Отиват си ветераните. И вече нищо не е същото... Вчера на 87 години си отиде Георги (Юрий) Венглевски, чието име ще остане завинаги в историята на нашия алпинизъм с премиерното изкачване на тур “Безенги“ по Северната стена на Мальовица (на 6 и 7 септември 1961 г., с Богомил Караджов). И не само. 


Юрий Веглевски е осмият отляво надясно – на 18 септември 2008 г., около тортата на
сладкарници "Атлантик" с формата на веригата с Орлето, Малка и Голяма Мальовица,
по случай честването на 70-годишнината от първото изкачване по Северната стена
на Мальовица, която стана повод за среща с живата история на българския алпинизъм.
От двете страни на Юрий Венглевски са съпругата на Коце Саваджиев и дъщеря му -
Рени Саваджиева, между Иван Василев и Димитър Велков е Диана Петкова –
първата жена преминала по стената, Георги Атанасов (втория отляво)
е автор на зимната премиера със Сандю Бешев.
Снимка Боян Петров
 

“Тур Безенги” (вляво) – 6 и 7 септември 1961 г.,
Георги Венглевски и Богомил Караджов
Снимка и скица: Николай Петков
 
Започнал бе да се занимава с алпинизъм в първите години след преврата на 9 септември 1944 г. – в един от първите курсове на Лакатник. Член бе на алпийския клуб при някогашното туристическо дружество “Народна армия“. Бе връстник на легендарния Енчо Петков и бе негов близък приятел не само поради тази причина. Катерил бе лете и зиме по нашите планини. Мнението за него е, че винаги е бил силен, спокоен и уверен партньор.
 
А в една биографична справка четем: “Няма изкачвания извън пределите на страната“… И нищо повече. Ами как да има? В началото на 50-те години на ХХ век, по време на комунистическите репресии става жертва на скалъпено обвинение и попада в категорията “враг на народа“. Следват следствие, затвор и лагер. И доживотната забрана на “органите“ да напуска пределите на страната.  
 
Сигурно към гореказаното има отношение или е направо последица от факта, че Юри (роден на 21 септември 1927 г. в София) е от семейството на емигранти-белогвардейци (някога България е била нормална страна и е приемала радушно, без днешните ксенофобски изстъпления, бежанци отвсякъде – арменци, руснаци, българи от Беломорието, от Вардарска Македония). И тъкмо поради това притежаваше дворянски аристократизъм и изисканост, наследени от предците му. Което също е нямало как да не дразни тогавашните примитивни “силни на деня“.
 
Впоследствие е реабилитиран и всички нелепи обвинения и подозрения отпадат. Дори на 2 април 1973 г. е удостоен със званието “Майстор на спорта“. Но така или иначе Юрката е символ на онова поколение български алпинисти – много силни, мотивирани и отлично подготвени, което, оказвайки се от неправилната страна на Желязната завеса, остава без шанс да участва в битката за осемхилядниците и въобще за върховете в екзотичните планини на Азия или Южна Америка. Юри Венглевски е лишен и от възможността да отиде в Алпите или Доломитите, когато въпросната Желязна завеса се открехва малко, защото е в черните списъци на Държавна сигурност.  
 
След промените на 10 ноември 1989 г. получи шанс да пътува свободно и не го пропусна. Обиколи Европа. Стигна до Северна Америка. През зимата на 1988/ 89 г. участва в зимната експедиция на Анапурна (8091 м) под ръководството на Методи Савов. Но златните години на алпийската му младост бяха отлетели безвъзвратно.
 
Владеещ отлично френски, английски и руски, Юри почти през целия си съзнателен живот бе работил като преводач. Бе възпитан, културен, интелигентен, благ човек. Удоволствие бе да се беседва с него на всяка тема. Самият му начин на изразяване – леко архаичен, нямаше нищо общо с днешния ни опростачен и опошлен до крайност език.
 
... Преди около две години Мария Христова ни покани на вечеря в ресторанта на илюзиониста Астор – “Magic Theatre”, където Николай Атанасов пя песни на Висоцки. Разприказвахме се. Като всеки човек на възраст, Юрката се върна към най-ярките си спомени – и хубави, и лоши. И ми каза, сякаш предвиждайки сегашния момент: “Ако някога ти се наложи да напишеш нещо за мене, пиши, че не обвинявам никого и не съжалявам за нищо. Ако мога, бих изживял пак същия живот“... Ех, Юрка, надявах се, че този момент няма да дойде. Или няма да е толкова скоро. Но, както би казал на любимия ти френски, “C’ est la vie et c’ est comme ça”...
 
Почивай в мир, приятелю! Няма да те забравим.
 
Земля пухом!

Петър Атанасов