Към Джендема имам слабост. Може би защото за пръв път на планина стъпих там, и то пак времето не беше много в ред, т.е. типично за това място.

Всъщност от водохващането в мрачния ноемврийски следобед виждах само някакви огромни скални масиви, губещи се в мъглата. Казаха ми, че там някъде горе е връх Ботев…Така започнах с планините и катеренето.

После години наред все ме беше яд, че когато се провежда традиционната алпиниада, никога нямах възможност да присъствам, респективно да участвам. Обикновено нямаше транспорт, не можеше да се избяга от работа и куп други подобни причини. После най-често чувах, че щом започнала проявата, времето рязко се влошило, падало всичко което може да пада и други такива работи…

Досега обикновено посещавах Джендема през декември и сняг имаше, но не като сега. Почти всички "навити" за катерене там се отказаха виждайки какво става през седмицата. Аз бях на път да остана сам и да си търся свръзка "на място". Изненадващо получих мейл от Б. Петров /Съни /, че и той като мен за проявата няма свръзка, и както пишат класиците в алпийската литература, "участниците решават да обединят усилията си в неравната борба с върха".

След кален пирует с колата по заледения път към Априлци, заслужих "похвалите" на останалите в колата, по никое време достигнахме водохващането. Както можете да си представите, валеше бавно, методично, сигурно. С натрупване. Създаваха се идеални предпоставки за всякаква алпийска дейност, включително лавинно-спасителна…  А може би софрите, които заварихме на Плевен красноречиво говореха за намеренията на участниците в алпиниадата. От опит знам, че подвизи се правят само с пълен стомах, ама може би не препълнен, и с махмурлийски поглед на другия ден. А то май и това си е един вид геройство. Да се пребориш с признаците на отравянето, показвайки, че не се боиш от опасностите на организираните мероприятия.

В зори, е не толкова рано колкото друг път, се насочихме към пещерата Водните дупки. До там поне имаше пъртина, за което мислено благодарихме на нещастниците, "образували" я, по думите на Лорда, предния ден. Личеше, че им е било тежко. Почти с лятно темпо стигнахме до пещерата. От там нататък се губеха всякакви надежди, че е останало нещо от предния ден. Както леко си вървяхме, така леко откъртихме една дъска и я изпратихме с поглед надолу. Не след дълго прекосихме улея преди тур Варна. Оказа се, че все пак има някакви следи до водопада. Нашата цел налагаше да напуснем очертанията на гората и пресичайки вече запълнения с лавина пореден улей, се заизкачвахме по стръмен кулоар по посока реброто на тур Ехо. На няколко метра вдясно останаха плочите, сега затрупани до неузнаваемост, където по-миналата зима (2003) нашият другар Сегмента направи вариант на този тур. Решихме да избегнем плочите, над които се намираше голямо струпване на сняг и да се движим по реброто, то май условията нееднозначно диктуваха така.

Започнах да катеря "първо въже", и когато усетих, че свършва, реших да сложа поне една осигуровка, за която така и не намерих място, оставайки на сечивата си, забити в една туфа. В това време Съни очевидно бе решил да не чака изрична покана, защото го видях да се бори с една преспа непосредствено под мен. Така беше по добре, защото си катерехме един до друг и можехме да си приказваме по време на катеренето, докато по другия начин разните осигуровки възпрепятстват това сериозно. В това време някъде отляво се чу зловещ тътен, който продължи много повече от очакванията ми. Очевидно централния кулоар бе решил да се освободи от товара си. Съни твърдеше, че не е чул нищо, но това не ми подейства успокояващо, реших да бъда нащрек, т.е. да слагам поне по едно включване между нас по въжето. Но именно това се оказа непосилната задача. Над нас се оказа голям таван, с удобна цепка за френд, където направихме удобна осигуровка. Оглеждам си сечивото и правя опит да си закача с отработено движение темляка на дръжката. Оказвам се несръчен и лопатката ме шибва между очите. Гледам лошо, мислено проклинам глупостта си. Сега ще текне кръв, измръзналата кожа се е разпрала като с нож. След неприятен траверс по плоча, преминавам първия интересен пасаж.

 Снимка Б. Петров

Осигуровката - отново класическа - през рамо, стъпил на удобна площадка, сечивата - в туфата. Последва дълго снежно поле. Съни изрази разочорование - катерим десетина метра, после газим до уши двеста… След продължителното пъртинобойство стигнахме до по-дълъг скален пасаж. Отстрани имаше голямо натичане на лед, което придаваше на обстановката алпийски вид. А не спираше да вали, поларите по мене вече джвакаха, можех да ги изцедя с ръце. И двамата си харесахме едновременно една камина отляво и отново в атака.

 Снимка Б. Петров

Само дето този път нямаше туфи и котките безпомощно задраскаха по гранита, подкрепяни от мощни "благословии". Лошо сложени два френда, и отново в поредния зъл кулоар. Вече взе да ми писва. Съни се появи и взе нещата в свои ръце, т.е. на места потъвайки, се виждаха само ръце и глава. Далече долу се чуваха гласовете на катерещите водопада до тур Варна. Скоро стигнахме до мощен скален пояс, който знаех, че се подсича лесно отдясно. Само дето сега там си беше хубав лавинарник. Добре осигурен през рамо, поех през участъка. Той на два пъти хубаво се намести издавайки приглушен звук. Аз пък внимавах да не му стъпя на топките, че току виж изревал и тръгнал "към основата на първо въже". Когато въжето свърши, поставих френд. Съни дойде и се захвана със следващата дължина. Завидях му защото му се паднаха чисти скали с добри туфи, а под мен си беше само дълбокия снежен улей. След малко дойде моя ред, заизкачвах се по следите на първия, отново осигуровка през рамо и ето ни в основата на "спичащата камина", както я бяха описали Сегмента и Луке. Съни изяви желание да я изкатери, но не отдясно по образувания лед, а право нагоре. По едно време чух предупрежденията му да го гледам внимателно какво прави, и си помислих, че се кани да изпълнява рядък цирков номер. Едва като ми дойде реда да го правя и аз, разбрах, че е гадория. И имаше цял клин, нов новеничък, здраво забит. Точен удар в средата на една туфа и отново кулоар със сняг. Виждам как Съни се бори с една полегнала плоча, очевидно излъгала го че е тревен склон. След това идва моя ред. Боря се с поредното снежно поле за да докопам основата на предпоследното 10-15 метрово скално стъпало. Тъкмо забивам сечивото и усещам как склона под краката ми се продънва и оставам да вися на забитото в туфата сечиво. 

 Снимка Б. Петров

След окуражителните възгласи на Съни, захапвам винкелчето. Оказва се много приятно катерене, което ме увлича и спирам да мисля за осигуровки. Въпреки, че добре видях къде далеч надолу отиде новообразуваната преди малко лавина. И след две движения започвам да съжалявам за това. Вече съм на гладка полегнала плоча, а под мен доста свободно въже. Ще ми се да се закача някъде. Но вече е късно, котката изплесва и предприемам отчаян скок към съседния кулоар, където за щастие захапвам здрава туфа. Вече съм абсолютно сигурен, че отървах кожата, края на скалите е само на петдесетина метра нагоре. Наблюдавам Съни как преминава пасажа, но без еленските ми скокове и не след дълго отново вървя нагоре по добре обледенен кулоар.

След минути вече ядем, пием и си оправяме инвентара. Турът е свършил. Но не и преживяването.

 Снимка Б. Петров

Започна задължителното за всички турове отегчаващо изкачване на купола. Газим до колене и повече, държим условно посока из мъглата. По едно време Съни реши, че сме доста високо и предложи да подсечем западните склонове на върха. Хайде пак газене, непосилно за мен без почивки. Съни взе инициативата в свои ръце и през голяма част от трасето юнашки разбиваше път. Мисля си - утре ще съм по добре и ще му върна жеста биейки пъртина по нататък. Май вече вътрешно усещах, че не ще се приберем днес на х. Плевен. Обезпокоително беше, че скоро слънцето залязваше, а ние нямахме точна локация. Мечтаните жалони все ги нямаше. Накрая се появи самотен жалон призрак. Казвам призрак, защото при видимост от тридесетина метра, той ту се появяваше, ту изчезваше, все така тайнствено, както се появяваше, но все високо над нас, очевидно мъглата на моменти се разкъсваше. Накрая се оказа едната кула на върха. Това реши окончателно въпроса. Оставахме горе.

Към 9,30 ч. вечерта по станцията се разбра, че другарите ни (Иван и Филип) от тур Варна са закъснели с изкачването и поради гъстата мъгла са изтървали жалоните на лятната пътека и в момента не знаят къде се намират. В мини акцията към нас се присъединява Лорен, дежурния наблюдател на върха. С негово дейно участие за намиране на вярната посока в гъстата мъгла, известно лутане в нощта и претърсване на седлото с Млечния чал, където вече основателно се съмнявах, че отново ще намерим по обратния път, намерихме загубените и задружно запъплихме в мъглата нагоре. Вече с вид на снежни човеци, към един след полунощ отново сме на върха.

Лягаме и заспиваме, събуждаме се чак в 8 ч. сутринта. Вече е не -8 а -18 градуса, и бичи силен вятър, северняк. Но поне има светлина. Много бързо слизаме и захващаме Чала. Там е доста студено и въпреки, че се изпотихме от дълбокия сняг, долу в гората установих, че леко съм премръзнал по лицето и там сега се мъдри червено петно. Долу Петко ме успокоява, че зиме това често се случва и е неизбежна част от рисковете на зимната планина. Съни като биолог е по лаконичен - ще се пообели малко и ще мине. Край.

Заключението на всички впоследствие бе, че май в Джендема майтапите нещо не вървят и за малко от играчка става нещо друго. След последното преживяване районът отново напомни за себе си като коварна планина. И е хубаво всички които се канят да ходят там, добре да го знаят и да се отнасят с присъщата сериозност към всяко начинание там.

Владимир Владов /Vladofff/,
под дейната редакция на Боян Петров /Съни /,
Февруари 2005

Към новото описание на тура в Катерачни обекти онлайн

 Снимка Б. Петров