Точно преди 20 г. Райнхолд Меснер се окичи с “Хималайската корона”. След 16-годишни усилия той стана първият човек в света, който изкачва всичките 14 най-високи върха на Земята, издигащи се над 8000 м.

В този период преодоля поредните бариери и вдигна летвата в световния алпинизъм необикновено високо. Меснер е един от тези, които въведоха т. нар. алпийски стил в Хималаите – без услугите на носачи, без постоянни височинни лагери, без фиксирани въжета. Сензация стана изкачването му през 1978 на Еверест (8848 м) без кислород, макар че науката не даваше никакви шансове за оцеляване. Няколко седмици по-късно в същия стил стигна и до върха на “Планината-убиец” – Нанга Парбат (8125 м).

В своите книги и статии Райнхолд Меснер разглежда алпинизма като житейска философия, а изкачванията – като произведения на изкуството. Неговата самоувереност често довежда критиците и опонентите му до отчаяние. Тези дни, по повод споменатата 20-годишнина, излезе книгата му “Райнхолд Месснер: моите пътища. Равносметката на първопроходеца” (“Reinhold Messner: Mein Weg. Bilanz eines Grenzgängers”). По този повод с него разговаря Гернот Зитнер от “Зюддойче Цайтунг”.

Колко е висок последният връх, на който сте се изкачвал?
- Напоследък бях на един връх в обкръжението на Нанга Парбат, малко над 4000 м. Днес ходя по планините повече като неделен турист.

Значи ли това, че осемхилядниците вече не ви привличат? Преди време бяхте казал, че не можете да живеете без тях. Как приемате факта, че скоро ще стигнете до възраст, на която нормалните работещи хора излизат в пенсия?
- Нямам никакъв проблем. Не изключвам, че може да изкача някой осемхилядник. А до пенсия има много време. Не отдавам на това никакво значение. Още повече, че плащам социални осигуровки от съвсем скоро.

Напоследък се чу, че сте станал автор на поредното постижение, тръгвайки по море със своята спътница в живота...
- Това не е мълва, а факт. Напоследък направих няколко морски пътешествия. Най-много ме впечатли Антарктида. Бях там не само с жена ми, но и с двете ни деца. Искам да се върна отново, макар че преди 10 г. не бих приел такава експедиция. За мене днес това е истинско удоволствие – на кораба мога да пиша, да чета и да съм през цялото време със семейството си. Не мога да се оплача от скука.

Самото заглавие на новата ви книга – “Моят път”, показва какво можем да очакваме – разкази, известни от предишни публикации, главно интервюта. А подзаглавието “Равносметката на първопроходеца” звучи като поредна преработка на вашето завещание. Отива ли това на автор, който има зад гърба си петдесетина книги? Или сте жертва на натиска на Франкфуртския панаир на книгата да се появи един “нов” Меснер?
- Подходът ми този път е съвсем различен. Не представям живота си от перспективата на времето. Събрал съм текстове, които съм писал през 60-те години на ХХ век. Тогава не съм могъл да предвидя, че на 60 г. ще създам музей на планинарството, че на 50 ще стигна до Северния полюс или пък това, че през годините пет пъти радикално ще сменя професията си. Единственото, от което няма да се откажа, е писането. Макар да си давам сметка, че писането е най-трудното от всички възможни занимания. В известен смисъл то е обработка, шлифоване на това, което знам и което чувствам. И всичко трябва да бъде пренесено върху хартия. Писането е изходната база за почти всички останали неща. Мисля, че ако изведнъж престана да пиша, ще загубя много голяма част от своята жизненост. Писането ми струва страшно много енергия, но ми дава и крила.

Почти винаги пишете и се изказвате от първо лице, единствено число. Дори не правите опити да отговаряте на непрекъснатите обвинения в прекален егоизъм. Не ви ли струва, че враждебността на някои хора към вас ще намалее, ако поне малко бъде укротена вашата опърничавост? Струва ли си толкова упорито да държите на максимата, че да имаш много врагове е въпрос на чест?
- Когато се изкачвам на Еверест, въобще не ме интересува какво ще си помислят другите, какво ще кажат и как ще го възприемат. Винаги съм се концентрирал върху моя вътрешен свят. Много рядко – на външния. А това означава, че винаги много повече ме е интересувала човешката природа, отколкото природата на планината.

Все пак държите ли на максимата, че да имаш много врагове е въпрос на чест?
- Мога да кажа с насмешка, че тя ще се потвърди в края на живота ми. Но това не ме вълнува особено. По пътя си непрекъснато срещам различни препятствия. Много отдавна започнах да се занимавам с алпинизъм и да се отнасям към него по коренно различен начин от останалите. Аз отхвърлих всички “героични” стойности, които са господствали в края на 30-те години на ХХ век. Никога не съм разбирал докрай защо след изкачването на върха там трябва да се развява нечий флаг. Или по-точно – защо хората трябва да изкачат някакъв връх, за да развеят флаг на него. Моите изказвания на тази тема пораждат все нови и нови спорове. Имах възможност да се формирам и да израсна именно на базата на тези противоречия.

В книгата ви срещнах твърдението: “Живея собствения си живот за самия себе си”. Защо не и за останалите?
- Разбира се, на първо място не живея заради другите, а само за себе си, макар че поемам отговорност за тях. Но не мога да кажа, че винаги и навсякъде живея за другите хора. Това е някаква немска болест – непрекъснато да служиш някому с нещо. Например, на някаква цел, на останалите, на обществото. Всеки има право на егоизъм. За катеренето няма никаква друга мотивация освен егоизма. Дори работата ми в Музея, който създадох, не е за другите. Според мене, самореализацията е един от неотменимите елементи на живота.

На едно място в новата книга говорите за отговорността ви за смъртта на вашия брат Гюнтер на Нанга Парбат. И казвате: “Моята вина се ограничава само до въпроса: “Защо тъкмо аз трябваше да преживея всичко това. Това е несправедливо.” Не ви ли се струва, че това обяснение е прекалено пошло?
- Не, защото това е самата истина. Не изпитвам чувство за вина нито в правен, нито в морален смисъл. Мисля, че всички, които са преживели нещо подобно, идеално разбират за какво става въпрос. Разбира се, радвам се, че тогава оцелях. Но и така у мене си остава чувството за несправедливост.

Ако можехте да започнете живота си отначало, щяхте ли да промените нещо?
- Човек няма голям избор. Ако имахме възможност да се връщаме във времето, мисля, че пак бихме направили същото. Иначе просто не умеем. Днес си мисля, че дори да не се беше стигнало до трагедията на Нанга Парбат, животът ми щеше да премине по същия начин. Струва ми се, че не можем да се отклоним от определен модел на поведение и от веднъж поет курс.

Пишете също така: “Страхът от смъртта е последната мотивация, той предизвиква жаждата да изпиташ смъртна заплаха”... Много пъти сте бил на ръба между живота и смъртта. Каква смърт бихте си избрал?
- За нищо на света не бих искал да загина в планината. Нямам и особено желание това да се случи някъде накрая на света. Готфрид Бен е казал някога, че “алпинизмът е живот, провокиран от смъртта”. Ако това, което правим там, в планината, не е толкова опасно, не бихме получавали толкова мощни импулси да го правим.

Казвате, че непрекъснато търсите и имате нужда от нови предизвикателства. Какво ще е следващото?
- Още не зная... Най-напред трябва да приключа сегашния етап от живота си. Решил съм да създам музей от пет части.Нещо като мои планински светове.Сега търся място за последната, посветена на планинските народи. За да приключа този проект, са ми необходими две-три години. След това ще съм готов за следващите предизвикателства.

Gernot Sittner, “Sũddeutsche Zeitung”


Хималайската корона на Меснер
1970 и 1978 г. – Нанга Парбат (8125 м),
1972 г. – Манаслу (8156 м),
1975 и 1984 г. – Хидън пик (Гашербрум-1, 8068 м),
1977 г. – Дхаулагири (8167 м),
1978 и 1980 г. – Еверест (8848),
1979 г. – К-2 (8611 м),
1981 г. – Шиша Пангма (8013 м),
1982 г. – Кангчендзьонга (8598 м),
            - Гашербрум-2 (8035 м),
            - Броуд пик (8047 м),
1983 г. – Чо Ойю (8201 м),
1984 г. – Гашербрум-2 (8035 м),
1985 г. – Анапурна (8091 м), 
            - Дхаулагири (8167 м),
1986 г. – Макалу (8485 м), 
            - Лхотце (8516 м).

Подготви: Петър Атанасов