2006.2018
Защо хората правят това? Така, както художникът и скулпторът, които създават произведение заради вътрешна потребност – неразбираема за другите, некомерсиална, така и аз реализирам нов, труден катерачен маршрут по стената в планината – обяснява смисъла на изкачването на планините 44-годишният Денис Урубко*, един от най-големите алпинисти в света.
Денис Урубко
Денис Урубко е 15-тият човек в света, изкачил всички главни върхове над 8000 метра без кислород. Той, заедно с Адам Биелецки, спаси Елизабет Револ след дръзка и необикновено професионална акция на Нанга Парбат.
Предлагаме ви интервю на известната полска журналистка Моника Рогожинска (Monika Rogozińska)** с Денис Урубко, което бе отпечатано в седмичното издание “Смятам, че” (“Uważam Rze”) на най-големия и най-популярния полски вестник, официоза “Жечпосполита” (“Rzeczpospolita”) през април 2012 г.
Моника Рогожинска (Monika Rogozińska): Как откри алпинизма, живеейки на тихоокеански остров, бягайки от астмата?
Денис Урубко: Открих алпинизма в един магазин във Владивосток, но най-напред бяха невисоки, покрити с дъхава трева възвишения край Невинномиск, в Кавказ, в Русия, където съм роден. Баща ми, инженер-геодезист, запален ловец и въдичар, ме взимаше със себе си на работа, на лов или риболов. Научихме ме да се ориентирам на терен. Един ден видях верига заснежени върхове на хоризонта. Този изглед ме очарова. Растях и кашлях. Когато започнах да се задушавам, лекарят установи началото на астма – оказа се, че тя е предизвикана от определени треви. Бях на 14 години, когато родителите ми решиха да се преселим на брега на Тихия океан, на студения и влажен остров Сахалин. Майка ми, много мъдра жена, учеше нас, децата си, на английски и пиано. Тя бе научила този език самостоятелно, за свое удоволствие. Вкъщи имахме огромна библиотека. Мама насочи вниманието ми към книгите на Франсис Брет Харт, Джек Лондон, Луис Стивънсън, Жул Верн, Алексей Толстой, Александър Грин... Те отваряха вътрешния ми взор към приключението, помагаха ми да изразявам мислите си. Днес младите използват ужасно беден език, защото не четат. На Сахалин възвишенията стигат до 1000 метра. С баща ми ходехме на лов за лисици, диви патици, зайци. Над линията на гората ходех сам. Исках да видя тясното парче суша, врязано в океана, а в дните с хубаво време – Япония. Тогава усещах свобода. Един ден баща ми ме попита: “С какво те привличат върховете? Аз ходя сред природата, за да ловувам. А ти – без цел?”. “Не знам, татко” – отговорих. Не знам с какво ме привличат. Може би това е чисто любопитство?”.
Кога започна да играеш в театъра?
- В Южно-Сахалинск имаше театър и младежко театрално студио. Отидох там. Харесаха ми играта и участието в представления. Навърших 16 години и се явих на изпити в Театралната академия във Владивосток. Приеха ме. Много ми хареса животът на тамошната бохема – купони, пиене, пушене. Бяхме свободни, макар и безпарични.
Кой плащаше за следването ти?
- Държавата. Но стипендиите бяха малки. Трябваше да работя допълнително. Бях гардеробиер в театъра. Миех подове в Академията. Метях улици. Но тогава получих много важен урок – че ако искаш да постигнеш нещо, трябва много да се трудиш.
Влезе в един магазин във Владивосток...
- ... и случайно попаднах на списание с част от книгата на Райнхолд Меснер “Соло на Нанга Парбат” и разказ на Казбек Валиев за изкачването му с партньори по нов маршрут на Дхаулагири. Когато прочетох цялата книга на Меснер, разбрах, че хората могат да се отправят към върховете заради нещо, което няма никаква практическа стойност. Владивосток е заобиколен от планини с височина до 2000 м над морското равнище. Изкачвах ги сам, защото не познавах никого, който би искал да прекарва времето си по този начин. Но това престана да ми стига. На картата видях, че близо до езерото Байкал се намира върхът Кадар – 3000 метра височина. Ето това е! Заминах. Това беше голямо приключение. Дива пустош. Излизах от палатката и се оглеждах наоколо. Пред мене се издигаше стена. Великолепна! Тръгвах с тежка раница. Така изкачих няколко върха, понякога по много трудни стени. Не знам как съм оцелял. По чудо! Не си давах сметка за риска. След връщането ми във Владивосток се потопих в картите. О, Алтай! Изглеждаше интересно. Над 4000 метра. Заминах. Там, освен мечки и снежни барсове, се срещат и особени хора, които могат да те убият без причина. Върнах се доволен и отново се захванах с картите. Камчатка. Почти 5000 метра! Отидох на Камчатка през зимата, с по-млад с две години от мене съученик на сестра ми. Рисковано начинание. Изкачихме се на най-високия вулкан Ключевска сопка (Ключевская сопка, 4850 м). Но бях страшно доволен. И петхилядниците на Киргизстан в долината Ак-Су видях за първи път на карта. Изкачих пет от тях соло по трудни маршрути. Днес не мога да повярвам, че съм правил всичко това. Никога не бих позволил на сина ми такова нещо. Ако нещо ми се бе случило, щях да изчезна безследно. Следваща моя цел стана пик Авицена (тогава пик Ленин, 7134 м), соло, разбира се.
Но, за щастие, пред тоалетната на хижата се случила среща, която по всяка вероятност те е спасила и е променила живота ти.
- Алпинистите, които се насочват към този район на Памир, неизменно стигат до тази хижа в град Ош. В съседство се намира стара градина с лозе. Видях как в тъмното пристигнаха няколко камиона. От тях изскочиха някакви сенки и се нахвърлиха върху недозрялото грозде. Това бяха гладни войници от Централния спортен клуб на армията (ЦСКА) на Казахстан. Връщаха се от експедиция. Цялата нощ пих водка с тях. Разказваха колко е хубаво да правиш изкачвания в тяхната група. Сутринта един от тях ми каза: “Ела, ще те представя на Шефа”. Срещнах своето предопределение пред вратата на тоалетната. “Ерванд Илински, треньор” – каза. “А това е Денис, откачен тип, който иска да се изкачи на пик Ленин сам”. Илински ме изгледа внимателно и рече: “Съветвам те, млади човече, да не правиш това. А ако искаш да дойдеш до Алма Ата и да се включиш в нашия колектив, си добре дошъл”. Взех светкавично решение. Реших да напусна Театралната академия.
Колко години беше учил в нея?
- Две. Но усещах, че актьорът няма никакъв принос, освен интерпретацията на ролята, написана от друг. Че живее чужд живот. Исках да творя собствения си живот.
Жалко за неосъществения талант. По време на пионерската зимна експедиция на К-2 откъм китайската му страна през 2002/ 2003 г., ръководена от Кшищоф Виелицки, скочи на един камък и започна да ни рецитираш стихове от Пушкин. Декори бяха небето, ледникът и пирамидата на осемхилядника. Това бе незабравима сцена.
- Но исках да бъда алпинист! След като се върнах на остров Сахалин, получих повиквателна от съветската армия, което означаваше загуба на цели две години в служба някъде из арктическите морета. Купих последния самолетен билет преди голямата девалвация на парите. На 31 декември 1992 г. летях на запад. В неголяма чанта за новия живот сложих няколко книги, малко дрехи и цигулката, на която обичах да свиря. В Алма Ата веднага ме впечатли най-важния за мене изглед към четирихилядниците на Тян-Шан около града.
Съветският съюз се разпадаше. Като руснак си бил чужденец в Казахстан. Как можеше да постъпиш в армията?
- Ситуацията беше странна. Никой не искаше да влиза в армията. А аз напирах във военното окръжие: “Моля, вземете ме във войската. Трябва да служа!”. На което военните чиновници ми отговаряха: “Това е невъзможно! Няма такива правила”. Илински ми позволи да тренирам и да се катеря с неговите войници. Но като цивилен гражданин трябваше да работя, за да имам пари за храна и квартира. Започнах да играя в тамошния театър. Живеех на ръба. Работех, пиех, живеех у приятели, понякога спях на улицата, тренирах. Изкачих Кхан Тенгри (6995 м) – най-високият връх на Казахстан.
Защо те прие Илински?
- Защото го помолих. Ако се нуждаеш от нещо, трябва да се помолиш. В края на ноември 1993 г. бях приет в армията на Казахстан.
Руски гражданин ли беше Илински при разпадането на Съветския съюз?
- Да, но в момента на създаването на държавата Казахстан той стана неин поданик. Всеки трябваше да направи избор. ЦСКА – Казахстан, беше организация, останала от времето на Съветския съюз. По времето на Съюза на съветските социалистически републики една от формите за организация на обществото беше държавната подкрепа за спорта, в това число и за алпийските клубове – военни и цивилни. Алпинизмът беше вкаран в система, която позволяваше формирането и подготовката на много добри алпинисти.
В такива клубове ли се бяха подготвяли най-добрите съветски алпинисти, някои от които намериха място сред най-силните в света?
- Да. Това беше важна школа – с инструктори, тренировки, тестове, със спортни звания, даващи все по-широки правомощия и свобода.
Новата държава Казахстан възприе ли тази система?
- Само в армията. Цивилните клубове останаха без финансиране.
Т. е., само принадлежността към армията даваше възможност да бъдеш редовно субсидиран алпинист?
- Точно така. И аз се възползвах от тази възможност. Станах военен, чието задължение, а след това и работа, беше алпинизмът. За да бъдеш на издръжка, трябваше да постигаш резултати, непрекъснато да се състезаваш, да удържаш на съперничеството, да побеждаваш.
По време на зимната експедиция на К-2 през 2002/ 2003 г. каза, че за колегата си от твоя военен клуб, който беше с нас, би дал живота си. Когато те попитах приятели ли сте, ти ми отговори, че не. Но така са ви научили.
- Тази система имаше своите добри страни, защото най-важният принцип в нея бе безопасността. Учеха ни да работим в свръзка.
И оцеляването. Вихрите блъскаха нашите палатки, огъваха рейките. А твоята палатка оставаше непокътната в този бяс на ветровете. Просто от самото начало ти я огради със стена от камъни. Твоята устойчивост на екстремни условия, тренираността, доброто разположение на духа бяха сякаш от друга планета. В книгата си “Обречен на планините” – химн на приятелството, партньорството и красотата на планините, оправдаваш колегите ти от Казахстан, Грузия и Узбекистан, които избягаха от експедицията. А ти остана с нас до края.
- Тази експедиция беше важен и много добър опит. Но някои работеха зле, което ясно се виждаше на фона на общите усилия. Много обичам и много уважавам полските алпинисти.
Отражение върху всичко даде гладът и още по-точно липсата на месо. Вярно ли е, че за алпинистите “от Изток”, т. е. от бившия Съветски съюз, експедиция без месо в менюто е неуспешна?
- В подобни условия един здрав мъж трябва да яде месо, за да може да работи добре. Но ако се окаже, че храната е недостатъчна, трябва да даде всичко от себе си.
Какво означава мотото на книгата ти “Обречен на планините”? Там пише: “Един попадна в манастир. Душата и тялото на другия са ранени. Третият – светла звезда – напусна този свят. А аз съм жив, макар че трудно се живее в грях”. Звучи като стих. Чий е?
- Мой. Пиша стихове, но не ги публикувам. Това е за трима мои приятели, с които започнах да се катеря в началото на моята кариера. Един от тях – Андрей Молотов – в момента е в манастир.
?
- Нали знаеш какво значи коктейл Молотов?
Бутилка със запалителна течност. Указът за масовото й използване по време на Втората световна война е подписан от Вячеслав Молотов, същият, който слага подписа си и под договора за четвъртата подялба на Полша – този път между фашистка Германия и комунистическия Съветски съюз***.
- Андрей е от това семейство.
Той стъпи на Еверест. Стана “Снежен барс” за изкачванията на си на петте най-високи върха на някогашния Съветски съюз. Какво го накара така драстично да промени живота си?
- Нямам право на коментар. Андрей беше много добър алпинист. Силен физически, много твърд. Но в същото време плах, мълчалив, не показващ чувствата си. През 1997 г. нощта застигна него и Владимир Фролов високо на Еверест. Нямаха кислород. Андрей оцеля без никакви сериозни последствия. Фролов имаше сериозни измръзвания на носа, на пръстите на ръцете и краката. Същата година с Андрей завоювахме званието “Снежен барс”. И тогава той реши да избяга от “нормалния” живот. Замонаши се, стана свещеник. Живее в манастир в Сибир.
“Душата и тялото на другия са ранени”…
- Това е Владимир Фролов. Спря да се катери. Третият, Андрей Барбашинов, на прага на третото хилядолетие, стана първият казах, изкачил Маккинли или Денали. Юрист, планински спасител, работеше като доброволец в Център за борба с насилието срещу жени и деца. Загина при катастрофа в САЩ. Карайки мотоциклет, се блъсна в камион. Започнахме четирима – от младото поколение алпинисти. Наистина.
Нещо с тебе не е така?
- Знам всичко за себе си. Не съм добър човек, но продължавам да се катеря. Следвам предопределението си.
Колко жени и деца имаш? Нещо се обърках в сметките.
- Трябва ли да говорим за това?
Да. Има млади журналисти, които описват твоите спортни успехи. Питам за цената, която плащаш за постигането им. На колко години беше, когато се ожени за първи път?
- На 22 или 23. Извинявай, но не помня точно. Първата ми жена учеше актьорско майсторство, когато се срещнахме за първи път в Алма Ата. Работеше в театъра. Тя стана актриса. Аз – алпинист, постъпвайки в армията. За да върви един брак, съпрузите трябва да са заедно. А мене ме нямаше вкъщи по десет месеца годишно.
Кога се родиха децата ти?
- Степан, синът от първата ми жена – през 1998 г. Дъщеря ми Мария и синът ми Захар от втората ми съпруга, психолог от Алма Ата, много красива, добра и интересна жена, са родени през 2003 и 2006 г. Жените ме харесват, което смятам за щастие. Но никога не съм умеел да ги заобикалям с необходимото внимание и грижа, да бъда добър съпруг и баща.
Пристигна в Краков с Олга. Това коя по ред жена ти е?
- Трета. Срещнах Олга щастливо в Русия преди три години. Тя заряза заради мене работата, семейството си. Всичко.
И сега пътешества с тебе?
- Да. Но не на експедиции.
Къде живееш?
- Труден въпрос. Не знам.
Къде е домът ти? На изитната ти картичка има три телефона – в Русия, Казахстан и Италия.
- Именно. Извинявай, но това е моят живот. Не мога да нарека никое място мой дом. В Алма Ата получих от властите едностайно жилище. Но не е мое. Не мога да събера там децата си. Живея навсякъде – около пет месеца в годината съм на експедиции. Няколко – в Италия, благодарение на Симоне. И още толкова в Русия и Казахстан.
През 2001 г. на Лхотце оказа помощ на Анна Червинска, а Симоне Моро – на англичанина Том Муур. Откъде знаеше, че Анна има проблеми със слизането от върха?
- Мога да ти разкажа само това, което помня. Вечерта със Симоне бяхме в лагер 4 (7900 м). Чувствахме се отлично. На следващия ден трябваше да започне опитът ни за траверс Лхотце – Еверест, една великолепна мечта за всеки алпинист. Пошегувах се: “Симоне, нещо трябва да се случи. Ще се наложи да спасяваме хора, а от траверса ще остане само намерението”… Почти веднага след това чухме викове за помощ. Из-зад скалите се показа Дариуш Залуски. Каза, че един мъж е паднал, а по кулоара на Лхотце слиза крайно изтощена жена. Разбрахме се Симоне да се опита да траверсира до мъжа, а аз се отправям към жената. На около 8100 метра видях Анна Червинска. Лежеше на снега. Нейният персонален шерп също беше крайно изтощен. Помогнах на Анна да се изправи, после я поведох за ръка надолу. На трудните места я осигурявах, докато се спускаше по въжето. За щастие, можеше да ходи. На по-ниското се почувства по-добре. Когато стигнахме до палатките, бях се смръзнал. Бях с тънки ръкавици, защото дебелите май бях дал на Анна. Греех пръстите си на примуса, когато пристигна Симоне с Том Муур. Не знаех откъде идват, но Том беше в лошо състояние.
Том се бил проснал на височината на лагер 4, но между него и палатките имало скали, които трябвало да бъдат заобиколени. Падайки, Муур съборил Дариуш Залуски, който по кървавите следи стигнал до англичанина, дал му своята кислородна бутилка и продължил, за да търси помощ.
- През цялата нощ със Симоне разгрявахме и масажирахме ръцете и краката на Томас. Топяхме сняг. Правехме бульон и чай и го пояхме. На сутринта дойдоха шерпи, които с неколцина испанци съпроводиха надолу Анна и Том. А ние със Симоне, крайно уморени, трябваше да се откажем от нашите планове.
Симоне Моро бе обсипан с награди, в това число и “Fair Play” на ЮНЕСКО, защото нашироко оповести направеното. А ти си остана с твоята наранена руска душа.
- Това, което се случи, не интересуваше никого в Казахстан.
Има ли някакво бъдеще за тебе в Казахстан?
- Тамошното общество няма добро мнение за алпинистите. Предпочита боксьорите. Смята ни за безумци, които сами си създават проблеми. Там не са необходими престижни алпийски успехи от световен мащаб. Имах презентация в градче в Северна Италия. От 3000-те му жители 500 са членове на Италианския алпийски клуб. В Казахстан никога не съм имал толкова слушатели, колкото там.
В настоящия момент кой си в Казахстан?
- Никой. След първото зимно изкачване на Гашербрум-2 през февруари 2011 г. някой изнамери претекст да бъда изхвърлен от армията. Сега съм професионален алпинист, писател…
И безплатен треньор по алпинизъм от най-висока класа.
- Десет години безплатно, като доброволец, обучавах по алпинизъм и катерене около 100 жени и мъже. Имахме незначителна финансова подкрепа от правителството. И те станаха една от най-добрите групи млади алпинисти в Казахстан. Водех ги на експедиции – за които намирах спонсори – в Хималаите. Но преди половин година всичко това рухна. Моника, приключваме разговора, а все още не си ми задала въпроса защо се занимавам с алпинизъм.
Мисля, че вече отговори…
- Става дума за философията на катеренето. Трудният и опасен алпинизъм няма никаква обосновка. Тогава, защо хората правят всичко това? Аз преминах през три етапа. В началото алпинизмът беше за мене приключение и откриване на света. След емиграцията ми в Алма Ата започна да преобладава спортът. Стараех се да бъда по-добър от останалите. Изкачванията на девствени върхове и прокарването на нови маршрути беше опознаване на себе си в ситуации на ръба. Правих крачки в непознатото. Питах се дали съм в състояние да запазя човещината си в екстремни условия, на границата на физическата и психическата издръжливост? Когато свързах в едно приключението и спорта, разбрах, че това ми е недостатъчно, защото удовлетворява любопитството ми към света и амбициите ми. Трябеваше да намеря смисъла. Намерих го в изкуството. Днес разглеждам катеренето като изкуство. Този път може да бъде изминат само чрез дейност в планините. Така, както художникът или скулпторът, който създава творение поради вътрешна необходимост – неразбираемо за другите, некомерсиално, така и аз прокарвам нов, труден катерачен маршрут по планинската стена.
Така смята и Войчиех Куртика – прокарването на нов, екстремно труден маршрут е съзидание, акт на творчество, който ражда произведение, което ще надживее автора си. Кои свои експедиции цениш най-високо?
- Тези, по време на които намирах приятели, или правех голяма крачка напред в развитието си. Към първите принадлежи тази, по време на която през 1999 г. се започнах със Симоне Моро, изкачвайки върховете, които носят званието “Снежен барс”. Всяка следваща експедиция със Симоне е вълнуващо приключение и удоволствие. За най-добра експедиция в кариерата ми смятам тази, по време на която със Сергей Самойлов прокарахме нов маршрут на Броуд пик. Направих нещо, което не бях в състояние да направя.
Наричаш тази експедиция “Армагедон”. Разполагахте с храна и гориво за пет дни, а бяхте на върха на седмия ден. Връщаше се по ледника Балторо на 32-рия си рожден ден, залитайки, с течаща от носа и очите ти гной, давейки се от отделения в белите ти дробове секрет. Тялото ти реагираше на това, което бе направила с него твоята воля. Изглеждаше като зомби.
- Не би трябвало да успеем да се изкачим и на Чо Ойю с Борис Дедешко. Затова смятам, че тези две изкачвания са най-добрите в живота ми.
Смяташ ли, че животът на алпиниста във високата планина зависи от степента на неговата тренираност, а не от случайността? Високите върхове са непредвидими. По време на зимната експедиция Гашербрум-2 със Симоне Моро и Кори Ричардс попаднахте в лавина.
- Този път се случи нещо невероятно. Наистина, имахме късмет. Обикновено въжето, с което са обвързани алпинистите, дърпа надолу. Симоне казва, че нещата са изглеждали така, сякаш някой тегли въжето нагоре. Излетях от лавината като тапа. Лицето ми беше открито. Симоне ме откопа. Кори бе засипан наполовина. Защо попаднахме в тази лавина? Защото вървяхме по най-късия път по склона, под сераците, вместо по средата му, където имаше пукнатини и беше по-трудно. Знаехме, че рискуваме. Хората сами предизвикват ситуациите с трагични последици. Безопасността ни в планината зависи от самите нас!
Вярваш ли в Бог?
- Не… Извинявай…
---------------------------------------
*Биографични данни за Денис Урубко – на:
https://www.climbingguidebg.com/index.php?module=news&type=user&func=display&sid=5970
**Моника Рогожинска – журналистка, президент на Полската секция на “Клуба на изследователите” (“The Explorers Club”) – най-престижната организация от този род в света. Член на “Media Outrich Committee” към Съвета на директорите на “The Explorers Club”, а от май 2013 г. – и на “Flag & Honors Committee The Explorers Club”. Родена е във Варшава. Завършва специалностите “Полска филология” и “Културознание” във Варшавския Университет. Живяла е в Татрите и Закопане. Работила е в хижата “Петте езера”, в Татранската доброволна спасителна служба (по онова време – Планинска доброволна спасителна служба) като първата в историята й жена-щатен планински спасител, планински водач в Татрите. Ръководи дейността на профсъюза “Солидарност”, обединяващ работещите в татранските хижи. Създател на програми за запознаването на чужденци с културата и природата на Полша. Съосновател на Полската секция на “The Explorers Club”. От 1993 до 2009 г. е неин секретар, а от 2009 г. – президент. Като кореспондент на всекидневника “Жечпосполита”, на Полското национално радио и Полската национална телевизия участва в редица зимни експедиции в Хималаите и Каракорум. Организатор е на авторски експедиции, откриващи нови направления за световния туризъм. Публикува в Полша и чужбина. От 1996 до 2013 г. работи във всекидневника “Жечпосполита”. Редактор и съавтор на книги и изложби, представяни на няколко континента. Живее във Варшава. Родила е двама сина – Кшищоф и Лукаш.
Моника Рогожинска е гостувала два пъти в България по инициатива на Сдружението “Международен фестивал на планинарския филм” – през март 2004 г. като официален гост на Полския културен институт в София, и през ноември 2014 г. като председател на международното жури на Банскофилмфест.
Разказът за едни от най-интересните моменти в биографията й, свързани със зимния хималаизъм – на:
http://banskofilmfest.com/jury-2014/
***Договор (пакт) Молотов-Рибентроп (Molotov–Ribbentrop Pact, German-Soviet Nonaggression Pact) – съдбоносно международно споразумение от 23 септември 1939 г., което е прелюдия към Вората световна война. Представлява формално пакт за ненападение между Третия Райх и Съюза на съветските социалистически републики, подписан от външните министри на двете страни Вячеслав Михайлович Молотов (1890-1986) и Йоахим фон Рибентроп (Улрих Фридрих Вилхелм Йоахим фон Рибентроб, Ulrich Friedrich Wilhelm Joachim von Ribbentrop, 1893-1946, екзекутиран след смъртна присъда от Нюрнбергския процес). В съответствие с тайния протокол към него, представляващ приложение към официалния документ, се урежда подялбата на териториите и разпореждане с независимостта на суверенните държави Полша, Литва, Латвия, Естония, Финландия и Румъния.
Основните положения на договора са:
- Естония, Литва и Финландия стават зона за влияние и бъдещи територии на Съветския съюз, а северната граница на Литва (с Латвия) ще представлява граница между зоните на интереси на Германия и Съветския съюз,
- на територията на полската държава зоните на интереси на Германия и Съветския съюз ще бъдат разграничени от теченията на реките Нарва, Висла и Сан,
- съветската страна подчертава своя интерес към Бесарабия, а немската страна потвърждава, че няма никакъв интерес към тази територия (тогава част от Румъния).
Превод и бележки:
Петър Атанасов
Денис Урубко
Денис Урубко е 15-тият човек в света, изкачил всички главни върхове над 8000 метра без кислород. Той, заедно с Адам Биелецки, спаси Елизабет Револ след дръзка и необикновено професионална акция на Нанга Парбат.
Предлагаме ви интервю на известната полска журналистка Моника Рогожинска (Monika Rogozińska)** с Денис Урубко, което бе отпечатано в седмичното издание “Смятам, че” (“Uważam Rze”) на най-големия и най-популярния полски вестник, официоза “Жечпосполита” (“Rzeczpospolita”) през април 2012 г.
Моника Рогожинска (Monika Rogozińska): Как откри алпинизма, живеейки на тихоокеански остров, бягайки от астмата?
Денис Урубко: Открих алпинизма в един магазин във Владивосток, но най-напред бяха невисоки, покрити с дъхава трева възвишения край Невинномиск, в Кавказ, в Русия, където съм роден. Баща ми, инженер-геодезист, запален ловец и въдичар, ме взимаше със себе си на работа, на лов или риболов. Научихме ме да се ориентирам на терен. Един ден видях верига заснежени върхове на хоризонта. Този изглед ме очарова. Растях и кашлях. Когато започнах да се задушавам, лекарят установи началото на астма – оказа се, че тя е предизвикана от определени треви. Бях на 14 години, когато родителите ми решиха да се преселим на брега на Тихия океан, на студения и влажен остров Сахалин. Майка ми, много мъдра жена, учеше нас, децата си, на английски и пиано. Тя бе научила този език самостоятелно, за свое удоволствие. Вкъщи имахме огромна библиотека. Мама насочи вниманието ми към книгите на Франсис Брет Харт, Джек Лондон, Луис Стивънсън, Жул Верн, Алексей Толстой, Александър Грин... Те отваряха вътрешния ми взор към приключението, помагаха ми да изразявам мислите си. Днес младите използват ужасно беден език, защото не четат. На Сахалин възвишенията стигат до 1000 метра. С баща ми ходехме на лов за лисици, диви патици, зайци. Над линията на гората ходех сам. Исках да видя тясното парче суша, врязано в океана, а в дните с хубаво време – Япония. Тогава усещах свобода. Един ден баща ми ме попита: “С какво те привличат върховете? Аз ходя сред природата, за да ловувам. А ти – без цел?”. “Не знам, татко” – отговорих. Не знам с какво ме привличат. Може би това е чисто любопитство?”.
Кога започна да играеш в театъра?
- В Южно-Сахалинск имаше театър и младежко театрално студио. Отидох там. Харесаха ми играта и участието в представления. Навърших 16 години и се явих на изпити в Театралната академия във Владивосток. Приеха ме. Много ми хареса животът на тамошната бохема – купони, пиене, пушене. Бяхме свободни, макар и безпарични.
Кой плащаше за следването ти?
- Държавата. Но стипендиите бяха малки. Трябваше да работя допълнително. Бях гардеробиер в театъра. Миех подове в Академията. Метях улици. Но тогава получих много важен урок – че ако искаш да постигнеш нещо, трябва много да се трудиш.
Влезе в един магазин във Владивосток...
- ... и случайно попаднах на списание с част от книгата на Райнхолд Меснер “Соло на Нанга Парбат” и разказ на Казбек Валиев за изкачването му с партньори по нов маршрут на Дхаулагири. Когато прочетох цялата книга на Меснер, разбрах, че хората могат да се отправят към върховете заради нещо, което няма никаква практическа стойност. Владивосток е заобиколен от планини с височина до 2000 м над морското равнище. Изкачвах ги сам, защото не познавах никого, който би искал да прекарва времето си по този начин. Но това престана да ми стига. На картата видях, че близо до езерото Байкал се намира върхът Кадар – 3000 метра височина. Ето това е! Заминах. Това беше голямо приключение. Дива пустош. Излизах от палатката и се оглеждах наоколо. Пред мене се издигаше стена. Великолепна! Тръгвах с тежка раница. Така изкачих няколко върха, понякога по много трудни стени. Не знам как съм оцелял. По чудо! Не си давах сметка за риска. След връщането ми във Владивосток се потопих в картите. О, Алтай! Изглеждаше интересно. Над 4000 метра. Заминах. Там, освен мечки и снежни барсове, се срещат и особени хора, които могат да те убият без причина. Върнах се доволен и отново се захванах с картите. Камчатка. Почти 5000 метра! Отидох на Камчатка през зимата, с по-млад с две години от мене съученик на сестра ми. Рисковано начинание. Изкачихме се на най-високия вулкан Ключевска сопка (Ключевская сопка, 4850 м). Но бях страшно доволен. И петхилядниците на Киргизстан в долината Ак-Су видях за първи път на карта. Изкачих пет от тях соло по трудни маршрути. Днес не мога да повярвам, че съм правил всичко това. Никога не бих позволил на сина ми такова нещо. Ако нещо ми се бе случило, щях да изчезна безследно. Следваща моя цел стана пик Авицена (тогава пик Ленин, 7134 м), соло, разбира се.
Но, за щастие, пред тоалетната на хижата се случила среща, която по всяка вероятност те е спасила и е променила живота ти.
- Алпинистите, които се насочват към този район на Памир, неизменно стигат до тази хижа в град Ош. В съседство се намира стара градина с лозе. Видях как в тъмното пристигнаха няколко камиона. От тях изскочиха някакви сенки и се нахвърлиха върху недозрялото грозде. Това бяха гладни войници от Централния спортен клуб на армията (ЦСКА) на Казахстан. Връщаха се от експедиция. Цялата нощ пих водка с тях. Разказваха колко е хубаво да правиш изкачвания в тяхната група. Сутринта един от тях ми каза: “Ела, ще те представя на Шефа”. Срещнах своето предопределение пред вратата на тоалетната. “Ерванд Илински, треньор” – каза. “А това е Денис, откачен тип, който иска да се изкачи на пик Ленин сам”. Илински ме изгледа внимателно и рече: “Съветвам те, млади човече, да не правиш това. А ако искаш да дойдеш до Алма Ата и да се включиш в нашия колектив, си добре дошъл”. Взех светкавично решение. Реших да напусна Театралната академия.
Колко години беше учил в нея?
- Две. Но усещах, че актьорът няма никакъв принос, освен интерпретацията на ролята, написана от друг. Че живее чужд живот. Исках да творя собствения си живот.
Жалко за неосъществения талант. По време на пионерската зимна експедиция на К-2 откъм китайската му страна през 2002/ 2003 г., ръководена от Кшищоф Виелицки, скочи на един камък и започна да ни рецитираш стихове от Пушкин. Декори бяха небето, ледникът и пирамидата на осемхилядника. Това бе незабравима сцена.
- Но исках да бъда алпинист! След като се върнах на остров Сахалин, получих повиквателна от съветската армия, което означаваше загуба на цели две години в служба някъде из арктическите морета. Купих последния самолетен билет преди голямата девалвация на парите. На 31 декември 1992 г. летях на запад. В неголяма чанта за новия живот сложих няколко книги, малко дрехи и цигулката, на която обичах да свиря. В Алма Ата веднага ме впечатли най-важния за мене изглед към четирихилядниците на Тян-Шан около града.
Съветският съюз се разпадаше. Като руснак си бил чужденец в Казахстан. Как можеше да постъпиш в армията?
- Ситуацията беше странна. Никой не искаше да влиза в армията. А аз напирах във военното окръжие: “Моля, вземете ме във войската. Трябва да служа!”. На което военните чиновници ми отговаряха: “Това е невъзможно! Няма такива правила”. Илински ми позволи да тренирам и да се катеря с неговите войници. Но като цивилен гражданин трябваше да работя, за да имам пари за храна и квартира. Започнах да играя в тамошния театър. Живеех на ръба. Работех, пиех, живеех у приятели, понякога спях на улицата, тренирах. Изкачих Кхан Тенгри (6995 м) – най-високият връх на Казахстан.
Защо те прие Илински?
- Защото го помолих. Ако се нуждаеш от нещо, трябва да се помолиш. В края на ноември 1993 г. бях приет в армията на Казахстан.
Руски гражданин ли беше Илински при разпадането на Съветския съюз?
- Да, но в момента на създаването на държавата Казахстан той стана неин поданик. Всеки трябваше да направи избор. ЦСКА – Казахстан, беше организация, останала от времето на Съветския съюз. По времето на Съюза на съветските социалистически републики една от формите за организация на обществото беше държавната подкрепа за спорта, в това число и за алпийските клубове – военни и цивилни. Алпинизмът беше вкаран в система, която позволяваше формирането и подготовката на много добри алпинисти.
В такива клубове ли се бяха подготвяли най-добрите съветски алпинисти, някои от които намериха място сред най-силните в света?
- Да. Това беше важна школа – с инструктори, тренировки, тестове, със спортни звания, даващи все по-широки правомощия и свобода.
Новата държава Казахстан възприе ли тази система?
- Само в армията. Цивилните клубове останаха без финансиране.
Т. е., само принадлежността към армията даваше възможност да бъдеш редовно субсидиран алпинист?
- Точно така. И аз се възползвах от тази възможност. Станах военен, чието задължение, а след това и работа, беше алпинизмът. За да бъдеш на издръжка, трябваше да постигаш резултати, непрекъснато да се състезаваш, да удържаш на съперничеството, да побеждаваш.
По време на зимната експедиция на К-2 през 2002/ 2003 г. каза, че за колегата си от твоя военен клуб, който беше с нас, би дал живота си. Когато те попитах приятели ли сте, ти ми отговори, че не. Но така са ви научили.
- Тази система имаше своите добри страни, защото най-важният принцип в нея бе безопасността. Учеха ни да работим в свръзка.
И оцеляването. Вихрите блъскаха нашите палатки, огъваха рейките. А твоята палатка оставаше непокътната в този бяс на ветровете. Просто от самото начало ти я огради със стена от камъни. Твоята устойчивост на екстремни условия, тренираността, доброто разположение на духа бяха сякаш от друга планета. В книгата си “Обречен на планините” – химн на приятелството, партньорството и красотата на планините, оправдаваш колегите ти от Казахстан, Грузия и Узбекистан, които избягаха от експедицията. А ти остана с нас до края.
- Тази експедиция беше важен и много добър опит. Но някои работеха зле, което ясно се виждаше на фона на общите усилия. Много обичам и много уважавам полските алпинисти.
Отражение върху всичко даде гладът и още по-точно липсата на месо. Вярно ли е, че за алпинистите “от Изток”, т. е. от бившия Съветски съюз, експедиция без месо в менюто е неуспешна?
- В подобни условия един здрав мъж трябва да яде месо, за да може да работи добре. Но ако се окаже, че храната е недостатъчна, трябва да даде всичко от себе си.
Какво означава мотото на книгата ти “Обречен на планините”? Там пише: “Един попадна в манастир. Душата и тялото на другия са ранени. Третият – светла звезда – напусна този свят. А аз съм жив, макар че трудно се живее в грях”. Звучи като стих. Чий е?
- Мой. Пиша стихове, но не ги публикувам. Това е за трима мои приятели, с които започнах да се катеря в началото на моята кариера. Един от тях – Андрей Молотов – в момента е в манастир.
?
- Нали знаеш какво значи коктейл Молотов?
Бутилка със запалителна течност. Указът за масовото й използване по време на Втората световна война е подписан от Вячеслав Молотов, същият, който слага подписа си и под договора за четвъртата подялба на Полша – този път между фашистка Германия и комунистическия Съветски съюз***.
- Андрей е от това семейство.
Той стъпи на Еверест. Стана “Снежен барс” за изкачванията на си на петте най-високи върха на някогашния Съветски съюз. Какво го накара така драстично да промени живота си?
- Нямам право на коментар. Андрей беше много добър алпинист. Силен физически, много твърд. Но в същото време плах, мълчалив, не показващ чувствата си. През 1997 г. нощта застигна него и Владимир Фролов високо на Еверест. Нямаха кислород. Андрей оцеля без никакви сериозни последствия. Фролов имаше сериозни измръзвания на носа, на пръстите на ръцете и краката. Същата година с Андрей завоювахме званието “Снежен барс”. И тогава той реши да избяга от “нормалния” живот. Замонаши се, стана свещеник. Живее в манастир в Сибир.
“Душата и тялото на другия са ранени”…
- Това е Владимир Фролов. Спря да се катери. Третият, Андрей Барбашинов, на прага на третото хилядолетие, стана първият казах, изкачил Маккинли или Денали. Юрист, планински спасител, работеше като доброволец в Център за борба с насилието срещу жени и деца. Загина при катастрофа в САЩ. Карайки мотоциклет, се блъсна в камион. Започнахме четирима – от младото поколение алпинисти. Наистина.
Нещо с тебе не е така?
- Знам всичко за себе си. Не съм добър човек, но продължавам да се катеря. Следвам предопределението си.
Колко жени и деца имаш? Нещо се обърках в сметките.
- Трябва ли да говорим за това?
Да. Има млади журналисти, които описват твоите спортни успехи. Питам за цената, която плащаш за постигането им. На колко години беше, когато се ожени за първи път?
- На 22 или 23. Извинявай, но не помня точно. Първата ми жена учеше актьорско майсторство, когато се срещнахме за първи път в Алма Ата. Работеше в театъра. Тя стана актриса. Аз – алпинист, постъпвайки в армията. За да върви един брак, съпрузите трябва да са заедно. А мене ме нямаше вкъщи по десет месеца годишно.
Кога се родиха децата ти?
- Степан, синът от първата ми жена – през 1998 г. Дъщеря ми Мария и синът ми Захар от втората ми съпруга, психолог от Алма Ата, много красива, добра и интересна жена, са родени през 2003 и 2006 г. Жените ме харесват, което смятам за щастие. Но никога не съм умеел да ги заобикалям с необходимото внимание и грижа, да бъда добър съпруг и баща.
Пристигна в Краков с Олга. Това коя по ред жена ти е?
- Трета. Срещнах Олга щастливо в Русия преди три години. Тя заряза заради мене работата, семейството си. Всичко.
И сега пътешества с тебе?
- Да. Но не на експедиции.
Къде живееш?
- Труден въпрос. Не знам.
Къде е домът ти? На изитната ти картичка има три телефона – в Русия, Казахстан и Италия.
- Именно. Извинявай, но това е моят живот. Не мога да нарека никое място мой дом. В Алма Ата получих от властите едностайно жилище. Но не е мое. Не мога да събера там децата си. Живея навсякъде – около пет месеца в годината съм на експедиции. Няколко – в Италия, благодарение на Симоне. И още толкова в Русия и Казахстан.
През 2001 г. на Лхотце оказа помощ на Анна Червинска, а Симоне Моро – на англичанина Том Муур. Откъде знаеше, че Анна има проблеми със слизането от върха?
- Мога да ти разкажа само това, което помня. Вечерта със Симоне бяхме в лагер 4 (7900 м). Чувствахме се отлично. На следващия ден трябваше да започне опитът ни за траверс Лхотце – Еверест, една великолепна мечта за всеки алпинист. Пошегувах се: “Симоне, нещо трябва да се случи. Ще се наложи да спасяваме хора, а от траверса ще остане само намерението”… Почти веднага след това чухме викове за помощ. Из-зад скалите се показа Дариуш Залуски. Каза, че един мъж е паднал, а по кулоара на Лхотце слиза крайно изтощена жена. Разбрахме се Симоне да се опита да траверсира до мъжа, а аз се отправям към жената. На около 8100 метра видях Анна Червинска. Лежеше на снега. Нейният персонален шерп също беше крайно изтощен. Помогнах на Анна да се изправи, после я поведох за ръка надолу. На трудните места я осигурявах, докато се спускаше по въжето. За щастие, можеше да ходи. На по-ниското се почувства по-добре. Когато стигнахме до палатките, бях се смръзнал. Бях с тънки ръкавици, защото дебелите май бях дал на Анна. Греех пръстите си на примуса, когато пристигна Симоне с Том Муур. Не знаех откъде идват, но Том беше в лошо състояние.
Том се бил проснал на височината на лагер 4, но между него и палатките имало скали, които трябвало да бъдат заобиколени. Падайки, Муур съборил Дариуш Залуски, който по кървавите следи стигнал до англичанина, дал му своята кислородна бутилка и продължил, за да търси помощ.
- През цялата нощ със Симоне разгрявахме и масажирахме ръцете и краката на Томас. Топяхме сняг. Правехме бульон и чай и го пояхме. На сутринта дойдоха шерпи, които с неколцина испанци съпроводиха надолу Анна и Том. А ние със Симоне, крайно уморени, трябваше да се откажем от нашите планове.
Симоне Моро бе обсипан с награди, в това число и “Fair Play” на ЮНЕСКО, защото нашироко оповести направеното. А ти си остана с твоята наранена руска душа.
- Това, което се случи, не интересуваше никого в Казахстан.
Има ли някакво бъдеще за тебе в Казахстан?
- Тамошното общество няма добро мнение за алпинистите. Предпочита боксьорите. Смята ни за безумци, които сами си създават проблеми. Там не са необходими престижни алпийски успехи от световен мащаб. Имах презентация в градче в Северна Италия. От 3000-те му жители 500 са членове на Италианския алпийски клуб. В Казахстан никога не съм имал толкова слушатели, колкото там.
В настоящия момент кой си в Казахстан?
- Никой. След първото зимно изкачване на Гашербрум-2 през февруари 2011 г. някой изнамери претекст да бъда изхвърлен от армията. Сега съм професионален алпинист, писател…
И безплатен треньор по алпинизъм от най-висока класа.
- Десет години безплатно, като доброволец, обучавах по алпинизъм и катерене около 100 жени и мъже. Имахме незначителна финансова подкрепа от правителството. И те станаха една от най-добрите групи млади алпинисти в Казахстан. Водех ги на експедиции – за които намирах спонсори – в Хималаите. Но преди половин година всичко това рухна. Моника, приключваме разговора, а все още не си ми задала въпроса защо се занимавам с алпинизъм.
Мисля, че вече отговори…
- Става дума за философията на катеренето. Трудният и опасен алпинизъм няма никаква обосновка. Тогава, защо хората правят всичко това? Аз преминах през три етапа. В началото алпинизмът беше за мене приключение и откриване на света. След емиграцията ми в Алма Ата започна да преобладава спортът. Стараех се да бъда по-добър от останалите. Изкачванията на девствени върхове и прокарването на нови маршрути беше опознаване на себе си в ситуации на ръба. Правих крачки в непознатото. Питах се дали съм в състояние да запазя човещината си в екстремни условия, на границата на физическата и психическата издръжливост? Когато свързах в едно приключението и спорта, разбрах, че това ми е недостатъчно, защото удовлетворява любопитството ми към света и амбициите ми. Трябеваше да намеря смисъла. Намерих го в изкуството. Днес разглеждам катеренето като изкуство. Този път може да бъде изминат само чрез дейност в планините. Така, както художникът или скулпторът, който създава творение поради вътрешна необходимост – неразбираемо за другите, некомерсиално, така и аз прокарвам нов, труден катерачен маршрут по планинската стена.
Така смята и Войчиех Куртика – прокарването на нов, екстремно труден маршрут е съзидание, акт на творчество, който ражда произведение, което ще надживее автора си. Кои свои експедиции цениш най-високо?
- Тези, по време на които намирах приятели, или правех голяма крачка напред в развитието си. Към първите принадлежи тази, по време на която през 1999 г. се започнах със Симоне Моро, изкачвайки върховете, които носят званието “Снежен барс”. Всяка следваща експедиция със Симоне е вълнуващо приключение и удоволствие. За най-добра експедиция в кариерата ми смятам тази, по време на която със Сергей Самойлов прокарахме нов маршрут на Броуд пик. Направих нещо, което не бях в състояние да направя.
Наричаш тази експедиция “Армагедон”. Разполагахте с храна и гориво за пет дни, а бяхте на върха на седмия ден. Връщаше се по ледника Балторо на 32-рия си рожден ден, залитайки, с течаща от носа и очите ти гной, давейки се от отделения в белите ти дробове секрет. Тялото ти реагираше на това, което бе направила с него твоята воля. Изглеждаше като зомби.
- Не би трябвало да успеем да се изкачим и на Чо Ойю с Борис Дедешко. Затова смятам, че тези две изкачвания са най-добрите в живота ми.
Смяташ ли, че животът на алпиниста във високата планина зависи от степента на неговата тренираност, а не от случайността? Високите върхове са непредвидими. По време на зимната експедиция Гашербрум-2 със Симоне Моро и Кори Ричардс попаднахте в лавина.
- Този път се случи нещо невероятно. Наистина, имахме късмет. Обикновено въжето, с което са обвързани алпинистите, дърпа надолу. Симоне казва, че нещата са изглеждали така, сякаш някой тегли въжето нагоре. Излетях от лавината като тапа. Лицето ми беше открито. Симоне ме откопа. Кори бе засипан наполовина. Защо попаднахме в тази лавина? Защото вървяхме по най-късия път по склона, под сераците, вместо по средата му, където имаше пукнатини и беше по-трудно. Знаехме, че рискуваме. Хората сами предизвикват ситуациите с трагични последици. Безопасността ни в планината зависи от самите нас!
Вярваш ли в Бог?
- Не… Извинявай…
---------------------------------------
*Биографични данни за Денис Урубко – на:
https://www.climbingguidebg.com/index.php?module=news&type=user&func=display&sid=5970
**Моника Рогожинска – журналистка, президент на Полската секция на “Клуба на изследователите” (“The Explorers Club”) – най-престижната организация от този род в света. Член на “Media Outrich Committee” към Съвета на директорите на “The Explorers Club”, а от май 2013 г. – и на “Flag & Honors Committee The Explorers Club”. Родена е във Варшава. Завършва специалностите “Полска филология” и “Културознание” във Варшавския Университет. Живяла е в Татрите и Закопане. Работила е в хижата “Петте езера”, в Татранската доброволна спасителна служба (по онова време – Планинска доброволна спасителна служба) като първата в историята й жена-щатен планински спасител, планински водач в Татрите. Ръководи дейността на профсъюза “Солидарност”, обединяващ работещите в татранските хижи. Създател на програми за запознаването на чужденци с културата и природата на Полша. Съосновател на Полската секция на “The Explorers Club”. От 1993 до 2009 г. е неин секретар, а от 2009 г. – президент. Като кореспондент на всекидневника “Жечпосполита”, на Полското национално радио и Полската национална телевизия участва в редица зимни експедиции в Хималаите и Каракорум. Организатор е на авторски експедиции, откриващи нови направления за световния туризъм. Публикува в Полша и чужбина. От 1996 до 2013 г. работи във всекидневника “Жечпосполита”. Редактор и съавтор на книги и изложби, представяни на няколко континента. Живее във Варшава. Родила е двама сина – Кшищоф и Лукаш.
Моника Рогожинска е гостувала два пъти в България по инициатива на Сдружението “Международен фестивал на планинарския филм” – през март 2004 г. като официален гост на Полския културен институт в София, и през ноември 2014 г. като председател на международното жури на Банскофилмфест.
Разказът за едни от най-интересните моменти в биографията й, свързани със зимния хималаизъм – на:
http://banskofilmfest.com/jury-2014/
***Договор (пакт) Молотов-Рибентроп (Molotov–Ribbentrop Pact, German-Soviet Nonaggression Pact) – съдбоносно международно споразумение от 23 септември 1939 г., което е прелюдия към Вората световна война. Представлява формално пакт за ненападение между Третия Райх и Съюза на съветските социалистически републики, подписан от външните министри на двете страни Вячеслав Михайлович Молотов (1890-1986) и Йоахим фон Рибентроп (Улрих Фридрих Вилхелм Йоахим фон Рибентроб, Ulrich Friedrich Wilhelm Joachim von Ribbentrop, 1893-1946, екзекутиран след смъртна присъда от Нюрнбергския процес). В съответствие с тайния протокол към него, представляващ приложение към официалния документ, се урежда подялбата на териториите и разпореждане с независимостта на суверенните държави Полша, Литва, Латвия, Естония, Финландия и Румъния.
Основните положения на договора са:
- Естония, Литва и Финландия стават зона за влияние и бъдещи територии на Съветския съюз, а северната граница на Литва (с Латвия) ще представлява граница между зоните на интереси на Германия и Съветския съюз,
- на територията на полската държава зоните на интереси на Германия и Съветския съюз ще бъдат разграничени от теченията на реките Нарва, Висла и Сан,
- съветската страна подчертава своя интерес към Бесарабия, а немската страна потвърждава, че няма никакъв интерес към тази територия (тогава част от Румъния).
Превод и бележки:
Петър Атанасов
Добави коментар