Предлагаме ви интервюто на Кацпер Текиели (Kacper Tekieli) и Пьотр Туркот (Piotr Turkot) със знаменития швейцарски алпинист Ули Щек (Ueli Steck) за специализирания полски сайт Wspinaie.Pl.  
 


Ули Щек
 
***
 
В началото искаме да те попитаме за твоето последно постижение – изкачването на всичките 82 върха над 4000 метра в Алпите за 80 дни.
-           Това не беше надбягване. По време на такива верижни изкачвания всичко зависи от времето. Т. е., не може и дума да става за сравнения с други опити. Всеки има свой облик, свой характер, своите условия. Разбира се, не съм първият, който си поставя подобна цел. Преди мене бяха невероятният Патрик Беро (Patrick Berhault) и словенецът Миха Валич (Miha Valič, реализирал проекта за 102 дни – бел. пр.). Генерално условията в планината бяха много добри – ако беше иначе, начинанието щеше да отнеме много повече време.
 
Да смятаме ли, че става дума за логистично-кондиционно постижение?
-           Логистиката е трудната част, защото практически е невъзможно да се предвиди и да се планира всичко. Често импровизирах. Много неща зависеха от конкретната ситуация. Ако се налагаше да сляза от даден връх по различен маршрут от предвидения и до друга седловина, “поръчах” там да ми доставят велосипеда. Това бе и изпитание за психиката – обременяващ беше мащабът на проекта. Въпреки успехите на отделните върхове все ми оставаха още много за изкачване. Завършването му ми достави огромно удовлетворение. Чудесно бе, че вече съм на почти 40 години, но съм в добра форма и мога да се справя с подобни изпитания от гледна точка на издръжливост, работоспособност и бързина.
 
Колко души ти помагаха за постигането на успеха?
-           В хода на проекта имах подкрепата от страна на моя приятел Даниел, с който бяхме почти два месеца заедно. Започнах изкачванията с Михаел Волебен (Michael Wohlleben), но след контузията продължих с жена ми и с различни партньори. На около 40 върха бях сам. Това бе най-хубавата част на проекта – изкачванията с различни, отнасящи се с ентусиазъм към проекта хора.
 

Михи Волебен и Ули Щек на Пиц Бернина – първият от 82-та върха
 
Как подбираше екипировката си за различните върхове?
-           През цялото време действах с много малко неща. Понякога използвах две сечива и винаги, разбира се, котки. Носех постоянно 20-литрова раница. Стремях се да правя всичко максимално бързо, затова и екипировката ми беше малко.
 

Ули Щек на Монблан
Снимка: Джонатън Грифит
Photo: Jonathan Griffith
 
По време на едно от последните ти изкачвания се стигна до трагичен инцидент. Загина холандецът Мартийн Сьорен (Martijn Seuren)...
-           Така е. Това бе страшно тъжна история. Позвъни ми и ме попита дали може да ме придружи. Гранд Жорас бе един от последните върхове в неговата колекция от алпийските четирихилядници. Катерехме поотделно. В един момент трябваше да се срещнем на гребена. Но когато стигнах до мястото, Мартийн не беше между живите...
 
Колко добре се познавахте преди това изкачване?
-           Не се познавахме въобще. Това бе много спонтанно решение, продиктувано от неговото желание да се включи в тази част на проекта.
 
Сега нека се върнем към Анапурна. Това бе най-голямото ти постижение. Разкажи как гледаш на това изкачване от дистанцията на изминалите няколко години?
-           Беше нещо страховито. Стигнах до абсолютната граница на своите възможности. Нямаше никакъв резерв от гледна точка на сигурността. Без допълнително облекло, без палатка, без спален чувал, без пухенка. Получих прогноза, която предвиждаше спокойна нощ с минусови температури. Оттам произлезе решението ми за нощна атака. Ключов фактор бяха снежните условия. В двата предходни дни валя сняг, беше топло. Натрупа се снежна покривка. Така, катерих по сняг и лед, който на много места покриваше скалите.
 

Дон Бауи и Ули Щек под южната стена на Анапурна
Снимка/ photo: patitucciphoto.com
 
Можеш ли възстановиш и да опишеш психическото си състояние по време на изкачването?
-           Катерех решително, но много внимателно. Забивах пикела с един удар, стараех се да се придвижвам максимално бързо. На практика всяка грешка щеше да ми струва живота – поради лошо забиване на ледокопа, заради подхлъзване или след загуба на сечивото. Генерално погледнато – това бе смъртоносно катерене. Давах си сметка, че рискът е огромен, но го приемах. Въпреки всичко, по време изкачването изпитвах удоволствие.
 
https://vimeo.com/76978752  
 
Имаше ли някакви кризисни моменти?
-           Веднъж попаднах в обсега на прашна лавина. Тогава загубих ръкавиците и фотоапарата си.
 
Общественото мнение сравнява твоето изкачване с това на френската свръзка [Яник Грациани (Yannick Graziani) – Стефан Беноа (Stéphane Benoist), бел. пр.]. Как възприемаш този факт?
-           Смятам, че сравняването на двете изкачвания е неправилно. Единият от французите се разболя от височинна болест. Двамата с партньора му имаха три нощувки в палатка. По една част от стената се движеха с последователна осигуровка и се катереха по 6-7 часа на ден. Нашите времена за изкачване “нето” са много близки и може би на това се дължат съпоставките. Генерално смятам, че не могат да бъдат сравнявани времената на един добър солист с тези на свръзките. Най-пресният пример: изкачването на Анджей Баргиел (Andrzej Bargiel) на Манаслу е несъпоставимо с традиционна атака на върха, която трае три дни. Или пък времената на Кшищоф Виелицки (Krzysztof Wielicki) на Броуд пик или Шиша Пангма... Солистът винаги ще бъде много по-бърз.
 

Новите машрути по южната стена на Анапурна, прокарани през 2013 г. –
линията на Щек е маркирана с червено, вариантът на французите – със зелено
Снимка: Марчин Миотк
Топо: Януш Курчаб
Photo: Marcin Miotk
Topo: Janusz Kurczab
 
Но не всички приемат такава аргументация. За мнозина е важно, че нямаш снимки от върха. Френският вестник “Le Monde” излезе със статия за твоето изкачване под заглавие “Анапурна, върхът на съмненията...”.
-           Винаги ще се намерят завистливи алпинисти, които ще поставят под съмнение всяко изкачване. Нямам снимки от върха. Но ако притежавах нощна фотография, също щяха да възникнат подозрения. Целият алпинизъм се опира на доверието. Макар че в историята му има измами и не се учудвам, че някой не ми вярва. Доверието е принцип. Така е и в случаите, когато се прави първо изкачване на класика (без изкуствени опорни точки – бел. пр.) – осигуряващият често пъти не вижда какво прави водещият. Могат да се добавят и още примери.
 
Привлича ли те подобно ново екстремно изкачване?
-           Искам ми се да се катеря до края на живота си. Но човек трябва да знае кога да се откаже от екстремните изкачвания. Това е като еднопосочен билет. Само като си помисля колко много хора са загинали! От знаменитите французи през 80-те години на ХХ век са живи неколцина. Между тях – Кристоф Профи (Christophe Profit). Не са между живите и мнозина други. Словенецът Томаш Хумар (Tomaž Humar), например. Знам, че ако отново се окажа в същата ситуация като на Анапурна, отново ще взема същото решение, защото ми харесва да се катеря в такъв стил. Много е трудно човек да се откъсне от това...
 
И отново ще поемеш подобен риск?
-           Сам не знам. Но усещам, че трябва да намеря нови предизвикателства. Ако успея, може би няма да поемам такъв риск.
 
Какво мислиш за предизвикателствата в съвременния алпинизъм и хималаизъм? Кое би било най-голямото постижение? Коя стена може да се окаже най-трудна?
-           Според мене осемхилядниците са кулминацията на най-големите трудности. Без много приказки – това, което става в най-високите планини, е точно отражение на актуалното ниво на алпинизма. Това не подлежи на дискусия. Седемхилядниците? Добре. Но това е съвсем друг свят. На осемхилядниците има огромни, изискващи невероятна техника стени, които никой още не е преодолял в алпийски стил – както западната стена на Макалу, например. Продължавам да смятам, че досега никой не е успял да премине истински техничен маршрут на осемхилядник. Например, Анапурна не е е прекомерно трудна, ако уцелиш добри условия, както беше в моя случай. Там има сняг и лед, а те понастоящем не представляват голяма трудност.
 
А Гашербрум-4, изкачен от Куртика и Шауер?
-           Не мисля, че това е бил свръхтруден маршрут... Някъде около V-та категория. А и долната му част следва леден кулоар. Смятам, че западната стена на Макалу би могла да бъде наистина трудна, защото по нея има много скали. Трудно е да се намери нещо по-трудно. Ако има лед, това днес не е никакво предизвикателство. Със съвременните сечива днес може да се се премине всичко.
 
Какво мислиш за зимните изкачвания? За неизкачените през зимата К-2 и Нанга Парбат?
-           Тези хора са луди. Това е спорт само за поляци и руснаци. Няма спор – това си е чиста лудост. Но това – в рамките на шегата. Сериозно погледнато, смятам, че става дума за нещо много интересно, макар и свързано със страдания.
 
Би ли се заинтересувал от нещо подобно?
-           Да. Бих искал да видя дали ще издържа в такъв студ. Това е съвсем друга игра.
 
Войчиех Куртика нарича този тип изкачвания “изкуство да страдаш”...
-           Нека не влизаме в ролята на съдници. В алпинизма има толкова много дисциплини – хималаизъм, катерене по технически трудни алпийски стени, ледено катерене, драйтулинг! Именно затова е толкова интересен. И това е необикновеното в катеренето – не трябва да се правят оценки и сравнения. През миналата година бях за първи път на Шипа Пангма със ски. Беше чудесно. Никога преди това не бях опитвал подобно нещо. Невъзможно е да се каже, че нещо е по-малко стойностно от друго.
 
И последен въпрос – какви са плановете ти? Катерене? Бягане? Швейцария?
-           Не, заминавам за Нупце и искам да направя опит по един от съществуващите маршрути в алпийски стил.
 
В такъв случай – благодарим. И от сърце ти пожелаваме успех!