“Полските хималаисти бяха откриватели и благодарение на тях светът говореше за вас, че сте страна на смели и твърди хора. В Полша никога не забравяйте за това. Тази година в най-високите планини бе трагична за вас, но не казвайте, че алпинистите са самоубийци и че хималаизмът е глупост” – това заяви Симоне Моро пред сайта off.sport.pl.


Симоне Моро и Светльо Терзиев по време на Банскофилмфест’ 2012
Снимка: Александър Пенков
Photo: Alexander Penkov
 
Моро е един от най-забележителните хималаисти в историята. През 2005 г. с Пьотр Моравски направи първо зимно изкачване на Шиша Пангма (8013 м), а с Денис Урубко за първи път през зимата стъпи на Макалу (8462 м, 2009 г.) и на Гашербрум-2 [8035 м, 2011 г., тогава с тях бе и Кори Ричардс (Cory Richards)]. Има общо осем осемхилядника, като до някои от тях е стигал по премиерни маршрути.
 
От няколко години съчетава хималаизма с планинското спасяване. Негова мечта е да бъде създадена планинска спасителна служба в Хималаите, която да помага основно на жителите на далечни и труднодостъпни селища. Засега в тази област е известен основно с хеликоптерни акции, благодарение на които спаси неколцина алпинисти от височина над 7000 м.
 
Моро бе гост на IX-тия фестивал “Срещи с планинарския филм” от 4 до 8 септември т. г. в Закопане.
 
Доминик Шчепански: Ако трябва да посочиш един човек, който те е вдъхновил да станеш хималаист, това ще бъде...
Симоне Моро: Райнхолд Меснер, първият човек, изкачил всички осемхилядници. Нещата са прости – италианец е, а през 80-те години на ХХ век бе невероятно популярен, правеше големи работи. Бе изцяло отдаден на алпинизма. Тогава се роди идеята за изкачване на всички главни върхове над 8000 м. Следващият голям проект беше на Йежи Кукучка, който стана звезда на зимния хималаизъм.
 
Днес по-често споменаваш Кукучка отколкото Меснер. Не се занимаваш с колекциониране на осемхилядници, а търсиш нови маршрути и първи зимни изкачвания.
Бях очарован от историята на Кукучка – човек от страна, която в ония времена изпитваше тежка икономическа криза и в която планините са ниски. Но той показа, че може да се катери също толкова добре колкото и алпинистите от страните с големи планини. Какво говоря – той беше един от най-добрите в света. Това привлече вниманието ми, защото неговият път приличаше на моя. Роден съм в обикновено семейство. Имам двама братя. От прозореца си виждах не огромни върхове, а планина, близка по височина до Татрите. Кукучка и останалите полски алпинисти ми посочиха пътя. Не трябваше да съм богат и непременно да се катеря в Алпите. От Кукучка се заразих със страстта, а от Меснер се научих как да организирам експедициите и как да разговарям с хората. Започнах да се катеря и в един момент си дадох сметка, че алпинизмът, с който се занимаваше Меснер, постепенно остава в миналото. Бих могъл да правя това, което правеше и той, но така само бих го следвал, бих бил негова сянка. Но не исках това. Не исках да бъда вечно втори. Започнах да се замислям над въпроса в какво трябва да се изразява новият алпинизъм. И отговорът дойде от Полша. Започнах да се катеря през зимата.
 
През 80-те години на ХХ век хималаизмът беше изключително популярен в Полша. След смъртта на Кукучка през 1989 г. нещата се промениха. През следващите 20 години рядко се случваха експедиции, които си поставят големи цели. Но преди няколко години нещо просветна. Отново се заговори за полските алпинисти. За техните постижения започнаха да информират най-авторитетните средства за масово осведомяване в света. Но последната година бе трагична. През зимата на Броуд пик загинаха Мачией Бербека и Томаш Ковалски. По-късно от Гашербрум-1 не се завърна Артур Хайзер. Мнозина едва бяха започнали да понаучават нещичко за нашите планинарски традиции. След тези трагедии се появиха съмнения и въпроси: за какво е всичко това? Как да обясним на хората, че не сте група самоубийци?
Медиите трябва да бъдат мъдри. И да обясняват какво е алпинизмът.
 
А какво е?
Откривателство. Израз на свободен дух. Може би малко анархия. В него няма медали, надпревари пред публика, камери. Това е начин на живот, при това не особено добре заплатен. В MotoGP също загиват хора, дори много повече, но някак си никой не казва, че са самоубийци. Нима фактът, че състезателите по мотоциклетизъм и автомобилните пилоти печелят страшно много, може да бъде причина за лесното възприемане на тяхната смърт? Нима ако загинеш, правейки това, което обичаш, но без пари, твоята смърт е “глупава”? Ние не отиваме там, за да загинем. Ходим единствено, за да живеем. Пълнокръвно и пълноценно. Преди малко се върнах от сутрешен крос из Закопане. По пътя си срещнах хиляди хора, които се отправяха към планината. Т. е., планините са във вашето съзнание. Не сте забравили за тях. Мнозина от нас се нуждаят от кумири, откриватели, от някого, който ще стъпи на Луната, ще полети в Космоса, ще стигне до неизкачван връх, ще привлече вниманието ни към неща, които нямат нищо общо с всекидневния живот. Ако искаш да станеш някой от тези кумири и герои, трябва да платиш много скъпо. Понякога с живота си. Полските хималаисти не тръгваха към планините за пари. Там не печелеха състояния. Но бяха откриватели и посланици на вашата страна пред света. Мнозина поляци наричат алпинистите глупци? Не виждат смисъл в техния начин на живот? С една дума – готови са да отрекат цялата история на вашия хималаизъм? Не, не може така. Именно благодарение на алпинистите за Полша в най-далечни страни се говореше като за страна със смели и твърди хора. Как може това да се забравя? То трябва да се брани, да не се позволява да бъде забравено.
 
Готвиш се за зимна експедиция на Нанга Парбат. Той е един от двата неизкачвани през зимата осемхилядника. Защо избра Маршрута на Кинсхофер?
Въобще не съм го избирал.
 
Как така? По време на презентацията си на Деветия фестивал “Срещи с планинарския филм” заяви, че няма да се катериш по Маршрута на Шел.
И не излъгах. Искам да прокарам нов маршрут от страната на ледника Диамир.
 
Там през юни т. г. бяха убити десетима алпинисти.
Е, и? Това е едно от нещата, които се опитвам да обяснявам. Изкачванията на осемхилядници могат да бъдат забранени, защото това е опасно. И всички да започнат да се занимават с трекинг. А една от целите му може да е базовият лагер в подножието на Нанга Парбат. Спираш там за почивка. А след малко пристигат терористи и си мъртъв. Не си искал да рискуваш и да се катериш. И те няма. Никъде няма сигурен и безметежен живот.
 
Кой тръгва с тебе?
Денис Урубко, с когото направих първите зимни изкачвания на Макалу и Гашербрум-2. Засега е обезпокоен от последните събития на Нанга Парбат, но мисля, че успея да го убедя.
 
През следващата зима на Нанга Парбат ще има и поляци. Там си имал възможност да се запознаеш с тях. Помниш ли ги още?
Разбира се. Томек (Томаш Мацкиевич) и Марек (Клоновски). Харесаха ми, защото в тях нямаше капка арогантност. Никога не казаха: “Симоне, ние сме новата сила в полския хималаизъм”. Държаха се с достойнство, винаги бяха усмихнати и открити. Не робуваха на своето его и бяха много скромни. А Мацкиевич постигна отличен резултат – 7400 м! И то сам. Имаха крайно ограничени финансови възможности, но въпреки това се справяха много добре.

 
В базовия лагер под Нанга Парбат (отляво надясно): Томаш Мацкиевич,
Марек Клоновски, участник в експедицията на Моро и Урубко,
Денис Урубко и Симоне Моро
Снимка/ photo: facebook/ simonemoro
 
През тази година твой партньор бе Ули Щек. Искахте да прокарате нов маршрут на Еверест, но експедицията ви завърши с ръкопашна схватка между вас и шерпите. Обвиниха ви, че сте съборили върху тях парчета лед. След това в употреба влязоха юмруци. Винаги ли на Еверест цари такава нервност?
Не. Но агресията там нараства. Шерпите се промениха. Преди няколко десетки години те растяха в изолация от света. Нямаха телефони, телевизори, интернет, пари. Когато се появиха чужденците, дойдоха и парите. Шерпите се осъвремениха. И станаха безкрайно арогантни. Някога са били носачи, които са се отнасяли с уважение към своите клиенти. По-късно станаха гидове. А сега са бизнесмени. Уреждат твоето пътуване от Краков до Бергамо и от Бергамо до Катманду. Взимат те от аерогарата и те откарват в хотела. 90% от старите шерпи не са се променили и продължават да се държат нормално и дружелюбно. Но младите са арогантни и покварени. Чувстват се чорбаджии на Еверест.
 
Може би агресията произтича от конфликта между алпинистите, които се стремят към спортни постижения, и шерпите, които обслужват комерсиалните експедиции.
Истинският алпинист, т. е. откривателят, е нежелан на Еверест. Особено на класическия маршрут, където се извиват опашки от стотици мераклии да стигнат до върха. В крайна сметка това е крайно комерсиализиран връх.
 
Може би опашките на Еверест скоро ще се прехвърлят и на другите върхове…
Не, Еверест е изключение. Мнозина са желаещите да стъпят и на Чо Ойю и Гашербрум-2, защото през лятото не са особено трудни. Но това са само три върха в целите Хималаи и Каракорум. Останалите осемхилядници предявяват много сериозни изисквания. А хората са все по-слаби. Младите не искат да се потят. Не искат да страдат. Просто не са приспособени към това. Предпочитат да отидат на разходка или на кино. Позволявам си да се смятам за корав човек и се научих на това от по-възрастните. Не се оплаквам, че ми е студено, че съм гладен, че повече не мога. Знам две и двеста. От кого младите могат да научат всичко това? Няма защо да се боят от най-високите планини. Те сами по себе си са безопасни.

 
Опашка на Еверест
Снимка/ photo: facebook/ simonemoro
 
Критикуваш комерсиалния алпинизъм, но ти самият по определен начин участваш в него. Казваш, че мечтата ти е да създадеш планинска спасителна служба в Хималаите. Купи хеликоптер. Летиш на все по-големи височини и спасяваш хора. Нима това не е парадокс – искаш сигурност в Хималаите, но все повече неопитни и неподготвени хора се опитват да атакуват Еверест, защото имат увереността, че ако нещо се обърка, ще дойде Моро и ще ги спаси?
Разбира се, това може би изглежда по този начин. Но, първо, моят хеликоптер се разби. Получих застраховката и купувам нов. Но сега правилата ще са различни. За подобни акции ще трябва да се плаща. Ще трябва да се сключва застраховка. Хората трябва да се научат, че самите са отговорни за живота си, че не винаги съм в състояние да ги спася. Трябва да бъдат добри алпинисти. Наистина, не винаги мога да летя, защото невинаги времето позволява. Но ако някой бъде спасен, ще трябва да плати за това. Именно с тези пари искам да изградя системата за спасяване в Хималаите и основно да помагам на жителите в тамошните селца. Там няма линейки или санитарни самолети, но бърза помощ е нужна както навсякъде. Моите акции на Еверест са компромис, благодарение на който искам да помогна на местните хора. Освен това, като преглеждам статистиката от предишната година, виждам, че около 70% от акциите са били за оказване помощ на трекери или на тамошни жители. Сиреч, моят план работи.

 
Спасителният хеликоптер на Симоне Моро
Снимка/ photo: facebook/ simonemoro
 
Искаш да помагаш на бедните с парите на богатите – като Робин Худ?
Не съвсем. Защото Робин Худ е ограбвал богатите. Аз не правя такова нещо. Тъкмо обратното. Спасявам живота им.
 
Но защо правиш всичко това? Щом тръгваш към Нанга Парбат през зимата, значи продължаваш да търсиш алпинистки предизвикателства. Тогава защо се разпиляваш? Не ти ли стига алпинизмът?
Вечно няма да съм алпинист. Трябва да мисля какво ще правя, когато порасна.
 
В Закопане разговаря: Доминик Шчепански (Dominik Szczepański)