1602.2004
Това е кратък разказ на Борислав Димитров за пътуванията му през пустините и вулканите разположени в северните части на Чили.
1-ва част - Вулканът Sairecabur
На 5-ти Февруари наехме един пикап с висока проходимост от Calama – градче в Северно Чили. Отправихме се към Ollague - село на границата с Боливия, оттук по предварителни данни знаех, че стари миньорски пътища се издигат по околните вулкани, даже до 6000 метра. Имахме две идеи за тези места - да се аклиматизираме постепенно преди изкачването на по-високи вулкани и да намерим максимална височина, където да изпробваме дали бензиновият двигател работи. Изминаваме 200 км по планински, не асфалтирани пътища, покрай 3 пустини, всички заобиколени от вулкани. Трещят гръмотевици, нереална обстановка. Селото (3700 м) е в подножието на самия вулкан Ollague (5868 м). Още същия ден подкарахме автомобила по миньорския път към кратера. Бързаме, точно сега не вали. Голям камък, паднал на пътя спря движението ни на 4800 м височина. И пак светкавици, немислимо е да мръднеш от колата. Преспиваме в селото и след като бяхме изхарчили повече от половината резервоар и никъде не намираме бензин, хайде обратно! Обадихме се в града да ни пресрещне кола и да ни донесе туби. Така на 6-ти Февруари, се добираме до даже по-мащабно вулканично гнездо – това на Гейзерите El Tatio (4300 м, най-високите гейзери в света). Спим в изоставени бараки в близост. Идеята е всяка следваща нощ да е на по-високо, но с малка стъпка, без да ни болят главите.
На другия ден ни провървя повече. Сутринта беше без валежи, забелязвам по картата път по най-високия вулкан в района. Бързаме натам – и втори късмет – пътят е проходим до 5400 метра!!!, до основата на крайния конус. Очевидно някога са вадили сяра оттук. Имаме още 600 м до най-високата точка пеша, заизкачвахме се по свличащите се склонове на кратера. На час съм под върха, когато попадаме в облак. Марто, моят партньор, е на около 100 метра зад мен и губим връзка. После сняг, вятър, светкавици. Обхвана ме страх, но съм така близко до най-високото – дяволът ме бутна още малко да ходя. Стигнах догоре. Насила вадя камерата за няколко кадъра, борейки се със желанието да побягна в миг към ниското, спасението и колата.
Святка и трещи навсякъде. Слизам при колата с разбита психика. Вече си имаме и 5 см нов сняг. Сега бягаме въобще от планината (вулканът се казва Sairecabur – 5971 м) – вечерта слизаме в San Pedro de Atacama. Градчето е едно от най-туристическите места на Чили, сборище на планинари, пътешественици, любители на пустинята и хипари, местни и всякакви. Тук сме в северния край на пустинята Атакама (най-сухото място на планетата) на височина 2500 м. Самата пустиня е с размери 100 на 50 км, сякаш в кратер, всичко е по високо наоколо. Дъното и е от солни буци. Има няколко плитки езера с фламинго.
Източно от пустинята забелязваме още едно място с вулкани – по-високи, повече на брой. Грабва ме един сектор от картата (военна топографска от Сантяго), където на височина от 5000 метра съществува море от застинала лава с размер ¼ от самата пустиня. Около 20 на брой кратера в близост един до друг го създават. Така продължихме, макар преуморени, пътя си за да се доберем до основата на това “море”. В мрак и проливен дъжд намираме бараките на изоставено миньорско селище на 4500 метра. Така на 8 Февруари рано сутринта изпреварваме облаците и с машината бързо набираме височина по разбит път до 5100 метра. Вече е 4-ти ден и грам не усещаме, че сме на високо. Още час вървим до въпросната гледка към лавовото море. Застинали черни езици се разстилат наоколо по по-ниските плата (4000 м). За пръв път, далеч на юг се открива гледка към вулкана Llullaillaco (6739 м), най-главната цел на тази експедиция, смисълът на тази “стъпка по стъпка” аклиматизация. Прибираме се в ниското, в San Pedro за да съберем сили, да се заредим с вода и гориво. Е! –толкова хипари и в Катманду не можеш да видиш!
2-ра част - Вулканът Llullaillaco
9 Февруари – В багажникът на пикапа сме заредили 100 литра бензин в туби и варел, 40 литра вода, очакват ни 400 км до основата на вулкана през диви места, действително, един човек не срещнахме. Llullaillaco, откакто го фокусирах на картата преди 2 години, ми остана като най-интересен и мечтан връх в Южна Америка. С неговите 6739 метра, разположен на границата с Аржентина, 200 км южно от пустинята Атакама, той е втори по височина вулкан в света след Ojos del Salado (6893м) и най-висок активен (последното му изригване е преди 150 години). Първото му изкачване е през 1952 година. На върха са открити руини от надгробен храм на Инките отпреди 6000 години, явен исторически рекорд за височина. Вулканът е много рядко изкачван оттогава, поради отдалечеността си.
Преминаваме през южния край на пустинята Атакама по коларски път. Винаги караме с максимална скорост заради големите разстояния. Буца ни е заседнала на гърдите, дали бензинът отзад няма да гръмне в миг от някоя дупка или силното слънце. Едната туба се проби, хвърля бензин върху кашоните с храна и денковете. Преливаме я бързо. След 4 часа страхове за горивото пресичаме изоставена товарна линия за превала Socompa и Аржентина. В тесен превал се натъкваме на минирано поле. Такива има много по границите с Аржентина и Боливия, останали от преди 20 години. Табели за щастие има на всякъде и ни карат да следваме, само изпробваните коловози. В страни има обгорели остатъци от колите на неповярвали авантюристи. Първата следа от някогашно човешко присъствие е на станция Monturaque. В разрушената гара скриваме остатъците от бензина за на връщане и продължаваме само с пълен резервоар нататък. След още два часа Llullaillaco се изправя над нас, частично покрит в облаци. Пристигаме до нов заслон- Zorritas (4200 м), служещ за базов лагер. Нагоре има едва забележим път, по-скоро следи от машини. По тях заобикаляме вулкана от север и достигаме миниран превал на 4600 метра. Отбиваме в дясно по долината и на максимална проходимост започваме да изкачваме подножието на вулкана без път, по пясъци и сгурия. Успяхме да достигнем до 5250 метра. Целих се в едно седло, малко над нас, но явно ще продължим дотам пеша. На 5400, същата вечер строим палатката да ни е готова за утре и се спускаме 500 метра по-ниско да спим. Много е удобно с кола – качваш, слизаш, аклиматизираш както поискаш, спиш в колата. На следващия ден мързелувахме с книга в ръка на 4900, а вечерта се изнесохме в лагера на 5400 да спим преди изкачването.
11 Февруари: В 3 часа ставаме и тръгваме. Носим котки и щеки, 2 литра сокове, единични обувки с овербуут за по-леко. През нощта обаче краката мръзнат. Към 7 часа сме на 6000 метра, слънцето излиза за да ни зарадва с хубав ден. Нагоре – знаете –досадните крачки, тежко дишане и нищо интересно, но трябва да се извърви за да получи приключението завършен вид. Предвърховото плато почти ме унищожи с дълбокия си сняг. Накрая, на най-високото имаше 20 метрови скали (II кат.), където махнах ръкавиците. Вече е 12 часа и достатъчно топло. Насила се заставям да снимам с камерите. Почти заспивахме на връщане – къде от умора, къде че не бяхме спали, къде от жегата. Окончателно си отдъхнахме и зарадвахме, когато пристигнахме в станцията Monturaque и наляхме остатъкът от бензина. И обратно в Сан Педро при хипарите!
Сега подготвяме нещата за Ojos del Salado. Ще пиша след 4 дни и за там.
Борислав Димитров
Към следващия материал за вулканите в Чили
1-ва част - Вулканът Sairecabur
На 5-ти Февруари наехме един пикап с висока проходимост от Calama – градче в Северно Чили. Отправихме се към Ollague - село на границата с Боливия, оттук по предварителни данни знаех, че стари миньорски пътища се издигат по околните вулкани, даже до 6000 метра. Имахме две идеи за тези места - да се аклиматизираме постепенно преди изкачването на по-високи вулкани и да намерим максимална височина, където да изпробваме дали бензиновият двигател работи. Изминаваме 200 км по планински, не асфалтирани пътища, покрай 3 пустини, всички заобиколени от вулкани. Трещят гръмотевици, нереална обстановка. Селото (3700 м) е в подножието на самия вулкан Ollague (5868 м). Още същия ден подкарахме автомобила по миньорския път към кратера. Бързаме, точно сега не вали. Голям камък, паднал на пътя спря движението ни на 4800 м височина. И пак светкавици, немислимо е да мръднеш от колата. Преспиваме в селото и след като бяхме изхарчили повече от половината резервоар и никъде не намираме бензин, хайде обратно! Обадихме се в града да ни пресрещне кола и да ни донесе туби. Така на 6-ти Февруари, се добираме до даже по-мащабно вулканично гнездо – това на Гейзерите El Tatio (4300 м, най-високите гейзери в света). Спим в изоставени бараки в близост. Идеята е всяка следваща нощ да е на по-високо, но с малка стъпка, без да ни болят главите.
На другия ден ни провървя повече. Сутринта беше без валежи, забелязвам по картата път по най-високия вулкан в района. Бързаме натам – и втори късмет – пътят е проходим до 5400 метра!!!, до основата на крайния конус. Очевидно някога са вадили сяра оттук. Имаме още 600 м до най-високата точка пеша, заизкачвахме се по свличащите се склонове на кратера. На час съм под върха, когато попадаме в облак. Марто, моят партньор, е на около 100 метра зад мен и губим връзка. После сняг, вятър, светкавици. Обхвана ме страх, но съм така близко до най-високото – дяволът ме бутна още малко да ходя. Стигнах догоре. Насила вадя камерата за няколко кадъра, борейки се със желанието да побягна в миг към ниското, спасението и колата.
Святка и трещи навсякъде. Слизам при колата с разбита психика. Вече си имаме и 5 см нов сняг. Сега бягаме въобще от планината (вулканът се казва Sairecabur – 5971 м) – вечерта слизаме в San Pedro de Atacama. Градчето е едно от най-туристическите места на Чили, сборище на планинари, пътешественици, любители на пустинята и хипари, местни и всякакви. Тук сме в северния край на пустинята Атакама (най-сухото място на планетата) на височина 2500 м. Самата пустиня е с размери 100 на 50 км, сякаш в кратер, всичко е по високо наоколо. Дъното и е от солни буци. Има няколко плитки езера с фламинго.
Източно от пустинята забелязваме още едно място с вулкани – по-високи, повече на брой. Грабва ме един сектор от картата (военна топографска от Сантяго), където на височина от 5000 метра съществува море от застинала лава с размер ¼ от самата пустиня. Около 20 на брой кратера в близост един до друг го създават. Така продължихме, макар преуморени, пътя си за да се доберем до основата на това “море”. В мрак и проливен дъжд намираме бараките на изоставено миньорско селище на 4500 метра. Така на 8 Февруари рано сутринта изпреварваме облаците и с машината бързо набираме височина по разбит път до 5100 метра. Вече е 4-ти ден и грам не усещаме, че сме на високо. Още час вървим до въпросната гледка към лавовото море. Застинали черни езици се разстилат наоколо по по-ниските плата (4000 м). За пръв път, далеч на юг се открива гледка към вулкана Llullaillaco (6739 м), най-главната цел на тази експедиция, смисълът на тази “стъпка по стъпка” аклиматизация. Прибираме се в ниското, в San Pedro за да съберем сили, да се заредим с вода и гориво. Е! –толкова хипари и в Катманду не можеш да видиш!
 | Вулканът Llullaillaco |
2-ра част - Вулканът Llullaillaco
9 Февруари – В багажникът на пикапа сме заредили 100 литра бензин в туби и варел, 40 литра вода, очакват ни 400 км до основата на вулкана през диви места, действително, един човек не срещнахме. Llullaillaco, откакто го фокусирах на картата преди 2 години, ми остана като най-интересен и мечтан връх в Южна Америка. С неговите 6739 метра, разположен на границата с Аржентина, 200 км южно от пустинята Атакама, той е втори по височина вулкан в света след Ojos del Salado (6893м) и най-висок активен (последното му изригване е преди 150 години). Първото му изкачване е през 1952 година. На върха са открити руини от надгробен храм на Инките отпреди 6000 години, явен исторически рекорд за височина. Вулканът е много рядко изкачван оттогава, поради отдалечеността си.
Преминаваме през южния край на пустинята Атакама по коларски път. Винаги караме с максимална скорост заради големите разстояния. Буца ни е заседнала на гърдите, дали бензинът отзад няма да гръмне в миг от някоя дупка или силното слънце. Едната туба се проби, хвърля бензин върху кашоните с храна и денковете. Преливаме я бързо. След 4 часа страхове за горивото пресичаме изоставена товарна линия за превала Socompa и Аржентина. В тесен превал се натъкваме на минирано поле. Такива има много по границите с Аржентина и Боливия, останали от преди 20 години. Табели за щастие има на всякъде и ни карат да следваме, само изпробваните коловози. В страни има обгорели остатъци от колите на неповярвали авантюристи. Първата следа от някогашно човешко присъствие е на станция Monturaque. В разрушената гара скриваме остатъците от бензина за на връщане и продължаваме само с пълен резервоар нататък. След още два часа Llullaillaco се изправя над нас, частично покрит в облаци. Пристигаме до нов заслон- Zorritas (4200 м), служещ за базов лагер. Нагоре има едва забележим път, по-скоро следи от машини. По тях заобикаляме вулкана от север и достигаме миниран превал на 4600 метра. Отбиваме в дясно по долината и на максимална проходимост започваме да изкачваме подножието на вулкана без път, по пясъци и сгурия. Успяхме да достигнем до 5250 метра. Целих се в едно седло, малко над нас, но явно ще продължим дотам пеша. На 5400, същата вечер строим палатката да ни е готова за утре и се спускаме 500 метра по-ниско да спим. Много е удобно с кола – качваш, слизаш, аклиматизираш както поискаш, спиш в колата. На следващия ден мързелувахме с книга в ръка на 4900, а вечерта се изнесохме в лагера на 5400 да спим преди изкачването.
11 Февруари: В 3 часа ставаме и тръгваме. Носим котки и щеки, 2 литра сокове, единични обувки с овербуут за по-леко. През нощта обаче краката мръзнат. Към 7 часа сме на 6000 метра, слънцето излиза за да ни зарадва с хубав ден. Нагоре – знаете –досадните крачки, тежко дишане и нищо интересно, но трябва да се извърви за да получи приключението завършен вид. Предвърховото плато почти ме унищожи с дълбокия си сняг. Накрая, на най-високото имаше 20 метрови скали (II кат.), където махнах ръкавиците. Вече е 12 часа и достатъчно топло. Насила се заставям да снимам с камерите. Почти заспивахме на връщане – къде от умора, къде че не бяхме спали, къде от жегата. Окончателно си отдъхнахме и зарадвахме, когато пристигнахме в станцията Monturaque и наляхме остатъкът от бензина. И обратно в Сан Педро при хипарите!
Сега подготвяме нещата за Ojos del Salado. Ще пиша след 4 дни и за там.
Борислав Димитров
Към следващия материал за вулканите в Чили
 | Пътят на изкачване на Llullaillaco |
Добави коментар