1804.2005
Знаменитият австрийски алпинист Петер Хабелер ще бъде гост на нашата страна в края на тази седмица. В напрегнатата му програма от делови контакти и медийни изяви е включена и среща с българската планинарска и алпийска общественост. Тя ще е на 23 април от 12:00 часа във Военния клуб в София (ъгъла на улица “Г. С. Раковски” и бул. “Руски”).
Входът за нея е безплатно с пропуски, които можете да заявите на телефон 02/ 84 07 475 или 0888/ 859563, и да получите преди началото на проявата. Записването в списъка на желаещите е до изчерпване на бройката на пропуските за безплатен вход.
Петер Хабелер – опит за CV
Ако е вярно, че алпинизмът представлява безкрайно повдигане на летвата на преодоляваните трудности, австриецът Петер Хабелер си е заслужил централно място в неговата история – с цялостната си блестяща катерачна биография, но преди всичко с две постижения – първото изкачване на Еверест без кислород с Райнхолд Меснер на 8 май 1978 г. и първото изкачване на осемхилядник от двама души в чист алпийски стил (отново с Райнхолд Меснер, Гашербрум-1, 8068 м, 1975 г.).
Петер Хабелер е роден на 22 юли 1942 г. в градчето Майрхофен (Цилертал). По-важните моменти от алпийската му кариера са:
1969 г. – Йерупаха Гранде, първо изкачване по западната стена, Йерупаха Чико – първо изкачване,
1970 г. – Йосемити, “Салате”,
1974 г. – Северната стена на Айгер за 10 часа (с Райнхолд Меснер),
1975 г. – Гашербрум-1 или Хидън пик (8068 м), първо изкачване на осемхилядник само от двучленна свръзка в чист алпийски стил (с Райнхолд Меснер),
1978 г. – първо изкачване на Еверест без употреба на кислород (с Райнхолд Меснер),
1984 г. – опит за изкачване на К-2,
1985 г. – Нанга Парбат (8125 м),
1986 г. – Чо Ойю (8201 м), с Марсел Рюди,
1988 г. – Кангчендзьонга (8586 м),
1990 г. – опит на Еверест, до 8300 м,
1996 г. – Ама Даблам (6814 м), Пумори (7138 м),
2000 г. – Еверест, опит.
От много години е собственик на училището за ски и алпинизъм “Маунт Еверест” в родното си място. Една година е работил като преподавател в Школата на American Alpine Club в Джексън Хоул (Гранд Тетън). В израз на уважение го наричат “Професора”. Това е прозвище, а не научна титла. Но да го заслужиш в една област като алпинизма, значи твърде много.
Петер Хабелер е женен, има двама сина и живее в Майрхофен (Цилертал).
Предлагаме ви и една глава от книгата на Райнхолд Меснер “Free Spirit” (“Волен дух”), Reinchold Messner
© Copyright R. Piper GmbH & Co. KG, München 1989
© Copyright Hodder & Stoughton 1991
Последното табу –
Еверест без кислород
1978
Пролетта на 1977 г. В Катманду, столицата на Непал, се качихме на малкото самолетче “Пилатус Портър”, за да прелетим над Еверест. Бяхме четирима – Лио Дикинсън, Ерик Джоунз, швейцарският пилот Емил Вики и аз.
Кабината не беше херметизирана и малко след излитането моите спътници сложиха кислородни маски. След издигане на 6000 метра се насочихме към бастиона на Лхотце-Нупце*. Емил едва тогава се обърна назад и видя, че съм без маска. Прелетяхме над главното било, достигайки височина над 8000 метра. Имах добра остатъчна аклиматизация след Дхаулагири** и исках да издържа колкото се може повече без допълнителен кислород.
Над Южното седло Емил започна спираловидно да набира височина, за да стигнем над Еверест. Бяхме над 9000 метра. Омагьосан, не можех да откъсна поглед от най-високата точка на Земята. Въпреки че бях без кислородна маска, продължавах да съм в състояние да разговарям, да мисля. Мозъкът ми работеше без проблеми. Убедих се, че ще успея да се изкача на Еверест без използването на “изкуствен” кислород. Оказа се, че човек без кислороден апарат не би загубил съзнание – така, както пророкуваха лекари и алпинисти.
През 20-те и 30-те години на ХХ век британците са предприели многобройни опити да изкачат Маунт Еверест. Ясно видях мястото, до което са успели да стигнат. В паметта ми оживяха описанията на изкачванията. Видях как изглежда този връх от въздуха, но не знаех какво е усещането да си стъпил на него.
Още през 1924 г. британските алпинисти са успели да стигнат до 8600 метра от север – и то с примитивна екипировка, притежавайки незначителен височинен опит и без кислородна апаратура. На този склон няма толкова ледопади, колкото на южния. Но през 70-те години на ХХ век северната част на масива беше недостъпна, тъй като окупиралите Тибет китайци не издаваха разрешения за експедиции от север.
Мнението, че изкачването на Еверест без кислород е невъзможно – и то независимо от избрания маршрут, се е ширило твърде дълго. Хилари и Тензинг постигат успех с кислородни апарати. И всички техни последователи признават това изкуствено улеснение за естествена необходимост.
Чак до 1978 г. с Петер Хабелер чакахме непалските власти да ни разрешат да атакуваме Еверест. Междувременно тренирахме бързи изкачвания, убедени, че бързината ще е гаранция за оцеляване. Ако загубехме много време на последния участък и останехме да пребиваваме прекалено дълго в “Зоната на смъртта”, щяхме да се върнем – според лекарите – с увреждания на мозъка. Казваха, че при недостатъчното (парциално – бел. П. А.) налягане кислородният глад ще предизвика смърт на клетките от мозъчната кора. Очевидно, исках да изкача Еверест и да се върна с непроменен разсъдък.
Най-опасният от катерачна гледна точка участък се намира непосредствено над базовия лагер – ледопадът Кхумбу, натрошения език на едноименния ледник, движещ се със скорост няколко метра на денонощие. Ледникът тръгва от Западния циркус – шесткилометрова долина между северните склонове на Нупце и Западния гребен на Еверест, и започва да се руши на прага при изхода на долината и да се спуска надолу като ледена река с дължина няколко километра.
Търсенето на път през ледопада ни отне десет дни. Сред ледени сераци, пукнатини и следи от огромни лавини прокарахме маршрут, позволяващ доста бързо движение нагоре и надолу. Хвърлихме немалко усилия, за да намерим пътища за заобикаляне на такива препятствия, като “Голямата стена” – нестабилна ледена кула с големината на многоетажна сграда, с всеки изминал ден все повече накланяща се настрани. Беше ясно, че рано или късно ще влезе в сила законът за земното притегляне и кулата ще рухне. Така и стана. По пътя между лагер 1 и базовия лагер по това време се намираха 13 шерпи. В базовия лагер само видяхме ужасен облак от снежен прах. Всички се хвърлиха към палатките за бинокли. В ледопада настана ад. Сред хаоса от движещи се ледове видяхме шестима шерпи и отдъхнахме с облекчение. Но къде са останалите? Започнахме да изследваме ледопада метър по метър, докато някой ги забеляза – бяха спрели над срутването.
Първият ни лагер беше разположен над горния край на ледопада, на 6100 метра. Нагоре маршрутът преминаваше по дъното на долината – до лагер 2 (6400 м). По-нататък продължаваше по Западната стена на Лхотце.
В края на април организирах последния лагер на Южното седло – най-високия превал в света. Придружаваха ме двама шерпи. Опънахме палатката, възнамерявайки на следващия ден да изкачим върха. Сред деветчленната австрийска група на мене и Петер Хабелер се падна привилегията първи да атакуваме върха. Но Петер изостана назад, защото се почувства зле и реши да слезе в Западния циркус. Моите шансове да изкача върха сам бяха малки, но не нулеви. Предишните излизания от лагер 3 по стената на Лхотце, Жълтия пояс и Женевския контрафорс се оказаха изтощителни. Непрекъснато се вглеждах във въртящия се облак с цветовете на дъгата. Нима е предвестник на лошо време? Отхвърлих тази мисъл, отгатвайки по-скоро признаци на хубаво време – кумулуси, растящо атмосферно налягане.
Южното седло е осеяно със стотици празни кислородни и газови бутилки, рейки на палатки. Първоначалната ми идея за изкачване на Еверест без използване на кислород от бутилки произтичаше от етични и спортни съображения. Но от момента, в който видях това бунище, започнаха да преобладават екологичните.
Когато опънахме палатката, започна буря. През нощта вятърът достигна силата на ураган. Той вееше над Седлото със скорост 150 км/ час. Температурата падна до минус 40 градуса по Целзий. През цялото време се опасявахме, че вятърът ще ни подхване заедно с палатката и ще ни запокити в съседната долина. Някак си дочакахме утрото. След това опънахме още една палатка, възнамерявайки да изчакаме отминаването на лошото време. Не можехме да разчитаме на никаква помощ отдолу – снежната буря и вихрите бяха прогонили всички и те бяха слезли в базовия лагер. Положението започна да става критично. Не можехме да готвим, защото вятърът вкарваше снежен прах през шевовете на палатката и гасеше огънчето на примуса. Спалните чували бяха покрити с едносантиметров слой сняг. От Югоизточното било се вееха “снежни знамена” с дължина по няколко километра.
Преседяхме в палатката 50 часа – два дни и две нощи.
Преди да утихне, вихърът успя да ни изтощи докрай. А ни предстоеше слизане до базовия лагер. “Ако се измъкна жив от това премеждие, ще се откажа от по-нататъшната битка с Еверест” – си казах.
Колкото повече слизахме надолу, толкова повече Еверест израстваше над Южното седло като огромна пирамида – безкрайно голям, далечен и непристъпен. Действителността се размина с мечтите. Единственото нещо, което желаех, бе да сляза безопасно до долината. Спускахме се по стената на Лхотце. В ледопада паднах в ледена пукнатина. Като пристигнахме в базовия лагер, Анг Дорджи – нашият най-млад шерп, Мингма и аз имахме сили само да допълзим до палатките. После непрекъснато пиехме и спяхме, пиехме и спяхме. Бавно започнах да идвам на себе си.
Най-накрая отпочинах толкова, че отново пожелах да премеря сили с Еверест. Бях издържал снежна буря на 8000 метра. Защо да не издържа изкачването, за което мечтая от шест години? Възвърнах си вярата, че Еверест е достижим. Не можех само да разбера за какво е сътворен този връх – за обикновени хора или живи машини? Бях пълен с ентусиазъм.
В началото на май Петер и аз тръгнахме от базовия лагер, за да направим втори опит. В лагер 1, над горния край на ледопада, спряхме само за малко. По време на придвижването ни през Западния циркус често отправяхме погледи към върха. По това време той бе атакуван от друга група алпинисти. Докато Петер и аз събирахме сили в базовия лагер, Волфганг Наирц – ръководителят на експедицията, Роберт Шауер, кинооператорът Хорст Бергман и сирдарът на шерпите Анг Пху тръгнаха към върха. Бяха го изкачили с кислородни бутилки.
Можехме да ги наблюдаваме с бинокъл от лагер 2. По-късно изчакахме в подножието на Югозпадната стена, за да ги поздравим за успеха. Всеки от тази четворка изпитваше последиците от височината и от пробиването на пътя. Попитани дали по тяхно мнение изкачването без кислород е възможно, категорично отрекоха. “Честно казано – не. Еверест не може да бъде изкачен без кислород.”
На върха Волфганг Наирц бе свалил маската само за няколко минути и веднага се бе почувствал зле. Роберт Шауер бе направил опит да се изкачи без кислород, но не бе издържал дълго. А как ще се чувствам аз?
Петер много държеше да стъпи на върха. След успеха на предната група усещаше, че не може да се примири с евентуално поражение. Неочаквано ми призна:
- Не е важно как ще го направя, просто съм длъжен да стигна дотам.
Трябваше ли да вървим заедно – Петер с маска, а аз – без? Това нямаше да е честно. Той би вървял напред, би пробивал пъртина, би поемал отговорност. Би бил в състояние да ми даде кислород, ако неочаквано се разболея. Би изчезнала несигурността – този неотменим елемент на приключението. Моят експеримент – да усетя планината както физически, така и психически, не би се състоял.
Предпочитах да вървя сам. Или ще вървим заедно, без да използваме кислород, или ще се разделим.
Лежейки в спалните чували и дискутирайки за това, накрая решихме да се разделим и всеки да върви самостоятелно.
Петер искаше да се изкачва с маска. Отлично разбирах гледната му точка и разговаряйки по радиостанцията с базовия лагер, се опитвах да му намеря партньор. Но всички свръзки вече се бяха оформили. При това положение решихме да атакуваме заедно. Бях безкрайно благодарен на Петер за това. На двамата щеше да ни е по-лесно да стигнем до крайния успех. Ще можем да се подкрепяме морално, да се сменяме във воденето и в пробиването на пъртина.
Рано сутринта на 6 май напуснахме палатката в лагер 2. Шерпите ни помогнаха да изнесем храна и палатки по стената на Лхотце. Лио Дикинсън и Ерик Джоунз снимаха филм за британска телевизионна мрежа***. Преди да се върне в лагер 3, Лио излезе до 7200 метра. На следващия ден Ерик трябваше да стигне до Южното седло и да ни снима, докато е възможно. На върха аз трябваше да се заема с филмирането – за тази цел се постарах да си осигуря камера Super 8.
Рано на следващата сутрин продължихме нагоре. Сега вече никой не можеше да ни помогне. Всеки отговаряше за себе си. По пътя към Южното седло на небето се появи облак с удивителна форма. Нима отново се очертваше разваляне на времето? Боях се дори да мисля за това. Под Лхотце траверсирахме пояса жълти скали към Женевския контрафорс. Движехме се бавно – няколко крачки и почивка. Отново няколко крачки. Успокояване на дишането. Под себе си виждахме долината на Западния циркус. Зад билото на Нупце можехме да различим върховете Кангтега и Тамсерку. В подножието им живееха будистки монаси.
Пред нас се простираше Южното седло, а над него – пътят към върха. Почти 900 метра разлика във височините.
На Седлото усетихме сигурност. Въпреки тежкото пробиване не бяхме уморени. Лежейки в палатката, топехме сняг за течности. Нуждаехме се от колкото се може по-голямо количество, защото при дишане през устата организмът губи много вода. Вечерта излязох от палатката, за да преценя какво е времето. Слънцето беше залязло и линията на хоризонта се отразяваше ясно върху фона на небето. Бях оптимист.
На сутринта, в 5.30 часа, бях поразен, че времето е отвратително. Небето беше изцяло покрито с облаци – нашите шансове бяха почти равни на нула. Закъсняхме ли? Със съзнанието, че това е последният ни шанс, събрахме смелост и решихме да опитаме. Докато можехме да се ориентираме в терена, докато над Макалу имаше проблясъци на ясно небе, си струваше да вървим нагоре.
Изминахме сто метра. Устата са отворени. Дишане на пресекулки. Почивка на всеки няколко крачки. Отново няколко крачки...
Ако продължаваме със същото темпо, няма да стигнем до никъде. Времето започна да се влошава. Обгърна ни мъгла. По-нагоре влязохме в по-добър ритъм. След пет часа стигнахме до лагер 5, като за четири часа преодоляхме 500 метра. На Гашербрум-1 (8068 м) правехме по 200 метра в час, а сега – само 100. До върха ни оставаха още 350 метра.
Направихме почивка от половин час. Изпихме по едно канче чай.
И на път! Нямаше значение, че се намираме толкова високо, че катерим без кислород. Вървях, защото склонът се издигаше все по-високо, сякаш без край. Еверест или Матерхорн – това нямаше никакво значение за мене. Вървях нагоре, защото още не бях стигнал до върха. Продължавахме да се тътрим нагоре. Брулеше ни вятър. Ледени кристалчета се забиваха в лицата ни като нажежени игли.
От Южния връх се виждаше най-високата точка. Очакваше ни преминаването на фантастично било. С душата и с тялото си усещах, че ще успеем. Не можех да преценя колко още ни остава, колко време ще ни е необходимо – бях загубил всяка способност за преценка на време и пространство. Единствено знаех, че ще стигнем до най-високата точка на Земята, от която във всички посоки има само един път – надолу.
На Южния връх се вързахме, защото билото до Главния връх беше изцяло експонирано. С взаимнна осигуровка продължихме малко под ръба на гребена. Отляво стената се спускаше 2 километра и половина към Западния циркус. Пропастта отдясно беше дълбока 4 километра. Козирките, които стърчаха от тази страна, ми правеха поразително впечатление. Катеренето стана естествен начин за придвижване, направляван едиствено от инстинкта – както и филмирането. От време на време вадех камерата от раницата и снимах Петер – как изкачва Стъпалото на Хилари, как измъква ледокопа си от снега, как крачи.
Едва когато билото започна да се спуска равномерно във всички посоки, разбрах, че сме на върха. В първия момент не изпитах нищо изключително. Никакъв прилив на щастие. Само спокойствие. Взех камерата, за да снимам последните крачки на Петер. В момента, когато застана точно срещу мене, и двамата бяхме обзети от радост. Приклекнахме, защото нямаше как да останем прави, и дишахме. Не си казахме нито една дума. Всеки отлично знаеше какво чувства другият. Освобождаването на емоциите ни донесе облекчение. За миг престанаха да съществуват усилието, напрежението, боязънта и съмненията. Бяхме стигнали до края на пътя и можехме да се отпуснем.
Петер започна бързо да слиза. Боеше се да остане по-дълго на върха. Аз останах и започнах да се оглеждам наоколо, макар че можеше да се види малко – Кангчендзьонга, Лхотце и Макалу. На моменти просветваше откъм Тибет. През цялото време вятърът не спираше да навява сняг.
Панорамата от върха на Еверест не изпълни моите очаквания.
Когато първата умора поотмина, мислите ми се разбягаха. Бързо поемах въздух и също толкова бързо го изпусках. Дишах като след най-важното бягане в живота, когато човек усеща, че вече може да си почине.
Беше време за слизане от върха. През Стъпалото на Хилари стигнах до Южния връх. Смятах, че Петер ще ме чака там, но той беше слязал надолу. Крачка след крачка губех височина към Южното седло.
Нощта беше ужасна. За известно време ослепях. По време на филмирането твърде често свалях очилата и станах жертва на снежната слепота. На местата на очите имах две дупки, пълни с нагорещен пясък. Единствено сълзите облекчаваха болката. Петер се грижеше за мене като за малко дете. Правеше чай. Приготви спалния ми чувал. На следващия ден едва разпознавах силуета му три крачки пред мене. Слизах, ориентирайки се според неговата мъглява сянка. На парапетите се справях сам. Някак си се домъкнахме до лагер 3, където лекарят Буле Йолц ми сложи капки за очи. Не тръгна да ме придружава надолу, защото сам се подготвяше за атака на върха****.
След изпълнената мечта за Еверест без кислород остана усещането за празнота. Но за щастие се роди нова идея – сам човек срещу осемхилядник. Все повече внимание започнах да обръщам на намерението за самотно изкачване на Нанга Парбат. Мечтите се появяваха една след друга и се надявам, че винаги в главата ми ще се раждат нови идеи.
Самият Хабелер така обобщава това постижение “Не аз изкачих Еверест. Той ме допусна до себе си”
Добре дошъл в България, Петер!
--------------------------------------------
*Лхотце (8516 м), Нупце (7864 м), Кангтега (6779 м), Тамсерку (6608 м), Южното седло (7906 м), Южният връх (8749 м), Стъпалото на Хилари (Hillary Step, Hillary Chimney, 8670 м).
**Става дума за неуспешната експедиция през пролетния (предмусонния) сезон на 1977 г. В нея участват Петер Хабелер (Австрия), Ото Видеман (Германия), Майкъл Ковингтън (Великобритания) и Райнхолд Меснер (Италия). Спират ги лошото време и огромната лавинна опасност.
***Филмът “Еверест без кислород” (“Everest without oxygen” или “Everest ohne Sauerstoff”), 54’, Лио Дикинсън, Уелс, 1980, беше показан в България в рамките на прегледа на филми за Еверест през май 2003 г. в София и като част от ретроспективната програма на Третия международен фестивал на планинарския филм в Сливен през септември 2003 г.
****Проф. д-р Освалд Йолц е един от най-големите световни авторитети в областта на височинната медицина. Ръководи специализирана клиника в Инсбрук, в която периодически подлага на изследвания представители на световния алпийски елит. Изкачва Еверест на 11 май 1978 г. с Райнхард Карл.
Подготви: Петър Атанасов
Към личният сайт на Петър Хабелер
Входът за нея е безплатно с пропуски, които можете да заявите на телефон 02/ 84 07 475 или 0888/ 859563, и да получите преди началото на проявата. Записването в списъка на желаещите е до изчерпване на бройката на пропуските за безплатен вход.
Петер Хабелер – опит за CV
Ако е вярно, че алпинизмът представлява безкрайно повдигане на летвата на преодоляваните трудности, австриецът Петер Хабелер си е заслужил централно място в неговата история – с цялостната си блестяща катерачна биография, но преди всичко с две постижения – първото изкачване на Еверест без кислород с Райнхолд Меснер на 8 май 1978 г. и първото изкачване на осемхилядник от двама души в чист алпийски стил (отново с Райнхолд Меснер, Гашербрум-1, 8068 м, 1975 г.).Петер Хабелер е роден на 22 юли 1942 г. в градчето Майрхофен (Цилертал). По-важните моменти от алпийската му кариера са:
1969 г. – Йерупаха Гранде, първо изкачване по западната стена, Йерупаха Чико – първо изкачване,
1970 г. – Йосемити, “Салате”,
1974 г. – Северната стена на Айгер за 10 часа (с Райнхолд Меснер),
1975 г. – Гашербрум-1 или Хидън пик (8068 м), първо изкачване на осемхилядник само от двучленна свръзка в чист алпийски стил (с Райнхолд Меснер),
1978 г. – първо изкачване на Еверест без употреба на кислород (с Райнхолд Меснер),
1984 г. – опит за изкачване на К-2,
1985 г. – Нанга Парбат (8125 м),
1986 г. – Чо Ойю (8201 м), с Марсел Рюди,
1988 г. – Кангчендзьонга (8586 м),
1990 г. – опит на Еверест, до 8300 м,
1996 г. – Ама Даблам (6814 м), Пумори (7138 м),
2000 г. – Еверест, опит.
От много години е собственик на училището за ски и алпинизъм “Маунт Еверест” в родното си място. Една година е работил като преподавател в Школата на American Alpine Club в Джексън Хоул (Гранд Тетън). В израз на уважение го наричат “Професора”. Това е прозвище, а не научна титла. Но да го заслужиш в една област като алпинизма, значи твърде много.
Петер Хабелер е женен, има двама сина и живее в Майрхофен (Цилертал).
Предлагаме ви и една глава от книгата на Райнхолд Меснер “Free Spirit” (“Волен дух”), Reinchold Messner
© Copyright R. Piper GmbH & Co. KG, München 1989
© Copyright Hodder & Stoughton 1991
Последното табу –
Еверест без кислород
1978
Пролетта на 1977 г. В Катманду, столицата на Непал, се качихме на малкото самолетче “Пилатус Портър”, за да прелетим над Еверест. Бяхме четирима – Лио Дикинсън, Ерик Джоунз, швейцарският пилот Емил Вики и аз.
Кабината не беше херметизирана и малко след излитането моите спътници сложиха кислородни маски. След издигане на 6000 метра се насочихме към бастиона на Лхотце-Нупце*. Емил едва тогава се обърна назад и видя, че съм без маска. Прелетяхме над главното било, достигайки височина над 8000 метра. Имах добра остатъчна аклиматизация след Дхаулагири** и исках да издържа колкото се може повече без допълнителен кислород.
Над Южното седло Емил започна спираловидно да набира височина, за да стигнем над Еверест. Бяхме над 9000 метра. Омагьосан, не можех да откъсна поглед от най-високата точка на Земята. Въпреки че бях без кислородна маска, продължавах да съм в състояние да разговарям, да мисля. Мозъкът ми работеше без проблеми. Убедих се, че ще успея да се изкача на Еверест без използването на “изкуствен” кислород. Оказа се, че човек без кислороден апарат не би загубил съзнание – така, както пророкуваха лекари и алпинисти.
През 20-те и 30-те години на ХХ век британците са предприели многобройни опити да изкачат Маунт Еверест. Ясно видях мястото, до което са успели да стигнат. В паметта ми оживяха описанията на изкачванията. Видях как изглежда този връх от въздуха, но не знаех какво е усещането да си стъпил на него.
Още през 1924 г. британските алпинисти са успели да стигнат до 8600 метра от север – и то с примитивна екипировка, притежавайки незначителен височинен опит и без кислородна апаратура. На този склон няма толкова ледопади, колкото на южния. Но през 70-те години на ХХ век северната част на масива беше недостъпна, тъй като окупиралите Тибет китайци не издаваха разрешения за експедиции от север.
Мнението, че изкачването на Еверест без кислород е невъзможно – и то независимо от избрания маршрут, се е ширило твърде дълго. Хилари и Тензинг постигат успех с кислородни апарати. И всички техни последователи признават това изкуствено улеснение за естествена необходимост.
Чак до 1978 г. с Петер Хабелер чакахме непалските власти да ни разрешат да атакуваме Еверест. Междувременно тренирахме бързи изкачвания, убедени, че бързината ще е гаранция за оцеляване. Ако загубехме много време на последния участък и останехме да пребиваваме прекалено дълго в “Зоната на смъртта”, щяхме да се върнем – според лекарите – с увреждания на мозъка. Казваха, че при недостатъчното (парциално – бел. П. А.) налягане кислородният глад ще предизвика смърт на клетките от мозъчната кора. Очевидно, исках да изкача Еверест и да се върна с непроменен разсъдък.
Най-опасният от катерачна гледна точка участък се намира непосредствено над базовия лагер – ледопадът Кхумбу, натрошения език на едноименния ледник, движещ се със скорост няколко метра на денонощие. Ледникът тръгва от Западния циркус – шесткилометрова долина между северните склонове на Нупце и Западния гребен на Еверест, и започва да се руши на прага при изхода на долината и да се спуска надолу като ледена река с дължина няколко километра.
Търсенето на път през ледопада ни отне десет дни. Сред ледени сераци, пукнатини и следи от огромни лавини прокарахме маршрут, позволяващ доста бързо движение нагоре и надолу. Хвърлихме немалко усилия, за да намерим пътища за заобикаляне на такива препятствия, като “Голямата стена” – нестабилна ледена кула с големината на многоетажна сграда, с всеки изминал ден все повече накланяща се настрани. Беше ясно, че рано или късно ще влезе в сила законът за земното притегляне и кулата ще рухне. Така и стана. По пътя между лагер 1 и базовия лагер по това време се намираха 13 шерпи. В базовия лагер само видяхме ужасен облак от снежен прах. Всички се хвърлиха към палатките за бинокли. В ледопада настана ад. Сред хаоса от движещи се ледове видяхме шестима шерпи и отдъхнахме с облекчение. Но къде са останалите? Започнахме да изследваме ледопада метър по метър, докато някой ги забеляза – бяха спрели над срутването.
Първият ни лагер беше разположен над горния край на ледопада, на 6100 метра. Нагоре маршрутът преминаваше по дъното на долината – до лагер 2 (6400 м). По-нататък продължаваше по Западната стена на Лхотце.
В края на април организирах последния лагер на Южното седло – най-високия превал в света. Придружаваха ме двама шерпи. Опънахме палатката, възнамерявайки на следващия ден да изкачим върха. Сред деветчленната австрийска група на мене и Петер Хабелер се падна привилегията първи да атакуваме върха. Но Петер изостана назад, защото се почувства зле и реши да слезе в Западния циркус. Моите шансове да изкача върха сам бяха малки, но не нулеви. Предишните излизания от лагер 3 по стената на Лхотце, Жълтия пояс и Женевския контрафорс се оказаха изтощителни. Непрекъснато се вглеждах във въртящия се облак с цветовете на дъгата. Нима е предвестник на лошо време? Отхвърлих тази мисъл, отгатвайки по-скоро признаци на хубаво време – кумулуси, растящо атмосферно налягане.
Южното седло е осеяно със стотици празни кислородни и газови бутилки, рейки на палатки. Първоначалната ми идея за изкачване на Еверест без използване на кислород от бутилки произтичаше от етични и спортни съображения. Но от момента, в който видях това бунище, започнаха да преобладават екологичните.
Когато опънахме палатката, започна буря. През нощта вятърът достигна силата на ураган. Той вееше над Седлото със скорост 150 км/ час. Температурата падна до минус 40 градуса по Целзий. През цялото време се опасявахме, че вятърът ще ни подхване заедно с палатката и ще ни запокити в съседната долина. Някак си дочакахме утрото. След това опънахме още една палатка, възнамерявайки да изчакаме отминаването на лошото време. Не можехме да разчитаме на никаква помощ отдолу – снежната буря и вихрите бяха прогонили всички и те бяха слезли в базовия лагер. Положението започна да става критично. Не можехме да готвим, защото вятърът вкарваше снежен прах през шевовете на палатката и гасеше огънчето на примуса. Спалните чували бяха покрити с едносантиметров слой сняг. От Югоизточното било се вееха “снежни знамена” с дължина по няколко километра.
Преседяхме в палатката 50 часа – два дни и две нощи.
Преди да утихне, вихърът успя да ни изтощи докрай. А ни предстоеше слизане до базовия лагер. “Ако се измъкна жив от това премеждие, ще се откажа от по-нататъшната битка с Еверест” – си казах.
Колкото повече слизахме надолу, толкова повече Еверест израстваше над Южното седло като огромна пирамида – безкрайно голям, далечен и непристъпен. Действителността се размина с мечтите. Единственото нещо, което желаех, бе да сляза безопасно до долината. Спускахме се по стената на Лхотце. В ледопада паднах в ледена пукнатина. Като пристигнахме в базовия лагер, Анг Дорджи – нашият най-млад шерп, Мингма и аз имахме сили само да допълзим до палатките. После непрекъснато пиехме и спяхме, пиехме и спяхме. Бавно започнах да идвам на себе си.
Най-накрая отпочинах толкова, че отново пожелах да премеря сили с Еверест. Бях издържал снежна буря на 8000 метра. Защо да не издържа изкачването, за което мечтая от шест години? Възвърнах си вярата, че Еверест е достижим. Не можех само да разбера за какво е сътворен този връх – за обикновени хора или живи машини? Бях пълен с ентусиазъм.
В началото на май Петер и аз тръгнахме от базовия лагер, за да направим втори опит. В лагер 1, над горния край на ледопада, спряхме само за малко. По време на придвижването ни през Западния циркус често отправяхме погледи към върха. По това време той бе атакуван от друга група алпинисти. Докато Петер и аз събирахме сили в базовия лагер, Волфганг Наирц – ръководителят на експедицията, Роберт Шауер, кинооператорът Хорст Бергман и сирдарът на шерпите Анг Пху тръгнаха към върха. Бяха го изкачили с кислородни бутилки.
Можехме да ги наблюдаваме с бинокъл от лагер 2. По-късно изчакахме в подножието на Югозпадната стена, за да ги поздравим за успеха. Всеки от тази четворка изпитваше последиците от височината и от пробиването на пътя. Попитани дали по тяхно мнение изкачването без кислород е възможно, категорично отрекоха. “Честно казано – не. Еверест не може да бъде изкачен без кислород.”
На върха Волфганг Наирц бе свалил маската само за няколко минути и веднага се бе почувствал зле. Роберт Шауер бе направил опит да се изкачи без кислород, но не бе издържал дълго. А как ще се чувствам аз?
Петер много държеше да стъпи на върха. След успеха на предната група усещаше, че не може да се примири с евентуално поражение. Неочаквано ми призна:
- Не е важно как ще го направя, просто съм длъжен да стигна дотам.
Трябваше ли да вървим заедно – Петер с маска, а аз – без? Това нямаше да е честно. Той би вървял напред, би пробивал пъртина, би поемал отговорност. Би бил в състояние да ми даде кислород, ако неочаквано се разболея. Би изчезнала несигурността – този неотменим елемент на приключението. Моят експеримент – да усетя планината както физически, така и психически, не би се състоял.
Предпочитах да вървя сам. Или ще вървим заедно, без да използваме кислород, или ще се разделим.
Лежейки в спалните чували и дискутирайки за това, накрая решихме да се разделим и всеки да върви самостоятелно.
Петер искаше да се изкачва с маска. Отлично разбирах гледната му точка и разговаряйки по радиостанцията с базовия лагер, се опитвах да му намеря партньор. Но всички свръзки вече се бяха оформили. При това положение решихме да атакуваме заедно. Бях безкрайно благодарен на Петер за това. На двамата щеше да ни е по-лесно да стигнем до крайния успех. Ще можем да се подкрепяме морално, да се сменяме във воденето и в пробиването на пъртина.
Рано сутринта на 6 май напуснахме палатката в лагер 2. Шерпите ни помогнаха да изнесем храна и палатки по стената на Лхотце. Лио Дикинсън и Ерик Джоунз снимаха филм за британска телевизионна мрежа***. Преди да се върне в лагер 3, Лио излезе до 7200 метра. На следващия ден Ерик трябваше да стигне до Южното седло и да ни снима, докато е възможно. На върха аз трябваше да се заема с филмирането – за тази цел се постарах да си осигуря камера Super 8.
Рано на следващата сутрин продължихме нагоре. Сега вече никой не можеше да ни помогне. Всеки отговаряше за себе си. По пътя към Южното седло на небето се появи облак с удивителна форма. Нима отново се очертваше разваляне на времето? Боях се дори да мисля за това. Под Лхотце траверсирахме пояса жълти скали към Женевския контрафорс. Движехме се бавно – няколко крачки и почивка. Отново няколко крачки. Успокояване на дишането. Под себе си виждахме долината на Западния циркус. Зад билото на Нупце можехме да различим върховете Кангтега и Тамсерку. В подножието им живееха будистки монаси.
Пред нас се простираше Южното седло, а над него – пътят към върха. Почти 900 метра разлика във височините.
На Седлото усетихме сигурност. Въпреки тежкото пробиване не бяхме уморени. Лежейки в палатката, топехме сняг за течности. Нуждаехме се от колкото се може по-голямо количество, защото при дишане през устата организмът губи много вода. Вечерта излязох от палатката, за да преценя какво е времето. Слънцето беше залязло и линията на хоризонта се отразяваше ясно върху фона на небето. Бях оптимист.
На сутринта, в 5.30 часа, бях поразен, че времето е отвратително. Небето беше изцяло покрито с облаци – нашите шансове бяха почти равни на нула. Закъсняхме ли? Със съзнанието, че това е последният ни шанс, събрахме смелост и решихме да опитаме. Докато можехме да се ориентираме в терена, докато над Макалу имаше проблясъци на ясно небе, си струваше да вървим нагоре.
Изминахме сто метра. Устата са отворени. Дишане на пресекулки. Почивка на всеки няколко крачки. Отново няколко крачки...
Ако продължаваме със същото темпо, няма да стигнем до никъде. Времето започна да се влошава. Обгърна ни мъгла. По-нагоре влязохме в по-добър ритъм. След пет часа стигнахме до лагер 5, като за четири часа преодоляхме 500 метра. На Гашербрум-1 (8068 м) правехме по 200 метра в час, а сега – само 100. До върха ни оставаха още 350 метра.
Направихме почивка от половин час. Изпихме по едно канче чай.
И на път! Нямаше значение, че се намираме толкова високо, че катерим без кислород. Вървях, защото склонът се издигаше все по-високо, сякаш без край. Еверест или Матерхорн – това нямаше никакво значение за мене. Вървях нагоре, защото още не бях стигнал до върха. Продължавахме да се тътрим нагоре. Брулеше ни вятър. Ледени кристалчета се забиваха в лицата ни като нажежени игли.
От Южния връх се виждаше най-високата точка. Очакваше ни преминаването на фантастично било. С душата и с тялото си усещах, че ще успеем. Не можех да преценя колко още ни остава, колко време ще ни е необходимо – бях загубил всяка способност за преценка на време и пространство. Единствено знаех, че ще стигнем до най-високата точка на Земята, от която във всички посоки има само един път – надолу.
На Южния връх се вързахме, защото билото до Главния връх беше изцяло експонирано. С взаимнна осигуровка продължихме малко под ръба на гребена. Отляво стената се спускаше 2 километра и половина към Западния циркус. Пропастта отдясно беше дълбока 4 километра. Козирките, които стърчаха от тази страна, ми правеха поразително впечатление. Катеренето стана естествен начин за придвижване, направляван едиствено от инстинкта – както и филмирането. От време на време вадех камерата от раницата и снимах Петер – как изкачва Стъпалото на Хилари, как измъква ледокопа си от снега, как крачи.
Едва когато билото започна да се спуска равномерно във всички посоки, разбрах, че сме на върха. В първия момент не изпитах нищо изключително. Никакъв прилив на щастие. Само спокойствие. Взех камерата, за да снимам последните крачки на Петер. В момента, когато застана точно срещу мене, и двамата бяхме обзети от радост. Приклекнахме, защото нямаше как да останем прави, и дишахме. Не си казахме нито една дума. Всеки отлично знаеше какво чувства другият. Освобождаването на емоциите ни донесе облекчение. За миг престанаха да съществуват усилието, напрежението, боязънта и съмненията. Бяхме стигнали до края на пътя и можехме да се отпуснем.
Петер започна бързо да слиза. Боеше се да остане по-дълго на върха. Аз останах и започнах да се оглеждам наоколо, макар че можеше да се види малко – Кангчендзьонга, Лхотце и Макалу. На моменти просветваше откъм Тибет. През цялото време вятърът не спираше да навява сняг.
Панорамата от върха на Еверест не изпълни моите очаквания.
Когато първата умора поотмина, мислите ми се разбягаха. Бързо поемах въздух и също толкова бързо го изпусках. Дишах като след най-важното бягане в живота, когато човек усеща, че вече може да си почине.
Беше време за слизане от върха. През Стъпалото на Хилари стигнах до Южния връх. Смятах, че Петер ще ме чака там, но той беше слязал надолу. Крачка след крачка губех височина към Южното седло.
Нощта беше ужасна. За известно време ослепях. По време на филмирането твърде често свалях очилата и станах жертва на снежната слепота. На местата на очите имах две дупки, пълни с нагорещен пясък. Единствено сълзите облекчаваха болката. Петер се грижеше за мене като за малко дете. Правеше чай. Приготви спалния ми чувал. На следващия ден едва разпознавах силуета му три крачки пред мене. Слизах, ориентирайки се според неговата мъглява сянка. На парапетите се справях сам. Някак си се домъкнахме до лагер 3, където лекарят Буле Йолц ми сложи капки за очи. Не тръгна да ме придружава надолу, защото сам се подготвяше за атака на върха****.
След изпълнената мечта за Еверест без кислород остана усещането за празнота. Но за щастие се роди нова идея – сам човек срещу осемхилядник. Все повече внимание започнах да обръщам на намерението за самотно изкачване на Нанга Парбат. Мечтите се появяваха една след друга и се надявам, че винаги в главата ми ще се раждат нови идеи.
Самият Хабелер така обобщава това постижение “Не аз изкачих Еверест. Той ме допусна до себе си”
Добре дошъл в България, Петер!
--------------------------------------------
*Лхотце (8516 м), Нупце (7864 м), Кангтега (6779 м), Тамсерку (6608 м), Южното седло (7906 м), Южният връх (8749 м), Стъпалото на Хилари (Hillary Step, Hillary Chimney, 8670 м).
**Става дума за неуспешната експедиция през пролетния (предмусонния) сезон на 1977 г. В нея участват Петер Хабелер (Австрия), Ото Видеман (Германия), Майкъл Ковингтън (Великобритания) и Райнхолд Меснер (Италия). Спират ги лошото време и огромната лавинна опасност.
***Филмът “Еверест без кислород” (“Everest without oxygen” или “Everest ohne Sauerstoff”), 54’, Лио Дикинсън, Уелс, 1980, беше показан в България в рамките на прегледа на филми за Еверест през май 2003 г. в София и като част от ретроспективната програма на Третия международен фестивал на планинарския филм в Сливен през септември 2003 г.
****Проф. д-р Освалд Йолц е един от най-големите световни авторитети в областта на височинната медицина. Ръководи специализирана клиника в Инсбрук, в която периодически подлага на изследвания представители на световния алпийски елит. Изкачва Еверест на 11 май 1978 г. с Райнхард Карл.
Подготви: Петър Атанасов
Към личният сайт на Петър Хабелер
Добави коментар