Днес се навършват 50 години от най-голямата трагедия в нашите планини – лавината, която на 16 декември 1965 г., отнема живота на 11 алпинисти. Към това събитие ни връща написаното от Спас Малинов – един от оцелелите, в автобиографичната му книга “Лавина от спомени”*:
 

“В 6 часа на 16 декември 16 алпинисти тръгнахме от хижата към връх Мальовица. Оттам по ръба през Петлите и Орловец трябваше да стигнем до връх Злия зъб. Всички, начело с директора на Градската школа по алпинизъм Тодор Николов и майсторът на спорта инж. Михаил Угляров, бяха добре подготвени. Най-младите бяхме ученици, аз  - на 18 и половина и 17-годишният Чавдар Костадинов. Единствената жена в групата бе Мария Тутурилова.
 
Колоната ни се заизнизва в Мальовишкия циркус и над Еленино езеро. Времето сякаш беше замръзнало в студената ветровита утрин. В този момент аз бях четвърти поред в колоната, най-отпред беше Ричо (Христо Йонков – бел. ред.). Когато бях на ъгъла на серпантината, погледнах часовника си - показваше 8.10 ч. И точно в този миг целият снежен склон, на който бяхме всички, тръгна надолу. Снегът падна надолу и се обърна от отсрещния склон, като затрупа много дълбоко групата. Всичко стана толкова неочаквано и бързо, че никой нямаше време за никаква реакция. После  ми казаха, че някой извикал –   “Лавина!”, но от вятъра не съм чул нищо. Дори и да бях чул, реакцията ми щеше да е същата, не можеш да се направиш нищо. Има огромни лавини, които падат повече от 20 минути. Тази бе едва 79 м дълга и  57 м широка, обща кубатура сняг – 1403 куб. м (тези данни са от измерването след това на Кирил Петров от ПКСС). Свлече се само за десетина секунди, а погуби 11 души. Няма друг такъв случай в световната планинарска история.
 
Имах късмет, че бях затрупан в снега само до кръста, включително и едната ръка. С пикела в другата успях да се изкопая. Температурата беше около 16 градуса под нулата, духаше студен вятър, а снегът бе твърд и ме затискаше като бетон.
 
Огледах се, но не видях никого от останалите. Първата ми мисъл бе да се спасявам, явно се е задействало чувството ми за самосъхранение. Тръгнах надолу по снега, но само след пет метра стигнах до двама алпинисти от групата – Георги Стоянов и Емил Станчев, които като мен опитваха да се изровят. Георги беше с разсечено от пикела лице, от раната му течеше кръв. Издърпах го и между краката му се показа човешка глава. Беше на Георги Топалов. Разровихме снега около нея и понеже Гошо беше в съзнание, каза: "Дишам, търсете другите". Успяхме да извадим жив още само Петър Варненчек. Това сме петимата, които оживяхме. Спомените оттогава са живи. Никога няма да забравя показващия се от снега крак до коляното. Още мърдаше, но докато изравяхме тялото, спря да шава. Час и половина правихме изкуствено дишане на инж. Михаил Угляров, но напразно.
 
По решение на петимата Георги Стоянов, чието лице продължаваше да кърви, тръгна да търси помощ към хижата. Около час и половина-два след това дойдоха спасителите от хижата и школа "Мальовица". След това ми разказваха, че намерили останалите наши приятели много надълбоко, повече от 5 метра под снега. Мария и Иван, които бяха гаджета, ги намерили прегърнати. И много други подробности…
 
Петимата слязохме до школата. От София вече бяха пристигнали три военни хеликоптера. Имаше много журналисти, но не се писа нищо за лавината. Чак след Нова година в първия брой на новия вестник "Поглед" излезе статия, в която журналистът Георги Масларски разказваше от негова гледна точка нещата и обвиняваше БТС.
Ние се върнахме в София с една газка. Прибрах се у дома в полунощ, и си легнах, без да кажа нищо на родителите си. Едва след два дни, когато около погребението на загиналите в София се заговори за трагедията на Мальовица, баща ми разбра, че активно се занимавам с алпинизъм.
 
Погребението беше организирано от БТС – София, като всичките 11 гроба бяха един до друг в  наречената по-късно "Алея на алпинистите". Така се разделихме с нашите 11 приятели – ТОДОР НИКОЛОВ, МИХАИЛ УГЛЯРОВ, ТОНЧО ДЕЯНОВ, МАРИЯ ТУТУРИЛОВА, ИВАН ЦВЕТАНОВ, АЛЕКСАНДЪР БОТЕВ, ХРИСТО ЙОНКОВ, ВУТО КОЛЧЕВ, КРАСИМИР МАРТИНОВ, ЧАВДАР КОСТАДИНОВ и КОНСТАНТИН ВЪРБЕНОВ”.
 
 
 
Поклон пред паметта им и пред паметта на отишлия си преди няколко години Петър Варненчек. Пожелания за много здраве и дълголетие на Георги Стоянов, Емил Станчев, Георги Топалов и Спас Малинов и все така да бъдат стожери на алпинизма и планинарството. За всички останали – преди започващия зимен сезон – остава предупреждението никога да не забравят, че общуването със света на дивата планинска природа има и обратна страна и за него понякога се плаща най-високата възможна цена.
 
------------------------------------
* https://www.climbingguidebg.com/index.php?module=news&type=user&func=display&sid=5747