Когато прочетох поста на Мати Хонг (Matty Hong) – син на моя близък приятел и гуру на американското катерене Стийв Хонг (Steve Hong), че Марти и един по-късно и Марго Хейс (Margo Hayes) са изкатерили “La Rambla” в Сиурана (Siurana), приех това като нещо нормално. Познавам Марго и Мати от ранните им години, когато още се пречкаха в краката на родителите си катерачи. Едва по-късно осъзнах, че това е епохално постижение и начало на нова ера в катеренето. Особено в случая с Марго, чието израстване като катерачка имах възможност да наблюдавам отблизо.
 


Снимка: от архива на М. Хейс
Photo: M. Hayes Archives
 
***
РАННИ СПОМЕНИ
В паметта ми се е запечатил спомен, който днес се връща с удвоена сила. Преди около осем години в новата катерачна зала “Movement” в Боулдър срещнах значително по-младия от мене колега Елиът, с когото заедно “воювахме” с един много сериозен проект в Райфъл. Той – “сърдит млад човек”*, аз пък – стар и улегнал. Искахме да се понатоварим преди предстоящия уикенд. А в същото време Елиът се появи, придружаван от две хлапачки на по около 10 години. И направо ми каза, че днес няма няма да тренира, а ще се занимава с тези две момиченца. Учуден, го попитах какво му става. И точно си спомням отговора му. Каза ми (самият той беше на 22 години), че като треньор на юношески отбор вярва в таланта на двете девойчета и че поне едното от тях в бъдеще ще бъде най-добрата катерачка.
 
Едното познавах добре, защото бе дъщеря на моя приятел и партньор Том. Тази мъничка и весела катерачка тръгна по силно надвесено 5.11 и при всяко прехващане правеше силни отскоци, защото и липсваше поне половин метър обхват. Тогава за първи път имах възможност да видя отблизо младата Марго по време на катерене. През следващите години наблюдавах, че прави същите движения на все по-трудни маршрути, докато долната ми устна увисна, когато преди три години видях как премина on sight за загрявка линия 5.13b, на която се потях без успех, макар че никак не ми липсва обхват.
 

Младата Марго (вляво)
 
Моето възхищение растеше, когато Том периодически ми разказваше, че неговата дъщеря е спечелила поредното състезание. Размишлявах колко дълго едно дете може да се задържи в спорт, който се състои единствено в тренировки и състезания по изкуствени стени. Бях виждал не едно и две деца, които набързо приключваха своето приключение с катеренето, когато печеленето на победи започваше да става трудно. А в същото време Марго вървеше твърдо напред. Дори тогава, когато започна да има проблеми с прекомерните натоварвания. Том с достойна за възхищение всеотдайност я возеше из Колорадо и целите Съединени щати, а след това и из Европа на поредните състезания с все по-голям залог. Без да жали енергия и средства, той записа дъщеря си в изключителната от гледна точка на подготовката детска катерачна школа “ABC Climbing” на Робин Ърбсфийлд (Robyn Erbesfield) и Дидие Рабуту (Didier Raboutou). И двамата започнаха шлифоването на диаманта...
 

Марго Хейс по време на Световната купа във Вейл, 2015 г.
Снимка: Лиз Хаас
Photo: Liz Haas
 
ПОД ОПИТНОТО ОКО НА РОБИН ЪРБСФИЙЛД И ДИДИЕ РАБУТУ
Години преди това бях наблюдавал как Робин тренира малката Емили Харингтън (Emily Harrington), която премина през подобна подготовка, стартирайки в стотици състезания на изкуствени стени (навсякъде я караше баща й), а след това, като тийнейджърка, няколко пъти повдигна летвата на дамското катерене в Щатите, преминавайки няколко маршрута 8c в Райфъл и Испания. А после стъпи на Еверест и направи няколко изкатервания по класически линии на Ел Кап.
 
И в случая с Марго училището на Робин се оказа най-добрата академия. Още повече, че подготовката й не бе само за състезания. Влиянието на Робин върху развитието на Марго е неоценимо, както, впрочем, и всеотдайността на родителите й. Изкуствените стени са си изкуствени стени, но истинското царство на катеренето са скалите – това бе посланието към Марго от Робин Ърбсфийлд и от родителите й.
 
МАРГО В РАЙФЪЛ
Преди две години срещнах Том и Марго в Райфъл. Препоръчах на Марго няколко местни, смятани за класика, линии, знаейки колко безмилостен може да бъде Райфъл, когато подлага на изпитание външни за района катерачи. В същото време, още на следващия ден Марго без никакво напрежение премина flash един от смятаните за класика турове – “Cryptic Egyptian” (8a+). Следващият уикенд беше още по-впечатляващ. За един ден Марго изкачи в стил RP два маршрута 8b+, от които вторият, “Zulu”, е известен със своята дължина, с няколкото движения V10, с липсата на места за rest, и е по-близък до 8c. Виждал съм по-него много силни катерачи, които му посвещават по 60 дни. Когато Марго се прави със “Zulu” от трети опит и без сериозна почивка след предишното изкатерване [по “Double Rainbow” (8b+) в същата Зла пещера (Wicked Cave)], стана ясно, че става дума за нещо изключително. Нейният радостен стил на катерене, липсата на колебания, мощните набирания и невероятният арсенал от техники, овладян на изкуствените стени, превръщат изкачванията й в невероятен спектакъл. Поредният уикенд й донесе изкатерване по “Waka Flaka” (8c) на Проджект Уол (Project Wall), също само след няколко опита.
 
От самото начало на кариерата си Марго имаше максимално високи цели. Но си мисля, че никой, дори тя самата, не е имал понятие докъде се простират възможностите й на скала. И тя просто е търсила границата си. Поредно потвърждение на таланта и силата на Марго беше изкатерването по “Pure Imagination” (8c+) в Ждрелото на Червената река (Red River Gorge). Това бе изравняване на женския рекорд на САЩ, преди още Ашима Шираиши (Ashima Shiraishi) да преодолее по-големи трудности в Санта Линия (Santa Linya). И отново изключителна роля изигра баща й Том, който се грижеше за логистиката.
 
ЗАВРЪЩАНЕ В РАЙФЪЛ – ПО “BAD GIRLS CLUB” (9A)
Миналото лято, вече като абсолвентка на лицей, шампионка и с няколко титли от международни състезания, Марго отново се появи в Райфъл с баща си Том. Този път записа в актива си “The Crew” (8c+) – дълго време най-трудната линия в САЩ, на която Рамон Хулиан Пигбланке (Ramon Julian Puigblanque) направи едно от най-впечатляващите изкачвания в стил OS в историята.
 

Марго по “The Crew”
Снимка: Джон Гласбърг
Photo: Jon Glassberg
 
Естествено бе след това Марго да се насочи към съседния тур “Bad Girls Club” (9a) на Джо Кайндър (Joe Kinder). Тя много бързо разгада движенията и изглеждаше, че изкатерването и в стил RP е единствено въпрос на време. Но време нямаше. Марго се бе записала за един семестър платено обучение в Университета в Екс-ан-Прованс** и времето до заминаването й за Франция намаляваше неумолимо. Марго падаше на последните метри. Освен това се  оказа, че в същата седмица трябва да се състои годишната среща на фамилията и Марго не можеше да я пропусне...
 
... В последния ден вече се мръкваше и повечето катерачи си бяха тръгнали след уикенда. Злата пещера е първият сектор след входа на природния парк “Райфъл”. Омърлушена, Марго седеше в кемпъра на баща й под пещерата. Малко преди това бе паднала при последното движение от третия си опит този ден. Нямаше шанс за почивка и за нов опит. “Та тя все още е дете – помислих – и приема несполуката още по-болезнено.” Том стоеше встрани и преживяваше неуспеха на дъщеря си. Знаех, че няма да може да дойде тук с нея още веднъж преди заминаването й за Франция.
 
БЕЗУМЕН ПЛАН И НАЛУДНИЧАВО ТЕМПО
Никога не бях виждал Марго натъжена. Дори си помислих да се престоря, че не забелязвам нищо. Но Марго, както обикновено, се усмихна. Изтри сълзите си. И започнахме да дърдорим – че нищо не се е случило, че това е само катерене, че маршрутът ще си остане на мястото, че неуспехът е също част от играта и условие за трупане на опит, че отчаянието..., че ядът... Уж думи за утеха, ... а маршрутът е толкова близо... Но, чакайте малко, може и да не съм в състояние да се катеря на такова ниво, както Марго, но знам неща, които тя не знае... Ха! В Райфъл може да се дойде и за един ден (3-4 часа каране в едната посока от Боулдър), 2-3 часа за загряване и... it’s not over until it’s over (докато няма друг шанс, винаги има шанс)!
 
– Марго, имаш ли книжка?
– Имам.
– Том, можеш ли да дадеш колата си на Марго за един ден?
– E-е-е… Мога, ще взема колата на жена ми (гледа ме с недоверие).
– Добре. Марго, колко време ти е необходимо за почивка?
– Един ден. (Мамка му! – помислих. – Един ден! А на мене са ми нужни три!).
– ОК, Марго. Утре почиваш и ще намериш помощник, който други ден ще дойде с тебе, за да те осигурява.
– Том, дай колата на детето и не мрънкай, че това не е редно!
– Марго, други ден ще дойдеш свежа и отпочинала. Времето обещава да е хубаво. И турът ще е твой!
 
Очите на Марго бяха сухи и се уголемиха до размерите на циферблати. Два дни по-късно най-големите сайтове за катерене информират, че Марго е изкачила “Bad Girls Club”, а аз получавам съобщение от Том с благодарности за това, че съм успял толкова спонтанно “да заредя батериите” на дъщеря му. Най-трудното дамско изкатерване на територията на САЩ – 4 часа по автострадата до Райфъл, 2 часа за загрявка, изкатерване на маршрута от първи опит и още 4 часа обратно. Четири дни след това – състезание в Париж. След една седмица – начало на семестъра в Университета на Екс-ан-Прованс.
 
Няма съмнение, че Марго има в арсенала си всичко, което е необходимо за катерене по най-трудните маршрути. А най-важни са положителната й нагласа и огромният глад за усъвършенстване и непрекъснато повдигане на летвата. Нейният стил на катерене показва колко голяма роля играят мотивацията и вярата в своите възможности. В същото време Марго е скромна, интелигентна и забавна. Всеки, който я познава, има добро мнение за нея.
 
***
 
... В края на годината (2016-та – бел. пр.), по време на празничната ваканция, виждам Марго в залата “Movement” в Боулдър. Разговаряме вече на френски. Справя се добре. “Остри ноктите си” заедно със “самия” Арно Пти (Arnaud Petit).
 
Изкатерването по “La Rambla” е само стъпка по пътя й нагоре и напред. Нямам никакви съмнения в това. Разговаряйки с нея, й казвам, че Мати Хонг е близо до изкачване 9b в Олиана (пишейки това, знам, че при няколко опита е бил много близък до него) и че тя се катери толкова добре, колкото най-силните мъже, но... не искам да правя никакви внушения... Марго се смее и не отрича.
 
Мисля, че много скоро отново ще чуем за нея.
 
Дарек Крул (Darek Król)***
 
Превод: Петър Атанасов
 
-------------------------------------------
*“Сърдитите млади хора” (“Angry young men”) е определение на британската преса за новото поколение английски писатели и драматурзи в средата на 50-те години на XX век, изразители на бунта срещу закостенелите форми на еснафския бит и на надеждата за оживяване на културния и интелектуалния живот. Използвано е за първи път в рецензията на Кенет Тайнън за пиесата на Джон Осбърн “Обърни се с гняв назад” (“Look Back in Anger”, 1956). В този смисъл изразът “сърдити млади хора“ се отнася по-скоро за спонтанна тенденция в писането, отколкото за сформирано около манифест литературно течение. Освен Джон Осбърн (John Osborne), “сърдити млади хора“ са Алън Силитоу (Alan Sillitoe), Харолд Пинтър (Harold Pinter), Кингсли Еймис (Kingsley Amis), Филип Ларкин (Philip Larkin), Джон Брейн (John Braine), Джон Уейн (John Wain), Колин Уилсън (Colin Wilson), Арнолд Уескър (Arnold Wesker), Айрис Мърдок (Iris Murdoch), Малкълм Бредбъри (Malcolm Stanley Bradbury), Кийт Уотърхаус (Keith Waterhouse), Джон Ардън (John Arden), Стан Барстоу (Stan Barstow), Едуард Бонд (Edward Bond), Майкъл Хастингс (Michael Gerald Hastings), Томас Хинд (Thomas Hinde), Стюарт Холройд (Stuart Holroyd), Бил Хопкинс (Bill Hopkins), Дейвид Стори (David Storey), Кенет Тайнън (Kenneth Tynan) и др.
 
**Или Юниверсите д’ Екс-Марсей I (Université d’ Aix-Marseille I) – френски публичен университет със седалища в Марсилия и Екс-ан-Прованс (Aix-en-Provence). Има филиали и студентски градчета в Арл, Обань и Ламбеск.
 
***Дарек Крул е полски спортен катерач и журналист, един от създателите, главен редактор и издател на изигралото много голяма роля за развитието на катеренето в Полша списание “Brytan”. От дълги години живее в Боулдър (щата Колорадо). За себе си пише: “За първи път посетих Щатите през 1994 г. След това пътуване, когато се върнах в Краков, разказвах на всички колко силно се чувствам европеец и че не бих могъл да живея в Щатите. А вижте какво стана... Но човек никога не бива да се оплаква от съдбата си. Както всеки катерач, исках да пътешествам и да се катеря в далечни, непознати и красиви райони. Мисля, че можех да се установя на много места в света. Не задължително в Колорадо. В Полша бях завършил романистика. Знаех няколко езика и изглеждаше, че мога да се преселя във Франция или Испания. Във Франция се запознах с едно момиче, полякиня, но се оказа, че по рождение е американка. Когато ми стана съпруга, спонтанно се роди идеята да заминем за Щатите за една година, да усъвършенстваме английския си и да преживеем класическата американска мечта за “climbing road trip”. През 1997 г. решихме да я осъществим. С тази малка разлика, че имахме малко дете със себе си, а автомобилното чергарство беше толкова обременяващо, че щом видяхме Скалистите планини, веднага решихме да останем в подножието им. Беше случайност, че в самото начало попаднахме в “най-европейския” град на Съединените щати. И в същото време най-голямото струпване на катерачи в света – на глава от населението в един град. Когато видях издигащите се наоколо скални стени на Флетайрънс (Flatirons) и огромните възможности за катерене, ми се отщя да живея повече в автомобил. През първите години Боулдър стана изходен пункт за нашите посещения в планинската част на Америка. Оказа се, че животът тук е необикновено прост, без трудностите и предизвикателствата, които ни бяха познати от Европа. Така, нашата едногодишна ваканция започна да се удължава с поредни години. И продължаваме да сме тук. И досега се чувстваме като във ваканция. Макар че работим и имаме известни задължения. Да си призная – цялото емигрантство беше изненада за мене, защото не си падах особено много по Америка. Имахме билети за връщане и си мислех, че като истински европеец няма да мога да се приспособя към тукашната култура. Оценявайки това пътуване днес, от перспективата на времето, установявам, че сме имали лудостта да се оставим на волята на съдбата и да се впуснем в съвършено непознатото, само за да открием – парафразирайки Пауло Коелю – собствената си легенда. Не зная кой ми внуши, че трябва да науча френски език в Люблин, да се катеря в Татрите, да прокарвам нови маршрути в Подлешице и да поживея в Париж, само за да практикувам сега най-необикновената форма на катерене в каньона Райфъл и да мога да си поръчам топли кроасани в пекарната... на английски”.