Интервю с Валери Бабанов

"...това е пътят, по който трябва да върви алпинистът - трябва действително да може добре да се катери, да бъде стабилен на всякакъв терен и ако се занимава с височинен алпинизъм, това не значи, че трябва да спре да тренира на скали..."

• “Вие сте толкова зле информирани за това, какво става по света, колкото ние сме зле с нивото. Само че, след 3-4 години вие ще се оправите, обаче ние, как ще се оправим....”
  Сашо Акалски към руснаците по време на състезание по скално катерене в Крим, 1987 г.

ИНТЕРВЮ С ВАЛЕРИ БАБАНОВ
ШАМОНИ, 19.01.2002 г.

П.Тотев: Валера, разкажи ни къде си роден, някои биографични данни ...

В.Бабанов: Роден съм на 10.11.1964 год. в гр.Омск, в Сибир, това е, така да се каже, центъра на Русия, центъра на бившия Съветски съюз, в обикновено работническо семейство. Майка ми беше служителка, а баща ми работеше в завод. Те все още са живи и, дай боже, да живеят още сто години.

Още в детството си се занимавах с различни спортове: плуване, после спортна гимнастика. На около 12 год. започнах да се занимавам с туризъм.

П.Тотев: Значи, така откри планините и алпинизма, чрез високопланинския туризъм, така ли се нарича у вас?

В.Бабанов: Названието не е точно високопланински туризъм, просто започнах да се занимавам с обикновен туризъм. Но аз, в детството си, когато, все още не ходех на походи, се увличах от планината. Винаги, когато гледах по телевизора планини, се залепвах за него и получавах удоволствие от това да гледам планините и да мечтая за тях. Не зная откъде се взе това. Бях едва 8-9 годишен. Там, където живеех - в Омск, имаше само равнини, без никакви възвишения и общо взето, е странно, откъде се появи това привличане.

И то ме доведе в секцията, както се нарича, или клуба, детския клуб, където се занимаваха деца на моята възраст – 12-14 години. Те се учеха как да построят палатка, как да запалят огън, да си направят най-обикновен бивак. И вече 12-13 годишни, ние тръгнахме на нашия първи поход. Той се проведе в Среден Урал, по течението на река Часовая. Така се докоснах до туризма. Тогава, това съвсем не беше алпинизъм, не беше катерене, а най-обикновен туризъм.

Това беше онази първа крачка, която направих към покоряването на своите върхове.

П.Тотев: И така, все пак как достигна до катеренето и алпинизма,?

В.Бабанов: Когато малко поизраснах, започнах да чета някои книжки, разкази, които в онова време не бяха и чак толкова много в Русия - тогава СССР. Литературата за големия алпинизъм, все пак, беше много оскъдна. Независимо от това, по нещичко се намираше, и когато бях на 13 години, аз вече мечтаех да достигна истински високите планини.

На 14 години отидох в секцията по алпинизъм. Тогава ми казаха, че съм още много малък и, че засега, следва да се занимавам с планински туризъм като първа крачка към алпинизма.

Все пак, официално в нашата страна да се занимаваш с алпинизъм можеше едва от 16-годишна възраст, т.е. тогава можеш да започнеш изкачването по разрядната стълбица.

До този момент можеш да се занимаваш с катерене, с планински туризъм, което правех и аз.

Моето първо изкачване в планината беше на 16 години, през 1980 или 1981 год. Тогава аз отидох в Кавказ, като преди това вече бях ходил на няколко сложни планински походи.

П.Тотев: Преди това беше ли се занимавал с катерене?

В.Бабанов: Да, занимавах се паралелно с катерене от 14-годишна възраст и алпинизъм, дори не точно алпинизъм, а планински туризъм.

С алпинизъм не се занимавах - с този алпинизъм, който е изкачване на върхове - защото, както ти казах, нямах право до навършване на 16 год.

Оставаха ми катеренето и планинския туризъм. Ходехме на походи в Тян-Шан, Кавказ. На 16 години аз отидох в Кавказ и направих своето първо изкачване - това беше планината Тютюбаши, по обикновен маршрут от 1Б категория на трудност. Бях в алпийски лагер Джайлак, който след две години беше разрушен от кална лавина.

Така се състоя моят дебют. През следващата година отидох на алпиниада – сбор. Това беше двуседмичен сбор през месец май. Аз покрих 3-ти разряд по алпинизъм. През лятото заминах на сбор, който провеждаше нашият град – Омск.

П.Тотев: В онова време, пък и досега, у вас съществува разрядна система. Какво мислиш за нея и как повлия тя на твоето развитие в алпинизма?

В.Бабанов: Разрядната система съществува наистина и досега. Не зная и не мога да кажа, че това е лошо. Защото разрядната система дава някаква визуална оценка на твоите постижения; т.е. по това кой разряд имаш, може да се съди за това какво имаш зад гърба си; може косвено да се съди за твоя опит.

Например на Запад не съществува разрядна система, новак може да отиде направо на много сложен маршрут и по този начин да попадне в ситуация, която да му коства живота. При нас, при нашата система в алпинизма, не можеш да прескочиш някое разрядно стъпало, без да си преминал предходното. По този начин се прави опит да бъде гарантирана някаква безопасност в алпинизма. И по принцип, като сравнявам нашия със западния алпинизъм, смятам, че не сме имали толкова много нещастни случаи. Т.е. системата, която действа и досега предпазва хората от прекалена опасност. Израстваш постепенно и разрядната система изпълнява ролята на оценката, която определя твоите възможности. Мисля, че това не е лошо. Просто имаме друга система за развитие на алпинизма.

П.Тотев: Но вероятно, тя не бива да бъде отделяна от системата за подготовка; от системата, която именно подготвя алпинистите. Защото разрядната система, все пак, представлява някаква скала за оценка; стъпала, които дават информация кой какъв опит има, но не може да бъде отделяна от системата за подготовка. Какво мислиш за измененията, които настъпиха у вас, след като страната пое по друг път на развитие - по така наречения демократичен път.

В.Бабанов: Аз ще се върна малко назад към въпроса, който ми зададе. Тази разрядна система предвиждаше обучение, т.е., като правило, спортният ръст, особено на началния етап се осъществяваше в алпийски лагери - бази, където подготовката водеха опитни инструктори по алпинизъм. Те притежаваха достатъчно знания и навици да обучават. Процесът на това обучение се осъществяваше едновременно с ръста на разряда, т.е. получаваше се затваряне на клетките. Спомням си, че всеки, който пристигаше, например за втори разряд, преди да отиде в планината, преминаваше система от обучение. Учеше се да борави с въжето, учеха го на нещо ново. Сега, ако вземем нашия съвременен алпинизъм, това задължение по някакъв начин изчезна. Т.е. има разряди, но те не винаги се получават след обучение от опитни инструктори; понякога се дават благодарение на това, че си изкачил върхове.

Струва ми се, че в онова време, когато всичко беше ясно регламентирано в цялата тази система, много тясно се свързваха процесът на обучение с процеса на изкачване. Сега се получава някакво деление, наистина вървим повече по западния път на развитие. Получава се така, че като няма разряди, можеш направо да отидеш на всеки връх, дори по маршрут от 6-та категория на трудност /по руската категоризация, отговарящо на най-висока комплексна оценка за трудност, б.р./ и при това, ти абсолютно не си задължен да преминеш през всички степени на теоретичната подготовка. Т.е. всичко зависи от теб: ако искаш да се подготвиш, да получиш знания, ти трябва сам да четеш литература.

Точно така са нещата при нас, в Русия. Сега няма такава ясна система, както беше преди. Тогава, преди да тръгнеш по маршрут от висока категория, ти задължително трябваше да преминеш система от степени на теоретична подготовка, да изслушаш курс от лекции, някакви практически занятия, след това вече излизаш на сложни маршрути. Сега вече, в Русия нещата са поставени по малко по-различен начин, примерно като на Запад. Т.е. ти просто правиш някакъв лагер-сбор - хората се събират за един месец в планината и започват да се катерят. Получава се една откъсната от практиката теория, макар че, по принцип, това е добре. Но, от друга страна, са нужни основни знания, които да ти помогнат в някаква ситуация. Напоследък, нашият алпинизъм наистина върви по някакъв западен път, но мисля, че все още не е загубил своята индивидуалност.

Руската школа, така или иначе съществува и не може да се каже, че нашият алпинизъм е същият като този на Запад.

В основата си нашият алпинизъм е същият както и преди; само че се появиха нови течения, нови направления в алпинизма като например солови изкачвания.

П.Тотев: Как момчето от равнината, от града, който е в равнината можа да попадне във високите планини и силните отбори, които бяха в онова време и да си пробие път за участие не само у вас, но и в чужбина за много сериозни изкачвания?

В.Бабанов: От града, в който аз живеех – Омск, беше сложно да постигнеш нещо. По-лесно беше за хората от Красноярск, Ленинград, Свердловск /днешният Екатеринбург/: там, където съществуваха сериозни, сработени отбори и ако ти съвестно си тренирал, сериозно си се отнасял към алпинизма, твоят път вече беше определен: влизаш в много силен отбор и веднага правиш качествен скок както в изкачванията, така и в опита си.

В нашия град нямаше такова нещо и се налагаше да си проправям пътя сам, най-вече с ентусиазъм. Наистина градът ни е в равнината, но през 80-те години пътуванията до планините бяха много евтини. Билетът за самолета струваше стотинки; студент, със своята стипендия спокойно можеше да си купи самолетен билет до планините.

Сега това го няма. За да стигнеш до планината трябва да похарчиш колосални пари. По-рано всичко беше много лесно и проблемът с разстоянията при нас не съществуваше. Аз можех от Омск за един час да стигна до Минерални води в Кавказ, после една седмица да се катеря и да се върна обратно. Затова се смяташе, че 1000 километра не са разстояние.

Така тръгнах към големия алпинизъм: първо ІІ-ри разряд, след това І-ви. Както казах, беше трудно да се включиш в някой отбор и ние се опитахме да си направим свой отбор в Омск.

В края на 80-те години - може би 1988 или 1989 год., ние успяхме да сформираме отбор от млади момчета, примерно на моя възраст и започнахме да участваме в първенствата на Русия. Тогава още не можехме да участваме в шампионата на СССР: не ни стигаха спортна класа и майсторство, но в шампионата на Русия можехме да се изявим.

Първите 2-3 години нищо не се получаваше - нямахме призови места.

През 90-те години направихме много сериозно зимно изкачване на връх Ужба. С това заехме първо място в Шампионата на Русия, в зимния клас.

П.Тотев: Шампионатите, които се провеждат и през последните години, дори извън границите на ОНД, повлияха ли силно на нивото на съветския алпинизъм или това беше свързано, преди всичко, с възможността да бъдат осигурени средства за развитието на алпинизма.

В.Бабанов: Наистина, ако ти попаднеш в силен отбор и отборът кандидатствува за участие в шампионата на Русия и особено на шампионата на СССР, то този отбор е подкрепян от Спорт комитета, като се отделят средства за провеждането на спортните сборове и шампионати.

Това беше чудесно, защото ти не харчиш собствени средства, а просто всичко се поема от бюджета на Спорт комитета. Това, разбира се, беше плюс, но не само. То стимулираше и организаторите на сериозни сборове, а сериозни сборове означава сериозни изкачвания.

Шампионатите много влияеха на развитието на алпинизма.

Шампионатът е оценка за нивото на майсторство на алпинистите. Всъщност, не зная по какъв начин друг може да бъде оценен алпинистът и неговото постижение.

На Запад оценяват по сложността на преминатия маршрут, по времето за преминаване. При нас също, но има и класиране. На запад няма такива шампионати, но винаги се задава въпросът за колко време си изкачил маршрута и какъв е той. При нас има и класиране със заети места.

Ти си станал, да кажем, шампион на Русия и това по някакъв начин съставя мнението у другите за твоето ниво, или това е един от критериите за оценка на твоето майсторство.

П.Тотев: Не мислиш ли, че точно през годините, когато ти си навлязъл в големия алпинизъм, пък и преди това - в годините след войната, той се развиваше в прекалено спортен аспект. Може би, отначало е бил дори военизиран, но преди всичко винаги със спортна насоченост. Като че ли на втори план оставаха планините, общуването с природата и всичко останало.

У мен остана впечатлението от моите пътувания у вас - в лагерите и в планините, че на първи план бяха спортните постижения : да се изкачиш на върха. Кажи няколко думи, моля те.

В.Бабанов: Съгласен съм. Наистина у нас спортното винаги е било на първи план. Не зная, човек, може би с възрастта се променя, променя се и неговото отношение към планините. Подходът му става по-философски, но всичко останало ... Вземете, например, първото изкачване на Анапурна от французите, аз мисля, че при тях също, когато се изкачваха на Анапурна и знаеха, че това е много опасно, също се включваха такива лични амбиции, благодарение на които са се придвижвали напред. Не мисля, че по време на тези изкачвания, водеща е била само философията. Същото е и тук: конкуренцията и борбата винаги са съществували в планината. Колкото по-сложен е маршрутът, толкова повече човек се старае да се докаже пред себе си и пред останалите.

А разрядите са едно от средствата да се докажеш. Ето, “майстор на спорта съм, толкова съм добър ..”

Освен това, в началния етап, когато начинаещия попадаше в планината /естествено във времето, когато тази система беше много силна/, той имаше само спортен подход. Алпинизмът се приемаше като спорт. Едва сега се разглежда повече като философия. Аз помня себе си по това време : тогава го приемах като спорт, като постигане на някакви резултати, покриване на някакъв разряд.

След това идва философията, по-късно, когато станеш майстор на спорта, когато не ти се налага да затваряш клетките, когато си постигнал нещо.

Опитваш се да си намериш някакво друго измерение. Освен трудността започваш да търсиш вътрешния смисъл; защо ходиш в планината вече 10 или 15 години; отдал си почти половин живот на тези изкачвания и се опитваш да си дадеш отговор. Тогава, наистина се замисляш защо ходиш в планината, че не е само за да покриеш разрядите. А в началото, това като че ли не съществуваше, ние ходехме в планините през 80-те години, когато започвах, заради разрядите, целите ни бяха чисто спортни: т.е да се направят колкото се може повече изкачвания, колкото се може повече сложни изкачвания. Още веднъж повтарям - философията идва по-късно с възрастта и тогава, когато ти завършиш изкачването по тази стълбица, по тези нива, когато достигаш нивото на действително сложните изкачвания, когато си станал майстор на спорта, ти можеш спокойно да прецениш ситуацията – какво става наоколо. Дотогава мисля че действително вървиш, вървиш, и вървиш - не искам да кажа, че това е лошо, разбираш ли, - това е нашият път, пътят на нашия алпинизъм. Така се наричаше. Мисля, че и на Запад той се е развивал по подобен начин. Просто те малко по по-различен начин наричат нещата, но смисълът е почти същият.



П.Тотев: А ти как стигна до шампионата на СССР? Нали така? На Съветския съюз? И как намери място в най-силните отбори, с които ти премина по толкова трудни маршрути.

В.Бабанов: Както вече казах, че тъй като бях от Омск, за мен беше сложно, много по-сложно, да си пробивам път. Нямахме добре подготвен отбор, но наистина през 90-та година извършихме трудно изкачване и то се превърна в една сериозна заявка. Това беше изкачването на Ужба през зимата в състава на отбора от Омск. Своята заявка обаче, аз бях направил малко по-рано - буквално година преди това бях поканен на лагер-сбор за селекция на състава на хималайския отбор на Русия. Тогава се постави като цел да се премине нов маршрут на Чо Ою. И маршрутът след две години, наистина беше преминат. Пристигнах в Кавказ за подбор: селективни състезания по скално катерене, катерене с котки, с еспадрили; скоростно изкачване до Елбрус и в крайните резултати аз заех второ място. Аз самият дори не очаквах. От 40 кандидати, моето време за тичането от Приюта на Единадесетте до Седлото беше 1 час 01 мин. и победих по този маршрут. Благодарение на този маршрут и на краткия маршрут, на който заех второ място сборно като резултат аз останах втори. Т.е, тези селективни състезания, които ми позволиха да вляза в хималайския сборен отбор на Русия, като че ме извадиха от оня обикновен кръг, в който бяха например алпинистите от Омск. Аз веднага преминах на следващото стъпало. Значи, бяха ме забелязали.

П.Тотев: Значи при вас системата даваше възможност да бъдете комплексно подготвени, не само технически и физически.

В.Бабанов: Разбира се, тъй като у нас броят на желаещите да заминат в планините, в алпийски лагери беше много голям. Той винаги надвишаваше броя на местата в алпийските лагери. По този начин се осъществяваше ежегодно някакъв подбор: например от едното лято до другото. През този есенно-зимно-пролетен период се провеждаха няколко състезания: по катерене, по ски и други. Т.е. ти трябва непрекъснато да тренираш, за да попаднеш в петицата, или в десятката на достатъчно подготвените хора, които бяха достойни да получат място за посещение на лагерите. По този начин, това винаги те караше да поддържаш висока спортна форма. Това се правеше във всички градове, и в Омск също. Но в алпийските лагери ти можеш да попадаш в продължение на 10 години и въпреки това да не достигнеш до самия връх. Ти достигаш до кандидат- майстор на спорта: катериш се, пътуваш, но нищо повече. А за да станеш майстор на спорта, на нивото на шампионатите, бяха нужни самите шампионати, т.е нужни бяха отбори. Трябваше или да те поканят в отбор или сам да създадеш.

И при мен нещата съвпаднаха : в един промеждутък от време от една-две години, когато бях включен в сборния отбор на Русия /хималайския/, когато заех второ място в селективните състезания; в същата година ние участвахме в шампионата на Русия и заехме първо място. И веднага след това, следващата година ме извикаха за срочна военна служба, в спортния клуб на армията в гр.Алма Ата, където старши треньор беше Ерванд Тихонович Илинский. Всичко това, всички тези постижения ме изкачиха веднага на следващото ниво. И, естествено, веднага се промени кръгът ми на общуване; аз, наистина се срещнах с алпинизма на високо ниво. Видях отборите, които ако ги сравниш с нашите постижения тук и в Русия, тогава бяха на много високо ниво. Ако погледнем например онези изкачвания, които направи Патрик Беро: 22 изкачвания за половин година траверсирайки Алпите и сега се описват навсякъде като нещо изключително. Но, знаете ли, ние имахме, пък и сега имаме, технически клас на изкачванията. Та не помня през коя година беше този шампионат на СССР /може би 1989/, когато за 20 дни трябваше да изкачиш колкото се може повече върхове. Та нашите момчета за 20 дни правеха по 10-12 изкачвания, при това изкачвания с пределна сложност. Можете да си представите, че нивото беше изключително високо. Дори сега малко отбори, от тези, които са в Русия могат да повторят нещо подобно. През 80-те години, в края на 80-те, в началото на 90-те нашият съветски алпинизъм беше на гребена на вълната. Тогава, нали помните, беше направено изкачване по югозападната стена на Еверест, беше премината южната стена на Лходце. Не зная дали изобщо ще има някога отново такъв отбор в Русия; може би не?. Понеже критериите за селекция, които съществуваха тогава, те караха да се готвиш много сериозно. Сега, преди всичко, решаващи са парите, а тогава, за да влезеш в отбора, ти трябваше да се готвиш много сериозно и затова отборите разрешаваха глобални маршрути. Когато отборът се движеше по южната стена на Лходце, той се движеше с голям запас от издръжливост, също както, когато се изкачваха към Еверест - те имаха колосален запас от издръжливост. Какво още да кажа: по този начин, аз се измъкнах от своя кръг. Веднага станах член на отбора на Русия.

П.Тотев: Кога за първи път отиде на сложен височинен маршрут?

В.Бабанов: Височинно изкачване? Първото ми височинно изкачване направих през 1987 год. или 1988 година. Това беше връх Ленин. Естествено, тогава височината много ми хареса. Не бих казал, че просто съм роден за високото: както и другите ме заболя главата, стана ми лошо, защото аз познавам хора, които се чувстват добре на каквато и височина да отидат. Не, че височината ме плени, но просто много ми хареса, това е малко по-различната страна на алпинизма. А вече, когато бях в ЦСКА, при Илиински, ние започнахме да правим сложни височинни изкачвания. Тогава преминахме югозападната стена на връх Русия, /близо до връх Комунизъм/ направихме второ изкачване по маршрута на Илински, с височина 6888 м. И събирахме 7000-дници: направих две изкачвания на 7000-дници в скоростен стил от базов лагер до върха и обратно за 11-12 часа. Тъй като бях член на хималайския сборен отбор на Русия, ние също правехме скоростни изкачвания във високите планини в началото на 90-те години и аз вече имах зад гърба си 7 изкачвания на върхове над 7000 м.

П.Тотев: А защо не попадна по това време в хималайските експедиции, които си поставяха много високи цели?

В.Бабанов: Там е работата, че освен всички тестове, подбора се извършваше и с тест за съвместимост.

Всички сядат в един кръг и на всеки се раздава един лист, на който той вписва имената на тези, които би искал да види в състава на отбора. Естествено на първите места поставяш най-близките си приятели и след това останалите. И тъй като ние бяхме няколко души съвсем млади, а в по-голямата си част бяха все опитни алпинисти: те се познаваха помежду си; и в този смисъл ние се оказахме под чертата на кандидатите. И затова аз не отидох на изкачването на Чо Ою. Но, за мен това беше добър опит, преминах през цялата тази селекция, сборовете, огледах се, повъртях се в тази среда на нашия, руския, елитен алпинизъм. Видях кой как катери, кой какво умее. Това, разбира се, ми даде огромен опит, а освен това аз паралелно бях в сборния отбор на ЦСКА. Имах щастието да общувам с хора като Букреев, Хрисчатий, естествено някои неща научих от тях, дори с Валера Хрисчатий направихме някои изкачвания. Та това беше моят пробив към някакво друго ниво. През това време аз все по-рядко се прибирах в Омск, защото по голямата част от времето си прекарвах в планините – на лагери, в Алма-Ата, тъй като клубът на армията се намираше в Алма Ата. Т.е. аз вече се занимавах с професионален алпинизъм. Настъпи откъсване от нашия градски отбор, започнах да участвам вече в състава на сборния отбор на ЦСКА. Ние решавахме глобални задачи и помня, че участвахме в последния шампионат на СССР в техническия клас. Ние знаехме ,че това е със сигурност последният шампионат на СССР, и затова на всички много им се искаше да попаднат в призовата тройка. Е, ние нямахме това щастие, станахме пети, но самият факт, че взех участие , това, мисля, че беше през 1991 година, през лятото – ходихме на Аксу. След това вече продължихме да участваме със сборния отбор на ЦСКА на шампионатите на ОНД и Казахстан.

П.Тотев: Шампионатите се провеждаха, имаше система за оценка, а винаги в алпинизма има много важен въпрос в какъв стил е преминат маршрута. Ти как мислиш в тази система на шампионати до каква степен стилът, в който са преминати маршрутите /например 10 маршрута за 20 дни/ е имал тежест и, вие замисляхте ли се тогава над такива проблеми?

В.Бабанов: При нас като, че ли нямаше такъв критерий - стил. На шампионата, на който трябваше за 20 дни да се направят колкото се може повече изкачвания: това беше скоростен стил, но никой никога не е поставял някакви ограничения. Изобщо нямаше никакви такива понятия като стил капсула, или алпийски стил. Ние се стараехме да се движим колкото се може по-бързо. Много сложните изкачвания изискваха по-продължителна подготовка и издръжливост, по онова време ние не използвахме платформи. Ако хората нощуваха, например, когато за първи път преминавахме южната стена на връх Комунизъм, хората нощуваха в подвижно състояние по две три седмици. Те се катереха, но това не беше стил капсула, а те всяка нощ сменяха мястото за нощувка на стената. Бих го нарекъл алпийски стил, защото стил капсула предвижда организирането на хубав бивак и, увисване на колкото се може по-високо. Там нямаше такова нещо, всичките изкачвания бяха по днешните критерии, в добър стил, но пак повтарям, ние никога не сме имали някаква оценка за стила на изкачване. Затова има разлика между нашия и западния алпинизъм, ние никога не сме се замисляли, даже не, че не сме се замисляли, дали е бил забит спит за организация на осигуровката. Или ако почувстваш, че не можеш да минеш пасажа, то просто забиваш спит, закачаш стълбичка и продължаваш по-нататък. Тук /на Запад/ критериите са малко по-различни: по-високо се оценява преминаването със свободно катерене.

П.Тотев: Тук, на Запад, също преминаха пред такъв етап на развитие – технологичен алпинизъм. Именно крайностите в него доведоха хората до мисълта, че, може би, не бива в планините да се преминава със всякакви средства. Доколко при вас по отношение на това имаше хора, които в онези години да са се опитвали да привлекат вниманието на обществеността към тези въпроси;

В.Бабанов: Така изведнъж дори не мога да си спомня. Но като правило, при най-сложните изкачвания, все пак, се използваха спитове и дори помня, че в рамките на шампионата, колкото повече спитове си забил, толкова по-сложен се смяташе маршрута; и дори за маршрут, който сега се преминава за един ден, в края на 60те – началото на 70-те години хората изгубваха по две седмици. За да спечелиш шампионата, ти трябваше да се катериш колкото се може повече и по-дълго. Това сега е абсурд. Например преминаването по северната стена на Джигит, маршрутът на Слесов, ние го преминахме тогава за два дни с един бивак. А когато е било премиерното изкачване - четох отчета, те са го катерили две седмици, 14 или 15 дни. И това се е смятало за хит, за най-високо постижение: толкова сложна стена, хората са прекарали там две седмици. И те наистина са живяли там като у дома си: те са се катерили, прекарвали са по едно въже дневно нагоре, те са можели да забият стотици спитове. Когато съдиите са го разглеждали в отчетите на шампионата, когато са се правили изводите, те са гледали и са казвали: – “охо, хората са се катерили 20 дни, охо, забити са сто спита, това, наистина е сложно изкачване!”. В онези години критериите за оценка са били съвсем различни от сегашните. Т.е. сега е обратното, колкото по-малко спитове си използвал, колкото по-малко дни си загубил, толкова е по-добре и по-престижно. Но в същото време, искам да се върна пак в онези години, края на 50-те, началото на 60-те. При нас имаше един известен катерач Лев Мишляев, който като че ли изпревари своето време; изпревари го примерно с 20-25 години. Той наистина е бил човек, който е подхождал към алпинизма така, както сега се подхожда: чисто, колкото се може по-бързо. Още през 60-61 година маршрути, които другите са преминавали за две седмици, или седмица, те са преминавали за един два дни. Естествено, че такива хора имаше съвсем малко. Наистина имаше отбор на Мишляев и в него участваха 5-6 души, но болшинството поддържаше съвсем друго мнение. Мишляев наистина е смятал, че подготовката на алпиниста трябва да е изключително висока, той е забранявал абсолютно пушенето в отбора, не им е давал да пият нито грам водка .... А другите, които са се отнасяли по друг начин, естествено не са могли да катерят така, както е катерел той. Това е пораждало завист и на шампионатите винаги са ги оплювали, не са ги обичали, защото това, което те са постигали, никой друг не е можел да достигне. А те наистина са правели тези изключителни изкачвания за един два дни. Изкачвания, за които другите отбори са загубвали по цяла седмица, по две седмици. За съжаление, не зная как би продължило това занапред, ако Мишляев не беше загинал през 1962 или 63 на Четин. Целият отбор пада от стената. След едно изключително бързо изкачване достигат под върха на северната стена на Четин, където се откъсва снежна козирка и ги помита. Тъй като са били много - 10 души - четирима остават живи, а шестимата падат и се разбиват в скалите. Мишляев също е загинал тогава. Затова казвам, че той изпреварваше своето време. Ако Мишляев не беше загинал тогава, може би, нашият алпинизъм още в онези години щеше да тръгне по малко по-различен път на развитие. Но тогава, това наистина е било нещо ново. Във времето на спокойния алпинизъм, с многото дни, спитовете, е съществувала една друга вълна - на скоростен алпинизъм, в свободен стил, и сериозният подход. Но, за съжаление, в оня момент, в онези години, побеждава другият алпинизъм.

П.Тотев: Съветският и руският алпинизъм са се развивали в отборен стил. Най-добрите постижения от онова време, са резултат на много силни отбори, които са били подготвени и са ги извършвали. След като произлизаш от тези среди, ти как се оказа соло в планината, да решаваш нещата самостоятелно. При условие, че и ти си бил в този отборен стил при изкачванията и той е бил много добре развит.

В.Бабанов: Когато стигнах до нивото на сборния отбор на ЦСКА, на Русия, ние започнахме да решаваме в отбора глобалните задачи за изкачването на много сложни стени, на голяма височина, технически сложни стени. Ние преминахме в свръзка от двама такава трудна стена като връх Аксу, това беше върха на нивото на нашия руски алпинизъм и просто, в един момент, ти разбираш, че отборът може да премине всичко. И започваш да се замисляш: каква е следващата крачка. А следващата крачка е намаляването на броя на участниците в отбора и увеличаването на височината и дължината на стените. Тръгваш по естествения път на развитие, към усъвършенстване. Пак повтарям, идеалната свръзка от двама и преминаването на сложна стена, да кажем такава глобална задача като преминаване на южната стена на Комунизъм в свръзка от двама. Представяш ли си!? Когато започваш да мислиш вече с такива измерения, на теб ти се променя представата и в големия отбор ти става безинтересно. В тази композиция, съставена от 5-7 души, ти разбираш, че например има 2-3 или дори само 1-2 катерачи, а останалите 4-5 души са като обоз след тях по парапетите. Получава се, че 1-2 работят, а останалите висят по парапетите; естествено някой приготвя храната но... Като цяло, се получава, че това е обоз, т.е ненужно количество от хора. И в един момент ние разбрахме, че това, наистина, не е нужно. Това беше в началото на 90-те години и тогава започнахме да пропагандираме изкачванията, сложните изкачвания по двама.

П.Тотев: Как постигнахте това, в системата, която и досега съществува, да не сте четирима, както е минимумът по вашите правила, а именно двама?

В.Бабанов: Въпросът е в това, че времето, все едно върви напред и всичко се развива. Тогава започнаха да се появяват отделни хора от нашия тип. Така, или иначе, имахме претенции към Спорт комитета защо трябва да ходим по четирима. Моят приятел Паша Шабалин, който беше по-близо до Спорт комитета, все им казваше, че трябва да се катери в свръзки от двама. Трябва да се оформят двойки и всички наши, а и аз от Омск ги натисках. Паша ги натискаше в Москва и накрая постигнахме това, че в шампионатите на Русия, /шампионат на СССР вече нямаше/ признаха изкачванията в свръзки от двама. Този етап се превърна в следващо стъпало в развитието. А след това, когато започнахме да излизаме по двойки, да правим сложни изкачвания по двойки, вече изглеждаше, че няма какво повече да се постигне. Но тук всичко зависи от теб самия, от твоята вътрешна философия, характера ти, вътрешния ти свят. В един момент започваш да разбираш, че има нещо по-голямо от изкачванията по двама, че има нещо повече от постигането на разряди, че има друг алпинизъм, друга философия и ти достигаш до там да се опиташ да направиш някакво изкачване самостоятелно.

П.Тотев: За да го разбереш, беше необходимо да отидеш на Запад, в Алпите, или още преди това ти достигна до този извод там, у вас, преди да излезеш зад граница, в големите планини?

В.Бабанов: Не, разбира се. Аз попаднах в Алпите за първи път през 1995 година. За осъществяването на солово изкачване аз започнах да мисля още от 1992 година, може би дори още през 1991 година. Тогава помня, че прочетох хубавата книга на Крис Бонингтън за първото изкачване на западния ръб на Пти Дрю от Валтер Бонати. Разбира се, това като че ли откри за мен малко по-друг алпинизъм. Нещо ме жегна. Много пъти препрочитах тази голяма статия, по-точно то е разказ за първото изкачване. Та, много пъти го препрочетох, и всеки път, когато препрочитах този разказ, аз откривах за себе си другото измерение на алпинизма. Аз се възхищавах от Бонати, бях поразен. Оттогава, когато наистина много, много пъти прочетох този разказ; след това се появи и преведена книгата “Кристалният хоризонт” на Меснер. В началото на 90-те години започна да се появява някаква литература. До този момент практически нямаше нищо. Ние смятахме, че целият алпинизъм се развива точно така, както у нас, в Русия. Никога не сме предполагали, че има съвсем друг път на развитие. А тогава, в началото на 90-те години започна отварянето ни към света и ние разбрахме, че съществува соловият алпинизъм. Помня, в началото на 90-те години се запознахме в нашите планини с испанци. Те ни казаха че това, което ние катерим по двойки, на Запад има хора, които катерят соло. Ставаше въпрос за сложните изкачвания. Тези думи ни накараха да се замислим за алпинизма и затова, че съществува и друг вид алпинизъм. И точно през 1992 год. когато прочетох за Валтер Бонати, “Кристалният хоризонт”, за Меснер, започнах все повече и повече да се замислям. Да опитам, да изпробвам себе си, да премина маршрут сам. За мен, това беше нещо непознато. Но, на първо място, неизвестността винаги привлича. Започнах да тренирам, да отработвам техниката - това е много важно на началния етап: как да използваш въжето, при соловите изкачвания е съвсем различно. И през 1993 година, когато отидох на нашия сбор, , в Аларча /това е в Тян Шан, района на свободна Корея/, аз вече бях морално готов да направя своето самостоятелно изкачване. И за разлика от всички момчета, които бяха заедно с мен - те катереха в свръзки, а аз си поставих задачата да направя солово изкачване. Исках да разбера какво е това, дали ще ми хареса или няма да ми хареса; да си отговоря на въпроса, който си бях поставил сам. Отначало изкачих връх Байчичики - маршрут от 5-та категория на сложност, по леден кулоар, 400 метра. След това, буквално след няколко дни, аз атакувах северната стена на Свободна Корея, маршрут Барбер, това е маршрут от 5-та Б категория на сложност /руска категоризация/, който след Барбер никой не беше повтарял. Това изкачване пълно с приключения и драматизъм, завърши нормално, аз останах жив. Но когато се спусках, в мен всичко се преобърна: целият този алпинизъм, с който бях се занимавал преди това. Усетих че преминавам някакъв предел. Видях другия алпинизъм, открих за себе си друго измерение на алпинизма - соловите изкачвания. Аз се замислих и прехвърлих целия път, който бях изминал до този момент. Но без този дълъг път /повече от 10 години/, естествено, не бих достигнал до соловите изкачвания. И когато се спуснах долу, след това изкачване, което ми отне повече от 24 часа, аз много се промених.

П.Тотев: Въпреки че започна солови изкачвания, ти продължи да се катериш и в свръзка, ходеше и на експедиции, макар и малко, това не ти ли пречеше? Как се чувстваше в тези случаи?

В.Бабанов: След 1993 година, когато направих първото си солово изкачване, още същата година ние участвахме в шампионатите на Русия, но вече в свръзка от двама. Ние преминахме много сложни изкачвания и, така да кажем, тогава аз реших да приключа със отборния алпинизъм. Реших, че с отбор вече няма да ходя никъде, поне през близките няколко години. Наистина през 1994 година, когато се върнахме в планините, върнахме се в почти същия състав: Паша Шабалин, Саня Ручкин. Но при това, въпреки, че всички живеем заедно, аз си поставям свои задачи, поставям си задачата за солови изкачвания. Т.е ние живеем в един лагер, но те решават проблемите като отбор, а аз решавам алпийските проблеми самостоятелно. Тогава, през 1994 година аз направих солова премиера по сложния маршрут на Адмиралтеец. Това е маршрут на Башкиров /стена съизмерима с Ел Капитен/, сложен, който ми отне 7 дни. Това изкачване направи много силен обрат в главата ми и продължи да го прави. В същата година аз направих нов вариант на Слесов, наистина не стигнах до върха, но направих свой нов вариант на стената. След това направих няколко изкачвания в Тян Шан и 1994 година завърших примерно с 5-6 силни солови изкачвания. И от тази година аз разбрах, че през близките години ще катеря именно соло: бях намерил нещо друго, което ми е близко; близко на вътрешния ми свят, а именно соловия алпинизъм.

П.Тотев: От коя година започна да пътуваш в Алпите. Защото развитието на руския, съветския алпинизъм се осъществяваше малко изолирано от световния алпинизъм. Когато виждаме всичко, което правят вашите алпинисти след отварянето на границите, става ясно, че постиженията, които имате вие съвсем не са по-слаби от най-добрите световни постижения. Кога за първи път ти имаше възможността да преминеш маршрути, преминати от други и нови маршрути, и да сравниш това, което умееш да правиш ти с това, което вече беше направено тук?

В.Бабанов: Първата ми визита в Алпите беше през 1995 година, в Шамони. Аз около две години мечтаех за това пътуване, т.е аз се замислях и след това от времето, когато бях започнал соловите изкачвания, от 1993-1994 година, аз знаех, че тези изкачвания съществуват много активно именно в западния алпинизъм. И затова много ми се искаше да стигна не точно в родината им, но там, където това се смяташе за нормален алпинизъм. Работата е там, че у нас до началото на 90-те години соловите изкачвания бяха забранени, и не само, това дори се преследваше. Ако се разбере, че ти катериш соло, просто те изваждат от алпинизма; отнемат ти всички разряди и звания. И после не можеш да влезеш в нито един отбор. И затова, когато през 1994 година започнах да правя сериозните солови изкачвания, аз сериозно се замислих да стигна до Европа. Именно във Франция, защото много бях чел за Шамони, за френския алпинизъм за соловите изкачвания, за Бонати и в това време имаше вече достатъчно литература, от която можехме да разберем какво става по света. И през 1995 година, аз имах в Русия някакъв бизнес, занимавах се с доставка на хранителни стоки от Москва за Омск, и имах някакви налични пари, които ми позволиха да дойда в Шамони. Това беше през февруари, дойдох за всичко за един месец. Времето беше лошо в Шамони. На идване бях си поставил за цел, да премина Американската диретисима на Пти Дрю през зимата. Не успях, което беше и съвсем понятно. Тогава аз нищо не познавах тук. Но съдбата ме срещна с интересен човек, който ми помогна Жан-Клод Мармие. Той видя в очите ми огън, желание, страст и ми даде много съвети, започна много да ми помага. Запозна ме със Симон Луджер, собственика на фирма Симонд - Шамони. През тази година не направих нищо значително. Преминах два маршрута: Линсол на Гран Жорас солово и Модиканори на Монблан дьо те Такюл. Може би съвсем малко, но бях се проявил тук. След това когато се готвех да си тръгвам, след един месец, Жан Клод ми каза, че ако искам да се занимавам с професионален алпинизъм: със спонсори и така нататък, трябва да се върна в Шамони отново. И дори не веднъж, а много пъти, за да премина солово сложни маршрути, тъй като той разбра, че аз искам да се занимавам със солов алпинизъм в Алпите. Защото може у нас Русия да има и по-сложни маршрути, но те не са познати на никого. Когато казваш, преминах по стената на Бакхана, това нищо не им говори, но когато кажеш, че си преминал солово маршрут на Гран Жорас, всички хора ще знаят за това, върхът е известен. Затова Жан Клод ми каза, че трябва да дойда тук и да премина солово редица сериозни маршрути, за да се изявя. И така, в началото на юли, аз се върнах отново в Шамони, за два и половина месеца, преминах маршрут на Гран Капюсен, започнах го “Директ де Капюсен” и го завърших по маршрута на Бонати. След това направих премиера по Американската диретисима на Пти Дрю и сезона завърших с изкачване на Гран пилие д’Англ, маршрут на Бонати и на , забравих името му, маршрут от комбинация на два маршрута : отдолу е на Бонати, завършва с маршрут на друг алпинист. С тези три изкачвания аз сериозно се заявих в средите. Жан Клод Mармие предложи кандидатурата ми за включване в GHM (groupe haute montaigne). От 1995-96 година аз влязох в този престижен клуб /GHM/ и по този начин станах шестият човек от Русия, от бившия СССР, който попада там. Както казват у нас, няма нищо по-постоянно от временното. Аз си мислех, както и да е, ще отида още веднъж до Франция и повече няма да ходя. А стана така, че в продължение вече на 7 години, всяка година зимата и лятото прекарвам във Франция, ходя в планините, правя солови изкачвания и в последно време започнах да осъществявам изкачвания с партньор, в свръзка с някого.

П.Тотев: Както вече говорихме, по-рано беше лесно да се пътува у вас, не беше скъпо, животът в лагерите – също. Как се справи със сложните финансови проблеми при пътуванията, които продължават по няколко месеца и ти си зает само с алпинизъм и продължителното ти откъсване от дома и мястото, където живееш?

В.Бабанов: Както вече ти казах, моето първо пътуване, и въобще първите две, три години всичко си плащах сам. Имах си малък бизнес и от него отделях средства, за да дойда тук да си купя добра екипировка. А от есента на 1995 година, когато направих онези изкачвания на Американската диретисима, в Шамони се провеждаше изложение на спортна екипировка. Аз го посетих за да търся спонсори. В началото започнаха да ме подпомагат само с екипировка, не с пари. Година по-късно започнаха да ми помагат от Петцл и Симонд. Разбира се, първите сечива си ги купих с мои пари.

ІІ касета

П.Тотев: Да поговорим за спонсорите. Отначало ти си намери спонсори за екипировката. Кога за първи път успя напълно да обезпечиш свой проект финансово, чрез спонсори?

В.Бабанов: Първият проект, който успях да обезпеча финансово беше Кантега, даже не, а моето пътуване до Аляска. Всъщност, не намерих чак толкова много пари, 2-3 хиляди долара. Можех да ги намеря спокойно, благодарение на договорите, които и в момента имам на Запад. Сега работя със Симонд, фирма БЕАЛ и, дори, имам двама, трима спонсори от Русия – фирма БАСК и, може би в скоро време СПОРТМАСТЕР. До скоро имах хубав договор с фирма PETZL, но през тази година той беше прекратен. Няма да има продължение. Всичките тези фирми ми помагаха, макар че в началото аз пътувах за своя сметка. И настъпи периодът, в който спрях да се занимавам с бизнес, а работата ми със спонсорите още не беше на ниво, все още нямах пари и тогава ми помогна Миша Ярин. Ти го познаваш, той беше меценат. В продължение на една година той подкрепи моето пътуване до Йосемети, където катерих на Ел Капитан солово. Тогава ме подкрепи и за моето зимно пътуване до Шамони. Това беше много хубаво от негова страна. Разбира се, че без парите, които той ми даде – няколко хиляди долара, не зная дали щях да се удържа на вълната. Защото като няма пари, това означава, че никъде не мога да отида, значи, че не мога да се изявя. Знаеш, че в алпинизма колкото е по-високо нивото, толкова по-бързо се движи влакът. Ако за година, две изпаднеш от вагона, след това ти е трудно да се върнеш отново в него. Така е във всеки спорт, във всяка дейност. Ако прекратиш да се занимаваш, да се изявяваш, то влакът заминава веднага. Затова през 1996 год., когато Миша Ярин ми помогна, аз, наистина вече нямах мои пари. Когато, през 1997 година, той спря да ми помага, вече започнах да работя по договори. Постепенно започнах да се справям сам.

П.Тотев: Да стигнем до основната тема “Златният ледокоп”. Първият път, когато беше номиниран, ти вече знаеше ли за този Златен ледокоп? Кога за първи път разбра за съществуването на тази награда, която се дава в алпинизма за изкачвания през годината?

В.Бабанов: За първи път чух за тази награда през 1997 година, когато моят приятел Томаш Хумар, заедно с Иван Вольф преминаха по нов маршрут североизточната стена на Амадаблан. Той получи за това изкачване наградата. Тогава разбрах за тази премия. Нещо подобно на Оскара в света на киното, но аз не се замислих сериозно за това мога ли да бъда номиниран самият аз, защото разбирах, че трябва да имаш някакво изкачване Хималайски мащаб. А аз нямах в списъка си такива изкачвания. Тогава, обаче, през 1997 година имах щастието да бъда поканен в Хималайска експедиция. Това беше първата руска експедиция, която се опита да изкачи Лходце Среден. Проблемът, който през тази година /2002/ беше разрешен от нашия отбор. Но за разлика от тази година ние си поставихме задачата за цялостно преминаване на траверса Лходце – Лходце Шар. Стигнахме до средата на Лходце Среден, и както знаете, по-нататък не се получи. Направихме изкачване на Лходце Главен. Така или иначе, аз, все пак усетих хималайския въздух, т.е. видях другия алпинизъм, истинския височинен алпинизъм, почувствах магията на хималайските върхове. И, когато през следващата 1998 година, ме поканиха в следващата експедиция, пак с опит за изкачване на Лходце Среден, без да мисля дълго, се съгласих. Разбирах, че ми е нужен още хималайски опит. Тогава той не ми достигаше и аз с удоволствие тръгнах. През 1998 година Златен ледокоп получи руският отбор за преминаването на западната стена на Макалу. Момчетата дойдоха тук, в Шамони, тъй като Златният ледокоп се връчваше в Шамони, и аз с очите си видях целия този процес.

Макар, че не бях номиниран, присъствах на този празник и видях колко е вълнуващо и престижно.

Това е оценка за извършената работа, оценка за високото ниво и аз почувствах, че ако правя сериозни изкачвания, може би и аз ще получа нещо подобно. Макар, че не е главното, да получиш такава висока награда, това е престижно.

И през следващата година награждаването се проведе в Шамони. Аз присъствах на връчването на Златния ледокоп през 1999 година. Тогава от Русия имаше две номинирани изкачвания: изкачването от руския отбор на Чангабанг и другата номинация беше за отбора, който премина по нов маршрут на Багирати. Та, аз присъствах на това награждаване. Тогава наградата получи свръзка от Нова Зеландия за изкачването на Талай Сагар по северната стена.

През следващата, 2000 година, аз успях да събера малко пари и да организирам своя експедиция. Това все още не беше хималайска експедиция, а беше експедиция до Аляска. Бях чувал много за Аляска. Жан Клод Мармие много беше ми разказвал за нея. В къщи имах много снимки. Аз по начало обичам техническия алпинизъм. В Аляска, където отидох, в района на ледника Горш, Рут Горш, има огромни стени по повече от 1 км. Това също беше моя мечта да стигна до там. И ето, през 1999 год. аз успях да събера пари и да направя експедиция до там през май и юни.

След като се върнах, преминах североизточната стена на връх Барил, като това беше солово изкачване по нов маршрут, който нарекох Forever moor, което в превод означава “Винаги повече”. След това се върнах във Франция, където прекарах цялото лято, преминах по нов маршрут северната стена на Гран Жорас, маршрут, който беше много логичен и който аз нарекох Елдорадо. 12 дни бях соло на стената, съвсем сам. Този маршрут попадна сред номинациите за Златен ледокоп. По такъв начин, през 1999 година аз за първи път бях номиниран за Златен ледокоп. Естествено, тогава аз, дори, и не мечтаех за Златния ледокоп, разбирах, че имаше много по-сериозни изкачвания, например, едно такова сложно изкачване като на Томаш Хумар по стената на Дхаулагири. Но самият факт, че бях номиниран вече беше страхотен. Т.е. това беше онази черта, до която бях достигнал и съвсем ясно разбирах, че моето ниво вече е сравнимо с нивото, което се изискваше за номинация за Златния ледокоп.

През същата година го получиха Лионел Доде и Себастиан Фоасак за преминаването на Баркет Нидъл в Аляска по нов маршрут. Решението на Журито и досега предизвиква известно недоумение у мнозина. Но за това няма да говорим.

П.Тотев: Не, за това мисля, че трябва да се каже. Има критерии за оценка на проектите, които са осъществени през годината и по които Журито определя този или тези, които ще станат притежатели на Златния ледокоп.

Това, разбира се, е субективно. Но не мислиш ли, че най-важното на тази идея - връчването Златния ледокоп, е да се номинират най-добрите изкачвания за изминалата година. Самият Златен ледокоп е отличие, връчвано за изкачвания, които е трудно да бъдат сравнявани помежду си.

В.Бабанов: Съгласен съм. Златният ледокоп е измислен от Жан Клод Мармие през 1991 година и, забравих името на втория човек. Той тогава е бил редактор или главен редактор на Montagne magasine и основният критерий, доколкото аз разбирам, е предизвикателството, като в това понятие е включено много – рискът, комплексна трудност, новото, всичко.

Сега, това е само мое мнение, през последните две - три години, през които се присъжда, не искам да кажа нищо, да, наистина това са били сериозни изкачвания, но по съвременните критерии, това са обикновени сложни изкачвания. Но по този критерий, по който се организира Златния ледокоп, по който по начало е бил замислен, мисля, че тази година беше малко изкривен, стана по-различен. Като, че ли повече се търсеше романтиката от туристическия поход, около месец да вървиш по неведоми, труднодостъпни, по-отдалечени райони. Изкачването само по себе си като че ли не беше вземано под внимание. Та, през последните 2-3 години подходът е малко по-различен, не бих казал, че това е лошо, но самият Златен ледокоп трябваше да се дава за предизвикателство.

П.Тотев: Във връзка с това, когато те номинираха за преминаването на стената на Кантега, ние, които бяхте в Аржантиер ла Бесе мислехме, че ще го дадат именно на теб. И изведнъж го дадоха за, разбира се, много добър нов вариант на маршрут , но така или иначе решението да го дадат на друг за всички беше неочаквано. Точно през тази година твоето изкачване много се отличаваше от всички останали. А през тази година конкуренцията беше много голяма, поне аз така смятам.

В.Бабанов: Да, мисля, че през тази година конкуренцията беше много голяма и на журито се наложи да провежда, доколкото зная, многочасова дискусия, за да бъде избрано наистина достойно изкачване. Защото повечето, поне повече от половината бяха достойни за Златния ледокоп. Освен това беше много трудно да се определи границата между различните изкачвания. У нас в Русия имаше различни класове за скални изкачвания, за височинни, за височинно-технически.

Тук е същото и мисля, че трябва да има класове например за солово изкачване, за височинен алпинизъм, за да могат да бъдат сравнявани.

Трудно е да се сравни изкачване на Лходце централен с моето, или с изкачване на Маккинли. Това са различни стилове, различни височини, затова мисля, че за Журито беше много сложно да избере кандидата. Със същата лекота Златният ледокоп можеше да се окаже у Марко Презли за изкачването по нов маршрут на Маккинли. Затова да се определи линията, а тя е много тънка, е много субективно.

Според мен Златния ледокоп трябва да се дава именно за challenge, за предизвикателството, в това, което направих аз също имаше предизвикателство, в моя си вариант, крачка към неизвестното. В това изкачване, което Хумар направи, аз нямах съмнения, че той ще получи Златния ледокоп. Неговото изкачване беше предизвикателство към всичко, толкова силно, че ...

Беше ми обидно, че не му дадоха Златния ледокоп, като се обосноваха с това, че той е рискувал прекалено много, че не искат алпинизмът да се развива в такава посока и че ако дадат Златния ледокоп на Томаш Хумар, това ще послужи за пример на младите и те ще започнат да осъществяват такива ужасяващи солови изкачвания. Мисля, че това не би се случило. Всеки здравомислещ човек, все пак, чувства своята граница, мисля, че ако бяха дали на Томаш Златния ледокоп, едва ли на следващата година младите щяха да се втурнат в Хималаите за да изкачват южната стена на Анапурна. Не, нивото е съвсем друго. Това е алпинизъм, с който се занимават единици в целия свят и не бива да се казва, че всички ще започнат да им подражават. Мисля, че за 2000 година Златния ледокоп трябваше да получи Томаш. Затова е много жалко за несправедливото решение на съдиите, за изкривяването на самата идея “Златен ледокоп”.



П.Тотев: През тази година /2002г./ също възникна, преди всичко, вътрешен проблем. Сред номинираните бяха двама руски алпинисти – за изкачването на Лходце Централен и твоето изкачване на Меру пик, солово. И пак се срещнаха два различни стила на изкачвания – експедицията до последния непокорен осемхилядник, но с използване на експедиционен стил, с кислород, фиксирани въжета и соловото изкачване на сложен технически и висок връх, но не с такава височина като осемхилядник. Бях на всичките беседи и разговори, когато всички показваха изкачванията си в Аржантиер ла Бесе, бях малко учуден, че може по принцип обсъждането и сравняването на двете изкачвания да доведе до някакво напрежение между участниците в едното и другото. Но това се случи.

Какво мислиш, връчването на Златния ледокоп именно на теб, ще помогне ли на руския алпинизъм? Кажи, моля те няколко думи за ситуацията преди и по време на връчването на Златния ледокоп.

В.Бабанов: Интересното е, че някъде около 2-3 седмици преди връчването на Златния ледокоп в нашия електронен сайт risk.ru, в руската версия, се появи анкета към всички, кой ще получи Златния ледокоп. Бяха представени всички номинирани, /те вече бяха известни/ и всеки, който влиза в risk.ru можеше да гласува. Съотношението беше 1:2; т.е петдесет и няколко гласа за изкачването на Лходце Централен и 26 или 29 гласа за моето изкачване, всички останали се губеха някъде. Затова, естествено, когато момчетата тръгнаха насам: Витя Козлов, който беше финансов ръководител на тази експедиция и беше намерил голяма сума, за да я организира и Сергей Тимофеев, който беше ръководител на спортния състав те се основаваха на това гласуване в Русия и се надяваха да спечелят. При това, те нямаха никаква вина, просто нямаха представа за западното мнение. Витя Козлов, според мен, не е бил в Шамони, Сергей никога не е присъствал на тези спорове за Златния ледокоп. Т.е те имаха някаква едностранчива представа. И тръгнаха мислейки, както и всички в Русия мислеха, че трябва именно на тях да дадат ледокопа. И затова идвайки тук смятаха, че идват да вземат Златния ледокоп.

Докато седяхме, помниш ли Витя каза, че няма да му е толкова обидно ако го дадат - там на французите, на англичаните или на някой друг, но ако го дадат на Бабанов, това ще бъде безсмислено, абсурдно. Това е като шок, шок за руския алпинизъм. Разбираш ли, защото така или иначе в нашият Спорт комитет по-голямата част от хората са от по-старото от моето поколение, на по 50 години, т.е. те са хора от друго тесто. В тяхното мнение и представата им за алпинизма доминират старите представи; а новото приемат много трудно. Затова, за тях, организаторите на голямата хималайска експедиция, фиксираните въжета, използването на кислород - всичко това е съвсем нормално. И те страшно трудно приемат новото в големите планини, алпийския стил, скоростта, липсата на кислород. Това не достига до всекиго.

Затова алпинизмът с който аз се занимавам е в противовес на руския алпинизъм: това са солови изкачвания, понякога без въже, без кислород и, разбира се това не е приветствано от много хора. Те се отнасят доста скептично към това, което правя и –говорят: “ катери си се там нещо, прави си там нещо”.... Затова, когато хората пътуваха насам, естествено, те се основаваха на нашето мнение, на мнението на болшинството в Русия. Мислеха си, че ще получат този Златен ледокоп.

Когато после се видяхме с Витя, аз му казах “ не се отнасяйте към ледокопа толкова сериозно”, защото чувствах /пък, и като поговорихме с приятели, стигнахме до мнението/, че едва ли отборът, който премина Лходце Централен ще получи наградата. Моето мнение повече клонеше към това, че Златния ледокоп ще получи Бубу, защото действително неговият маршрут беше 8А категория на трудност, нов, изцяло на свободно катерене.

Докато това, което преминаха нашите, беше с използуване на много хималайска тактика: използваха шерпи, кислород и въжета. И аз разбирах, че факта, че за тях бяха гласували в нашия руския сайт, нищо не означаваше за западняците. Те дори не знаеха за това гласуване. Те имат свое мнение.

А, тъй като аз дълго живея тук, зная мнението на западната публика. Знаех, че мнението им ще бъде съвсем друго. Нашите дойдоха, бяха се настроили, понеже от Русия са ги изпращали като герои – вървете, върнете се със Златния ледокоп... И разбира се, решението на журито да даде на мен Златния ледокоп, предизвика у мнозина шок. Разбираш ли, според мен много хора се замислиха. Замислиха се вътрешно, може би без да го покажат външно, но вътре в себе си се замислиха. За това, че техните представи за алпинизма, се различава силно от представите на западния алпинизъм. Защо Златен ледокоп дават не на огромния отбор от 20 души, с бюджет от 300 000 долара, а на един човек с нискобюджетна експедиция, в малка планина. Да, катерил се е сам, но това не са 8000м, а само 6000м. Представяте ли си някакво незначително изпълнение... А тук такова събитие, от общодържавен мащаб, нанесена е нова планина на картата.

А дават ледокопа за съвсем друго постижение. Но сега много хора ще се замислят за това, как се развива нашият алпинизъм. Правилно ли е направлението, в което се движим.

Сега, у нас, в началото на април, ще има Фестивал на филмите. Там се връчва наша премия за най-добро изкачване – Златен еделвайс, с номинация като на Златния ледокоп, но руска. И сега ми е интересно на кого ще връчат този Златен еделвайс. Те винаги се оглеждат по отношение на Златния ледокоп. Гледат, вслушват се в мненията около Златния ледокоп. И сега, разбираш ли уж нов връх, нов осемхилядник, общодържавен мащаб, а не получи нищо. Това изкачване остана без признание, т.е не без признание, но не се разчу. И сега ми е интересно какво ще стане в началото на април.

П.Тотев: Не е вярно, че не е признато. Самото изкачване, експедицията и това, което вашите момчета направиха на Лходце Централен беше прието много добре от публиката. Дори в Журито има 4 души, които са били на Еверест. Имат богат хималайски опит. Даже председателя Бонингтън, който каза по няколко думи за всички номинирани изкачвания, много сериозно подчерта успешното изкачване на Лходце Централен.

Той засегна въпросите за стила, за използването на кислород, въжета и т.н. Но така или иначе, всички се отнесоха с голямо уважение към момчетата. Това не е случайно и е чудесно, че бяха номинирани. Разбира се, и тук има остатъци от алпинизма на 50-те и 60-те години, когато французите бяха на Анапурна, или италианците, които отидоха на К2, за които това стана национален въпрос, гордост. Или, пък, немците на Нанга Парбат, които се устремиха напред с цената на страшни жертви. Как мислиш, има ли още непокорени осемхилядници? Може би с това ще приключи националният алпинизъм и националистичният също и всичко ще тръгне по-добре?

В.Бабанов: Дали има още осемхилядници аз не мога да отговоря. Може би няма повече, не съм чувал. Това наистина е голямо събитие, но повече в географски план. Искам да подчертая - обаждаха ми се от Русия, много учудени защо точно на мен са дали Златния ледокоп, а аз се опитвах веднага да им обясня, че изкачването на Лходце Централен, все пак е географско събитие, а Златния ледокоп е по-скоро спортна награда. Може би, не само спортна, а награда за предизвикателство, стил; номинацията е за стил, за скорост, за комплексна трудност, предизвикателство, challenge. Това, което при нашите момчета би могло да бъде предизвикателство /всъщност изкачването на всеки осемхилядник си е предизвикателство/ е ако бяха направили изкачването без използване на шерпи, на кислород и въжета. И тогава, щеше да прозвучи много по-силно и може би дори щеше да спечели Златния ледокоп.

Но с използването на всички тези атрибути на стария хималайски стил; въпреки че изкачването беше отбелязано много високо; то не можеше да представляваше конкуренция за Златния ледокоп. Когато поговорих с един от участниците в журито, той ми каза, че всъщност е имало спор за моето изкачване и изкачването на Марко Презли на Маккинли. Т.е. между двата стила.

А изкачването на нашите момчета на Лходце Среден не беше разглеждано точно по тази причина, че беше използван стария стил на изкачване, който не е съвременен.

Доколкото поговорихме с Витя, разбрах, че през следващата година искат за заявят северната стена на Еверест, но отново мислят да го направят с използване на кислород и фиксирани въжета. Ако всичко направят така, с използването на тези атрибути, резултатът ще бъде отново същият.

Ако всичко се направи при преминаването на северната стена на Еверест по този начин и бъде използвана цялата тактика, която беше използвана на Лходце, значи, че Витя Козлов не си е направил никакъв извод от това, което е видял тук, във Франция, на “Златния ледокоп”. Но там е работата, че има един момент: който плаща, той поръчва музиката. Затова от тези 20 души, които ще бъдат поканени за експедицията до Еверест, може би, част от хората, ще поискат да опитат друг стил, без кислород. Но Витя Козлов намира парите и, съответно, той поръчва музиката. Ако той каже, “момчета, катерим се с въжета и кислород”, значи всички трябва да се катерят така. По този начин, разбира се, се увеличава шансът за преминаване на стената, но от друга страна се намалява обратно пропорционално предизвикателство към стената и природата.

П.Тотев: Ти получи “Златният ледокоп”, а по-нататък... Какво е следващото предизвикателство? Между другото, ти се намираш в Шамони и се готвиш да станеш професионален планински водач. За човек с такъв голям опит като теб не е ли странно да дойдеш в ENSA и да се учиш на А, Б –то на алпинизма?

В.Бабанов: Първо ще ти отговоря на първата половина на въпроса. Какво по-нататък. Работата е там, че получаването на Златния ледокоп, изобщо не влияе на моите по-нататъшни планове. Това, което съм си поставил, задачите, къде да отида – те си остават. Фактът, че съм получил Златния ледокоп просто подчертава, дава ми някаква опора, че това, което правя е правилно. Още веднъж искам да се върна към алпинизма в Русия. Там моите изкачвания не се приветстват от всички. Има голяма група хора, които не се отнасят много добре към това. Обратното, те казват аха, соло алпинизъм, Франция, живее си, добре му е с каквото и да се занимава; всичко там е изходено и опасано с въжени линии ... И сега, самият факт, че аз получих Ледокопа, на мен ми дава някакво вътрешно удовлетворение. Това, че го получих, не ми носи повече спонсори, напротив, те, дори са по-малко през тази година. Като за сам човек аз не съм си увеличил приходите, а само вътрешното удовлетворение от това, че всичко което съм правил, /напоследък имах три номинаци/, е било правилно и съм на верния път. Аз винаги се опитвам да се вслушвам във вътрешния си глас. И в планините, много пъти съм с връщал от маршрута, под върха, от стените, защото съм се вслушвал във вътрешния си глас. Например, когато се върнах от опита си през пролетта, се запитах, всъщност, не можех ли да продължа, но вътрешният ми глас каза “край, достатъчно, събирай багажа и да те няма!” Аз го събрах и заминах. Това беше на Меру пик. Тогава, когато 10 дни се катерих. По принцип можех да продължа експедицията, дори се замислях дали да я продължа, имах договореност с офицера за връзка, готвех се да върна билетите, но нещо отвътре ми каза: “не бива, разбираш ли, планината не те пуска при себе си, спри, опомни се” и аз се приготвих и заминах. Такъв подход искам да запазя и занапред. Моите планове сега са през есента да отида до Хималаите, Непалските Хималаи. Да се опитам да премина северната стена на Нупце. На Нупце Западен. Това е вторият връх, висок е 7886 м: девствен връх, единственият, на който никога не се е качвал човек. Но, все пак, ще кажа, че ако трябва да се решава въпросът за живота и смъртта, за избора да се изкача или да остана, няма да се замисля, или ако моят вътрешен глас ме посъветва че не трябва, никъде няма да се изкатеря, а ще се върна. За парите, че са загубени, загубени са, макар че не са точно загубени, а похарчени за експедицията. Все пак това е трупане на опит, който получавам; в края на краищата, отрицателният опит също е опит. Това е свързано с моите планове, а получаването на Златния ледокоп изобщо не влияе на бъдещите ми планове.

П.Тотев: Сега си в ENSA, как съчетаваш нещата?

В.Бабанов: Вече две седмици се обучавам в ENSA, какво да кажа, много е трудно, честно казано на 37 години да седиш на лекции, където ти обясняват.... За себе си наистина научавам много нови неща, всъщност не чак толкова много, но някои... , например как да работя с клиентите. Аз съм инструктор по алпинизъм, но там беше по-друго, изискванията към нас бяха по-различни. Все пак, преценяваш нивото на хора с по-нисък от твоя ранг, но хора, които ходят в планината, които имат достатъчен опит. Ти просто даваш съгласието си и те тръгват, твоето присъствие в групата, дори не е належащо, т.е присъствието на инструктора в групата не е задължително, особено на етапа на високите спортни разряди. Ти не си длъжен да ходиш с групата, съответно имаш доста ограничени функции.

Тук, в училището, подходът е съвсем друг. Понякога ти се налага да работиш с абсолютно неподготвен човек. Поемаш цялата отговорност за него върху себе си, за всичко, което той прави. Ти си като негова бавачка. И съответно кръгът на твоите умения трябва да бъде по-широк. Длъжен си да съумееш да обезопасиш не само себе си, но и клиента. Учат ни точно на това: как да обезопасиш клиента и аз няма защо да крия, откривам за себе си нещо ново. Интересно ми е.

П.Тотев: Какво ниво се изисква от кандидата?

В.Бабанов: Към кандидатите изискванията са, ще кажа, много високи. По моите представи, не по-ниско ниво от кандидат майстор на спорта. Защото изпитите са 4 – лед, скали, ски и трудни терени -те са на много високо ниво, изискванията са много големи и, ето, ние с момчетата общуваме, ходим на занятия на лед и аз ги виждам, нивото им е много високо. Преди да те приемат ти представяш списък с минимум 45-50 изкачвания /маршрути по стени с денивелация над 500м, на надморска височина над 2500м и трудност над 5та категория/. Мисля, че човек, който има зад гърба си 50 изкачвания, в Русия това е на нивото на кандидат майстор на спорта. Затова аз оценява тук нивото като много високо. И освен това, трябва да си комплексен на много високо ниво: и ски, и скали и каньониг и други. Затова много високо оценявам школата тук. Единственото, което ще кажа - да учиш е много трудно, не владея добре френски език. За мен е много тежко. Тъй като се занимавам със солов алпинизъм и сам съм си господар, отдавна съм отвикнал от това да ми показват нещо, да ми обясняват, да ме ръководят. А тук ти си се подписал и си длъжен да слушаш преподавателя. Може този преподавател да има доста по-малък опит от теб, именно в алпинизма, но опитът му за работа с клиенти е много по-голям. Аз разбирам това, осъзнавам го и внимателно слушам, старая се да не пропусна нещо.

П.Тотев: Тъй като учиш в ENSA и живееш тук доста дълго, ходил си тук в планините, преминавал си маршрути и си се сблъсквал със западния алпинизъм. Какво мислиш за нивото на алпинизма, който се практикува сега в Алпите в сравнение с алпинизма сега в Русия?

В.Бабанов: Ако се прави характеристика като цяло: френският и европейският алпинизъм са на много високо ниво. Т.е. техниката е на много високо ниво. Нивото на свободното катерене тук е много високо. У нас, то никога не е доминирало. Никога не е имало такова разделение: техничен алпинизъм или алпинизъм със свободно катерене. У нас, ако е трудно, забиваш клин, закачваш на него стълба и минаваш. При тях подходът е съвсем друг. Те искат да забиват каквото и да било колкото се може по-малко, и всичко се стараят да изкатерят благодарение на своите навици и умения, да катерят именно свободно. Това е принципната разлика между нашия, руския алпинизъм и западния. Сега на мен, по-близък ми е западният, защото той кара човека да работи върху себе си; кара го да тренира, да подобрява личните си качества. По-добре да катери на скала, по-добре да катери на лед. Дори само за това, че през тази школа преминават годишно около 100 души. Излизат около 45-50 души дипломирани за гидове през лятото, и през юли също 45-50 души получават дипломи за аспирант-гид. Т.е. излизат общо 100 души, всяка година.

У нас, ако трябва да се съберат от целия алпинизъм 100 души на много високо ниво, това ще е проблематично. Да, може да се съберат 15-20 души на много високо ниво. А всички останали, както казах и преди - когато отборите отиват да изкачват, отиват 5-6 души, като 1-2 от тях катерят, а останалите са обоз. Затова този западен алпинизъм оценявам много високо. Тук той е по-професионален. У нас алпинизмът е любителски, хората 1-2 пъти в годината отиват за 1-2 месеца в планината, а през останалото време се катерят по ледени висулки или тренират в зала. Някои, дори, изобщо не тренират, само бягат или играят футбол. Това не е алпинизъм, разбира се. И съвсем друго е, когато виждам тук как хората практически 2 пъти в седмицата правят по някакво изкачване, при това непрекъснато се катерят... За мен това е този алпинизмът, за който аз само можеш на времето да мечтая. Сега, когато попаднах в тази среда виждам всичко това; виждам го, защото живея тук. Виждам някои недостатъци и на този алпинизъм, виждам и недостатъците на нашия алпинизъм и разбирам от какво страда нашият алпинизъм.

Мисля, че за много от руските алпинисти би било полезно да дойдат тук, на Запад, да поживеят известно време ту к. Да пообщуват, да се сблъскат, да видят и да почувстват различията; плюсовете на този алпинизъм. В руския алпинизъм кое е добро? Само търпението, умението да живееш на стената дълго – половин месец, 2-3 седмици. А при французите са малко хората, сред множеството от млади, които се катерят по маршрути, изискващи продължителен престой по стените при трудни условия. Те се катерят много добре, но буквално единици са тези, които владеят изкуството да преживяват с търпение. Затова мисля, че в последно време те нямат никакви изявени постижения в Хималаите. Да, те имат много високи постижения в преминаването на кратки маршрути тук, в Алпите, стени по 300-400-500м. Но що се касае до хималайския алпинизъм или Патагония, където трябва да се стои, да се търпи студа - владеят го само единици. Защото хората, които са правели това: Пиер Бежен, Жан-Кристоф Боавен, сега ги няма. Те или загинаха в планините, или прекратиха заниманията си. Младите не се научиха да търпят, да преодоляват трудностите, свързани с екстремните условия на времето. Да, те се катерят добре, технически са подготвени чудесно. Нивото им на свободно преминаване е великолепно. Но те нямат това, което имат руските алпинисти. На руските алпинисти, пък, им липсва това, което имат западните – свободата на преминаване, високото ниво на свободно катерене. Има няколко души, които наистина доста добре катерят, но те в съотношение с всички, които се занимават с алпинизъм са съвсем малко. Аз, например, наблюдавам тези, които учат в ENSA. Практически около 90% се справят добре със свободното катерене. Те подхождат сериозно към това, тренират, подготвят се. Като влязох в стаята на колега - на етажа, на който живея, видях, че си е закрепил дъска между вратите, там си тренира. Харесва ми такъв подход. Ако ще ходиш в планината, върви, но бъди така добър да тренираш постоянно, да се подготвяш, да повишаваш нивото си непрекъснато.

При нас сега има такова разделение – или катерене или алпинизъм. Ако се занимаваш с катерене, не стъпваш в планината. Ако се занимаваш с алпинизъм си смяташ, а, катеренето е катерене, катеренето не е за мен, нека катерачите си се катерят, аз ще си ходя в планините - там сняг да тъпча, или нещо такова....Чувства се у нас такова разделение. Докато тук такова нещо силно не се наблюдава. Вземи Жак Кристоф Лафай, например, той се катери по маршрути от 8А категория и сега се специализира във височинен алпинизъм, вече има покорени няколко осемхилядника. Мисля, че това е правилният път, по който трябва да върви алпинистът. Той трябва действително да може добре да се катери, да бъде стабилен на всякакъв терен и ако се занимава с височинен алпинизъм, това не значи, че трябва да спре да тренира на скали.

П.Тотев: Много благодаря.

Разговора води Петко Тотев
Превод: Илиана Петрова
Редакция: Петко Тотев и Милкана Русева
Репликата на Сашо Акалски запомнила Милкана...

Снимките са от личния сайт на Бабанов

Към личната страница на Валери Бабанов