къде. Ние просто искахме най-накрая да имаме връх, на който да направим опит за изкачване, макар да не се бяхме готвили за него и да нямахме конкретен план. Искахме да го доближим, да го разгледаме и тогава да вземем решение какво ще правим. И тогава избрахме линията, която бяха набелязали Фаулър и Ремсдън. Нали разбираш, по девствена стена човек избира най-логичната линия. В какво се състоеше проблемът? Мик бе написал на парче хартия молба да изберем друг маршрут. Защо ние трябваше да катерим по друг маршрут, а не те? На какво прилича всичко това? Зная, че те са споделяли с мнозина мнението, че ние сме били длъжни да променим плановете си, защото става дума за Мик Фаулър. Ти чула ли си логична причина защо ние е трябвало да променим маршрута си?
Бивак
Снимка: ©Алеш Чесен
Photo: ©Ales Cesen
- Не, не съм чувала.
Ние също. Ние направихме същото, което биха направили те, ако бяха на наше място. Това ми напомня вица за двамата приятели, които отишли на ресторант и си поръчали риба. Сервитьорът им донесъл две риби, които видимо се отличавали по размер. Единият грабнал по-едрата, а другият го упрекнал, че не се прави така и че на негово място би взел чинията с по-малката риба. На което първият отвърнал: “Ами, ето – взе я!” Последните, които могат да разсъждават за джентълменско поведение са англичаните. Цялата история на изкачванията в района на Шамони е претъпкана с конфликти между англичани и французи.
- Да се върнем на Хагщу. Цялата тази история с индийската бюрокрация намирисва отдалече, но самото изкачване, надявам се, ви е харесало?
Да, разбира се. Още повече, че нищо не знаехме за върха и нямахме представа какво можем да очакваме от него. Британците дойдоха след 20-годишно чакане. Но това си беше техен проблем.
Алеш Чесен по северната стена на Хагшу
Снимка: ©Марко Презель
Photo: ©Мarko Prezelj
- Би ли описал маршрута?
Много логична линия, но не очаквахме, че релефът ще е толкова сложен. Освен това се надявахме и на по-леки условия. В действителност бе много студено. В по голямата си част маршрутът е много стръмен и е покрит с труден лед. В други условия може би бил по-лек. Но като цяло напомня Тура на Джексън (Jackson Voie, Jackson Route) по северната стена на Ле Дроат във Френските Алпи. Може би е малко по-труден…
- Колко време ви отне изкачването?
Три дни от лагер до лагер. Стартирахме от палатка в подножието (нещо като малък преден базов лагер). За 23 часа стигнахме до края на северната стена. След това ни бе необходим още един ден, за да стигнем до Северния връх и да траверсираме до Южния. Вторият ни бивак бе на 10 метра под върха.
- Т. е., действали сте почти нонстоп, особено ако се вземе предвид направеното през първите две денонощия…
Нямахме възможност да спрем за нощувка по-рано. Нямаше подходящо място, щяхме само да си загубим времето, защото не разполагахме със съоръжения за такъв бивак. Бяхме свели багажа си до минимум. Така че, за нас бе по-изгодно да продължим изкачването, за да не мръзнем през нощта.
Началото на маршрута по северната стена на Хагшу
Снимка: ©Марко Презель
Photo: ©Marko Prezelj
- Какви бивачни съоръжения имахте?
Разполагахме с малка двуместна палатка “First light BD”, в която успявахме да се вмъкнем и тримата, и два спални чувала. Смятам, че изборът на екипировка и съоръжения влияе върху всички последващи решения. И обратно. Ако взимаш нещо “за всеки случай”, вярвай ми, ще се възползваш от него. Човек е устроен така. А ако нямаш нещо, което би използвал “ако се наложи”, ще е справиш и без него. Ние нямахме нищо излишно. В това се състоеше подходът ни към изкачването. На такъв маршрут, ако раницата ти е прекалено тежка, започваш да се движиш бавно. А аз не виждам причини такъв маршрут да се катери бавно.
С британците след връщането
Снимка: ©Марко Презель
Photo: ©Marko Prezelj
- Зимата дойде. Имаш ли планове за предстоящия сезон?
Имам. Но не бих казал, че са големи. Иска ми се да покатеря в Европа. Не планирам зимна експедиция. Вече съм на възраст**. Ходя по планините от 30 години. И сега ми е нужно време, за да осмисля преживяното и впечатленията от поредната експедиция. С радост се връщам у дома.
- Вече не изпитваш жажда да се прехвърляш от експедиция на експедиция?
Зависи какво разбираш под експедиция. Ходенете в Алпите за мене не е експедиция.
В замъка на Меснер по време на международна алпийска среща
Снимка: ©Елена Дмитренко
Photo: ©Elena Dmitrenko
- Как се отнасяш към зимния алпинизъм? Въпросът ми е “сезонен”…
Обичам алпинизма във всичките му разновидности и проявления. И не обичам неговото деление. Алпинизмът е алпинизъм. Извън времето, през което го практикуваш. А ако не обичам нещо, това са изкуствените опорни точки. Разбирам ситуацията, в която не ми стигат умения или съм сбъркал линията, и се налага да прибягна до техниката на изкуствените опорни точки. Изминали са десет години от момента, в който за последен път тръгнах по маршрут, за който знаех, че ще са ми необходими изкуствени опори. Не казвам, че използването им е “неправилно”. Аз просто избрах друг път. Използването на изкуствени опорни точки е работа, а не катерене. То изключва творчеството. Макар че може да се каже и по друг начин – това е творчество в използването на различни приспособления. Разбираш ли ме? Избери от шест френда само три и се опитай да минеш и без тях по време изкачване. Обичам творческия подход към алпинизма. А изкуствените опорни точки водят до задънена улица в развитието му. Колкото по-сериозен “изкуствен” маршрут избираш, толкова повече железа взимаш. Колкото повече железа носиш, толкова по-бавно се придвижваш. И ако скалата не се разпадне, ти можеш да “се катериш”, където поискаш – докато имаш сили и железа. Това не е моят избор.
Северната стена на Хагшу, бивак на 6320 м
Снимка: ©Марко Презель
Photo: ©Marko Prezelj
- А високите планини през зимата? Очакваме поредната част от “Марлезонския балет”*** по склоновете на Нанга-Парбат. А Денис Урубко и компания мечтаят за зимно изкачване на К-2.
В какъв стил искат да се изкачат? Това е въпросът ми. Изкачване на Нанга Парбат и на К-2 през зимата е възможно, но въпросът е: “Как?”. Доколкото ми е известно, те искат да организират междинни лагери и в една или друга степен да обработват маршрута.
- Може би да. А ти предлагаш fast & light?
За мене е неприемливо организирането на междинни лагери. Не смятам, че височината на върха и ниските температури през зимата са достатъчно основание за това. Разбираш ли? Да вземем, например, въпроса за допълнителния кислород – става дума за височинните изкачвания като цяло, а не конкретно за споменатите по-горе експедиции. Може да се каже: “Ще вземем допълнителен кислород, защото можем да замръзнем”. Но историята познава изкачвания на осемхилядници без кислород. Хората, които са ги направили, не са много. Така че защо да се използва допълнителен кислород и да се опъват парапети? Ни виждам друга причина за това, освен желанието да бъде принизен даден връх. Изкачването на такъв връх без предварително оборудвани лагери, без кислород и без парапети е достъпно за малцина. За тези, които много тренират и бавно трупат опит, правейки все по-трудни и по-трудни изкачвания. А случващото се на Еверест разрушава подобен подход към алпинизма. Организаторите на комерсиални екпедиции внушават на хората, че са им необходими кислород, парапети и лагери. Ако се отменят тези правила, играта ще се промени за страшно много хора. Те ще трябва повече да мислят за себе си и да се пазят. И изкачванията ще бъдат по силите на малцина.
На тържествената вечер на Руската федерация
по алпинизъм в Москва
Снимка: ©Даниил Колодин
Photo: ©Danyil Kolodin
Когато бях в Москва за слайд-шоу, организирано от Лиана Даренская (през 2008 г., тържествена вечер на Руската федерация по алпинизъм – бел. авт.), към мен се приближи алпинист, който беше загубил пръсти на Кан Тенгри …
- Павел Шабалин.
Да. Приближи ме и каза: “Ето, виж какво ми донесе вашият шибан алпийски стил!” И беше абсолютно прав. Не смятам, че моето мнение е единственото правилно. Просто казвам, че хората трябва да е отнасят с по-голямо уважение към планината, давайки си сметка за своите възможности. Например, в момента не съм във форма да тръгна в алпийски стил към Еверест. Преди две години чувствах, че мога. Но сега не съм достатъчно подготвен, до неотдавна бях контузен. Когато човек се решава на нещо подобно, поема допълнителен риск.
- Смяташ ли, че някой от днешните алпинисти може хипотетично да направи това?
Да направи – какво?
- Да се изкачи в лек стил на К-2 или на Нанга Парбат през зимата.
Това е глупав въпрос. Не казвам, че ти си глупава. Но въпросът ти е някак… женски. И го задаваш поради недостатъчен опит от ходене по високите планини. Казах, че не нося отговорност за въпросите ти… Ти уточни, че става въпрос именно за К-2 и Нанга Парбат. Защо?
- Защото тази зима се предвиждат редица експедиции на двата върха…
Ще ти кажа защо К-2 все още няма зимно изкачване. Защото това не е връх, а е само цел. Същото важи и за Нанга Парбат. Поляците опитваха няколко, не помня точно колко, пъти. И така стигаме до въпроса “Как?”. Нека вземем руските експедиции на К-2 и Макалу. Организаторите им използваха хеликоптери за “заброски”. А защо вертолетите превозиха багаж до базовия лагер, а не, да кажем, до 7000 метра? Не казвам, че съм против това. Просто уточнявам използването на технически средства. Моето изказване може да изглежда лицемерно, защото аз също съм използвал хеликоптер. Опитвам се да кажа, че зимните условия в планината, дори и да е от най-високите, не оправдават подобен подход.
- Т. е., искаш да кажеш, че соловият опит на Даниеле Нарди на Нанга Парбат миналата зима е бил по-честен спрямо планината от останалите?
Същината е в детайлите. Целият алпинизъм е в детайлите. Най-общо казано, колкото по-прозрачен и по-прост е избраният стил, толкова по-голямо е удовлетворението и толкова по-силни са впечатленията.Когато човек приема тези правила на играта, той може да смени целта си с по-лесна, тъй като залозите се повишават. Но и резултатът е съвършено друг. Едно е да кажеш, че си се изкачил на Еверест без парапети, без кислород , без предварително организирани лагери. Друго е, ако си ги използвал. Ако изнасилиш жена, ще станеш клиент на полицията, защото такова отношение към жените не е прието. Това не е стил. Аналогията, признавам, е твърде груба. Но мнозина не разбират предмета на спора. Те не проумяват, че алпинизмът не е стигане до върха на всяка цена. Наистина, някои хора имат друга представа за това кое е честно, а кое – не е. В миналото използвах фиксирани въжета. Но в един момент осъзнах, че това е нечестно. Така че не проявявам лицемерие. Ако някой ме посочи с пръст и каже: “Ето този е използвал парапети!”, ще му отговоря: “Да, така е. Но си взех урок от миналото. Времената се промениха”. Ако в съвременните условия използвам парапети, постоянни лагери и т. н, не остава място за неизвестността и неопределеността.
Спускането от Хагшу по Полския маршрут
Сника: Лука Линдич
Фото © Luka Lindic
- Ако горе нещо се обърка, а нямаш парапети и изкуствен кислород, рискът се повишава неимоверно...
Това е класическо бълнуване. Не приемай казаното лично. Ако човек се бои от промяна в ситуацията, ако се страхува от риска, то не бива да тръгва. Трябва да се избере друг връх.
- Аз мисля не само за чистотата на стила, но за опазването на живота. Като представител на медиите съм длъжна да помня това. Стилът е нещо добро за спортистите. Но как да бъде приближена тази мисъл на останалите? Този въпрос е открит.
Цялата информация, която трябва да предоставяш на общността, е: “Не” на кислорода, “Не” на парапетите”. Но Еверест вече е загубен. Искам моята мисъл да бъде разбираема и разбрана. Фирмата “Поиск”****, която произвежда и доставя кислородно оборудване, заявява, че има хора, които, видите ли, твърдят, че във високите планини може да се ходи без кислород, но вие не им вярвайте. Вие те длъжни да го използвате поради хипоксията. В противен случай ще се разболеете…
- В това няма нищо лично. Просто бизнес…
Именно. От моя гледна точка е възможно използването на кислород в екстрени ситуации. Но не и като основно средство за стигането до даден връх. Никога не съм използвал допълнителен кислород. Да, да се диша на 8000 метра е трудно. Но тъкмо в това е предизвикателството. Живеем във времена, когато (почти) всичко е възможно. И какво ще оставим на нашите последователи? Нима само боклука, с който затрупваме планините? Когато човек катери трудна скала, той решава задача, търси места за осигуряване, може и да допусне грешка. Но след като премине пасажа, е щастлив. А ако се катери и в средата на пасажа изведнъж пред него изникне клин… Усещането е съвсем друго. Така е и с парапетите. Цялата работа е в спазването на правилата на честната игра.
Към Хагшу
Снимка: Марко Презель
Фото © Marko Prezelj
- Но винаги ще има хора, за които върхът е много по-важен от начина за стигане до него.
Естествено. Колониалният манталитет – да стигнеш до върха и да развееш знаме на него. Днес на никой не му е до тези знамена, никой не се интересува от тях. Никога не съм носил флаг на който и да е връх. Може би у вас е иначе. Приемам това. Във всеки случай, хората, които нарушават правилата на честната игра, вредят на самите себе си. Какво е удоволствието от катеренето с жумари?
Марко с главния редактор на списанието “Desnivel” Дарио Родригес и
австрийския алпинист Петер Хабелер
Снимка: ©Елены Дмитренко
Photo: ©Elena Dmitrenko
- T. e., сега не приемаш използването на парапети от никого. Така ли е?
Да, това е добре известно. Има мнозина тренирани хора, които не си служат с парапети в планината. Аз съм използвал фиксирани въжета два пъти. През 1987 г., по време на експедицията на Лхотце Шар. И още тогава разбрах, че този начин на действие не ми допада. Може би дванадесет пъти трябваше да се придвижвам нагоре и надолу по парапетите. Вторият път беше на Чо Ойю следващата година, когато действахме с полу-алпийски стил. И движението без използване на постоянни въжета много ми се понрави. Не проумявам защо новото поколение трябва да изминава същия път. И да оставя боклуци в планината. Давам си сметка, че вероятно в Русия не всички ще ме разберат. Но това не е важно. Аз съм честен пред себе си. Зная, че мога да умра в планината. И се стремя да поддържам ниво, което ми е необходимо за изкачвания. Иначе е много лесно – да оправдаващ средствата с целта. Трябва да се замисляме какво ще оставим на бъдещите поколения.
Интервюто подготви Елена Дмитренко
------------------------------
*Повече по темата – на: https://www.climbingguidebg.com/article?jbid=5818
**Марко Презель (роден на 13 октомври 1965 г. в Камник) е словенски алпинист, планински гид (с лиценз на IFMGA/ UIAGM) и фотограф. По образование е инженер-химик. Женен е, има двама сина.
Два пъти е удостояван с “Оскар за алпинизъм” – “Златния пикел”, през 1992 г. с Андрей Щремфель (Andrej Štremfelj) за новия маршрут по южното ребро на Южна Кангчендзьонга (8476 м), и през 2007 г. с Борис Лоренчич (Boris Lorenčič) за премиерата по северозападното ребро на Чомолхари (Chomolhari, 7326 м) в Хималаите. Марко отказа демонстративно да приеме наградата през 2007 г. поради несъгласие с политиката на организаторите на “Златния пикел”.
По този повод вижте:
www.climbingguidebg.com/article?jbid=1757
***В руския език съществува крилата фраза “Втората част на Марлезонския балет”, означаваща неочаквано развитие на събитията или развитие, за което се говори с ирония. Аналогично, “Марлезонски балет” понякога се употребява в преносен смисъл за обозначаване на поредица от събития с характера на гротеска.
Изразът “Марлезонски” или “Мерлезонски балет” произлиза от френското Le ballet de la Merlaison – т. е. “Балет за лова на дроздове”. Той е в 16 действия и е поставен от краля на Франция Людовик XIII (Louis XIII, 1601-1643). Традицията на подобни постановки се появява във Франция по времето на Анри III (Henri III, 1551-1589) и преживява истински разцвет в епохата на Людовик XIII. Балетът е изпълняван от членове на кралското семейство, придворни, професионални танцьори и е представлявал зрелищен спектакъл, съчетаващ хореография, вокална и инструментална музика, поезия и театър.
****Фирма от някогашния военно-промишлен комплекс на бившия Съветски съюз, базирана в Санкт Петербург, която в рамките на конверсията произвежда кислородно оборудване и за граждански цели.
Превод и бележки: Петър Атанасов
Добави коментар