На 10 януари т. г. си отиде Жан Афанасиев. Той бе едно от най-големите имена във френския алпинизъм – великолепен катерач по скали и лед, отличен скиор и талантлив кинодокументалист. На погребението му в Шамони се събраха представители на световния елит начело с Пиер Мазо и Дъг Скот. А италианецът Емилио Превитали (познаваме го от миналогодишния зимен опит на Нанга Парбат със Симоне Моро и Давид Гьотлер) му посвети есето “Сбогом, Маестро!“, което ви предлагаме. 


Жан Афанасиеф
 
Жан Афанасиеф имаше неправилно име, което не приличаше на нищо. Самото му правилно прочитане и изписване вече бе постижение. По-лесно се запомняше дългата му коса – кафява и гладка. През 80-те години на ХХ век всички алпинисти имаха дълги коси. И изглеждаше, че това има важно значение. 80-те години бяха десетилетието между 13-ата и 23-годишната ми възраст. Най-хубавите години от живота. Тези, през които се поставят основите на онова, което ще остане завинаги.
 
Адленже имаше дълга коса. И Беро имаше дълга коса. Райнхолд Меснер имаше дълга коса. И британците – Дъг Скот, Крис Бонигтън, Питър Бордмън, също имаха дълги коси. Жан-Марк Боавен – моят абсолютен кумир, имаше дълга коса. Всички, на които исках да приличам, имаха дълги и малко мръсновати коси... Тогава и аз си пуснах дълга коса. Ако може да се вярва на майка ми, тя винаги е била невчесана...
 
А у Жан Афанасиеф всичко беше различно. Той имаше много дълга коса, много по-дълга от останалите, като на жена. Той се грижеше за нея. А и това негово име, което не изглеждаше истинско. Афанасиеф. Изглеждаше сбъркано, като печатна грешка. Но се научих да го разпознавам в алпийските списания и то остана в ума ми. Тази последователност на съгласни и гласни – А-фана-сиеф – бе толкова интересна, че не бе трудно да бъде запомнена. Знаех, че щом срещна това име, винаги мога да съм уверен, че ще узная нещо изънредно, новаторско и революционно от гледна точка на алпинизма.
 
Жан Афанасиеф стана известен след серия скоростни солови изкачвания в масива на Монблан, където след това дълго ходех на неговите маршрути с усещането, че се намирам в храм, т. е. на място, където човек изпитва необходимостта от присъствието на някого още в търсене на себе си. Афанасиеф прекара цялата зима на 1977 г. на ски в Канада (там, където по-късно заминах да уча). А през 1978 г. стана първият французин, който стъпва на Еверест – през есента, заедно с Никола Жеже*, Пиер Мазо** и Курт Димбергер***. Жеже също бе култова фигура в процеса на моето формиране. Алпинист и физиолог, той има значителен принос в разбирането на механизмите на човешката адаптация към голямата височина. Прекара 60 дни близо до връхната точка на Уаскаран  (6768 м). Написа книгата “Самота”. Издаде я и в Италия. Бе красива. Стигайки до връхната точка на Еверест, Жеже изпуши една цигара “Житан“. Ако бях започнал да пуша, също бих пушил “Житан“... Но да не се отклонявам!
 
Афанасиев не само бе първият французин на Еверест, но и се спусна със ски от 8300 м! Това беше истински подвиг за времето си!
 
По-късно Жан се върна още три пъти на Еверест, но от север. През 1979 г. бе изключен от състава на френската национална експедиция, която направи опит за изкачване на К-2 по т. нар. Magic line. Това бе предизвикано от няколко негови остри изказвания след националната експедиция предишната година. Т. е заради характера му – той винаги казваше това, което мисли.
 
“Винаги говори това, което мислиш, дори ако това е неудобно, дори ако има опасност да те изключат“. За мене това тогава изглеждаше много важно. И до днес смятам, че е правилно да се постъпва така. Плюс всичко останало Афанасиеф правеше отлични документални филми. Той беше, както се казва днес, filmmaker. Човек, който се грижи за събиране на инфо и който разказва истории.
 
“Някои ме смятат за алпинист“ – казваше Жан. И добавяше: “Имам труден характер и с мене мъчно се излиза на глава. По-рано бях алпинист и скиор, а сега, в новия ми живот, макар че както и преди се занимавам със ски и алпинизъм, но за удоволствие, се смятам за писател. Моята професия и моята страст са да разказвам истории чрез моите филми“.
 
Жан Афанасиев си отиде преди няколко дни, на 61 години. Никога нямах щастието да се срещна с него лично. Но неговата история и неговият живот винаги са ме вдъхновявали.
 
Когато си мисля на кого бих искал да приличам, кой ме е накарал да мечтая, с кого бих искал да споделям пътя си на алпинист и скиор, а така също – кой е моят любим автор на истории, мисля винаги за тебе, Жан Афанасиеф.
 
Сбогом, Маестро!
 
***
Жан Афанасиев (Jean Afanassieff) е роден на 17 февруари 1953 г. в Париж. Отиде си от този свят във френската столица на 10 януари т. г. Фамилните му корени са в Русия. Той бе един от най-големите катерачи и алпинисти на своето поколение, а така също великолепен филмов реализатор – оператор и режисьор. Започва да се катери на 14-годишна възраст, а малко след това преминава първите си турове. Негова специалност стават супертрудните солови изкачвания в Алпите. На 20 г. е планински гид, член на Сдружението на гидовете от Шамони (Compagnie des guides de Chamonix). През 1975 г. с Патрик Кордие (Patrick Cordier) прави първо изкачване на най-високия връх в архипелага Кергелен от Френските южни и антарктически територии в най-южната част на Индийския океан – Планината на Рос (Mont Ross, 1840 м). През същата година с Патрик Кордие, Жил и Патрис Боден (Gilles et Patrice Bodin) създава Независимото сдружение на гидовете в района на Монблан (Compagnie indépendante des guides du Mont Blanc).
 
На 15 октомври 1978 г. с Никола Жеже, Пиер Мазо и Курт Димбергер прави първото френско изкачване на Еверест. Двамата с Жеже осъществяват спускане със ски от 8300 м.
 
Сред многобройните му премиерни и солови изкачвания най-важни са по Швейцарския маршрут (Voie des Suisses) по южната стена на Егюий Пус (Aiguille du Pouce, 2873 м) – една от Иглите Руж (Aiguilles Rouges) през 1971 г., по Кулоара Кутюрие (Couloir Couturier) на  Егюий Верт (Aiguille Verte) – 1971 г., по Кулоара на Кордие (Couloir Cordier) на Егюий Верт (Aiguille Verte) – 1971 г., по Североизточното ребро на Мон Егюий (Mont Aiguille) – 1972 г., по Северното ребро на Поан Кро (Pointe Croz, 4110 м) в масива на Гранд Жорас (Grandes Jorasses) – 1972 г., по Реброто на Турние (Éperon Tournier) на северната стена на Егюий дю Миди (Aiguille du Midi) – 1973 г., по северната стена на Егюий Бланш дьо Пьотере (Aiguille Blanche de Peuterey) – 1973 г., по Реброто на Кузи  (Éperon Couzy) на северната стена на Дроат (Droites).
 
Създава около 40 документални филма. Тематиката им е изключително разнообразна – далечни и екзотични страни, редки представители на земната фауна, полярни изследвания, гмуркане и леководолазно дело, спорт.  Значителна част от тях са посветени на четирите му експедиции на Еверест, на експедициите на К-2, Броуд пик, Нанга Парбат, на Фицрой, в Боливийските Анди и на плаването му с шхуната “Антарктика“ около Антарктида. Редица свои произведения посвещава на знаменити алпинисти – Жан-Марк Боавен, Ерик Ескофие, Жорж Ливанос, Лин Хил, Гари Хеминг, Робер Параго, Люсиен Берардини, Гидо Маньон. Носител е на престижни награди от най-големите форуми на документалното кино по света, например на Голямата награда от Международния фестивал за морски филми в Тулон през 2002 г. за филма “Курск“ или на Наградата за екология от Международния филмов фестивал в Берлин през 1999 г. за филма “Арал – море от жажда“.
 
--------------------------------------------------


Никола Жеже
 
*Никола Жеже (Nicolas Jaeger) бе роден през 1946 г. в Булонь-Биянкур (Boulogne-Billancourt) и бе син на знаменитата френска фотографка Жанин Ниепс (Janine Niépce,  1921-2007), от семейството на богати винопроизводители в Бургундия и потомка на един от създателите на фотографията Жозеф Нисефор Ниепс (Joseph Nicéphore Niépce, 1765-1833). Никола Жеже има над 100 солови изкачвания (между тях редица премиери)  в масива на Монблан. Най-важните са по Безименния ръб (Arête Sans Nom) на Егюий Верт (Aiguille Verte) през 1972 г., по Северната шпора (North spur) на Ле Дроат – 1972 г., траверсът от север на юг през Иглите на Шамони (Aiguilles de Chamonix) – 1973 г., по Маршрута на Бонати-Гоби (Voie Bonatti–Gobbi) на Гран Пилие д‘ Англ (Grand Pilier d'Angle) – 1975 г.
 
Придобива правоспособност на гид през 1975 г. През 1978 г. е участник в първото френско изкачване на Еверест. След като стъпва на върха с Пиер Мазо, Курт Димбергер и Жан Афанасиеф, с последния предприемат спускане със ски от около 8300 м. От 27 юли до 27 септември 1979 г. (т. е. в рамките на зимата в Южното полукълбо) абсолютно сам прекарва 60 дни на 6700 м на склоновете на Уаскаран (Huascarán, 6768 м) в Кордилера Бланка, Перуанските Анди. Опитът си от това приключение описва в книгата “Дневници на самотата“ (“Carnets de Solitude”), която вижда бял свят същата година – Denoël, Paris, 1979, ASIN: B000P14P4G.
 
Загива през 1980 г. при опит за солово изкачване на Лхотце Шар (Lhotse Shar, 8383 м), като на 27 април с. г. е видян за последен път на височина 8200 м.
 

Пиер Мазо (вдясно) и Валтер Бонати през 60-те год.
на ХХ век
Снимка: от архива на Международния фестивал на
планинарския филм в Тренто
Photo: Trento Mountain Film Festival Archives
 

Пиер Мазо и президентът на Франция Жак Ширак през 2006 г.
 
**Пиер Мазо (Pierre Mazeaud, роден на 24 август 1929 г.) – френски юрист, политик и алпинист. Има многобройни изкачвания в Алпите и  е в първата френска свръзка, която стъпва на Еверест през 1978 г. Има докторат по право от Сорбоната в Париж. От 1961 до 1964 г. е член на Върховния съд на Франция. Бивш министър на спорта.
Президент  на Конституционния съвет при президента на Република Франция от 2004 до 2007 г. Член на същия съвет от 1998 г. През февруари 2004 г. е избран за президент  на Конституционния съвет при президента на Република Франция  и е наследен на този пост през февруари 2007 г. от Ив Гуена.
 

Курт Димбергер по време на експедицията на Броуд пик през 1957 г.


Курт Димбергер със "Златния пикел" през 2013 г.

***Курт Димбергер е роден през 1932 г. във Филлах, в австрийската провинция Каринтия, близо до границата с Италия. Той  прекарва значителна част от живота си в планините. На млади години започва сезона в Западните Алпи, където ледът все още е в добро състояние, за да завърши през късната есен в Доломитите. Напредва много бързо. От 1956 до 1958 г. с партньора си Волфганг Щефан (Wolfgang Stefan) прави изкачвания по трите най-знаменити северни стени в Алпите – на Айгер, Матерхорн и Гранд Жорас.

През 1957 г. участва в първото изкачване на Броуд пик (8047 г.). Това смело начинание е дело само на четирима алпинисти – Курт Димбергер (Kurt Diemberger), Маркус Шмук (Markus Schmuck), Фриц Винтерщелер (Fritz Wintesteller) и легендарния Херман Бул (Hermann Buhl, стъпил соло на Нанга Парбат през 1953 г.). След Броуд пик Бул и Димбергер се отправят към Чоголиза с намерение за атака в алпийски стил. Но всичко завършва с трагедия – Херман Бул изчезва безследно, по всяка вероятност след откъртване на снежна козирка в мъглата.

През 1960 г. в състава на швейцарска експедиция със силно международно участие Курт прави първо изкачване и на Дхаулагири (8167 м). Така става един от тримата алпинисти с две премиери на осемхилядниците, а днес е единственият жив с такова постижение.

В следващите години възглавява няколко експедиции в Хиндукуш, които се придвижват от Австрия до Афганистан с микробус и действат в алпийски стил. Няколко от тях са успешни, между които тази на Тирич Мир-4 (Tirich Mir IV, 7338 м).

През пролетта на 1978 г. стъпва на Макалу, през есента – на Еверест. На следващата година е на Гашербрум-2 (8035 м). През 1986 г. с приятелката си, англичанката Джули Талис, постига успех на К-2. Но на слизане са застигнати от буря, при която Джули умира в ръцете на Курт. От този момент той участва в експедиции основно в Тибет.
 
През 2013 г. бе удостоен с наградата “Златен пикел” за цялостната си кариера и за приноса си в развитието на алпинизма (Piolets D’Or Lifetime achievement) и с приза на името на Валтер Бонати. Преди него носители на отличието бяха Валтер Бонати (2009 г.), Райнхолд Меснер (2010 г.), Дъг Скот (2011 г.) и Робер Параго (2012 г.).
 
Владее свободно английски, френски, италиански и испански. От години живее в Болоня (Италия). Курт е един от най-големите фотографи и кинооператори в бранша,  автор на многобройни книги и фотоалбуми (в това число на предговора към албума “Еверест, история на хималайския гигант”, издадена през 2003 г. в България от издателство “Егмонт”).   
 
 През 2009 г. Курт беше официален гост на Международния фестивал на планинарския филм в Банско - първият и единствен досега човек, правил първо изкачване на осемхилядник, който посещава България. И тогава сподели, че една от детските му мечти е да посети Долината на розите по време на розобер. Тя се сбъдна на следващата, 2010 г., когато отново бе в България по покана на туристическото дружество “Сърнена гора” в Стара Загора. Тогава участва в истински розобер, посети Долината на царете край Казанлък, Шипка, стария Пловдив и Бачковския манастир и си тръгна от България като истински неин приятел.