По време на катерачно-културна екскурзия до Белоградчик срещнахме голяма група немски катерачи, която ни порази с факта, че са изкачили 85 игли, а в местността има вече над 100 маршрута. По туровете рядко са забивани междинни болтове.

Катеренето по конгломератните скали в саксонски стил се отличава безкрайно от спортното катерене, а не прилича и на алпийското. Удоволствието, което изпитахме с Дойчин от катеренето беше голямо, но се дължеше повече на големия риск от пребиване, не толкова на самото катерене. Повечето турове са от І до ІV категория, прокарани през 1969 година.

През трите почивни дни от 29 април до 1 май с Цветелина Йорданова, Веселина Петракиева и Дойчин Боянов бяхме на екскурзия в Белоградчик – безспорно едно от най-красивите места у нас, пък бих допълнил и в света. Прекрасните пейзажи, пролетната зеленина, цъфналите люляци, крепостта Калето и спокойствието, което изпитва човек по тези земи, превръща местността в уникална. Районът рядко се посещава от софийските катерачи (сигурно и от останалите), защото е твърде далече. Все пак природните и културните забележителности там са добър повод за пътешествие и за катерачите. Още повече, че е осеяно със скални гъби, монаси, манастири, животни, мадони и т.н. Интригата за катерача обаче основно се крие в отговора на въпроса - дали причудливите скали стават за катерене? Подбудена от всички тези мотиви, замина и нашата групичка, която между другото успя по оптимален начин да съчетае и катеренето, и разходките, и културните мероприятия, сред които посещение на крепостта и влизане в Магурата.

Още като пристигнахме в Белоградчик местните хотелиери ни посрещнаха с думите „няма места”. Тогава някак си по интуиция намерихме туристическия дом, разположен до една борова горичка над центъра. От терасите и стаите има страхотна гледка към скалните игли. Веднага фиксирахме няколко души с каски, които се бяха скупчили на върха на една скала. Сетихме се, че това трябва да са германците от Саксонска Швейцария, за които знаехме от хубавото, експертно писание на Лорда (линк към статия, линк във форума), публикувано по-рано в climbinggude. За късмет нашата екскурзия съвпадна с немската инвазия в района.

Естествено веднага отидохме до иглата, където бяха немците. Докато наближавахме, чухме да работи бормашина. Когато се озовахме под маршрута, заварихме само една възрастна дама. Тя не говореше английски и се наложи да пусна в действие своя немски. Другите чужденци някак си се спотаиха, а самата жена също изглеждаше притеснена. Дружно решихме, че ги е стреснал елекът на Дойчин от експедицията на Еверест с българското знаме на него – явно ни бяха помислили за горски полицаи. Това трябва да е било причината да ни се сторят малко резервирани. Но вечерта в ресторанта на дома към нас подходиха двете “остриета” Jörg Brutscher и Klaus Paul, автори на повечето турове от 2005 година и очевидно най-големите психари. Йорг е специалист по катеренето на пясъчници. Прокарал е премиери и на Метеора в Гърция и поддържа сайт-пътеводител за катеренето по пясъчници http://www.joergbrutscher.homepage.t-online.de/. Миналата година той изкатерва Камилата – кулата непосредствено до крепостта. Турът е три въжета дълъг, а междинните клинове са общо едва 5. Всички трябва да се съгласим, че това изглежда смъртоносно. Чак като разбрахме с Дойчин за премиерата на Камилата, си обяснихме странният метален предмет на върха й. Това е една от многото метални кутии с тефтери с имената на изкачилите девствените до скоро игли.

Попитахме кой е най-трудният тур. Това беше Aufstieg VІІІb (VІІ UIAA) на обект номер 1. Той е 32 метрова привлекателна кула със сравнително по-здраво споени камъни в пясъчника, в сравнение с другите скали. По нея има 6 клина - 5 анкерни болта плюс рапелния лепен клин. Това ни накара да си мислим, че по този тур би било по-лесно да се оцелее и същевременно катеренето по-трудно технически. Съответно по-интересно за нас, разглезилите се български катерачи, които започнахме напоследък да преместваме постепенно горната си осигуровка от нивото на глезена или коляното, докато уж водим. Целта беше набелязана. Следващият ден се очертаваше интересен.

Преди да опитаме най-трудния тур, разбира се, бяхме покатерили вече малко на две други игли близо до асфалтовия път. Изкачихме се първо по най-малкото съпротивление (І категория) и пуснахме установка на нещо от рода на VІ+, за да добием първи впечатления. 5-10% от стъпките и хватките ни се клатеха и не малко паднаха от вековните си леговища. През повечето време на катеренето почуквахме и подритвахме с крайно недоверие хватки и стъпки. Така се понаучихме да предвиждаме кои камъни ще излязат и кои не. Понеже камъните са кръгли и заоблени както речните, логично е да се довериш на тези, чиято, така да се каже, средна линия е “зациментирана” в пясъчника. Това създава ефекта на клемата и му пречи да се отскубне. Около някои от паветата има спойващо вещество като хоросан. Това създава допълнително чувство за “комфорт”. След първите два маршрута всички се отправихме към иглата, където по-рано катерачите от Елба прокарваха премиера. Турчето беше с боудър тръгване, категоризирано VІІа (VІ- UIAA). Това не ми се стори реално, защото усещането ми беше като за 7+ поне. Новите познайници ни казаха, че всъщност началото го минали като се качвали на раменете един на друг. Даже си имат икона в гидовника, която пояснява тази нова за нас техника на катерене. По-късно, на няколко бири, Йорг ни разказа как в Саксонска Швейцария през зимата, когато нямало как да катерят, се качвали един връз друг до акробатични височини. Рекордът бил пирамида от пет души.

Трудно е за българският катерач да разбере какво е удоволствието от този вид катерене, който не прилича почти по нищо на спортното катерене, особено относно осигуряването. От друга страна не е съвсем като алпийското или традиционното, защото често трябва да се осигуряваш с примки по стърчащи камъни, които най-вероятно ще изхвърчат от скалата и най-често изобщо не можеш да се осигуриш, защото по принцип скалата е монолитна и няма цепнатини. Тези които се намират пък са много изветрели.

Все пак възможно е да се намерят трудни турове със здраво споени камъни. Такъв е нашият проект от другата страна на ниската игличка. Той е надвесен в началото и на места хватките са за не повече от една пета от първите фаланги на два пръста. Линия се очертава да бъде поне 9+ UIAA. Такива категории хората обичат да осигуряват добре. Затова възниква проблемът, колко психарски да се кове, какъв да бъде компромисът между въведения вече стил и царуващия модерен начин на екипиране. Освен това забравих да спомена, че понеже ние сме домакините, а не немците, не се съобразихме с тяхната етика напълно. Използвахме магнезий. Не е много ясно дали магнезият ще разруши повече скалите или самото натоварване от тежестта на катерачите, което се прилага върху горките конгломерати. В немския гидовник пише предупредително: “камъните стават постепенно нестабилни”. Фактът, че местността е резерват и катеренето е забранено също не би трябвало да подтиква към масовото ръмжене на бормашините.

Дойде последния ден от приятното трипче. Настъпи и моментът да тестваме нашите психарски възможности по тур Aufstieg. Долната част на тура беше лесна и полегнала, но първият болт стоеше на около 7-8 метра от основата. Затегнах една ринговидна примка около един камък и придобих неоправданата увереност, че ако падна заради отчупване на камък, няма да се търколя стремглаво по стръмния склон. Добрах се до първия болт след недоверчиво стъпване и опипване на облите камънаци. Следващият болт беше забит след още към 6 метра. Скалата изглеждаше здрава и бързо се включих във втората примка. Естествено си сложих още една междинна психическа осигуровка между два камъка, които формираха подобие на цепка. Последва най-паническото катерене по VІ-VІ категория, което бях практикувал на скоро. Третият болт беше най-отдалеченият (не толкова разстоянията ни плашеха, колкото чекмеджетата). По пътя към спасението имаше съмнително здрава цепка. Клемата влезе перфектно. Оставаше цепката да издържи в случай, че падна. Стигнах до един камък, подобен на филия хляб, зацепена под ъгъл в скалата. Преметнах моментално една примка и се включих. Качих се с двата крака върху нея. Продължително се двоумях дали ще издържи, ако падна или не. Толкова време мина, че си казах: „щом досега не се отчупи, може и да е здрава, а също и следващите камъни сигурно ще са здрави”. Продължих нагоре. Напълно бях игнорирал възможността от 15 и повече метрово падане с разбиване в полегналата основа. Този подход проработи. Усилията бяха възнаградени с огромното облекчение като се закачих. То иначе човек не може да оцени това на пръв поглед елементарно действие, включването на въжето.

Следваше още един болт. Той не беше далече. Зададе се пасажът. Знаейки, че е VІІ-ма категория на право тръгнах да го минавам, без да се колебая. Оказа се, че директно нагоре не става, болта подвежда. Две три тръсвания на ръцете и го минах на един метър вдясно. Единственото притеснение беше да не разваля онсайта, защото една възлова стъпка беше напукана. На много места се налагаше да стъпваме внимателно от вътрешната страна на пропуканите камънаци. Ако ръба на гумата на еспадрилата докоснеше скалата, изтръпвахме от звука на отронващите се песъчинки. Звукът наподобяваше откъртване на стъпка.

След излизане по заобления връх на иглата се добрах най-накрая до върха с усмивка до уши и изкипяващ адреналин. Цялото упражнение отне сигурно половин час. Последва ме Дойчин. На върха дойде много щастлив. Сподели, че си е страшно дори за втория.

След представлението, което търпеливо и с вълнение следяха нашите приятелки, отпрашихме за Магурата. Програмата оптимум беше изпълнена. Искрено съветвам всеки да види вълшебния район на Белоградчик. Ако катерите там обаче, бъдете много внимателни.

Мишо Михайлов

Снимки: Дойчин Боянов

Към албум със снимки