На 20 октомври 2005 Христо има рожден ден. По този повод бих искала да публикувам материала, който излъчихме в "Закуска на тревата" - програма "Хоризонт" – БНР - на 21 май 2005 г.

Водещ: Точно преди една година двама българи стъпиха на Еверест без кислород. Единият от тях е 26 годишният алпинист и скулптор Христо Христов. Христо остана завинаги на върха. Днес в Смолян, неговия роден град, ще се съберат приятелите за да почетат паметта му. А ние в "Закуска на тревата" сега искаме да ви разкажем за Христо, това е най-малкото което можем да направим в негова памет. Христо, който се бе научил да вярва на себе си, но и на другите и знаеше, че в планината "другите разчитат на теб, ти разчиташ на другите". И още, изречено от него - "не може да излъжеш и да предадеш доверието, защото неговата цена е човешкия живот." Ще ви припомня и думи от последното интервю на Христо Христов, Бог да го прости, което той даде специално за "Закуска на тревата" преди да тръгне към Еверест: "Аз ще направя, каза той, всичко възможно да може да се построят лагерите и да може някой да тръгне към върха. Дали ще бъда аз, дали ще бъде някой от моите приятели, това е еднакво за мен. По-важното е общата цел. Там ще щурмуват тези, които са в добро здраве. Алпинизмът е един дълъг процес, в който човек трябва да прояви характера си. Не трябва да се поддава на еуфорията от евентуалната победа и в същото време на песимистични мисли. Просто трябва да прояви характера си. И с едно много голямо търпение - да си свърши работата, така както е при скулптурата". Година по-късно за Христо Христов спомените си споделят професорът му по скулптора Емил Попов, приятелят му Никола Леваков, с когото изкачват през 2003 година върха Талай Сагар и Димо Георгиев, приятел на Христо от детските му години. С тях се срещна Евелина Стоянова:

Професор Емил Попов: Сигурно няма да прозвучи докрай убедително, но аз ще си споделя това което имам като усещане от Христо. Той си е една завършена личност от приемането още. И то се усещаше. По-скоро беше въпрос на излъчване, не толкова на правене на факти. В самото начало си дадох сметка колко е, така, тежка тази история - да се носят толкова, две огромни неща от един човек. И няколко пъти съм го питал, как може това да се носи. То се усмихва и вика " Ще опитаме, още малко!"…

Е. Стоянова - Говорите за две големи неща като скулптурата - от една страна и планината - от друга.

Проф. Е. Попов: Две жени, да. От женски род, две огромни неща. Непосилни, казвам във всички случаи. Поне на български тези, най-непосилните думи са от женски род.

Е. Стоянова - Още първата ви среща ви е дала възможността да го прецените, че е завършена личност.

Проф. Попов - Аз се доверявам на художническия си инстинкт на излъчването от него. А и веднага казвам, това което сега се опитваме с неговите приятели да превърнем в един траен факт, неговия факт в Смолян, това беше направено в първи и втори курс. Една, направо казано детска възраст. Те наистина са едни неща които могат да бъдат направени от зрял човек, от зряла личност.

Е. Ст. - Говорите за неговите творби.

Проф. Попов - Неговите работи, да определено за неговите работи , които в момента се опитваме да ги превърнем в неговия факт в България, художествения му факт. Това което е в планината, то си е друга работа.

Е. Ст. Преди да тръгне към Еверест Христо лично ви поздрави в ефира на програма Хоризонт и дори каза, че сте си говорили и свърза алпинизма със скулптурата. "Човек трябва да си свърши работата, казва той, не трябва да изпада в еуфория от това, че е близо до върха…

Проф. Попов - Да, абсолютно, още едно потвърждение, че той е една зряла личност. Аз даже си обещах и на себе си, ама не само като обещание, а мисля че винаги ще говоря за него в сегашно време. Това е потвърждение на неговата зрялост. И тези му думи за върха са толкова ясни, толкова категорични по посока на това, че човек се катери за да покори себе си, а не върха. И това беше ясно от самото начало. Така че в този смисъл е абсолютно еднакво с това, което ние се опитваме
да правим тук. Тези невидимите върхове…

Е. Ст. - Какво си казахте преди да тръгне той към върха? Имахте ли време да поговорите?

Е. Попов - Това е един от личните ми ужаси, да ви кажа. Нищо не ми дойде на ума. Нищо съществено. Той трябваше само да замине. Бяха му необходими едни неща, чисто формални като заверки, като такива -съдействия. За кой ли път се убеждавам, че никога не можем да видим знаците на съдбата. Поне аз не можах по никакъв начин да си представя - ето тук, в коридора той тръгваше, викам му:
"Ако не се видим, с Бога, със здраве… " и това беше всичко. Не можах да усетя нищо, което да имаше някакво значение… Просто една тайна е съдбата. От него струеше просто зрялост и сила. Но не от онази сила, дет се натрапва, от онази тихата сила, дето наистина е незабравима. Една вътрешна зрялост - това е Ицо. Един голям мъж, един голям характер. И като художник и като човек , въобще. Един незабравим човек е Ицо и има значение за всички нас, които оставаме. Аз
съм си измислил за себе си една такава дума, нещо като “вдъхновяващи хора”. Има такива хора. И Ицо е в тази група. Той е от вдъхновяващите хора.

Никола Леваков - Сега, с времето става болката по-силна, ама за кой? Тя за майка му и за баща му и за сестра му и за близките му си е такава каквато си е. Иначе другите хора, времето ги лекува общо взето, като че ли. Аз нямам много време с него, ама са ми наситени нещата. Даже скоро си гледах едни кадри от "Талай Сагар". Една вметка само, един спомен. На върха снимах с камерата и го карах нещо да ми казва. Той беше много смутен. Той не е много от най-разговорливите и нищо не можа да ми каже. Махнах батерията от камерата, прибрах я. Тръгнахме. Направих две крачки и той вика: "Чакай, чакай. Сетих се."
И аз пак почнах, едни приготовления, сваляне на ръкавици, вадене на батерии, слагане. То сложна процедура при ниски температури. Той почна да изрежда едни негови приятели, дето с тях е почнал, пък кой му е помогнал. Накрая свърши с приятелката си, вика "Хайде, Юлия, обичам те!". Беше много миличко. Това не можа да влезе във филма, ама така много, много хубаво беше. Интересното е, че после не ми даваше да го показвам на никой, защото бил пропуснал един, двама, които щели да се обидят.

Димо Георгиев - Спомням си, че го изпратих с прегръдка, с пожеланието "Господ да е с него". Направихме една голяма, обща снимка заедно с всичките приятели, които бяха дошли да го изпратят. Общо взето той не успяваше, трябваше да обърне внимание на толкова много хора. Така, че аз просто реших да го прегърна и да си ходя. Защото нямаше да можем да си кажем нищо съществено и смятам, че достатъчно сме общували за да знае какво мисля и, че ще сме с него, всички.

Е. Стоянова - Израснали сте заедно. Ти също си от Смолян.

Димо Г. - Съдбата ни събра в ранна, юношеска възраст. След това дружбата ни укрепна и в художественото училище и в клуба по "Кио-ко-шин карате" и основно по планините. Трудно е да се говори една година след като той не се върна от Еверест. Болката си остава все така голяма и той остава за всички, негови добри приятели, роднини , близки наистина непрежалим. Имам страшно много спомени. Чувството му за хумор и изобщо присъствието му, караше хората да бъдат ведри и усмихнати и толкова положителна сила излъчваше, увереност и разбиране към всички. Не си позволяваше да притиска хората и да се отнася по някакъв начин осъдително към тях. Винаги е бил склонен да прости и да разбере. А близките му хора, познати, приятели, са го чувствали това нещо. И наистина много често смеха и изобщо забавата да бъдем заедно са били толкова, толкова приятно общуване, пълноценно. Успяваше да научи другите как трябва да се гледа на живота, как да се възвисява духа. Винаги оставяше пространство за другите. Никога не е отнемал обем дори на хора, които не са му били приятни по един или друг начин. Спомените наистина са много. От истински смешни, когато в един бас загубих. Той обичаше много сладко и конкретно вафли и всякакъв друг вид марципано-подобни или, не знам как да се изразя, още от детските си години - шоколад. И загубих тези 100 вафли. Напълних една алпийска раница. Отидох в тях и ги изсипах на пода, при което той първо малко се смути, защото повече от половината ми стипендия е отишла за вафли. Следващия момент осъзна, че няколко дни можем да ядем само вафли. Нали с помощта на сестра му, и на много други приятели, те изчезнаха за по-малко от два дни със сигурност. Незабравими са миговете прекарани с него и винаги е оставало чувство за истинско, приятелско общуване. По ненатраплив начин, откровен, искрен начин, просто той умееше да се раздава напълно. Винаги се е усещала дълбочината на неговия характер и колко истински човек е. Има една детска песничка, не си спомням точно текста. Общо взето беше нещо от сорта "казва се приятел пръв, но защо е той такъв? Такъв е , защото скача пръв в огъня да те спаси." Той винаги ни е давал да разберем, че ще влезе в огъня заради нас и ни помагаше да разберем силата на вярата, силата на истинската, човешка обич, любовта към ближния , изобщо. Във времена когато това бяха едва ли не някакви абстрактни такива понятия, той удържаше цялата си духовна мощ и успяваше да я предаде на приятели, близки. В това отношение никога не се е щадял и затова толкова много хора са го познавали и обичали. Искам да кажа, че той страшно много държеше на родното си място. Страшно много обичаше Родопите. Винаги се е връщал там с удоволствието да знаеш къде е дома ти, кои са приятелите ти, семейството ти. Искам да кажа, че той никога няма да напусне съзнанието ни, сърцата ни. Мястото му винаги ще бъде в олтара на душите ни."

*****

Евелина Стоянова,
репортер в пр. “Хоризонт” - БНР

Към албум със снимки на Христо от експедиция "Еверест'2004"

Снимка Николай Петков
Христо в лагер 2, 7800 м, Еверест 2004 г.