Kedar Dome - Свещеният камък - статия от Jacek Fluder и Janusz Gołąb публикувана в "GÓRY" nr 73, 2000 г.

1300 метровата стена на Kedar Dome (6831 м). Изглед от ледника Ghanohim.

Свещеният камък (Kedar Dome)

Jacek Fluder i Janusz Gołąb, "GÓRY" nr 73, 2000 г.

Източната стена на Kedar Dome (6831 м), разположен в индийската част на Гарвалските Хималаи, се издига като необикновен монолит над ледника Gangotri. Все пак не е лесно да се види – показва се само на тези които тръгнат в планината по ледника на около 4 дни път от последното населено място до което има автомобилен път.

От близо стената прави изключително впечатление. Абсолютно гладка и монолитна 1300-метрова стена, наричана от запознатите най – голямото предизвикателство на целия район на Gangotri. Единствения маршрут по нея е Унгарския от 1989 г., преминаващ близо до левия край на стената с трудност VII, А2. И до днес маршрутът няма повторно преминаване.

Унгарската експедиция действа след две британски експедиции които се провалят след преминаването на долните на 400 м., но оставят по стената припаси и парапети от които се възползват унгарците. И това всъщност е всичко, що се отнася до успеха на източната стена. Всички останали опити се провалят с напускането на долната третина на стената. Надвисващият над главите монолит възпира желанието за борба.

Групата Bhagirati видяна от подхода до базов лагер

Така е било до 1999 г., когато стената е атакувана от полски Big Wall екип в състав: Jacek Fluder, Janusz Golab и Stanislaw Piecuch. Действайки в алпийски стил, след 14-дневно изкачване, прекарват маршрут през средата на източната стена с трудност VIII, A3+. Успехът е възможен благодарение на сериозната предварителна подготовка на поляците:

Базовият лагер на поляната Sunderban е установен на 7 септември 1999 г. По-нататък действат само тримата, пренасяйки около 150 кг необходим инвентар и провизии до под стената – на около 6 часа път от базовия лагер.

Навлизането в стената е ужасяващо – крехък, трещящ и рушащ се ледник под стената, следван от мокри и гладки камини. Катеренето без слизане от стената започва на 22 септември, и продължава 14 дни без прекъсване. Първия бивак е достроена тераса в основата на монолита. Там те прекарват 8 нощи, катерейки се нагоре и слизайки за през нощта. Изчакват също така и два дни снежни бури. 500 – метровият монолит над първия лагер е ключовата част на стената – плочеста формация с изчезващи цепнатини и лишена от каквито и да било тераси и площадки. Всички междинни осигуровки са висящи. По целия маршрут поляците забиват около 35 спита, също така пробиват около 20 дупки за небесни куки, а най – често поставяните осигуровки са пластините и клеми “номер 1”.

Всекидневно се сменя водача, който се катери изключително с меки катерачни еспадрили. Слънцето, ако изобщо се покаже, свети до около 14 часа, след което свива студ. Изключително проблемен е недостига на храна – още след първото разваляне на времето екипът разпределя дневни порции и въпреки това преди края на изкачването имат само по една супа на ден.

Траверс по долните въжета на монолита. Катери се Jacek Fluder.

След 13 – дневно изкачване поляците достигат до значително по лесната част на стената и свързването с Унгарския маршрут. Принудени от продължаващото лошо време и от недостига на храна, решават да се откажат от плана си да излязат на “щита” (върха - бел.ред.) и на следващия ден се спускат по Унгарския път до основата на стената.

…превръщам се в мишка
аз съм мишка
промъквам се по площадките в готическа църква
където нощем няма нищо живо
неясно кога
изведнъж котка огромна като вулкан
- в двете очи светлина -
в нейната сянка замръзнала вода
ти виждаш ли също
къде е следващата хватка
превръщам се в котка
Zbyszek Krol

Индия… земя без край. Нашата лимузина “Амбасадор” мудно се влачи по пътя… с осем милиона завоя през Хималаите. Това, дали пристигаме цели в Делхи, както и всичко друго тук, зависи изцяло от Шива. Образи от цялата експедиция. В купето е горещо, вони на гориво и се блъскат облаци задушаващ прахоляк. Скапани сме.

На Pahar-gang се домъкваме няколко часа преди полета за Европа. С пълна уста, за първи път от месец и половина насам разглеждаме местната обстановка, и силите и съзнанието се завръщат. Отиваме в магазина за уиски.
Трудностите ни държат до край – на летището преживяваме голяма авантюра. Превозвачът ни изисква от нас астрономическа сума за превоз на свръхбагажа. Ситуацията става критична. Митничарят е получил пълно изпепеляване на чувствата, в резултат на което сме принудени да изхвърляме части от оборудването си на летището. Като “артисти” смело гледаме на действителността и преживяваме проявите на нейната абсурдност. С кофлаци и Gore-Tex-ове се качваме на самолета, мечтаейки си за duty-free магазин.

В самолета е поредната атака към нашата свобода. Стюардеса в смешна униформа, навеждаща на мисли за Червената шапчица, ни се кара че си пийваме…А освен това “катерачът не е камила – трябва да се напие!”.

Om… Mani Stone

Есен в планината – любимата ми част от годината. Миризмата на сняг затаен в небесата и гранатовите облаци над примесения с жилки гранит, в сянката на който е замръзнала вода. Тези и други мотиви многократно са описвани, или не са.

В мразовития блясък на луната под скалата е нашият лагер. Не мога да заспя – трудно е да се повярва че вече е сутрин. Изгаря ме умората от милиони дни, преизпълнени с мазоли от транспортирането на железата до под стената. Ледника е непоносим – един от най-дългите и най-неудобните в целите Хималаи.

Твърде бързо ни обхваща топлото изгряващо слънце. Висящия ледник под стената е много опасен: има огромни надвиснали парчета лед, сераците са изкривени под своята тежест.

По-нагоре, вече по стената, не е по-добре и падащите парчета лед прерязват едно от въжетата ни. Маршрутът преминава през огромна микстова рампа. Ледът се топи и освобождава камъни един от които уцелва Стас по каската, която се разпада на две части. Обхваща ни срах. За щастие главата на Стас е здрава и ние продължаваме нататък.

В късния следобед се дотътряме до червена тераска и тук разпъваме за през нощта стенната палатчица. На следващото зазоряване действителността буди нерадостни чувства. Вали гъст сняг. Заедно с него се кълби усещане за нещастност и немощ. Единствено удивителна надежда ни позволява да изразим своето положение – три нощи и два дни не сме се помръднали от мястото си, се борим със студа.

Staszek Piecuch преодолява горната част на долната половина на стената.

На четвъртия ден небето е прекрасно. Сега можем да се вземем за работа. Гладкото огледало в средата на източната стена на Kedar Dome чака нас. В тази ситуация липсваше някой който да поведе свръзката. Отправна точка за нас стана високо изглеждаща, отцепена кула на върха на която се вижда малка площадчица с формата на буквата “М”.

Турът се ражда в патетичен напън, който е по-близък до нирваната отколкото до ежедневната рутина. С преминаваните от нас поредни метри от стената у мен се буди дълбоко колебание. Стената е трудна, както любимите, ужасно рисковани, слаби осигуровки, тътнещи гранитни плочи. Класическата, позната от Мармоладите мистерия на изкуственото катерене: А1+ - клеми “единички”, А2 – добри небесни куки, А2+ - лошо влезли. Всекидневно се сменяме във водачеството, това дава възможност за неизразима отмора. Позволява да събереш смелост да продължиш напред и през незнайното.

Jacek Fluder започва трудно въже преди края на долната част на стената.

В няколко последователни дни с превъзходно време упорито се напъваме нагоре, а за нощувките се спускаме до палатката. Стената стана за нас среща с цялата истина на живота. Това бе място което се отплащаше за всяко измъчено изтегляне нагоре. Все пак нито техническите трудности, нито ледения плащ, който обгръщаше стената, когато слънцето сякаш бързо се криеше зад Унгарския ръб, не бяха за нас нетърпимо неудобство. Нашите тела, нашите мисли ставаха все по-твърди, всеки извоюван метър извикваше положителна порция енергия. Всяка вечер си разказвахме за изкатереното и за това какво ни чака по – нагоре, но и естествено за хиляди други, по – малко или по – важни неща… Приказките на философско – морални теми обикновено приключвахме с твърдението, че … е късно и е време за лягане.

На деветия ден достигаме до стръмна ледена площадка, където разполагаме бивак. Упорито работейки със сечивата изкопаваме равно място под палатката. За първи път от повече от седмица сваляме от себе си инвентара и внимателно, подсигурени от самоосигуровките, си лягаме да спим. Някъде в средата на нощта се завръщат старите ни нещастия. Тихо е, чува се единствено сипещия се сняг. Часът на еуфоричната вяра в преминаването е отминал. Потопени в летаргия лежим безмълвни. Когато отново заспивам, върху нас пада нещо по-голямо. Проникващ мрак, сипещ се сняг, новини – няма алтернатива на изпълнената с бездушие планина. Яцек, който лежи от външната страна, казва със задавен глас че е напълно затрупан. Изплашени се изгребваме изпод снега, навън се дере зимен бис – бурята бушува. Обзети от лека паника слагаме седалките и остатъка от нощта седейки, поддържайки с ръце и крака повредената палатка. Всеки от нас се пренася в света на въображението. На следващия ден в поривист вятър Стас и Яцек преминават едно трудно въже и се спускат при палатката, където снегът отново започва да се сипе. Оказахме се в проблемна ситуация. Свършва ни храната, а измъкването от това място при тези условия е невъзможно. Снежни лавини страшно омитат цялата стена.

Катерене, по дяволите, нас погуби… Жив съм. Умирам. Жив съм.

Площадката на кулата “М-Tower” е малка, на нея трудно се намести нашата палатчица. Всекидневно привечер готвим главното ястие за деня – супа с макарони. Когато ядем това чудо, имаме небето в устата си и моментно лъжливо усещане за ситост. През нощта температурата спада до –20 градуса, на стените на палатката се образува ледена корица.

На единайсетия ден небето лекичко се прояснява. Линията на маршрута ни води право нагоре по винкели с цепнатини, до които се добираме като използваме серия от изкуствени опори. Височината нараства, всяко движение предизвиква ускоряване ударите на сърцето. В късния следобед налетя поредната снежна буря, която придобива тъмен, страховит цвят, сякаш роден в кошмарен сън.

Огреният от слънце Шивлинг (Shivling – 6543) видян от базовия лагер.

Два дни по-късно се добираме по близо до края на стената. На обяд небето потъмня. В един часа се озовахме в центъра на източен вятър, който от няколко дни упорито ни тормозеше. Когато преминаваме през поредния мизерен траверс ни засипва поредната порция тежък сняг. За зла участ при опит за забиване на спит, се разпада шилото. Въжето е рисковано, води през гладки плочи под надвес, от ръба на който надвисва гирлянда азурни висулки. По общо решение вървим през цепнатина в надвесите, през кратък кулоар, през който се озоваваме в снежен жлеб. Първото така равно и прозаично място от сума дни катерене насам. До лудост навява снежен прах бурята в нашата заледена твърд, когато през снежната мъгла се опитваме да се доберем до края на стената.

Борейки се срещу природата, катерейки се под постоянни снежни реки, преминаваме още едно въже. Под малък скален праг свързваме нашия маршрут с маршрута, който преди 10 години преминава силния унгарски екип (Lewy Filand). Помежду ударите от снежно – ледени топки достигаме отдалечения на 100 метра край на стената.

Подмятани от вихри и страх опознаваме духовната мизерия. При тези условия няма да преминем наситения с надвеси снежен край на стената. По наше мнение във всеки един момент падаше снежно – ледена топка или лавина – през стената бихме изпаднали в маниакално – депресивна психоза. През последните пет дни бяха подобрени всички рекорди за XX век в лошото време.

Седейки прекарваме последната тежка нощ на стената. Тъмна мразовита маса прониква до дълбините на тялото, в измъчените мисли искри нещо. Има нещо в нас, кой знае, губим, а може и да печелим. През тази нощ по напълно естествен начин се раждат мисли. От една страна за упадъка, от друга – за началото на новия сняг. Тези планини, търпението, надеждата, направиха от нас тези мъже: “които сътворяват повече, имайки по – малко”.

През нощта престава да вали, в замяна на това задуха. Няколко часа по-късно се надигна поредната буря от Тибет (…).

Jacek Fluder и Janusz Golab

Рафал Ненков - превод от материал на сп. Gory, http://www.gory.wyd.pl/

Схеми на маршрутите - Унгарския (вляво) и Полския (през средата на стената.