Който може – може! От 15 август до 8 септември м. г. испанската специалистка по солови big wall-изкатервания Силвия Видал (Sylvia Vidal) прокара премиерния маршрут “Naufragi” (корабокрушение на каталунски, бел. пр.) – 1050 м, A4+/ 6a+.


Той води към един от върховете в хребета Кайлаш Парбат от обкръжението на долината Кинаур (Kinnaur Valley) в североизточната част на индийския щат Химачал Прадеш, в съседство с Тибет.

Big wall, изкуствени опорни точки, соло – това са първите неща, които идват в главата на човек, когато стане дума за Силвия Видал. След изкачванията на остров Бафинова Земя от Канадския арктически архипелаг през 2009 г., през 2010-а алпинистката от Каталуня осъществи поредната си мечта, прекарвайки 25 дни на далечен и безименен връх, прокарвайки маршрута “Naufragi”. Следва да се подчертае, че тя премина соло A4+ на стена с височина 5250 м, по времето на един от най-ужасните мусони, който се случи през лятото на миналата година. И затова не е трудно да разберем, защо е нарекла премиерната си линия “Корабокрушение”.

Ето какво писа Силвия в своя рапорт за медиите:
За мене това беше тежко изпитание. Пристигнах в Индия с моята позната Еулалиа Санчо (Eulаlia Sancho). Заедно стигнахме до базовия лагер. Оттам тя се отправи на трекинг, а аз – по стената. Както винаги, не взех със себе си телефон. Нямах интернет или каквото и да било друго средство за комуникация.


Силвия Видал на шестото въже

Резултат от моето изкачване е “Naufragi”. Не успях да стигна до самия връх, който след стенната част бе все още далеко. Планината е огромна и дори не успях да видя върха. Но изцяло преминах стената.

Единствената информация, която имах преди изкачването, беше една снимка и точката, в която се намира, на картата в Google Earth. Стигайки до долината, показах на местните хора фотографията, наех няколко носачи и тръгнахме на път в дъжда.

Носачите изнесоха моя багаж до 3800 м и си тръгнаха. Прекарах седем дни в този базов лагер и нито веднъж не видях стената. Още два дни ми бяха необходими, за да стигна до подножието й, защото видимостта беше практически нулева, а аз не знаех къде точно се намира. Наложи се да фиксирам няколко въжета по пътя към стената, тъй като той преминаваше през трудното и хлъзгаво ждрело на една река.

Разположих предния си базов лагер (АВС, 4430 м) близо до стената. Окачих бивачна платформа на един камък, тъй като между АВС и стената нямаше равни площадки. Фиксирах въжета по първите 150 м и след това прекарах 25 дни на стената – сама, в отвратително време, защото мусонът през тази година беше просто ужасен. През този месец и половина, през който бях в планината, всеки ден валеше и имаше мъгла. В местната преса писаха, че в долината Кинаур през 2010 г. са паднали дъждове със 156 % повече от нормалното.


Началото на четвъртото въже

Преминах по естествени линии участъци A4 и A4+. Но имаше пасажи, където въобще нямаше естествена линия за трудното катерене с изкуствени опорни точки. Поради това – в пълен противовес с моите принципи – от 10-тото въже (14-тия ден на изкачването) започнах да изчуквам дупки за “небесни куки”, за да мога да премина монолитната стена. Направих това, не за да увелича категорията на изкуственото катерене, а защото иначе нямаше да мога да продължа нагоре. Такава беше цената, която трябваше да заплатя за това, че тръгнах на експедиция, без да знам нищо за района и за стената.

Веднъж, по време на придвижване с жумари (самохвати), загубих съзнание поради хипотермия, която се дължеше на прекомерната влага. Имах храна и вода за 18 дни, но прекарах по стената 25 дни. Това и зле обмислената тактика бяха причина често да ме навестява мисълта за отказване. В един момент дори започнах спускане, когато осъзнах, че не искам да напускам стената. Отдавам това на мотивацията ми да не се предавам пред лошото време. Но не малка роля играеше и вярата ми, че времето ще се промени. Но това не стана.


Стената с маршрута “Naufragi” на Силвия Видал