0907.2013
Вчера, 8 юли 2013 г. в Борисовата градина се състоя организираната от Криси чрез Фейсбук среща "Грешките, които можем да допуснем при катерене". И ето Мила (Андонова), намираща се на остров Крит, ни изпрати своя разказ за неприятен и твърде тежък инцидент, за щастие с относително щастлив край.
Привет!
Попаднах на инициативата за Грешките в катеренето за тази вечер... Това е повод да споделя и аз една грешка - нещо, което мислех да направя в последните 3 месеца, откакто това се случи, тъй като обсъждането на грешките само може да ни поучи - нас и околните. Като цяло това което ми/ни се случи е наистина банална грешка, една от онези, които никога не си мислиш, че може да допуснеш и най-вече - когато катериш с приятел, с когото си в свръзка дълги години. Тогава още повече не се замисляш, че нещо може да се обърка... Именно тогава може би трябва да сме малко "по-нащрек" и да не се оставяме изцяло на доброто настроение и отпуснатото "cool" настроение!
На 22-ри март, ден слънчев и за по потник и къси панталони, тук на о. Крит, сутринта се отправихме към един страхотен каньон Therisso, близо до гр. Hania. Прогнозата беше за 6 по Бофорт вятър навсякъде където можехме да отидем в този ден и за това се замислихме за по-защитен обект от вятъра. Стергиос е един много добър мой приятел, с когото катерим в последните две години. Наскоро стана татко и катерачните му уикенди сякаш малко се разредиха. Аз пък си бях в България през зимата и това щеше да е първото ни катерене за новата 2013-та. Имахме един куп неща да изприказваме докато стигнем до скалите. Зелен каньон, птички, никакъв вятър, всичко прекрасно. Стигаме до основата на стената (т. нар. Голяма стена - Megalos tihos), тъй като аз бях изненадана приятно от себе си преди няколко дни, настоявам да пробвам пак един маршрут с хубави, но далечни силови хватки, който ми е "дерт" от миналата година (Lemoniotifel, 6с+/7а) и за целта решаваме да загряваме на едно 6b, което сме катерили сума ти пъти (!!!). Влизам по маршрута - чувствам се перце, всичко е чудесно, скалата е приятно топла и гледката наоколо нетипично зелена за острова. В края на маршрута има една пещерообразна форма в лек надвес, тъкмо се чудя дали беше правилната загрявка това, но го минавам без проблем и съответно си казвам, о да - днеска ще ми се получи този лимоноизстисквач (Lemonostifel). Викам за реле, всичко точно, Стергиос започва да ме спуска. Чувам че идва Никос, един приятел който щеше да катери с нас в този ден, чувам как ходи по пътеката по склона и ни поздравява. Отключвам една по една примките и чувам, че Н. вече е стигнал до С. и се разприказват. Приказвам и аз от горе, приближавайки ги. При първите 10-на метра от маршрута има едно характерно дърво бонзай, което трябва да заобиколиш на слизане. Отблъсквам се от скалата и.....
Политам.
Помня, че се ударих, обаче не бях спряла.
Помня много ясно, че стисках всичко в мен и си казах - ей сега ще свърши, дръж още малко.
И свърши.
Крака - мърдам ходилата си, ръце - ок дясната, на лявата съм паднала.
Боли! Боли ме таза и целия кръст. Крака, всъщност не мога да мръдна никой от двата.
Физиономиите на двата ми приятели. Можете да си представите. И тогава светкавично разбрах, че нямам право да блокирам. И двамата са се навели над мен умопобъркани и едно по-едно проверяваме тялото ми. Започвам аз самата и подред казвам.... но така боли този гръбнак и искам да се помръдна на хоризонтална (напречна) част на склона, тъй като съм се приземила по посока на склона. Извъртам се някакви сантиметри и...виждам яркозеления панталон на С. в кръв, от къде е тая кръв - от главата ми?, не бях разбрала въобще, че съм ударила главата си...
Единият тича надолу към пътя да излезе с мотора си на място с обхват да повика помощ, другият остава при мен. Слагаме дреха на главата ми, не помръдваме нищо от мен, докато не дойде помощ. Викаме пожарната, тук няма ПСС... И пожарникарите и Бърза помощ идват ужасно бързо (за щастие сме на около 15 км от голям град), за около 30 минути чуваме линейката долу, а пожарникарите вече се потят по пътеката с носилката. Носилката - трябваше да ме обърнат по гръб, а аз бях сигурна, че не трябва да ме поместват от страничната поза, в която се бях приземила. Това беше най-голямата драма - тук се попредадох и си представях как може никога да не прокатеря... В крайна сметка тези носилки тип лодка са доста некомфортни и твърди, особено като си вързан... Капе пот от челата на момчетата, пътеката е доста стръмна и на места не успяваха да ме задържат хоризонтално, което беше неописуема болка в таза и гръбнака. Стергиос наскоро беше до жена си при раждането на детето им и имаше опит с "дишай, не забравяй да дишаш" :))). Нямаше край тази пътека, непрекъснато ги питах "стигнахме ли до самотната скала", "стигнахме ли до голямата маслина".... Същата пътека, която толкова пъти сме минавали... Линейката, кислород, системи....всяка неравност по планинския път болеше.... Момчетата заедно с мен вътре. Спешното отделение - една камара лекари всеки хванал по парче от мен....безброй рентгенови снимки - всяко обръщане беше ад.... не ми казват какво става с таза ми. Междувременно иззад завесите някак добрали се други 3-ма приятели ми дават кураж - кога разбраха, кога дойдоха... Ще ме пращат на томограф, вече съм много ядосана и почти се карам с лекарите защо не ми казват какво става с тоя гръбнак, толкова ли не се вижда от снимките.... Междувременно млад кефат хирург с усмивка до ушите ми казва, че ще трябва да ми "бодне" 2-3 шева в главата и, че не е добър фризьор... и, че няма да боли. Е, това беше лъжа... шевовете бяха 2. И даа, не беше добър фризьор... Томографът, няма по-голяма гадост в която да съм попадала... 5 скана - глава, корем, таз, ляв крак. Бе хора, ще ми се разпаднат органите от толкова радиация... Вече ми е смешно. По коридорите физиономиите на приятели се умножават светкавично и като ги виждаш над себе си, си почти сигурен, че всичко ще е ок... Излизат резултатите от томографията - НЯМА МИ НИЩО, никъде! Разни лекари се кръстят пред мен, приятелите ми направо плачат от радост (защото съм една кървава гледка с разрязани дрехи, сума ти тръбички от тук и от там, повита в алуминиево фолио, мацка...). Предупреждават ни да не се радваме, защото съм в първите 24 критични часа, в които например на всеки 6 часа ми слагат инжекция в стомаха за случайни тромбози... Но като цяло ме питат дали съм от тази планета и как е възможно след като съм паднала от 7.5 метра свободно, както стана ясно на следващия ден. Вероятно до голяма степен го дължа на йогата, която усилено практикувам последните 2 години.
Толкова с лириката. Сега по (катерачно) същество - на следващата сутрин наобиколиха леглото ми приятели, които щяха да идат на обекта, за да съберат инвентара и да видят от къде съм паднала... 7.5 метра измерили. Направила съм 2 кълба - таз-глава и пак таз-глава.
Тръгнах по маршрута без да го погледна, как ме е сложил в гри-грито, и има ли възел в края на въжето. Възел нямаше. И бяхме забравили, че синьото въже е 70, а за тоя маршрут ни трябва 80 м. По спортни маршрути се катеря без каска, освен ако ситуацията не изисква такава. Винаги се опитвам да преценявам това и, ако не съм сигурна да се консултирам за състоянието на скалата. Тук скалата е чудесна, но....каската може да те предпази и от други инциденти... В този ден я оставих в основата на маршрута, чудех се да я сложа ли за пещерата в края, но прецених, "че съм ок"...
Случвало ми се е да забравя възела в края на въжето. За щастие винаги го виждах навреме, може би съсредоточена в катеренето. В случая тъкмо беше дошъл приятел и момчетата бяха подхванали разговор....
Парадокс е колко подобни случаи беше видял или чул всеки от нас... В дългите вечери в болницата обсъждахме и обсъждахме ситуации, хора, планини, екипировка, психология и т.н....
Дойде денят, в който можех да седна, сетне дойде и денят в който ме изправиха и знаете ли какво се виждаше от прозореца на стаята ми - началото на каньона, в който се катерим :))) Една от онези истории, в които си сигурен, че си щастливец, и в които имаш да казваш толкова много "благодаря"... Дойде и денят, в който с доста мъка успях да седна в колата и да стигнем мноооого бавно, избягвайки всички дупки по магистралата до града в който живея (Ретимно). Ами сега.... Трябваше да започна да уча всичко от начало, да ходя, да се навеждам...някак си. По някое време, започнах да ходя с 0.5 кг портокали на гърба за да заяква гръбнака ми, после с 1 кг, после с 3.... след това се изкуших да се кача на колелото си отново, защото с ходене бях много бавна :)))) Месец по късно изкарах 20 км и после 1 седмица ме болеше ужасно гърба..... обаче 2 месеца по-късно за 3 дни направихме 130 км планински път :))) Е, пак болеше, но по-малко... От самото начало почти се дотътрях до стената - в началото само за да увисна мнооого внимателно на ръце, сетне и за лека йога за бременни :)))...
Днес почти не се забелязват плешивинките в косата ми, ходя нормално, онзи ден даже потичах. Последните месец и половина плувам усилено, което заедно с йогата и с умерена тренировка на стена прави чудеса. Като цяло си усещам травмите по гръбнака, но по думите на физиотерапевта ми, възстановяването ми е повече от бързо...
Все още не съм стигнала до Скалата. Ще стигна. Скоро.
Не знам дали подробностите по-горе не са в повече, но със сигурност още един банален урок не е излишен. Още една банална грешка. Която завърши щастливо. Единственото което ме притеснява са психологиите ни - искам пак да се катерим заедно и да се доверяваме един на друг.
Вярвам,че ще.
Поздрави и до скоро!
Снимки архив Мила Андонова
Привет!
Попаднах на инициативата за Грешките в катеренето за тази вечер... Това е повод да споделя и аз една грешка - нещо, което мислех да направя в последните 3 месеца, откакто това се случи, тъй като обсъждането на грешките само може да ни поучи - нас и околните. Като цяло това което ми/ни се случи е наистина банална грешка, една от онези, които никога не си мислиш, че може да допуснеш и най-вече - когато катериш с приятел, с когото си в свръзка дълги години. Тогава още повече не се замисляш, че нещо може да се обърка... Именно тогава може би трябва да сме малко "по-нащрек" и да не се оставяме изцяло на доброто настроение и отпуснатото "cool" настроение!
На 22-ри март, ден слънчев и за по потник и къси панталони, тук на о. Крит, сутринта се отправихме към един страхотен каньон Therisso, близо до гр. Hania. Прогнозата беше за 6 по Бофорт вятър навсякъде където можехме да отидем в този ден и за това се замислихме за по-защитен обект от вятъра. Стергиос е един много добър мой приятел, с когото катерим в последните две години. Наскоро стана татко и катерачните му уикенди сякаш малко се разредиха. Аз пък си бях в България през зимата и това щеше да е първото ни катерене за новата 2013-та. Имахме един куп неща да изприказваме докато стигнем до скалите. Зелен каньон, птички, никакъв вятър, всичко прекрасно. Стигаме до основата на стената (т. нар. Голяма стена - Megalos tihos), тъй като аз бях изненадана приятно от себе си преди няколко дни, настоявам да пробвам пак един маршрут с хубави, но далечни силови хватки, който ми е "дерт" от миналата година (Lemoniotifel, 6с+/7а) и за целта решаваме да загряваме на едно 6b, което сме катерили сума ти пъти (!!!). Влизам по маршрута - чувствам се перце, всичко е чудесно, скалата е приятно топла и гледката наоколо нетипично зелена за острова. В края на маршрута има една пещерообразна форма в лек надвес, тъкмо се чудя дали беше правилната загрявка това, но го минавам без проблем и съответно си казвам, о да - днеска ще ми се получи този лимоноизстисквач (Lemonostifel). Викам за реле, всичко точно, Стергиос започва да ме спуска. Чувам че идва Никос, един приятел който щеше да катери с нас в този ден, чувам как ходи по пътеката по склона и ни поздравява. Отключвам една по една примките и чувам, че Н. вече е стигнал до С. и се разприказват. Приказвам и аз от горе, приближавайки ги. При първите 10-на метра от маршрута има едно характерно дърво бонзай, което трябва да заобиколиш на слизане. Отблъсквам се от скалата и.....Политам.
Помня, че се ударих, обаче не бях спряла.
Помня много ясно, че стисках всичко в мен и си казах - ей сега ще свърши, дръж още малко.
И свърши.
Крака - мърдам ходилата си, ръце - ок дясната, на лявата съм паднала.
Боли! Боли ме таза и целия кръст. Крака, всъщност не мога да мръдна никой от двата.
Физиономиите на двата ми приятели. Можете да си представите. И тогава светкавично разбрах, че нямам право да блокирам. И двамата са се навели над мен умопобъркани и едно по-едно проверяваме тялото ми. Започвам аз самата и подред казвам.... но така боли този гръбнак и искам да се помръдна на хоризонтална (напречна) част на склона, тъй като съм се приземила по посока на склона. Извъртам се някакви сантиметри и...виждам яркозеления панталон на С. в кръв, от къде е тая кръв - от главата ми?, не бях разбрала въобще, че съм ударила главата си...
Единият тича надолу към пътя да излезе с мотора си на място с обхват да повика помощ, другият остава при мен. Слагаме дреха на главата ми, не помръдваме нищо от мен, докато не дойде помощ. Викаме пожарната, тук няма ПСС... И пожарникарите и Бърза помощ идват ужасно бързо (за щастие сме на около 15 км от голям град), за около 30 минути чуваме линейката долу, а пожарникарите вече се потят по пътеката с носилката. Носилката - трябваше да ме обърнат по гръб, а аз бях сигурна, че не трябва да ме поместват от страничната поза, в която се бях приземила. Това беше най-голямата драма - тук се попредадох и си представях как може никога да не прокатеря... В крайна сметка тези носилки тип лодка са доста некомфортни и твърди, особено като си вързан... Капе пот от челата на момчетата, пътеката е доста стръмна и на места не успяваха да ме задържат хоризонтално, което беше неописуема болка в таза и гръбнака. Стергиос наскоро беше до жена си при раждането на детето им и имаше опит с "дишай, не забравяй да дишаш" :))). Нямаше край тази пътека, непрекъснато ги питах "стигнахме ли до самотната скала", "стигнахме ли до голямата маслина".... Същата пътека, която толкова пъти сме минавали... Линейката, кислород, системи....всяка неравност по планинския път болеше.... Момчетата заедно с мен вътре. Спешното отделение - една камара лекари всеки хванал по парче от мен....безброй рентгенови снимки - всяко обръщане беше ад.... не ми казват какво става с таза ми. Междувременно иззад завесите някак добрали се други 3-ма приятели ми дават кураж - кога разбраха, кога дойдоха... Ще ме пращат на томограф, вече съм много ядосана и почти се карам с лекарите защо не ми казват какво става с тоя гръбнак, толкова ли не се вижда от снимките.... Междувременно млад кефат хирург с усмивка до ушите ми казва, че ще трябва да ми "бодне" 2-3 шева в главата и, че не е добър фризьор... и, че няма да боли. Е, това беше лъжа... шевовете бяха 2. И даа, не беше добър фризьор... Томографът, няма по-голяма гадост в която да съм попадала... 5 скана - глава, корем, таз, ляв крак. Бе хора, ще ми се разпаднат органите от толкова радиация... Вече ми е смешно. По коридорите физиономиите на приятели се умножават светкавично и като ги виждаш над себе си, си почти сигурен, че всичко ще е ок... Излизат резултатите от томографията - НЯМА МИ НИЩО, никъде! Разни лекари се кръстят пред мен, приятелите ми направо плачат от радост (защото съм една кървава гледка с разрязани дрехи, сума ти тръбички от тук и от там, повита в алуминиево фолио, мацка...). Предупреждават ни да не се радваме, защото съм в първите 24 критични часа, в които например на всеки 6 часа ми слагат инжекция в стомаха за случайни тромбози... Но като цяло ме питат дали съм от тази планета и как е възможно след като съм паднала от 7.5 метра свободно, както стана ясно на следващия ден. Вероятно до голяма степен го дължа на йогата, която усилено практикувам последните 2 години.
Толкова с лириката. Сега по (катерачно) същество - на следващата сутрин наобиколиха леглото ми приятели, които щяха да идат на обекта, за да съберат инвентара и да видят от къде съм паднала... 7.5 метра измерили. Направила съм 2 кълба - таз-глава и пак таз-глава.
Тръгнах по маршрута без да го погледна, как ме е сложил в гри-грито, и има ли възел в края на въжето. Възел нямаше. И бяхме забравили, че синьото въже е 70, а за тоя маршрут ни трябва 80 м. По спортни маршрути се катеря без каска, освен ако ситуацията не изисква такава. Винаги се опитвам да преценявам това и, ако не съм сигурна да се консултирам за състоянието на скалата. Тук скалата е чудесна, но....каската може да те предпази и от други инциденти... В този ден я оставих в основата на маршрута, чудех се да я сложа ли за пещерата в края, но прецених, "че съм ок"...
Случвало ми се е да забравя възела в края на въжето. За щастие винаги го виждах навреме, може би съсредоточена в катеренето. В случая тъкмо беше дошъл приятел и момчетата бяха подхванали разговор....
Парадокс е колко подобни случаи беше видял или чул всеки от нас... В дългите вечери в болницата обсъждахме и обсъждахме ситуации, хора, планини, екипировка, психология и т.н....
Дойде денят, в който можех да седна, сетне дойде и денят в който ме изправиха и знаете ли какво се виждаше от прозореца на стаята ми - началото на каньона, в който се катерим :))) Една от онези истории, в които си сигурен, че си щастливец, и в които имаш да казваш толкова много "благодаря"... Дойде и денят, в който с доста мъка успях да седна в колата и да стигнем мноооого бавно, избягвайки всички дупки по магистралата до града в който живея (Ретимно). Ами сега.... Трябваше да започна да уча всичко от начало, да ходя, да се навеждам...някак си. По някое време, започнах да ходя с 0.5 кг портокали на гърба за да заяква гръбнака ми, после с 1 кг, после с 3.... след това се изкуших да се кача на колелото си отново, защото с ходене бях много бавна :)))) Месец по късно изкарах 20 км и после 1 седмица ме болеше ужасно гърба..... обаче 2 месеца по-късно за 3 дни направихме 130 км планински път :))) Е, пак болеше, но по-малко... От самото начало почти се дотътрях до стената - в началото само за да увисна мнооого внимателно на ръце, сетне и за лека йога за бременни :)))...
Днес почти не се забелязват плешивинките в косата ми, ходя нормално, онзи ден даже потичах. Последните месец и половина плувам усилено, което заедно с йогата и с умерена тренировка на стена прави чудеса. Като цяло си усещам травмите по гръбнака, но по думите на физиотерапевта ми, възстановяването ми е повече от бързо...
Все още не съм стигнала до Скалата. Ще стигна. Скоро.
Не знам дали подробностите по-горе не са в повече, но със сигурност още един банален урок не е излишен. Още една банална грешка. Която завърши щастливо. Единственото което ме притеснява са психологиите ни - искам пак да се катерим заедно и да се доверяваме един на друг.
Вярвам,че ще.
Поздрави и до скоро!
Снимки архив Мила Андонова
Показани от 1 до 14 от 14 (1 страници)
14 коментар(а)
Точно за тази грешка пропуснах да говоря вчера. А е една от най-често срещаните- сещам се за няколко души в България, изпуснати по този начин.
Пожелавам ти бързо възстановяване.
Едвам го изчетох , можеше просто да ни кажеш че са те изпуснали заради липсващ стоп иначе детенцето на твоя приял да е живо и здраво (изпроси си го )слагайте го в крайна сметка този възел, аман вси4ки се изтрепахте и никой не слага възел и продължават да не го слагат и продължават да се учудват че е грешка ????Наричам това възрастов наивинитет , мислим си че като сме катерили по 20 -25 годсдини можем да изнасилим вселенските закони и после някой орфей да ни изкара от отвъдното.Дано тази случка те е научила че катеренето е много опасно и нещастието е стаистически неизбежно (за съжаление и аз много съм падал)много момчета и дори опитни алпинисти си отидоха по глупав начин и много често (всеки път на практика)когато сме група ги спирам да не се самоубият по някакъв нов и интересно причудлив начин, нарочно ти пиша толкова дълго за да ти върна удоволствието от 4етенете на малки букви което ми поднесе преди малко но все пак неуспях да науча нищо ново и полезно а само старо предъвкано забравяне (умишлено неслагане защото е ангажиращо )на СтопВъзел.Ако искаш нататък недей чети,няма да има нищо свързано с катерене а замо с психологията на хората и може би ще има и неприятни изводи.Статистиката е основна сила в такива спортове кадето контузиите са чести спорта е екстремен, другия фактор е Учудването .Всички........................................................... ама всички сме учудени и продължаваме да се чудим и неможем да спрем ееех едно време ни учеха как се забива клин хехе вече е забравено минало.човешкия живот е най-висшата ценност и да се дпуска небрежност е строго и грубо нарушение това е осъдително и неможе да бъде оправдано по никакъв начин.По абсолютно никакъв начин . наскоро на едно дете му се отвори муфата а наблюдател му беше опитен мъж на 50 год врял и кипял много яд ме хвана ,той му БИЛ казал разбираш ли ......"зави ли си муфата"??????????????????Разбира се че не я е завило ама разбира се , разбира се че по този склон ще падне лавина може ли да сте хора с опит във високи планини и да минете през явна лавина (и да се УЧУДИТЕ ),разбира се че новото гри-гри е боклук и ще стане издънка ,разбира се че нямаш стопер накрая на въжето .А сега се смей ,аз лично края на въжето си го връзвам за мене мда връзвам го защото въпреки че много съм катерил и съм бил по високи планини ит.н. съм един жалък аматьор и знам колко е коравосърдечна майката природа и как подмамва със своите птички и зелена тревичка .Помня я тази зелена тревичка когато се събудих в едно дере налазен от мравки кой знае колко бях лежал там но се стъмваше ,обувките ми ги нямаше ............................10
моля те не ми отговаряй не пиши коментар или каквото и да е , всичко вече свърши няма смисъл ,някои узряват рано други късно някои по лесния други по трудния начин ,пожелавам ти пълно възстановяване, въпреки травмата на гръбнака е напълно възможно.Успех!
Аз благодаря на Мила за това, че обърна внимание на една често допускана грешка. Такива неща се случват не защото хората не знаят, че трябва да си вързват възел на края на въжето, а защото не придават важност на това. Нека да има такива напомняния.
Не мисля, че е нужно някой да обяснява на Мила, че са допуснали грешка и не трябва да се допускат грешки.
И, да ти кажа, точките в края на изреченията са като възлите в края на въжетата. Ако не ги слагаме някой може да се изхлузи...
Поемам отговорността за това, че изпратеното от Мила беше публикувано БЕЗ никакви изменения, както и за заглавието, което НЕ съдържа точния вид на грешката. Освен това отбелязвам, че пак бих го направил по същия начин. Поздравления за Мила, така добре поднесла случая, личи си генезиса на проблема, както и последствията от всякакво естество.
PS.
Благодаря и за грамотността на Мила, за кирилицата, за пунктуацията (липса на шпация ПРЕДИ точка и запетая, и наличие на такава СЛЕД тях.
Здравейте и благодаря за коментарите.
Криси, да точно фактът колко често се случва е оксиморона в тази грешка. Трябва да го напомняме на себе си и на околните.
"Красимира Кънчева 3" (или който и да си, тъй като пишеш в мъжки род под вероятен псевдоним, които взети заедно са неетична обноска), не разбирам защо си принудил себе си да изчетеш нещо, което изчиташ "едвам", учудвам се (както споменаваш). Иди подишай чист въздух в Планината, да се освободиш от радиацията.
И да, както пише Николай Петков по-горе, тази история беше споделена в личен разговор и решихме да я публикуваме така както е, защото като си изцапаме носа с мармалад от филийката, после сякаш внимаваме повече да не се... покапем. И ние и сътрапезниците ни.
Поздрави и не забравяйте възела в края на въжето.
Мила Андонова
Разказчето е хубаво и поучително, за нещастие е следствие от неприятен инцидент. За мен беше полезно. Пожелавам пълно и бързо възстановяване!
Човекът, който не е успял да научи нещо ново, може да се постарае да предаде опита си на другите, може би те ще се радват да научат нещо ново от него.
Лично мен ме интересуват начините да се самоубиеш по някакъв нов и интересно причудлив начин. Както и какво прави новото Гри-гри боклук, и как стават издънките с него.
Проблема с четенето на малки букви се решава лесно - COPY, после PASTE в текстов редактор, с последващо увеличаване на шрифта.
Ctrl и + увеличава шрифта във всеки съвременен браузер.
Друг начин :
Ctrl и нагоре/надолу с Scroll бутона на мишката (стига тя да има такъв)
Разказът е много добър и силно се надявам да има щастлив край.
Преди време направих подобна грешка и последствията пак бяха подобни. Смазан ломбарен прешлен, за щастие без последствия за мобилността ми. Точно тези малките неща много лесно се забравят и водят до много сериозни последствия.
Здравейте,
моето мнение е че трябва да се търси причината в психологията. има няколко много важни въпроса
- при положение че знаете много добре за маршрута защо сте взели късо въже
- защо партньорът ти е забравил да направи стоп възел (предполага се че е опитен)
- защо докато те спуска си говори с други хора (и то точно като свършва въжето)
аз съм на мнение че тези неща не стават случайно и хората не проявяват небрежност или забравят просто така още повече че става въпрос за отговорност за живота на другия човек. гледам да си подбирам хората с които катеря много добре, ако чувствам че нещо не е наред не им се доверявам да ме хващат. съвет от типа "да не забравя да правя стоп възел следващият път" просто няма смисъл. успех с възстановяването!
П.П. (с риск да си навлека гняв, но все пак се шегувам) ама и ти пък - на човека му се родило дете, а пък ти го караш да се катери ;) кой знае какво му е на главата, млад татко ... :)
краси ви възбуди :)
alexb, не съм съгласна, че причината трябва да се търси само в осигуряващия.
Отговорността да се провери дали всичко е ок, преди да се тръгне по тура, е и на двамата. Тогава оглеждаме себе си и другарчето и за недозавързани възли, недооправени седалки, как е хванато осигурителното устройство, завита ли е муфата, с какъв инвентар се тръгва и т.н. Отнема няколко секунди, въпрос на навик е и дори е заразно- ако го правим ние след време свръзката ни също започва да го прави.
криси, напълно съм съгласен с теб.
Добави коментар