Разказ на знаменитата катерачка по лед Анна Торета, гид в Курмайор, която реши да опита вкуса на височината и през октомври 2006 г. изкачи Ама Даблам (6848 м) в Непалските Хималаи.

В базовия лагер имаше много италианци и участници в други експедиции, желаещи да изкачат хималайската версия на Матерхорн. По югозападното ребро имаше много нов сняг. Шерпите започнаха да правят снежни котви, замразявайки вода...

Заминах за Непал, за да се запозная с една нова страна, да се докосна до Хималаите и да разбера на собствения си гръб може ли организмът ми да понесе височина от шест-седем хиляди метра.

Първата ми нощ в лагер 1 беше тежка. Там бе Лука Арджентиеро – архитект и планински гид от Курмайор. На сутринта главата ми се пръскаше от болка. Лука тръгна към базовия лагер, за да посрещне своята група. А аз бавно започнах да пъпля нагоре по парапета.

На Ама Даблам беше опънато над 1000 м статично въже. То помага на участниците в комерсиалните експедиции да стигнат до върха. Югозападният гребен на Ама Даблам не е никак лесен, но парапетите осигуряват сравнително лесното му и безопасно преминаване.

По пътя към лагер 2 усещах, че белите ми дробове ще експлодират. Раницата ми тежеше отвратително. Направо пълзях като костенурка. Час и половина почивах на т. нар. Жълта кула. Но и това не ми помогна. Пред мене хора с жумари се мъчеха да преминат няколко метра скала... Времето летеше, аз не можех да ги моля да ме пуснат.

Започна да се стъмва. Времето беше отлетяло. Не стигнах до лагер 3, следователно трябваше да се върна в лагер 2. А той се намира на твърде страшно място – няколко неудобни площадчици на реброто, а под него пропаст. Някак си намерих празна палатка. Сергей от Украйна, приличащ страшно на Дядо Коледа, също нямаше къде на нощува и с него си правихме компания.

Рано на следващата сутрин бях морално готова за атака по вертикалните парапети. Реших да оставя всички бивачни съоръжения и да взема само един малък термос и аптечката.

Вчерашната ужасна раница ми пречеше да получа удоволствие от изкачването. Надявах се без нея бързо да стигна до върха и колкото се може по-бързо да се спусна надолу. Трябваше да ми стигне един ден.

Отминах лагер 3. Там намерих палатката, в която трябваше да нощувам. В нея оставих всичко и тръгнах нагоре – дори без вода и без енергетични блокчета. Върхът беше недалеко. Стана много студено. С труд правех всяко движение.

Заобиколих един серак и срещнах млад французин. Пиер Блан, гид от Куршевел, ме погледна учудено и ми подаде термос с чай. Но не можах да пия. После Пиер ми каза, че устните ми са били изцяло бели.

По парапетите и през мъглата се добрах до върха. Последните десет крачки направих без въже и стигнах до мястото, където в снега бяха забити многобройни флагове. Там от около половин час ме очакваше Сергей. Той ми стисна ръката. Подадох му камерата, за да ме снима. Дори не успях да му благодаря както трябва. Беше страшно мразовито и той започна слизане след своята група. Бях сама на върха. Хвърлих поглед към Еверест и забързах към парапетите, които чезнеха в мъглата...

Слизах бързо – парапетите бяха отлични, жумарът леко се плъзгаше по тях. Взех раницата си от лагер 3. В палатката се бяха настанили един шерп и едно момиче. До лагер 2 стигнах по тъмно. Имаше и много прясно навалял сняг.

Надолу настигнах украинската група. Бях щастлива, че вече не съм сама. Около 19.30 вечерта бяхме в лагер 2 – след 12 часа усилия нонстоп. Вече беше се стъмнило. Бях щастлива. Но все пак трябваше да пренощувам някъде. Отново намерих празна палатка. Трябваше да стопя 2 литра сняг, за да получа мъничко вода. Все пак стомахът ми се напълни с топла супа. След това хапнах и шоколадов мус.

На Ама Даблам правих всичко така, както у дома, в Алпите. Различното бе, че използвах парапети и чужди палатки. Никога не бях допускала, че ще се изкача на върха по този начин.

Движех се самостоятелно, но не соло. Солото е нещо съвсем друго. Аз просто се изкачвах по въжето, което през мъглата и облаците ме изведе на моя първи хималайски връх. И се надявам, че няма да е последен.