На 15 септември т. г. част от намиращите се в подножието на на седмия по височина връх в света Дхаулагири (Dhaulagiri, 8167 м) предприеха първи за сезона опит да атакуват върха. Ето информация за случилото се през този ден от два източника – единият е домашният екип на испанеца Карлос Сория (Carlos Soria), другият – дневникът на българина Боян Петров.



Ето текста на испанското съобщение: “Изкачването започна от базовия лагер на 12 септември. В този ден Карлос Сория и партньорите му Сито Каркавия (Sito Carcavilla) и Луис Мигел Лопес (Luis Miguel López) стигнаха до лагер 1.


Карлос Сория

На следващия ден свръзката бе в лагер 2, а на 14 септември – в лагер 3 (7300 м), макар че първоначалният план предвиждаше разполагенето му на 7600 м.
В ранните часове на 15 септември Сория, Каркавия и Лопес се тръгнаха нагоре. Времето беше благоприятно и изглеждаше, че нищо не може да им попречи да стигнат до върха. Но когато бяха съвсем близо до него, падна гъста, непрогледна мъгла. В условията на почти нулева видимост испанците трябваше да вземат невероятно трудното решение да тръгнат обратно...


Маршрутът на Дхаулагири

Но Карлос Сория и спътниците не смятат да се отказват. Първият им опит бе направен едва в началото на сезона и име време и за следващ(и).
Дхаулагири е “стар познат” на Карлос, ако може да се каже така. Това е осмият му опит на този връх. Сория иска не само да стъпи на всичките 14 главни осемхилядника, но и да стане най-възрастният човек с такова постижение. Както е известно, в момента е на 78 години (роден е в Авила на 5 февруари 1939 г.) и до финала на колекцията “14 х 8000” му остават Дхаулагири и Шиша Пангма (8013 м). Той е най-възрастният човек, изкачвал К-2 (8611 м) – на 65 г. (2004 г.), Броуд пик (8047 м) – на 68 г. (2007 г.), Макалу (8463 м) – 69 г. (2008 г.), Манаслу (8163 м) – 71 г. (2010 г.), Лхотце (8516 м) – на 72 г. (2011 г.), Кангчендзьонга (8586 м) – 75 г. (2014 г.), и Анапурна (8091 м) – 77 г. (2016 г.). Единственият алпинист в света, който е изкачил 10 осемхилядника на възраст над 70 г.

От своя страна Боян Петров пише: “Изкачил съм всичките си досегашни осемхилядници от втори опит. Не знам защо си повярвах, че този ще успея от раз, ще сляза и просто ще си тръгна към къщи. Прогнозата вещаеше силно намаляване на вятъра. Сняг в планината няма много и напредването по маршрута планирах да е бързо и лесно.

Последователно и без никакви проблеми за три дни изградих лагер 1 (5950 м), лагер 2 (6666 м) и лагер 3 (7260м). Движех се с групата на Карлос Сория, но винаги тръгвах по-късно и пристигах по рано от тях в лагерите. В деня на атаката (15 септември 2017 г.), Карлос, Луис, Сито и 6 шерпи тръгнаха от лагер 3 между 21.30 и 22.30 ч. Всички без изключение бяха с пухени костюми и кислородни маски. Аз се събудих точно в полунощ, пих чаша лиофилизирана плодова течност, изядох един сладък рубар, обух обувките, сложих котките и в 00.45 часа тръгнах нагоре. Лагер 3 е на толкова стръмен склон, че да отидеш до палатката на някой от съседите, трябва задължително да ползваш котки и въже.


В лагер 2 (6666 м) има три чертички покритие на един от непалските мобилни оператори
Снимка: Боян Петров
Photo: Boyan Petrov

Склонът нагоре беше чист и в първите два часа сигурно съм вървял със скорост между 120 и 150 метра денивелация в час. Беше ми студено, защото вървях само по термобельо, полар и тънка хибридна пухенка. След като напуснах ръба и започнах траверс по склона вдясно, ме удари силен насрещен вятър, който ме мъчеше не толкова със силата си, колкото с това, че носеше дребни ледени кристали, които се забиваха по всичките незакрити части на лицето ми. Не чаках много и си сложих ски-маската, което донякъде успокои положението. Скоро след това облякох голямата 700-грамова пухенка и погледнах термометъра, който висеше на раницата ми – минус 19 градуса без вятъра. Ако отчетях и него, сигурно беше под минус 25 градуса по Целзий. Единствения шанс да не се преохлаждам критично беше да ускоря темпото. Отделно се молех, час по скоро да ни огрее слънцето.


Гордо водя група от 9 човека с кислородни маски
Снимка: Боян Петров
Photo: Boyan Petrov

В 04.30 часа вече виждах заревото на изгрева, но слънцето ни огря чак към 05.30 часа. След около час настигнах испанците и шерпите, задминах ги всички и отидох до водещия ги Пемба Шерпа. Намирахме се някъде на около 7800 метра. “Пемба, накъде е върха?”. Той ми посочи неопределено някъде нагоре към билото над нас. Никой от групата не беше ходил толкова високо. Самият Пемба също не беше изкачвал върха, но беше стигал много близо до него.

Радостен, че виждам върховото било, започнах да пробивам пъртина на 9 човека, катерещи с кислород. Интересно, но бързо ги откъснах и само след половин час разстоянието между мен и тях стана повече от 150 линейни метра. Бях си набелязал една точка от билото, откъдето предполагах, че ще видя истинския връх. Най-накрая я стигнах и разбрах, че билото всъщност е серия от скални жандарми и снежни козирки, непреодолими без въже и партньор. Планът ми за траверс към върха пропадна. Височината беше 8055 метра и знаех, че съм на не повече от 300-400 метра от главния Дхаулагири.

Тръгнах надолу и дълго махах на групата, която ме следваше, докато ме разберат, че ще направя спускане с траверс към основата на главния връх. С един диагонал се спуснах до 7850 метра и започнах да търся кулоара, който води към върха. Оказа се, че е последният от серията кулоари, които се спускаха от билото. Снегът се оказа неочаквано много. Нямаше нито фирн, нито лед, както очаквах.

Видях, че ме следват и седнаха да ги изчакам. Само за по-малко от половин час потънахме в облаци. Испанците и Пемба ме настигнаха и направихме бърз анализ на обстановката. В момента беше 12 часа на обяд, те бяха излезли от щурмовия лагер преди повече от 14 часа, видимостта изчезваше прогресивно, както във всеки от предходните дни, и до върха ни оставаха около 300 метра изкачване в дълбок сняг.

Аз се чувствах изморен и неспособен да поддържам скоростта, с която катерех цялата нощ. Разсъждавах, че ако не съм бърз, значи съм рисков за себе си и за останалите. Взех решение, че се връщам и скоро след като им го казах и те заключиха, че се отказват. Само за 2.45 часа успях да се спусна по пъртината и в 15.00 часа си влязох в палатката на щурмовия лагер доста мокър от следобедния снеговалеж. Веднага изпих един упсарин, опаковка магнезиев цитрат и таблетка микс от минерали и соли. Заспах почти веднага и не се усетих как са минали три часа. Карлос и групата му още ги нямаше и аз се подготвих за втора нощувка над 7000 метра. Заспивайки усетих, че започнаха да се прибират и след като ги питах дали имат нужда от нещо, се отпуснах и заспах.

На другата сутрин на никого не му се ставаше, но аз знаех, че искам да се спусна до базата и започнах да ги разпитвам какви са плановете им. Бяха доста несигурни докъде след вчерашното спускане ще успее да се смъкне Карлос. При моята тактика не оставях никъде заредена палатка с провизии, екипировка и гориво, а всичко се разнасяше нагоре и надолу в зависимост от следващата цел.

За пет часа се спуснах до базовия лагер и доволен изпих над литър и половина доматена супа. Коремът ми се беше доста свил и едвам успях да изям и половината на това, което готвачът Ринджи ми сипваше.

Вече знам всичко за маршрута към Дхаулагири и планирам да тръгна, веднага след като получа информация за няколкодневно подобрение на времето. Оставих си всичко някъде в снега на около 6000 метра между лагер 1 и 2, така че следващия път ще кача нагоре само храна и гориво. Съдбовно или не, но първият път явно разучавам обстановката, преценявам вариантите и изчислявам времена и провизии. На втория опит отивам спокоен и подготвен, така че мога да се насладя на самото катерене във високите облаци.

Успешният височинен алпинизъм със сигурност не е гонене на секунди, сантиметри и обиколки. Не е стадионна игра с ясни и предвидими параметри. Щом достигна върха обаче, алпинизмът ми дава увереност, че тренирам правилно, че планирам добре цялата подготовка и, че съм се научил да не подценявам противниците си. Да видим как ще изиграя докрай картите си в двубоя с Бялата планина – Дхаулагири. Оптимист съм, но опитът ми показва, че шансовете в “надбягването” с природата и планините в най-добрия случай са 50 на 50”.