2602.2007
Пред ClimbAndMore.com известната словенска катерачка Мартина Чуфар (Martina Čufar), световна шампионка в дисциплината “трудност” през 2001 г., разказва за седемте най-важни, преломни момента в кариерата си.
1. Юли 1988 г. – летният лагер “Alpe Adria Alpin” в Котшах Маутен (Kotschach Mauten, Австрия), където за първи път се запознах със спортното катерене в естествени условия и в зала. И от този момент прихванах тази зараза. Спортното катерене стана моя страст и нито за момент не излизаше от главата ми.
2. Пролетта на 1993 г. – първото ми посещение в Арко. Започнах от 5а и всеки ден поставях лични катерачни рекорди. Така, за една седмица, подобрих своето най-добро OS постижение от 6а на 7а+. По това време записах и първото си участие в старт за Световната купа – във Франкфурт. Класирах се някъде около 50-то място. Така започнах да трупам състезателен и скален опит.
3. Юли 1994 г. – изкатерих своя първи маршрут 8a – “Ekosistem” в Бохиньска Бела (Bohinjska Bela, Словения). Чувството беше незабравимо! Така беше поставено началото на списъка на моите маршрути на ниво 8а и по-нагоре, който до средата на 2006 г. (дотогава разполагам с уточнена статистика) включва 155 маршрута, между които и моят най-труден – “Vizija” (8c), който изкачих в края на 2005 г. Мисля, че всички останали бяха малки крачки към “Vizija” и всеки от тях е по своему важен. Може би си струва да спомена моя първи тур 8b+ – “Chiquita” в Мишя Печ (Misja pec), който незабавно беше “понижен” на 8b, тъй като беше накърнена мъжката гордост. Но след като изкатерих още една “осмица бе плюс” – “Kaj di je deklica?”, от трети опит, категорията на всеки преминат от мене маршрут падаше надолу. В съзнанието ми са се запечатали и изкачванията в Пъкленица (Paklenica, Хърватска) и по “Hotel Supramonte” (8b) на остров Сардиния. Те предизвикаха огромни емоции заради приключенията, които ги съпътстваха.
4. Януари 1996 г. – мой треньор стана Томо Чесен (Tomo Česen). След пет години самостоятелни тренировки, при огромна помощ от страна на моя баща, това беше качествен скок в моето спортно усъвършенстване. Томо Чесен бе мой треньор до 2002 г. От него научих много нещо – за тренировките и за живота.
5. Септември 2001 г. – станах световна шампионка. Най-смешното е, че почти нямам спомени от този момент на победа, защото не стигнах до края на маршрута. Най-яркият ми спомен, който притежава някаква магическа сила, е за моята победа на суперфинала в Сер Шевалие (Serre Chevalier) през 2002 г., където просто следвах интуицията си, а след това в недоумение се питах наистина ли съм успяла да се задържа на толкова мизерни хватчици.
6. На 3 февруари 2003 г. в снежна лавина загина баща ми. Това беше ужасен шок за мен. Ние бяхме много близки. Той напълно и изцяло ме поддържаше в моята катерачна кариера. Осигуряваше ме. Караше ме с колата ни до всяко място, което пожелаех. След тази огромна загуба осъзнах, че слабото класиране в състезание или неуспехът в някое изкачване са нищо. Те престанаха да бъдат трагедии за мене – както беше по-рано. Разбира се, аз и сега плача, когато съм разочарована от своето представяне, но престанах да приемам тези неща толкова сериозно. Старая се да намирам положителни страни и в една загуба и по този начин ставам по-силна, ако не в катеренето, то във всекидневния живот със сигурност.
7. Април 2006 г. – беше публикувана книгата “С главата и сърцето до самия връх – психологическата подготовка на спортния катерач” (“With head and heart till the top – mental preparation of sport climber”). Написах я съвместно с моя нов треньор Алеш Йенстерле (Aleš Jensterle) и с Наталия Грос (Natalija Gros). Писането на книгата страшно ме увлече и ми хареса. В нея са включени теоретическите познания, получени в спортния университет в Любляна, и целият ми опит и впечатления от времето, прекарано на състезания, в зоните за изолация и при изкачвания.
8. Навярно следващият важен момент от кариерата ми ще настъпи, когато реша окончателно да прекратя участието си в състезания и да се посветя на катеренето по скали. (Наскоро Мартина обяви, че слиза от състезателната сцена).
ClimbAndMore.com
18.02.2007
1. Юли 1988 г. – летният лагер “Alpe Adria Alpin” в Котшах Маутен (Kotschach Mauten, Австрия), където за първи път се запознах със спортното катерене в естествени условия и в зала. И от този момент прихванах тази зараза. Спортното катерене стана моя страст и нито за момент не излизаше от главата ми.
2. Пролетта на 1993 г. – първото ми посещение в Арко. Започнах от 5а и всеки ден поставях лични катерачни рекорди. Така, за една седмица, подобрих своето най-добро OS постижение от 6а на 7а+. По това време записах и първото си участие в старт за Световната купа – във Франкфурт. Класирах се някъде около 50-то място. Така започнах да трупам състезателен и скален опит.
3. Юли 1994 г. – изкатерих своя първи маршрут 8a – “Ekosistem” в Бохиньска Бела (Bohinjska Bela, Словения). Чувството беше незабравимо! Така беше поставено началото на списъка на моите маршрути на ниво 8а и по-нагоре, който до средата на 2006 г. (дотогава разполагам с уточнена статистика) включва 155 маршрута, между които и моят най-труден – “Vizija” (8c), който изкачих в края на 2005 г. Мисля, че всички останали бяха малки крачки към “Vizija” и всеки от тях е по своему важен. Може би си струва да спомена моя първи тур 8b+ – “Chiquita” в Мишя Печ (Misja pec), който незабавно беше “понижен” на 8b, тъй като беше накърнена мъжката гордост. Но след като изкатерих още една “осмица бе плюс” – “Kaj di je deklica?”, от трети опит, категорията на всеки преминат от мене маршрут падаше надолу. В съзнанието ми са се запечатали и изкачванията в Пъкленица (Paklenica, Хърватска) и по “Hotel Supramonte” (8b) на остров Сардиния. Те предизвикаха огромни емоции заради приключенията, които ги съпътстваха.
4. Януари 1996 г. – мой треньор стана Томо Чесен (Tomo Česen). След пет години самостоятелни тренировки, при огромна помощ от страна на моя баща, това беше качествен скок в моето спортно усъвършенстване. Томо Чесен бе мой треньор до 2002 г. От него научих много нещо – за тренировките и за живота.
5. Септември 2001 г. – станах световна шампионка. Най-смешното е, че почти нямам спомени от този момент на победа, защото не стигнах до края на маршрута. Най-яркият ми спомен, който притежава някаква магическа сила, е за моята победа на суперфинала в Сер Шевалие (Serre Chevalier) през 2002 г., където просто следвах интуицията си, а след това в недоумение се питах наистина ли съм успяла да се задържа на толкова мизерни хватчици.
6. На 3 февруари 2003 г. в снежна лавина загина баща ми. Това беше ужасен шок за мен. Ние бяхме много близки. Той напълно и изцяло ме поддържаше в моята катерачна кариера. Осигуряваше ме. Караше ме с колата ни до всяко място, което пожелаех. След тази огромна загуба осъзнах, че слабото класиране в състезание или неуспехът в някое изкачване са нищо. Те престанаха да бъдат трагедии за мене – както беше по-рано. Разбира се, аз и сега плача, когато съм разочарована от своето представяне, но престанах да приемам тези неща толкова сериозно. Старая се да намирам положителни страни и в една загуба и по този начин ставам по-силна, ако не в катеренето, то във всекидневния живот със сигурност.
7. Април 2006 г. – беше публикувана книгата “С главата и сърцето до самия връх – психологическата подготовка на спортния катерач” (“With head and heart till the top – mental preparation of sport climber”). Написах я съвместно с моя нов треньор Алеш Йенстерле (Aleš Jensterle) и с Наталия Грос (Natalija Gros). Писането на книгата страшно ме увлече и ми хареса. В нея са включени теоретическите познания, получени в спортния университет в Любляна, и целият ми опит и впечатления от времето, прекарано на състезания, в зоните за изолация и при изкачвания.
8. Навярно следващият важен момент от кариерата ми ще настъпи, когато реша окончателно да прекратя участието си в състезания и да се посветя на катеренето по скали. (Наскоро Мартина обяви, че слиза от състезателната сцена).
ClimbAndMore.com
18.02.2007
Добави коментар