Ще започна с края. По-късно разбрах. Казват, че местните са изтровили орлите. Не съдя тях, а нас. Явно ние, хората... всички сме консервирани на една поточна линия. И всички сме тъпкани с ‘Е-та’. Най-вредното от тях е Е-гоизма. И като всяка друга консерва, и ние си имаме етикет с оскъден срок на годност, който да легитимира арогантното ни поведение към орлите и всичко останало. Неслучайно един мой приятел казваше: „В кибрити ни превърнаха, ей. Живееш в кутията, а по едно време – драс. И изгаряш. После в пепелника - и чао. И защо? - Да запалиш на някой друг мазния фас.”


С това ще започна. Живеем в кутията, хората на новото време. Всички сме заключени между меридиани. Завърташ глобуса - всичко е надписано, озаглавено и разграфено. Зуумваш в Европа да огледаш покрива си за счупени керемиди, мързи те да се качваш. Случи се, че всичко се разкри, надписа и сортира по азбучен ред. На земята и във водата. Даже и под тях. Открихме Америка, Индия също. Даже се оказа, че са две различни неща. Полюсите са обходени, а северният е картографиран под леда, по дяволите. Със сонари или каквото е там. Обратната страна на Луната вече не е тайна от 53 години. С последния ъпдейт пък добавиха Марс  в Google Earth. Случи се, че вече няма какво да се открива, а откривателският дух си остана. Свещта прогони мрака, а сега свети на светло и се чувства нелепо.

Марто се възхищава на онези от ренесанса, дръзнали да играят шах с  Океана. Може би водата не е нашата стихия. Там, където те корабокрушират, ние се давим.

Хората кръстосваме земната (и водната) повърхност, изнасилвайки пътешествието до приключение, старото до ново. Сякаш имаме избор. В крайна сметка намираш кръпчица земя. Малка е. Отиваш там и забиваш знаменцето на присъствието си. Наричаш я своя. Но не в онзи постмодерен, грозно-притежателски смисъл, а в другия, ренесансовия. С контурите на идеал.

Тези идеали търсих. И други. Където ги нямаше - рисувах. Където ги откривах - подминавах, за да има какво да търся. Какво се промени? Отърсих се от хоратa и приятелствата от реклама на бира. От квадратния свят с паяжините в ъглите. И тунелното виждане. Затворих очи и прекрачих моята си граница. Отворих ги за да намразя граматиката на живота. Научих се да слагам запетаи там, където спира душата ми, а не където започват правилата. Защо никой не ми каза, че за да видиш живота, трябва да погледнеш в смъртта? Не че умирах, но бях близо. А в катеренето винаги е така. Животът ти е няколко милиметра, стига да го забелязваш. Всъщност независимо дали го забелязваш. Тогава забих и първия си клин. „Пееше“ от средата нататък. Като първата ми строфа. Некадърна, но с любов. Любов, която кадърността забравя.

***



Ето ни и нас. Акостирахме. 40 минути заход до стената, а след това взехме да се оглеждаме за линия. Вайкаме се кой да тръгне първи. Аз. Поглеждам стената и понеже съм чайниче, мисълта, че ще съм първи след орлите ме кара да ударя два литра престорена смелост на екс и да тръгна преди Марто да е размислил. Слагам си еспадрилите, стъпвам и се сещам, представяте ли си,  за Армстронг:

„Малка крачка за човека, голям скок за човечеството.” Никакъв скок за човечеството, голяма крачка за мен. Така стоят нещата днес. За сега. За всеки. Или почти.

Това ме кара да търся, да започвам да го правя. Да се радвам. На малкото. Защото откритията влизат в инфлация. Щастието от тях - също. Но аз бях щастлив. В онзи отрязък, когато Марто стисна ръката ми и каза: ‚честито‘.  Когато залезът тепърва преобличаше долината в оранжеви оттенъци и я изнудваше да заспива. А аз стоях върху първото парче земя, което не наричах ‚свое‘ по нотариален акт. Един красив ден, който сочеше ‘Вчера’ с пръст и го наричаше ‘поредния неуспешен дубал’.

Това е. Ако очаквате да ви разкажа нещо за въжетата - няма да го направя. Бързото катерене и бързата храна са на мода. Заходът е 40 минути, а гледката неизбежна. Казва се "Terra Nova". Без трудности и без клинове. Струва ли си? Не зависи от скалата. Зависи от душата. Това е едно от последните ми екзистенциални открития, ха.

***

Спускане. След 15 минутна борба с усуканото въже, от под мен, псувните на Марто започват да се забиват в залеза като ръждясали пирони. Заставам между Залеза и Марто, но нито мога да препреча звука, нито да спра светлината. Псувните атакуват залеза по фланга, а мен ме избива на смях и внезапно Слънцето си губи очарованието и започва да ми изглежда нагласено и сладникаво, като от холивудски епилог с изтичащи надписи. Заформя се едно „Ин и Ян“, а аз по средата - между Марто и Залеза. Става ми съвсем смешно.

- П*чка ти лелина - Марто нокаутира душицата ми и ме хвърля с ъперкът в реалността, а старото ми аз, от преди две минути, застанало на ръба и втренчено в  залеза като Покахонтас, направо ме кара да се срамувам. Поставям си надпис “The owkard moment when…” и ставам пълноправен член на 9gag. Е, самоцелното колекциониране на моменти е типично за новобранките. Изкачваш некъф камък и ето - перелината ти вече се вее с вятъра. Обзема те онова ‘One Man Army’ усещане, докато ти нарязваш момента на ситно и го затваряш в буркан все едно е туршия. И тва щото си готин. Изсяваш моментите като снимки във фейсбук - не качваш онези, на които си реалистично грозен.

И понеже съм се осъзнал навреме, казвам си:  къв залез бе, да го е*а.  Стига съм дрънкал за открития и величие; джакузита. Аз съм просто хлапе. Любовта ми се е случвала веднъж и половина, а за свободата уча през решетките.  Крещя, че съм свободен, а след това се оказвам в плен на мечтите си.

Виктор Варошкин
                   
Към информацията в сайта за Орловите скали


Маршрутът е 4 въжета, трудност до 5c+, изцяло на джаджи. Има забити 2 скални клина на площадките на 2-ро и 4-то въже. Красив и приятен. Орловите скали са интересен обект, заслужава си катеренето там. Има възможност за красиви нови линии по цепки и надвеси. Линията бе сътворена  на  21 юни 2012 г. Автори Виктор Варошкин и Мартин Маровски.