2006.2017
В свое интервю Симоне Моро казва: “Хората като Анатоли Букреев** са много малко. Той беше руски посланик по света. В него нямаше и сянка от високомерие. Беше невероятно силен. Уважаван от всички. При това много мек човек. Беше един от световно признатите алпинисти, един от най-големите в цялата история. Не ви ли се струва, че Русия трябва да бъде благодарна на човек като Анатоли? Той беше се изградил сам и дължеше всичко на себе си. Неговата известност в Русия дойде отвън. А сега е почти забравен. Няма състезания в негова чест. Няма прояви в негова памет. И това е много, много тъжно”…
Анатоли Букреев
Преди две години – във връзка с излизането по екраните на холивудския blockbuster “Еверест”***** - за него се заговори отново. Но това беше за кратко.
Уестън Диуолт и Анатоли Букреев през 1997 г.
Уестън Диуолт днес
Сега ви предлагаме разговор с американския разследващ журналист Уестън Диуолт (Weston DeWalt), известен с разработването на редица злободневни теми, съавтор на Анатолий Букреев в написването на биографичната му книга “Изкачването” (“The Climb”)****** – в отговор на писанията на друг американски журналист, Джон Кракауър (Jon Krakauer)*******.
.jpg)
Джон Кракауър
Появата през 2015 г. на филма “Еверест” предизвика нова вълна от дискусии по темата за трагичните събития през онзи печален сезон на 1996 г. Макар че оттогава са изминали близо 20 години, спомените предизвикват болка в душите на мнозина. И досега случилото се няма еднозначен прочит.
- Така е. Мисля, че всички, които добре познаваха Анатоли и неговия опит, не оспорват неговите действия. Поне за мене събитията са повече от ясни.
Основно споровете са около отказа му да използва кислород...
- Болно ми е, че тези, които познаваха Анатоли, знаеха колко отговорен човек е, колко сериозно се отнасяше към тренировките и към своята физическа форма. Когато прие да работи за агенцията “Mountain Maddness”, той ясно заяви, че иска да се изкачи на върха без кислород. Този факт беше всеизвестен и хората, които работеха с него, го знаеха. И вярваха в опита и подготовката на Анатоли. Той притежаваше невероятна физиология – не такава както у повечето алпинисти. Така че, когато някои го критикуват за неизползването на кислород, те като правило забравят или преднамерено пренебрегват фактите и информацията за неговия опит, за начина му на подготовка и за физическата му форма. Освен това в деня за изкачване на върха той носеше на гърба си бутилка с кислород. Две други бутилки бяха приготвени на Южния връх. Ако потрябват. Но не потрябваха. Т. е., имаше и резервен план. Затова ми е толкова болно, когато слушам обвиненията към него за отказ да използва кислород.
Из книгата на Анатолий Букреев “Изкачването”:
От самото начало водех непримирима война с Джон Кракауър. Смятам, че той е много добър писател. Но беше в странна ситуация. Искаше да опише своите преживявания на Еверест, но в крайна сметка не посмя да представи пред съда на обществото случилото се в експедицията. Аз съм израсъл в духа на традициите на съветската школа във височинния алпинизъм, за която главни бяха колективният дух и взаимопомощта, а личните амбиции бяха на заден план. Процесът на подготовка беше дълъг. Отначало алпинистите трупаха опит на сравнително невисоки планини, след това височината постепенно се увеличаваше, за да се стигне до осемхилядниците. А тук (на Еверест, 1996 г. – бел. пр.), въпреки здравия разум, аз трябваше да подготвя планината за алпинистите, а не обратното.
Защо стана така?
- Кракауър беше изнервен. Той самият не веднъж е казвал, че страшно се е притеснявал да пише за всичко случило се. Защото го бяха приели не като журналист и писател, а като член на екипа [на експедицията на агенцията “The Adventure Consultants”, ръководена от от австралиеца Роб Хол (Rob Hall) – бел. пр]. Мисля, че е бил недоволен от първия вариант на книгата си. За подсилване на драматизма ну е бил необходим злодей. И той – това отново е мое лично мнение – е помислил за Анатоли. Че е чужденец, руснак. Че след експедицията ще си замине за вкъщи. А освен това не говори особено добре английски...
Т. е., Кракауър е решил, че няма да има никакви проблеми. И въобще не е пресметнал ефекта от написаното.
- Точно така. По време на нашия първи разговор след неговата статия (в списанието “Outside” – бел. пр.) Джон ми каза: “Разговарям с вас без всякакво желание, защото вие пишете книга. А освен това сте юрист, нали така?”. Не съм юрист.
Защо си е помислил това?
- Не знам. Отговорих му, че не съм юрист, но се занимавам с разследваща журналистика и след това пиша за разследванията си...
Помните ли първата си среща с Анатолий? Разкажете...
- Трябва да се върна малко по-назад. През ноември 1995 г. на едно парти срещнах Линда Уайли. Тя ми каза: “През пролетта на 1996 г. ще участвам в трек до базовия лагер на Еверест”. Сподели ми, че предната година е срещнала Анатоли Букреев – невероятен алпинист, който иска да се изкачи на всички осемхилядници, а след това планира откриване на школа по алпинизъм в Съединените щати. Той описва изкачванията си, наистина не за публикуване, а така също фотографира. Вярно, беден е. Няма пари за приличен фотоапарат... Партито свърши. Но в следващите няколко дни непрекъснато мислех за този разговор. Бях преживял подобна ситуация на младини. Исках да правя кариера. Да се изявявам като журналист и писател. Но нямах пари и усещането беше ужасно. Когато се срещнах с Линда, живеех в Санта Фе, в щата Ню Мексико. Отидох в магазин за фотографска техника и попитах имат ли някакъв приличен професионален фотоапарат, например “Nikon” или нещо подобно. Купих апарат и двадесетина филма и позвъних на Линда. Казах й да ги предаде на Анатоли, когато тръгне към Еверест. Никога преди това не го бях срещал. Тя замина. И аз забравих за всичко това. Не знаех какви са плановете на експедицията. Но на 10 май 1996 г. заедно с един приятел седнах да пия кафе. Спомням си – той беше много подтиснат. Попитах го какво става с него. А той ми отговори, че сутринта му е попаднала информация, че негов добър приятел... алпинист... може би е загинал на Еверест. Казах: “Ужасно! Как се казва?”. Той ми оговори: Скот Фишър. Линда ми бе говорила за Анатоли... Станах. Позвъних й. Тя ми каза, че не знае никакви подробности, но информацията е печална. Анатоли е жив. Фишър е загинал. След няколко седмици Анатоли пристигна, за да се възстанови и да започне тренировки преди следващата си експедиция. Линда ми се обади и ми каза, че Анатоли иска да се види с мене и да ми благодари за фотоапарата. Отидох у тях и там се срещнахме.
Човек никога не знае как дадена среща ще промени живота му...
- Когато се срещнахме, Линда ми каза: “Непрекъснато звънят журналисти – знаят, че Анатоли е тук. Но аз трябва да ходя на работа (тя е медицинска сестра – бел. пр.). Моля, остани с Анатоли”. Той нищо не знаеше за журналистите и не правеше разлика между “New York Times” и скандалния вестник “National Enquirer”. Каза още: “Боя се, че ще попадне в неприятна ситуация”. И ме помоли да помогна. Така, всеки ден ходех у тях, приемах телефонни обаждания и отговарях на въпроси. От своя страна Анатоли, дори без да го питам, имаше желание да разказва за преживяното на Еверест. Върховете на пръстите и и на носа му все още бяха черни. Беше много уморен. Но дълбоко в себе си се опитваше да разбере какво точно се е случило, защото беше преживял само част от историята.
Т. е., опитвал се е да подреди своеобразен пъзъл...
- Той не знаеше подробностите за Роб Хол, за Анди Харис и Скот Фишър. Така че имахме теми за разговор. Още повече, че още преди срещата ми с Анатоли бях започнал да проучвам печатни източници и писма. Бях направил и няколко интервюта. А Анатоли искаше да говори и да споделя. Отначало просто си говорехме. Но после предложих да записваме казаното, за да не се забрави. След три-четири такива дни той ми каза: “Искам да напиша книга”.
Книгата беше негова идея?
- Поговорихме за това и с Линда. Анатоли искаше да опише живота си, изкачванията си, Съветския съюз, Казахстан. Еверест трябваше да бъде само последна глава в книгата. Аз му казах: “Добре. Идеята е твоя и аз ще ти помогна”. Две-три седмици след като бяхме взели решение за сътрудничество, се появи статия в “Outside Magazine”. На 4 юли, това е националният празник на Щатите, бяхме на гости у Линда – Анатоли, клиентът му от експедицията на Еверест Мартин Адъмс, приятелката ми и аз. И така, на светлината на свещите, започнахме колективното четене на статията. Взимал съм интервюта от всякакви хора – от престъпници, измамници, убийци. И от порядъчни хора, разбира се. Т. е., имам опит и никога не съм смятал, че Анатоли ме лъже. На следващия ден му казах: “Джон Кракауър e много известен. Думата му се чува. Страхувам се за тебе. Ако искаш да продължаваш да водиш клиенти и да основеш школа по алпинизъм, да пишеш статии, публикуваното от Кракауър е опасно”. Анатоли беше разстроен. А аз настоявах, че трябва да се бори и да защитава името си. В крайна сметка се съгласи с мене. Казах му, че нито на йота не вярвам на критиките на Кракауър, тъй като съм общувал с него, Анатоли, и с други хора. Но че аз също имам своя писателска репутация и не искам да пиша PR-опус. Казах му, че възнамерявам да попътувам и да поговоря и с други участници в експедицията. Но не защото не му се доверявам, а защото ми е нужна цялостна картина на случилото се. И той ми отвърна: “Добре. Всичко е наред”. Тогава му казах, че ми е необходимо повече време, за да прослушам всичко, което ми е разказвал преди появата на злополучната статия. Така решихме да напишем книга.
От книгата на Анатоли Букреев “Изкачването”:
На осемкилометрова височина условията са такива, че всяко, дори най-малкото недоглеждане, може да доведе до трагедия. Разреденият въздух не ти позволява да дишаш пълноценно, а глътка горещ чай отделя живота от смъртта. И никакви пари не могат да гарантират успех.
В едно интервю, появило се преди вечер в памет на Анатоли Букреев в Москва, беше казано, че вашата намеса в тази история е била продиктувана единствено от желанието да спечелите пари.
- Виждал съм го.
Просто исках да уточня.
- Всичко е наред, няма никакъв проблем. Добрият журналист е длъжен да задава въпроси. Първо, идеята за написване на книга беше на Анатоли. Мисля, че те двамата (Анатоли и Линда – бел. пр.) без особено желание измениха оригиналния план за книгата (съсредоточаване върху събитията през 1996 г. вместо цялостна автобиография на Анатоли – бел. пр.). Мисля, че този факт е важен. А аз не се намесвах. За мене беше поразително, че Анатоли разказва своята част от историята. Но не защото това ще донесе повече пари. Честно казано, знаех, че е пред излизане книга на Кракауър. Може би, мислех си, ще продадем определено количество книги. Но всичко стана иначе. Ние не продадохме толкова книги колкото Джон. Но продадохме много. И до ден днешен смятам, че решението за написване на книга беше много важно. Първоначално Анатоли си мислеше: “Моята репутация, моите способности, моята честност ще победят. Това не е моята битка”. Но ако не се бяхме борили, мисля, репутацията на Анатоли в САЩ щеше да пострада. Интересно е, че когато Анатоли реши да пише книга, адвокат подготви договор, според който аз трябваше да напиша предложение до издателите. При тяхно съгласие (за издаване на книгата – бел. пр.) трябваше да пристъпим към работа, като на мене се полагаха 25 % от постъпленията. Линда и Анатоли погледнаха договора и казаха: “Не. Твои ще бъдат 50%, защото Анатоли не говори английски и ти ще трябва да свършиш цялата работа”. Мислили ли сме с Анатоли, че ще направим пари от цялата тази работа? Да, разбира се. Но моят първоначален мотив беше да не позволим на Кракауър да осъществи замисленото.
Без вашето участие по всяка вероятност историята на Анатоли Букреев за случилото се на Еверест никога не би била разказана...
- Ще споделя още една история, която съм разказвал само на един двама близки приятели, но не журналисти. Една от най-важните отправни точки за написване на “Изкачването” бяха думите на Анатоли, че има разрешението на Скот Фишър за спускане. Той твърдеше това. Фишър беше загинал и не можехме да разчитаме на потвърждение на казаното от негова страна. Но Анатоли ми беше казвал, че е говорил с Фишър малко над Стъпалото на Хилари. Сверили времето и се разбрали. Фишър казал: “Спускай се надолу и бъди готов в случай, че ми потрябваш!”. И Анатоли се спуснал. Но ние не можехме да докажем това.
Лене Гамелгаард********, из книгата “Изкачването”:
Когато тръгваш нагоре, проумяваш колко много рискуваш. Прекрасно разбираш, че може да не се върнеш. Това е дяволски опасно, но ние по собствено желание участваме в тази игра. Играта е опасна – не споря за това. Но тя ни е необходима. Иначе всички ние не бихме стрували и пукната пара.
За първи път чух за тази трагедия, още по времето когато самата аз ходех по планините. Тогава много неща, особено от приказките на Кракауър, ми бяха непонятни. Да проумея възникналата ситуация ми помогна друг пример. Понякога да слезеш надолу и да се подготвиш за евентуална спасителна акция е единственото вярно решение, за да помогнеш, доколкото това е възможно, и да не станеш още една жертва.
- Така е.
Но съм чела също така други не по-малко трагични и скандални истории. Например, за “черното лято” през 1986 г. на К-2 (8611 м). И когато си зададох въпроса защо поредният катастрофичен филм за планините е сниман именно въз основа на трагедията на Еверест през 1996 г., си отговорих сама – единствената причина за това е книгата на Кракауър.
- Големият проблем бе в това да се докаже правотата на историята на Анатоли. Участвайки в писането на книгата, заминах за Сиатъл, щата Вашингтон, за да поговоря с една жена на име Джейн Бромет. Тя беше близка приятелка на Скот Фишър и журналистка. Тя също бе отразявала историята и се опитваше да я разнищи. Исках да поприказвам с нея, да взема неголямо лично интервю за ситуацията в базовия лагер. Но само за най-важното. Разговаряхме няколко часа и аз вече се готвех да й благодаря и да си ходя, когато тя неочаквано ми каза: “Има няколко неща, които, може би, трябва да ви кажа. Не зная”. А аз й отвърнах: “Вижте, единственото нещо, което искам, е да разкажа какво точно се е случило”. Тя се колебаеше дали да започне разказа си, или не, защото Джон Кракауър й е приятел. Но в крайна сметка я убедих. И тя ми каза: “Разбирате ли, има няколко неща. Едно от тях е тръгването на Анатоли надолу начело на клиентите. То беше по план”. “План ли? Какво имате предвид?” – попитах. А тя ми отговори: “В базовия лагер Скот Фишър ми каза, че ако възникне опасност за попадане на клиентите в беда, той ще изпрати групата надолу начело с Анатоли”. Казах: “Добре, но искам да се убедя, че правилно съм ви разбрал. Преди изкачването на 10 май вие сте разговаряли със Скот Фишър и той ви е казал, че ако нещо се случи с клиентите, той ще ги изпрати надолу начело с Анатоли? Така ли е?”. Тя ми отговори: “Да, точно така”. Попитах: “Добре. Тогава друг въпрос. Известно ми е, че Джон Кракауър е взел интервю от вас за статията си. Казахте ли му всичко това по време на интервюто?”. Тя отговори: “Да, казах му”. Така намерих свидетел за това, че такъв план е съществувал. Когато се върнах в Санта Фе, изпратих факс до “Outside Magazine” с въпрос знаели ли са, че Кракауър е игнорирал тази информация, и с искане да излязат с опровержение. Но така и не ми отговориха. Но затова пък два дни по-късно ми позвъни Кракауър и започна да ми крещи, че изпратеното от мене до “Outside Magazine” е пълна глупост и безсмислица. Когато му повторих чутото от Джейн, той отговори, че то нищо не доказва... Упрекнах го, че не само е проявил съмнение в достоверността на тези факти, но ги е и пренебрегнал. На което Кракауър ми отговори: “Само посмейте отново да си пъхате носа в моите работи. Имам приятели и ще ви унищожа”.
Нищо ново!
- Препоръчах ми да подготви най-доброто си оръжие. Но след това единственият му опит да се защити, беше твърдението му, че това са само думи на Анатоли. Но и днес, след толкова години, събитията, описани в “Изкачването”, не са опровергани от никого. Джон се опитваше да се хваща за дреболии, но не успя да докаже нищо. И затова съм горд с направеното. А знаете ли историята на Бек Уитърз (Seaborn Beck Weathers, роден през 1946 г., лекар-патолог от Тексас, клиент на агенцията “Adventure Consultants” – бел. пр.)?
Чела съм книгата му*********. След филма “Еверест” повече хора знаят името му.
- Бек веднага усети, че в цялата история има пари. Започна да изнася лекции срещу заплащане. Фармацевтичният бизнес в САЩ и по целия свят е нещо огромно. Като лекар беше канен на срещи с медици и фармацевти, на които разказваше за своите преживявания на Еверест. Има запис, на който Бек казва: “Беше тъмно като в рог и страшно студено. До мене се приближи Джон Кракауър и аз му рекох: “Виж какво, имам проблеми, направо замръзвам, а Роб (Хол – бел. пр.) ми каза да остана тук, докато не се върнат. Но ми е студено и ме е страх”. На което Джон му отговорил: “Не мога да ти помогна. Не съм гид”. А в книгата си Джон пише нещо съвършено различно. Че уж срещнал Бек, който му казал: “Трябва да изчакам Роб на всяка цена. Аз съм ОК. Пази се, защото започва буря”. Бек не е знаел, че го записват, и изрича: “Джон не беше гид”. Но това, което Бек пише в книгата си, и това, което Джон разказва в “Into thin air”, съвсем не са историята, която Уитърз представя на онези хора. И един неизвестен факт. Джон Кракауър едва не загива на Еверест, с него едва не се случва най-лошото. Просто невероятно му провървява. Що се отнася до пасивността му в най-решителните моменти, мисля, че вероятно е бил крайно уморен. Убеден съм в това. Не съм очаквал да излезе от палатката си и да тръгне да спасява хора. И, според мене, не в това е проблемът. Но когато разказваш само половината истина и скриваш много важни факти, ти не си журналист, а съчинител на приказки. Човек може да бъде добър писател и журналист и именно това се опитах да докажа с книгата “Изкачването”.
Т. е., ако претендираш, че пишеш документална проза, трябва да казваш цялата истина...
- Аз съм излязъл от документалистиката. Това беше моето образование. Аз не съм претендирал и не претендирам, че “Изкачването” е цялата история. Това не е така. Това е само гледната точка на Анатоли. Моите съждения също имат право на съществувание.
Ако сравним статията на Кракауър и книгата му, последната изглежда малко по-мека, ако може да се каже така...
- Не бих казал. Анатоли загина шест седмици след излизането от печат на “Изкачването”. Мислех, че Джон ще се вразуми и ще каже: “Анатоли беше добро момче и достоен опонент”... Не го направи. Доколкото зная, казал: “Може би съм бил малко краен, но това е самата истина”. Интересно е, че за нападки по мой адрес Кракауър избра темата за скриването на факти. Моята сегашна съпруга (тогава все още не беше моя жена) ми уреди консултация с експерт по използване на кислородна апаратура. Въпросният експерт ми каза, че не би препоръчал на един алпийски гид да прави изкачване без кислород. Но не изключва и други гледни точки на колегите си. И ето че след появата на “Изкачването” Джон написа: “Хората трябва да знаят, че научният консултант на Диуолт се обърнал към експерт и последният му казал, че това (неизползването на кислород – бел. пр.) не е добра идея, но това мнение го няма в книгата”. На което отговорих: “Да, наистина може би трябваше да поместя експертното мнение в книгата, но то гласи нещо съвсем друго – експертът казва, че не би препоръчал на един алпийски гид да прави изкачване без кислород, но не изключва и други гледни точки на колегите си”. Джон ме нападна с обвинението, че съм скрил истината от публиката, но забрави да спомене, че привежда само половината цитат.
Бяхте в Москва на вечер в памет на Анатоли Букреев...
- Това беше интересно пътешествие и добър повод да посетя Русия, защото никога преди това не бях виждал роднини на Анатоли... Имаше много алпинисти, които не бях срещал по-рано. Но се чувствах така, сякаш затварям книгата...
От книгата на Анатоли Букреев “Изкачването”:
Аз не мога да гарантирам безопасност в планината. Мога да бъда треньор, консултант. Мога да работя като планински спасител. Но не мога да гарантирам успех, не мога да гарантирам безопасност комуто и да било в страшните условия на високата планина, когато кислородният глад превръща човек в малко дете. Разбирам, че в планината мога да загина.
Можете ли да кажете, че тази книга е променила живота ви? Ето, например, работейки върху нея, сте срещнал бъдещата си съпруга...
- Да пиша книга с Анатоли беше предизвикателство. Той се нуждаеше от време за тренировки, искаше да посети родината си, взе участие в две експедиции, докато пишехме книгата. И на мене ми трябваше много от неговото време. Имаше всякакви моменти. Но искахме да завършим книгата. Анатоли беше един от най-удивителните хора, с които съм общувал. Срещал съм се с много герои, познавам много смели и самоотвержени хора. Но никога не бях виждал човек с такава вътрешна сила и такава целеустременост както Анатоли. Контактът с него ме промени в някакъв смисъл. Може би ме направи по-сложен човек, доколкото започнах да търся у другите хора подобна целеустременост...
Може би не е никак лесно, защото всяко интервю ви връща към тази тема?
- Удивително, но не е така. По-скоро винаги се връщам към мотивите си да участвам в написването на тази книга. В американското издание на “Изкачването” е описан следният момент. Бяхме по средата на писането. Анатоли се стягаше за поредната си експедиция. Бяхме сложили нещо за хапване на масата, на която бяха и моите записки. Анатоли пиеше чай. Каза ми: “Моля те да направиш някои неща, докато ме няма, да нахвърляш това-онова, да обмислиш някои неща”... Английският му беше, как да кажа... не толкова добър. Да не говорим за моя руски... Може би не ме разбираше. Говорех бавно и съвсем просто.... Казах му: “Когато заминеш, ще приготвя списък на нещата, които трябва да направим след връщането ти, за бъдем готови с книгата”. А той ме поправи: “Ако се върна, ще я завърша. Ако не се върна, ще я завършиш ти”. Когато Анатоли вече го нямаше, започнах да възприемам нападките на Кракауър още по-сериозно. Не искам да наливам масло в огъня. Но когато хората ме питат, аз отговарям. Искам да разкажа историята на Анатоли, защото него го няма. Когато стана известно, че филмът “Еверест” скоро излиза на екран, предложих на продуцентите запис на интервю с Анатоли. Отговор не последва. Направих и опит да се свържа с режисьора Балтасар Кормакур. След това, гледайки в интернет фотографии от снимачния период, видях снимачния екип на маса, на която – плюс останалите неща – се намираше и книгата “Изкачването”. Появи се филмът – такъв, какъвто е. Никога през живота си не съм виждал Анатоли да свири на акордеон.
Цитат от Андреей Тарковски над бюрото на Уестън Диуолт:
Повече от всичко ме интересува човекът, който е готов да жертва себе си или нещо, с което е свикнал. Неговото поведение често ни се струва непрактично и абсурдно. Но въпреки това – или тъкмо благодарение на това – само такива като него успяват да променят коренно живота на другите хора или дори хода на историята.
Това беше забелязано и от руската алпинистка общност...
- Гледахме филма във формат 3D IMAX в първия ден от пускането му по екраните. И аз се разплаках. Плачех, защото Анатоли беше показан като положителен герой. И още на другия ден изпратих писмо на един от сценаристите, в което написах колко много съм му благодарен за това, че по този начин са нарисували образа на Анатоли. И че приятелите му ще бъдат благодарни. След три-четири дни получих отговор: “Не намирам думи, за да изразя признателността си за вашето писмо. Защото за мене мнението на човек, който добре познава тези събития, значи твърде много”.
-------------------------------------------------
*Този материал е публикуван на http://story.risk.ru, който е притурка към сайта www.risk.ru. За съжаление, никъде не е посочен авторът му. Това най-вероятно е Лиана Даренска (Лиана Даренская), главна редакторка на списанието “РИСК онсайт” и основателка на сайта Risk.Ru. Заглавието е на Climbingguidebg.Com.
**Анатоли Букреев (Анатолий Букреев, роден на 16 януари 1958 г. в Коркино, Челябинска област – загинал на 25 декември 1997 г. на Анапурна, Непалските Хималаи) – легендарен съветски и казахстански алпинист, “Снежен барс”, планински гид. Заслужил майстор на спорта на някогашния СССР. Имащ 18 изкачвания на 11 осемхилядника. Носител на наградата на Американския алпийски клуб на името на Дейвид Саулс (David A. Sowles Memorial Award)*** за спасяване на хора с риск за собствения си живот (1997 г.). Загива заедно с Дмитри Соболев при опит за зимно изкачване по Южната стена на Анапурна, Непалските Хималаи.
Сред най-забележителните му постижения са:
- първото в историята на съветския алпинизъм скоростно изкачване на пик Авицена (някога пик Ленин, 7134 м, по северния му склон, осем часа),
- солото по западното ребро на Маккинли или Денали в Аляска (6192 м) за 10 часа и 30 мин,
- първото самотно скоростно изкачване на пик Победа (7430 м) (за 36 часа) и Кхан Тенгри (6995 м),
- пълният траврес на четирите осемхилядника в масива на Кангчендзьонга,
- соловата премиера по западната стена на Дхаулагири (8167 м, 17 часа и 15 мин),
- Еверест (8848 м),
- К-2 (8611 м),
- Макалу за 46 часа от базовия лагер (5300 м) до върха с американеца Нийл Байдълмен (Neal Beidleman)****,
- Лхотце (8516 м) по Класическия маршрут (Кулоара на Райс) за 21 часа и 16 мин,
- Чо Ойю (8201 м), соло, от север,
- Шиша Пангма (8013 м), соло,
- Броуд пик (8047 м),
- Гашербрум-2 (8035 м), соло, за 9 часа и 37 мин.
***David A. Sowles Memorial Award е награда на името на 29-годишния Дейвид А. Соулс, загинал по време гръмотевична буря в Алпите на 4 август 1963 г. Отличават го грация, изискан стил, елегантност, внимание и грижа за партньорите му – качества, присъщи на най-добрите планински гидове. Наградата е учредена през 1981 г. и се връчва нерегулярно, а само по конкретни важни поводи. Между нейните носители са Лий Н. Оуртънбъргър (Leigh N. Ortenburger), Томас О. Невисън (Thomas O. Nevison), Хари Реджинълд Антъни “Тони” Стрийтър (Harry Reginald Anthony “Tony” Streather), Питър К. Шьонинг (Peter K. Schoening), Дий Моленаар (Dee Molenaar), Робърт У. Крейг (Robert W. Craig), Джордж Бел (George I. Bell), Чарлз С. Хюстън (Charles S. Houston), Робърт Бейтс (Robert H. Bates) – 1981 г., Гари Хеминг (Gary Hemming) – 1982 г., Ейхо Отани (Eiho Otani), Джеймс Уикуайър (James Wickwire), Ким Моумб (Kim Momb), Джек Р. Дюрънс (Jack R. Durrance) – 1985 г., Ед Вийстърс (Ed Viesturs), Ед Уебстър (Ed Webster) – 1994 г., Пийт Атънс (Pete Athans) – 1997 г., Симоне Моро (Simone Moro), Тап Ричардс (Tap Richards), Джейсън Танги (Jason Tanguay), Дейв Хан (Dave Hahn) – 2002 г., Пемба Гялджи Шерпа (Pemba Gyalje Sherpa) – 2009 г., Питър Хакет (Peter Hackett) – 2013 г.
Нийл Байдълмен
****Нийл Байдълмен (Neal Beidleman) е американски алпинист, работил като планински гид за фирмата “Mountain Madness” на своя приятел Скот Фишър. Един от оцелелите след трагедията на Еверест през 1996 г. По време на публичните си изяви в следващите години, в това число в популярното предаване на телевизията Ей-Би-Си “Nightline”, той споделя своя опит и анализира случилото се главно от гледна точка на вземаните решения и управлението на екипа. През 2011 г. се върна на Еверест, предприемайки трек до южното му подножие.
*****Излезлият по екраните през 2015 г. “Everest” е британско-американски биографичен приключeнски филм, опрян на реално събитие – трагедията на Еверест през пролетта на 1996 г., когато на 10 и 11 май загиват осем души от експедициите на агенциите “Adventure Consultants” и “Mountain Madness” и на Индийско-тибетската гранична полиция (Indo-Tibetan Border Police). Негов режисьор е Балтасар Кормакур (Baltasar Kormákur), който е и копродуцент с Тим Бивън (Tim Bevan), Ерик Фелнър (Eric Fellner), Ники Кентиш Барнз (Nicky Kentish Barnes), Тайлър Томпсън (Tyler Thompson) и Брайън Оливър (Brian Oliver). Сценаристи са Уилям Никълсън (William Nicholson) и Саймън Бофои (Simon Beaufoy) въз основа на книгата на Бек Уитърз (Beck Weathers) “Оставен да умре. Моето пътуване от Еверест към дома” (“Left for Dead: My Journey Home from Everest”, 2000). Участват актьорите Джейсън Кларк (Jason Clarke, в ролята на Роб Хол), Джош Бролин (Josh Brolin), Джон Хоукс (John Hawkes), Робин Райт (Robin Wright), Майкъл Кели (Michael Kelly), Сам Уортингтън (Sam Worthington), Кийра Найтли (Keira Knightley), Емили Уотсън (Emily Watson), Джейк Джилънхол (Jake Gyllenhaal, в ролята на Скот Фишър). Филмът се появи на екран в Европа на 23 юни 2015 г., а в САЩ – на 18 септември с. г. (още по рано, в началото на май, имаше една специална прожекция в рамките на Международния фестивал на планинарския филм в Тренто, Италия). Към 1 ноември 2015 г. “Еверест” събра от разпространение 175 200 000 $ при бюджет 55 000 000 $. Т. е., печалбата от разпространение бе 120 милиона долара.
******Anatoli Boukreev, G. Weston DeWalt, “The Climb”, “St. Martin' s Press”, London, June 28, 1997, ISBN 03121681144.
*******Джон Кракауър (Jon Krakauer, роден на 12 април 1954 г.) е американски журналист, писател и алпинист, специализал се в отразяването на спортове и дейности, практикувани на открито (outdoor activities) и по-конкретно на алпинизма. Автор е на няколко документални книги – “Сред дивата пустош” (“Into the Wild”), “Под знамето на рая” (“Under the Banner of Heaven”), “Там, където мъжете се покриват със слава: одисеята на Пат Тилмън” (“Where Men Win Glory: The Odyssey of Pat Tillman”.
.jpg)
.jpg)
Най-голям успех му донася изключително талантливо написаната поръчкова книга “В разредения въздух” (“Into Thin Air”, Jon Krakauer, Villard Books, 1997, 416 pp., ISBN: 978-0385494786, OCLC: 42967338), преведена на почти всички световни езици, между които на японски и китайски. На български е издадена през 2001 г. в превод на Ирина Димитрова (“В разредения въздух”, Джон Кракауър, издателство “Кибеа”, 2001 г., 384 стр., ISBN: 9544741828).
********Лене Гамелгаард (Lene Gammelgaard, родена на 18 декември 1961 г. в Копенхаген) е адвокатка, психоложка, журналистка, алпинистка, мотивационна лекторка. Като клиентка на агенцията “Mountain Madness” става първата представителка на Скандинавия, стъпила на Еверест. Авторка е на превърналата се в бестселър книга за преживяното на Еверест “Височинно катерене” (Lene Gammelgaard, “Climbing High”, “HarperCollins”, New York, 1998, ISBN-10: 0060953616, ISBN-13: 978-0060953614), която има и разширен и допълнен вариант – “Височинно катерене: женска равносметката за оцеляването след трагедията на Еверест” (Lene Gammelgard, “Climbing High: A Woman' s Account of Surviving the Everest Tragedy”, “Perennial”, New York, 2000, ISBN 978-0-330-39227-3).
*********“Left for Dead: My Journey Home from Everest”, 2000 г.
Експедицията на агенция “Mountain Madness” на Еверест през 1996 г. в щастливите дни преди трагедията
Пълна информация за групите в подножието на Еверест през пролетта на 1996 г. – на:
http://www.pbs.org/wgbh/pages/frontline/everest/etc/facts.html.
Превод и бележки: Петър Атанасов
Анатоли Букреев
Преди две години – във връзка с излизането по екраните на холивудския blockbuster “Еверест”***** - за него се заговори отново. Но това беше за кратко.
Уестън Диуолт и Анатоли Букреев през 1997 г.
Уестън Диуолт днес
Сега ви предлагаме разговор с американския разследващ журналист Уестън Диуолт (Weston DeWalt), известен с разработването на редица злободневни теми, съавтор на Анатолий Букреев в написването на биографичната му книга “Изкачването” (“The Climb”)****** – в отговор на писанията на друг американски журналист, Джон Кракауър (Jon Krakauer)*******.
Джон Кракауър
Появата през 2015 г. на филма “Еверест” предизвика нова вълна от дискусии по темата за трагичните събития през онзи печален сезон на 1996 г. Макар че оттогава са изминали близо 20 години, спомените предизвикват болка в душите на мнозина. И досега случилото се няма еднозначен прочит.
- Така е. Мисля, че всички, които добре познаваха Анатоли и неговия опит, не оспорват неговите действия. Поне за мене събитията са повече от ясни.
Основно споровете са около отказа му да използва кислород...
- Болно ми е, че тези, които познаваха Анатоли, знаеха колко отговорен човек е, колко сериозно се отнасяше към тренировките и към своята физическа форма. Когато прие да работи за агенцията “Mountain Maddness”, той ясно заяви, че иска да се изкачи на върха без кислород. Този факт беше всеизвестен и хората, които работеха с него, го знаеха. И вярваха в опита и подготовката на Анатоли. Той притежаваше невероятна физиология – не такава както у повечето алпинисти. Така че, когато някои го критикуват за неизползването на кислород, те като правило забравят или преднамерено пренебрегват фактите и информацията за неговия опит, за начина му на подготовка и за физическата му форма. Освен това в деня за изкачване на върха той носеше на гърба си бутилка с кислород. Две други бутилки бяха приготвени на Южния връх. Ако потрябват. Но не потрябваха. Т. е., имаше и резервен план. Затова ми е толкова болно, когато слушам обвиненията към него за отказ да използва кислород.
Из книгата на Анатолий Букреев “Изкачването”:
От самото начало водех непримирима война с Джон Кракауър. Смятам, че той е много добър писател. Но беше в странна ситуация. Искаше да опише своите преживявания на Еверест, но в крайна сметка не посмя да представи пред съда на обществото случилото се в експедицията. Аз съм израсъл в духа на традициите на съветската школа във височинния алпинизъм, за която главни бяха колективният дух и взаимопомощта, а личните амбиции бяха на заден план. Процесът на подготовка беше дълъг. Отначало алпинистите трупаха опит на сравнително невисоки планини, след това височината постепенно се увеличаваше, за да се стигне до осемхилядниците. А тук (на Еверест, 1996 г. – бел. пр.), въпреки здравия разум, аз трябваше да подготвя планината за алпинистите, а не обратното.
Защо стана така?
- Кракауър беше изнервен. Той самият не веднъж е казвал, че страшно се е притеснявал да пише за всичко случило се. Защото го бяха приели не като журналист и писател, а като член на екипа [на експедицията на агенцията “The Adventure Consultants”, ръководена от от австралиеца Роб Хол (Rob Hall) – бел. пр]. Мисля, че е бил недоволен от първия вариант на книгата си. За подсилване на драматизма ну е бил необходим злодей. И той – това отново е мое лично мнение – е помислил за Анатоли. Че е чужденец, руснак. Че след експедицията ще си замине за вкъщи. А освен това не говори особено добре английски...
Т. е., Кракауър е решил, че няма да има никакви проблеми. И въобще не е пресметнал ефекта от написаното.
- Точно така. По време на нашия първи разговор след неговата статия (в списанието “Outside” – бел. пр.) Джон ми каза: “Разговарям с вас без всякакво желание, защото вие пишете книга. А освен това сте юрист, нали така?”. Не съм юрист.
Защо си е помислил това?
- Не знам. Отговорих му, че не съм юрист, но се занимавам с разследваща журналистика и след това пиша за разследванията си...
Помните ли първата си среща с Анатолий? Разкажете...
- Трябва да се върна малко по-назад. През ноември 1995 г. на едно парти срещнах Линда Уайли. Тя ми каза: “През пролетта на 1996 г. ще участвам в трек до базовия лагер на Еверест”. Сподели ми, че предната година е срещнала Анатоли Букреев – невероятен алпинист, който иска да се изкачи на всички осемхилядници, а след това планира откриване на школа по алпинизъм в Съединените щати. Той описва изкачванията си, наистина не за публикуване, а така също фотографира. Вярно, беден е. Няма пари за приличен фотоапарат... Партито свърши. Но в следващите няколко дни непрекъснато мислех за този разговор. Бях преживял подобна ситуация на младини. Исках да правя кариера. Да се изявявам като журналист и писател. Но нямах пари и усещането беше ужасно. Когато се срещнах с Линда, живеех в Санта Фе, в щата Ню Мексико. Отидох в магазин за фотографска техника и попитах имат ли някакъв приличен професионален фотоапарат, например “Nikon” или нещо подобно. Купих апарат и двадесетина филма и позвъних на Линда. Казах й да ги предаде на Анатоли, когато тръгне към Еверест. Никога преди това не го бях срещал. Тя замина. И аз забравих за всичко това. Не знаех какви са плановете на експедицията. Но на 10 май 1996 г. заедно с един приятел седнах да пия кафе. Спомням си – той беше много подтиснат. Попитах го какво става с него. А той ми отговори, че сутринта му е попаднала информация, че негов добър приятел... алпинист... може би е загинал на Еверест. Казах: “Ужасно! Как се казва?”. Той ми оговори: Скот Фишър. Линда ми бе говорила за Анатоли... Станах. Позвъних й. Тя ми каза, че не знае никакви подробности, но информацията е печална. Анатоли е жив. Фишър е загинал. След няколко седмици Анатоли пристигна, за да се възстанови и да започне тренировки преди следващата си експедиция. Линда ми се обади и ми каза, че Анатоли иска да се види с мене и да ми благодари за фотоапарата. Отидох у тях и там се срещнахме.
Човек никога не знае как дадена среща ще промени живота му...
- Когато се срещнахме, Линда ми каза: “Непрекъснато звънят журналисти – знаят, че Анатоли е тук. Но аз трябва да ходя на работа (тя е медицинска сестра – бел. пр.). Моля, остани с Анатоли”. Той нищо не знаеше за журналистите и не правеше разлика между “New York Times” и скандалния вестник “National Enquirer”. Каза още: “Боя се, че ще попадне в неприятна ситуация”. И ме помоли да помогна. Така, всеки ден ходех у тях, приемах телефонни обаждания и отговарях на въпроси. От своя страна Анатоли, дори без да го питам, имаше желание да разказва за преживяното на Еверест. Върховете на пръстите и и на носа му все още бяха черни. Беше много уморен. Но дълбоко в себе си се опитваше да разбере какво точно се е случило, защото беше преживял само част от историята.
Т. е., опитвал се е да подреди своеобразен пъзъл...
- Той не знаеше подробностите за Роб Хол, за Анди Харис и Скот Фишър. Така че имахме теми за разговор. Още повече, че още преди срещата ми с Анатоли бях започнал да проучвам печатни източници и писма. Бях направил и няколко интервюта. А Анатоли искаше да говори и да споделя. Отначало просто си говорехме. Но после предложих да записваме казаното, за да не се забрави. След три-четири такива дни той ми каза: “Искам да напиша книга”.
Книгата беше негова идея?
- Поговорихме за това и с Линда. Анатоли искаше да опише живота си, изкачванията си, Съветския съюз, Казахстан. Еверест трябваше да бъде само последна глава в книгата. Аз му казах: “Добре. Идеята е твоя и аз ще ти помогна”. Две-три седмици след като бяхме взели решение за сътрудничество, се появи статия в “Outside Magazine”. На 4 юли, това е националният празник на Щатите, бяхме на гости у Линда – Анатоли, клиентът му от експедицията на Еверест Мартин Адъмс, приятелката ми и аз. И така, на светлината на свещите, започнахме колективното четене на статията. Взимал съм интервюта от всякакви хора – от престъпници, измамници, убийци. И от порядъчни хора, разбира се. Т. е., имам опит и никога не съм смятал, че Анатоли ме лъже. На следващия ден му казах: “Джон Кракауър e много известен. Думата му се чува. Страхувам се за тебе. Ако искаш да продължаваш да водиш клиенти и да основеш школа по алпинизъм, да пишеш статии, публикуваното от Кракауър е опасно”. Анатоли беше разстроен. А аз настоявах, че трябва да се бори и да защитава името си. В крайна сметка се съгласи с мене. Казах му, че нито на йота не вярвам на критиките на Кракауър, тъй като съм общувал с него, Анатоли, и с други хора. Но че аз също имам своя писателска репутация и не искам да пиша PR-опус. Казах му, че възнамерявам да попътувам и да поговоря и с други участници в експедицията. Но не защото не му се доверявам, а защото ми е нужна цялостна картина на случилото се. И той ми отвърна: “Добре. Всичко е наред”. Тогава му казах, че ми е необходимо повече време, за да прослушам всичко, което ми е разказвал преди появата на злополучната статия. Така решихме да напишем книга.
От книгата на Анатоли Букреев “Изкачването”:
На осемкилометрова височина условията са такива, че всяко, дори най-малкото недоглеждане, може да доведе до трагедия. Разреденият въздух не ти позволява да дишаш пълноценно, а глътка горещ чай отделя живота от смъртта. И никакви пари не могат да гарантират успех.
В едно интервю, появило се преди вечер в памет на Анатоли Букреев в Москва, беше казано, че вашата намеса в тази история е била продиктувана единствено от желанието да спечелите пари.
- Виждал съм го.
Просто исках да уточня.
- Всичко е наред, няма никакъв проблем. Добрият журналист е длъжен да задава въпроси. Първо, идеята за написване на книга беше на Анатоли. Мисля, че те двамата (Анатоли и Линда – бел. пр.) без особено желание измениха оригиналния план за книгата (съсредоточаване върху събитията през 1996 г. вместо цялостна автобиография на Анатоли – бел. пр.). Мисля, че този факт е важен. А аз не се намесвах. За мене беше поразително, че Анатоли разказва своята част от историята. Но не защото това ще донесе повече пари. Честно казано, знаех, че е пред излизане книга на Кракауър. Може би, мислех си, ще продадем определено количество книги. Но всичко стана иначе. Ние не продадохме толкова книги колкото Джон. Но продадохме много. И до ден днешен смятам, че решението за написване на книга беше много важно. Първоначално Анатоли си мислеше: “Моята репутация, моите способности, моята честност ще победят. Това не е моята битка”. Но ако не се бяхме борили, мисля, репутацията на Анатоли в САЩ щеше да пострада. Интересно е, че когато Анатоли реши да пише книга, адвокат подготви договор, според който аз трябваше да напиша предложение до издателите. При тяхно съгласие (за издаване на книгата – бел. пр.) трябваше да пристъпим към работа, като на мене се полагаха 25 % от постъпленията. Линда и Анатоли погледнаха договора и казаха: “Не. Твои ще бъдат 50%, защото Анатоли не говори английски и ти ще трябва да свършиш цялата работа”. Мислили ли сме с Анатоли, че ще направим пари от цялата тази работа? Да, разбира се. Но моят първоначален мотив беше да не позволим на Кракауър да осъществи замисленото.
Без вашето участие по всяка вероятност историята на Анатоли Букреев за случилото се на Еверест никога не би била разказана...
- Ще споделя още една история, която съм разказвал само на един двама близки приятели, но не журналисти. Една от най-важните отправни точки за написване на “Изкачването” бяха думите на Анатоли, че има разрешението на Скот Фишър за спускане. Той твърдеше това. Фишър беше загинал и не можехме да разчитаме на потвърждение на казаното от негова страна. Но Анатоли ми беше казвал, че е говорил с Фишър малко над Стъпалото на Хилари. Сверили времето и се разбрали. Фишър казал: “Спускай се надолу и бъди готов в случай, че ми потрябваш!”. И Анатоли се спуснал. Но ние не можехме да докажем това.
Лене Гамелгаард********, из книгата “Изкачването”:
Когато тръгваш нагоре, проумяваш колко много рискуваш. Прекрасно разбираш, че може да не се върнеш. Това е дяволски опасно, но ние по собствено желание участваме в тази игра. Играта е опасна – не споря за това. Но тя ни е необходима. Иначе всички ние не бихме стрували и пукната пара.
За първи път чух за тази трагедия, още по времето когато самата аз ходех по планините. Тогава много неща, особено от приказките на Кракауър, ми бяха непонятни. Да проумея възникналата ситуация ми помогна друг пример. Понякога да слезеш надолу и да се подготвиш за евентуална спасителна акция е единственото вярно решение, за да помогнеш, доколкото това е възможно, и да не станеш още една жертва.
- Така е.
Но съм чела също така други не по-малко трагични и скандални истории. Например, за “черното лято” през 1986 г. на К-2 (8611 м). И когато си зададох въпроса защо поредният катастрофичен филм за планините е сниман именно въз основа на трагедията на Еверест през 1996 г., си отговорих сама – единствената причина за това е книгата на Кракауър.
- Големият проблем бе в това да се докаже правотата на историята на Анатоли. Участвайки в писането на книгата, заминах за Сиатъл, щата Вашингтон, за да поговоря с една жена на име Джейн Бромет. Тя беше близка приятелка на Скот Фишър и журналистка. Тя също бе отразявала историята и се опитваше да я разнищи. Исках да поприказвам с нея, да взема неголямо лично интервю за ситуацията в базовия лагер. Но само за най-важното. Разговаряхме няколко часа и аз вече се готвех да й благодаря и да си ходя, когато тя неочаквано ми каза: “Има няколко неща, които, може би, трябва да ви кажа. Не зная”. А аз й отвърнах: “Вижте, единственото нещо, което искам, е да разкажа какво точно се е случило”. Тя се колебаеше дали да започне разказа си, или не, защото Джон Кракауър й е приятел. Но в крайна сметка я убедих. И тя ми каза: “Разбирате ли, има няколко неща. Едно от тях е тръгването на Анатоли надолу начело на клиентите. То беше по план”. “План ли? Какво имате предвид?” – попитах. А тя ми отговори: “В базовия лагер Скот Фишър ми каза, че ако възникне опасност за попадане на клиентите в беда, той ще изпрати групата надолу начело с Анатоли”. Казах: “Добре, но искам да се убедя, че правилно съм ви разбрал. Преди изкачването на 10 май вие сте разговаряли със Скот Фишър и той ви е казал, че ако нещо се случи с клиентите, той ще ги изпрати надолу начело с Анатоли? Така ли е?”. Тя ми отговори: “Да, точно така”. Попитах: “Добре. Тогава друг въпрос. Известно ми е, че Джон Кракауър е взел интервю от вас за статията си. Казахте ли му всичко това по време на интервюто?”. Тя отговори: “Да, казах му”. Така намерих свидетел за това, че такъв план е съществувал. Когато се върнах в Санта Фе, изпратих факс до “Outside Magazine” с въпрос знаели ли са, че Кракауър е игнорирал тази информация, и с искане да излязат с опровержение. Но така и не ми отговориха. Но затова пък два дни по-късно ми позвъни Кракауър и започна да ми крещи, че изпратеното от мене до “Outside Magazine” е пълна глупост и безсмислица. Когато му повторих чутото от Джейн, той отговори, че то нищо не доказва... Упрекнах го, че не само е проявил съмнение в достоверността на тези факти, но ги е и пренебрегнал. На което Кракауър ми отговори: “Само посмейте отново да си пъхате носа в моите работи. Имам приятели и ще ви унищожа”.
Нищо ново!
- Препоръчах ми да подготви най-доброто си оръжие. Но след това единственият му опит да се защити, беше твърдението му, че това са само думи на Анатоли. Но и днес, след толкова години, събитията, описани в “Изкачването”, не са опровергани от никого. Джон се опитваше да се хваща за дреболии, но не успя да докаже нищо. И затова съм горд с направеното. А знаете ли историята на Бек Уитърз (Seaborn Beck Weathers, роден през 1946 г., лекар-патолог от Тексас, клиент на агенцията “Adventure Consultants” – бел. пр.)?
Чела съм книгата му*********. След филма “Еверест” повече хора знаят името му.
- Бек веднага усети, че в цялата история има пари. Започна да изнася лекции срещу заплащане. Фармацевтичният бизнес в САЩ и по целия свят е нещо огромно. Като лекар беше канен на срещи с медици и фармацевти, на които разказваше за своите преживявания на Еверест. Има запис, на който Бек казва: “Беше тъмно като в рог и страшно студено. До мене се приближи Джон Кракауър и аз му рекох: “Виж какво, имам проблеми, направо замръзвам, а Роб (Хол – бел. пр.) ми каза да остана тук, докато не се върнат. Но ми е студено и ме е страх”. На което Джон му отговорил: “Не мога да ти помогна. Не съм гид”. А в книгата си Джон пише нещо съвършено различно. Че уж срещнал Бек, който му казал: “Трябва да изчакам Роб на всяка цена. Аз съм ОК. Пази се, защото започва буря”. Бек не е знаел, че го записват, и изрича: “Джон не беше гид”. Но това, което Бек пише в книгата си, и това, което Джон разказва в “Into thin air”, съвсем не са историята, която Уитърз представя на онези хора. И един неизвестен факт. Джон Кракауър едва не загива на Еверест, с него едва не се случва най-лошото. Просто невероятно му провървява. Що се отнася до пасивността му в най-решителните моменти, мисля, че вероятно е бил крайно уморен. Убеден съм в това. Не съм очаквал да излезе от палатката си и да тръгне да спасява хора. И, според мене, не в това е проблемът. Но когато разказваш само половината истина и скриваш много важни факти, ти не си журналист, а съчинител на приказки. Човек може да бъде добър писател и журналист и именно това се опитах да докажа с книгата “Изкачването”.
Т. е., ако претендираш, че пишеш документална проза, трябва да казваш цялата истина...
- Аз съм излязъл от документалистиката. Това беше моето образование. Аз не съм претендирал и не претендирам, че “Изкачването” е цялата история. Това не е така. Това е само гледната точка на Анатоли. Моите съждения също имат право на съществувание.
Ако сравним статията на Кракауър и книгата му, последната изглежда малко по-мека, ако може да се каже така...
- Не бих казал. Анатоли загина шест седмици след излизането от печат на “Изкачването”. Мислех, че Джон ще се вразуми и ще каже: “Анатоли беше добро момче и достоен опонент”... Не го направи. Доколкото зная, казал: “Може би съм бил малко краен, но това е самата истина”. Интересно е, че за нападки по мой адрес Кракауър избра темата за скриването на факти. Моята сегашна съпруга (тогава все още не беше моя жена) ми уреди консултация с експерт по използване на кислородна апаратура. Въпросният експерт ми каза, че не би препоръчал на един алпийски гид да прави изкачване без кислород. Но не изключва и други гледни точки на колегите си. И ето че след появата на “Изкачването” Джон написа: “Хората трябва да знаят, че научният консултант на Диуолт се обърнал към експерт и последният му казал, че това (неизползването на кислород – бел. пр.) не е добра идея, но това мнение го няма в книгата”. На което отговорих: “Да, наистина може би трябваше да поместя експертното мнение в книгата, но то гласи нещо съвсем друго – експертът казва, че не би препоръчал на един алпийски гид да прави изкачване без кислород, но не изключва и други гледни точки на колегите си”. Джон ме нападна с обвинението, че съм скрил истината от публиката, но забрави да спомене, че привежда само половината цитат.
Бяхте в Москва на вечер в памет на Анатоли Букреев...
- Това беше интересно пътешествие и добър повод да посетя Русия, защото никога преди това не бях виждал роднини на Анатоли... Имаше много алпинисти, които не бях срещал по-рано. Но се чувствах така, сякаш затварям книгата...
От книгата на Анатоли Букреев “Изкачването”:
Аз не мога да гарантирам безопасност в планината. Мога да бъда треньор, консултант. Мога да работя като планински спасител. Но не мога да гарантирам успех, не мога да гарантирам безопасност комуто и да било в страшните условия на високата планина, когато кислородният глад превръща човек в малко дете. Разбирам, че в планината мога да загина.
Можете ли да кажете, че тази книга е променила живота ви? Ето, например, работейки върху нея, сте срещнал бъдещата си съпруга...
- Да пиша книга с Анатоли беше предизвикателство. Той се нуждаеше от време за тренировки, искаше да посети родината си, взе участие в две експедиции, докато пишехме книгата. И на мене ми трябваше много от неговото време. Имаше всякакви моменти. Но искахме да завършим книгата. Анатоли беше един от най-удивителните хора, с които съм общувал. Срещал съм се с много герои, познавам много смели и самоотвержени хора. Но никога не бях виждал човек с такава вътрешна сила и такава целеустременост както Анатоли. Контактът с него ме промени в някакъв смисъл. Може би ме направи по-сложен човек, доколкото започнах да търся у другите хора подобна целеустременост...
Може би не е никак лесно, защото всяко интервю ви връща към тази тема?
- Удивително, но не е така. По-скоро винаги се връщам към мотивите си да участвам в написването на тази книга. В американското издание на “Изкачването” е описан следният момент. Бяхме по средата на писането. Анатоли се стягаше за поредната си експедиция. Бяхме сложили нещо за хапване на масата, на която бяха и моите записки. Анатоли пиеше чай. Каза ми: “Моля те да направиш някои неща, докато ме няма, да нахвърляш това-онова, да обмислиш някои неща”... Английският му беше, как да кажа... не толкова добър. Да не говорим за моя руски... Може би не ме разбираше. Говорех бавно и съвсем просто.... Казах му: “Когато заминеш, ще приготвя списък на нещата, които трябва да направим след връщането ти, за бъдем готови с книгата”. А той ме поправи: “Ако се върна, ще я завърша. Ако не се върна, ще я завършиш ти”. Когато Анатоли вече го нямаше, започнах да възприемам нападките на Кракауър още по-сериозно. Не искам да наливам масло в огъня. Но когато хората ме питат, аз отговарям. Искам да разкажа историята на Анатоли, защото него го няма. Когато стана известно, че филмът “Еверест” скоро излиза на екран, предложих на продуцентите запис на интервю с Анатоли. Отговор не последва. Направих и опит да се свържа с режисьора Балтасар Кормакур. След това, гледайки в интернет фотографии от снимачния период, видях снимачния екип на маса, на която – плюс останалите неща – се намираше и книгата “Изкачването”. Появи се филмът – такъв, какъвто е. Никога през живота си не съм виждал Анатоли да свири на акордеон.
Цитат от Андреей Тарковски над бюрото на Уестън Диуолт:
Повече от всичко ме интересува човекът, който е готов да жертва себе си или нещо, с което е свикнал. Неговото поведение често ни се струва непрактично и абсурдно. Но въпреки това – или тъкмо благодарение на това – само такива като него успяват да променят коренно живота на другите хора или дори хода на историята.
Това беше забелязано и от руската алпинистка общност...
- Гледахме филма във формат 3D IMAX в първия ден от пускането му по екраните. И аз се разплаках. Плачех, защото Анатоли беше показан като положителен герой. И още на другия ден изпратих писмо на един от сценаристите, в което написах колко много съм му благодарен за това, че по този начин са нарисували образа на Анатоли. И че приятелите му ще бъдат благодарни. След три-четири дни получих отговор: “Не намирам думи, за да изразя признателността си за вашето писмо. Защото за мене мнението на човек, който добре познава тези събития, значи твърде много”.
-------------------------------------------------
*Този материал е публикуван на http://story.risk.ru, който е притурка към сайта www.risk.ru. За съжаление, никъде не е посочен авторът му. Това най-вероятно е Лиана Даренска (Лиана Даренская), главна редакторка на списанието “РИСК онсайт” и основателка на сайта Risk.Ru. Заглавието е на Climbingguidebg.Com.
**Анатоли Букреев (Анатолий Букреев, роден на 16 януари 1958 г. в Коркино, Челябинска област – загинал на 25 декември 1997 г. на Анапурна, Непалските Хималаи) – легендарен съветски и казахстански алпинист, “Снежен барс”, планински гид. Заслужил майстор на спорта на някогашния СССР. Имащ 18 изкачвания на 11 осемхилядника. Носител на наградата на Американския алпийски клуб на името на Дейвид Саулс (David A. Sowles Memorial Award)*** за спасяване на хора с риск за собствения си живот (1997 г.). Загива заедно с Дмитри Соболев при опит за зимно изкачване по Южната стена на Анапурна, Непалските Хималаи.
Сред най-забележителните му постижения са:
- първото в историята на съветския алпинизъм скоростно изкачване на пик Авицена (някога пик Ленин, 7134 м, по северния му склон, осем часа),
- солото по западното ребро на Маккинли или Денали в Аляска (6192 м) за 10 часа и 30 мин,
- първото самотно скоростно изкачване на пик Победа (7430 м) (за 36 часа) и Кхан Тенгри (6995 м),
- пълният траврес на четирите осемхилядника в масива на Кангчендзьонга,
- соловата премиера по западната стена на Дхаулагири (8167 м, 17 часа и 15 мин),
- Еверест (8848 м),
- К-2 (8611 м),
- Макалу за 46 часа от базовия лагер (5300 м) до върха с американеца Нийл Байдълмен (Neal Beidleman)****,
- Лхотце (8516 м) по Класическия маршрут (Кулоара на Райс) за 21 часа и 16 мин,
- Чо Ойю (8201 м), соло, от север,
- Шиша Пангма (8013 м), соло,
- Броуд пик (8047 м),
- Гашербрум-2 (8035 м), соло, за 9 часа и 37 мин.
***David A. Sowles Memorial Award е награда на името на 29-годишния Дейвид А. Соулс, загинал по време гръмотевична буря в Алпите на 4 август 1963 г. Отличават го грация, изискан стил, елегантност, внимание и грижа за партньорите му – качества, присъщи на най-добрите планински гидове. Наградата е учредена през 1981 г. и се връчва нерегулярно, а само по конкретни важни поводи. Между нейните носители са Лий Н. Оуртънбъргър (Leigh N. Ortenburger), Томас О. Невисън (Thomas O. Nevison), Хари Реджинълд Антъни “Тони” Стрийтър (Harry Reginald Anthony “Tony” Streather), Питър К. Шьонинг (Peter K. Schoening), Дий Моленаар (Dee Molenaar), Робърт У. Крейг (Robert W. Craig), Джордж Бел (George I. Bell), Чарлз С. Хюстън (Charles S. Houston), Робърт Бейтс (Robert H. Bates) – 1981 г., Гари Хеминг (Gary Hemming) – 1982 г., Ейхо Отани (Eiho Otani), Джеймс Уикуайър (James Wickwire), Ким Моумб (Kim Momb), Джек Р. Дюрънс (Jack R. Durrance) – 1985 г., Ед Вийстърс (Ed Viesturs), Ед Уебстър (Ed Webster) – 1994 г., Пийт Атънс (Pete Athans) – 1997 г., Симоне Моро (Simone Moro), Тап Ричардс (Tap Richards), Джейсън Танги (Jason Tanguay), Дейв Хан (Dave Hahn) – 2002 г., Пемба Гялджи Шерпа (Pemba Gyalje Sherpa) – 2009 г., Питър Хакет (Peter Hackett) – 2013 г.
Нийл Байдълмен
****Нийл Байдълмен (Neal Beidleman) е американски алпинист, работил като планински гид за фирмата “Mountain Madness” на своя приятел Скот Фишър. Един от оцелелите след трагедията на Еверест през 1996 г. По време на публичните си изяви в следващите години, в това число в популярното предаване на телевизията Ей-Би-Си “Nightline”, той споделя своя опит и анализира случилото се главно от гледна точка на вземаните решения и управлението на екипа. През 2011 г. се върна на Еверест, предприемайки трек до южното му подножие.
*****Излезлият по екраните през 2015 г. “Everest” е британско-американски биографичен приключeнски филм, опрян на реално събитие – трагедията на Еверест през пролетта на 1996 г., когато на 10 и 11 май загиват осем души от експедициите на агенциите “Adventure Consultants” и “Mountain Madness” и на Индийско-тибетската гранична полиция (Indo-Tibetan Border Police). Негов режисьор е Балтасар Кормакур (Baltasar Kormákur), който е и копродуцент с Тим Бивън (Tim Bevan), Ерик Фелнър (Eric Fellner), Ники Кентиш Барнз (Nicky Kentish Barnes), Тайлър Томпсън (Tyler Thompson) и Брайън Оливър (Brian Oliver). Сценаристи са Уилям Никълсън (William Nicholson) и Саймън Бофои (Simon Beaufoy) въз основа на книгата на Бек Уитърз (Beck Weathers) “Оставен да умре. Моето пътуване от Еверест към дома” (“Left for Dead: My Journey Home from Everest”, 2000). Участват актьорите Джейсън Кларк (Jason Clarke, в ролята на Роб Хол), Джош Бролин (Josh Brolin), Джон Хоукс (John Hawkes), Робин Райт (Robin Wright), Майкъл Кели (Michael Kelly), Сам Уортингтън (Sam Worthington), Кийра Найтли (Keira Knightley), Емили Уотсън (Emily Watson), Джейк Джилънхол (Jake Gyllenhaal, в ролята на Скот Фишър). Филмът се появи на екран в Европа на 23 юни 2015 г., а в САЩ – на 18 септември с. г. (още по рано, в началото на май, имаше една специална прожекция в рамките на Международния фестивал на планинарския филм в Тренто, Италия). Към 1 ноември 2015 г. “Еверест” събра от разпространение 175 200 000 $ при бюджет 55 000 000 $. Т. е., печалбата от разпространение бе 120 милиона долара.
******Anatoli Boukreev, G. Weston DeWalt, “The Climb”, “St. Martin' s Press”, London, June 28, 1997, ISBN 03121681144.
*******Джон Кракауър (Jon Krakauer, роден на 12 април 1954 г.) е американски журналист, писател и алпинист, специализал се в отразяването на спортове и дейности, практикувани на открито (outdoor activities) и по-конкретно на алпинизма. Автор е на няколко документални книги – “Сред дивата пустош” (“Into the Wild”), “Под знамето на рая” (“Under the Banner of Heaven”), “Там, където мъжете се покриват със слава: одисеята на Пат Тилмън” (“Where Men Win Glory: The Odyssey of Pat Tillman”.
Най-голям успех му донася изключително талантливо написаната поръчкова книга “В разредения въздух” (“Into Thin Air”, Jon Krakauer, Villard Books, 1997, 416 pp., ISBN: 978-0385494786, OCLC: 42967338), преведена на почти всички световни езици, между които на японски и китайски. На български е издадена през 2001 г. в превод на Ирина Димитрова (“В разредения въздух”, Джон Кракауър, издателство “Кибеа”, 2001 г., 384 стр., ISBN: 9544741828).
********Лене Гамелгаард (Lene Gammelgaard, родена на 18 декември 1961 г. в Копенхаген) е адвокатка, психоложка, журналистка, алпинистка, мотивационна лекторка. Като клиентка на агенцията “Mountain Madness” става първата представителка на Скандинавия, стъпила на Еверест. Авторка е на превърналата се в бестселър книга за преживяното на Еверест “Височинно катерене” (Lene Gammelgaard, “Climbing High”, “HarperCollins”, New York, 1998, ISBN-10: 0060953616, ISBN-13: 978-0060953614), която има и разширен и допълнен вариант – “Височинно катерене: женска равносметката за оцеляването след трагедията на Еверест” (Lene Gammelgard, “Climbing High: A Woman' s Account of Surviving the Everest Tragedy”, “Perennial”, New York, 2000, ISBN 978-0-330-39227-3).
*********“Left for Dead: My Journey Home from Everest”, 2000 г.
Експедицията на агенция “Mountain Madness” на Еверест през 1996 г. в щастливите дни преди трагедията
Пълна информация за групите в подножието на Еверест през пролетта на 1996 г. – на:
http://www.pbs.org/wgbh/pages/frontline/everest/etc/facts.html.
Превод и бележки: Петър Атанасов
Добави коментар