1501.2004
Интересните "Réflexions" (размисли) от Валтер Бонати (Walter Bonatti) всъщност представляват уводното му слово на международния колоквиум “Планина и приключение 2000".
Ето съвсем накратко няколко дати от биографията на Валтер Бонати.
1930 г. - Роден в Бергамо, Италия.
1949 г. - Северозападна стена на Piz Badile, западна стена на Aiguille Noire
de Peuterey, реброто Walker на Grandes Jorasses
1951 г. - Премиера на източната стена на Grand Capucin.
1953 г. - Първо зимно изкачване на северната стена на Cima Ovest di
Lavaredo . Второ зимно на Cima Grande.
1954 г. - Взима участие в италианската експедиция, осъществила първото
изкачване на К2. Принуден да се откаже от върха след бивак на 8100 м. без бивачна екипировка.
1955 г. - Соло премиера по западния ръб на Petit Dru (наречен след това
изкачване “Ръба Бонати”)
1956 г. - Зимно изкачване по Brenva – източна стена на Mont Blanc (по
същото време там загиват Vincendon и Henry – френски
алпинисти)
1957 г. - Премиера по североизточното ребро на Grand Pilier d’Angle
1958 г. - Експедиция на Gasherbrum IV – достига върха.
1959 г. - Премиера на Pilier Rouge du Broillard.
1961 г. - Премиера на Nevado Rondoy Nord.
1961 г. - Трагично завършил опит по централното ребро на Freney (с
Oggioni и Gallieni и френската свръзка на Mazeaud)
1962 г. - Премиера по северната стена на Grand Pilier d’Angle.
1963 г. - Зимна премиера по реброто Walker на Grandes Jorasses.
1964 г. - Премиера по реброто Whymper на Grandes Jorasses.
Премиера по източната стена на Grand Pilier d’Angle.
1965 г. - Солова зимна премиера по директен път в северната стена на
Матерхорн.
Същата година се отказва от екстремния алпинизъм за да се посвети на приключенски и изследователски експедиции. Пише редица репортажи за италианското списание « Епока ». Италия го награждава с медал за Гражданска доблест, Франция – с Почетния легион, Съединените щати му дават титлата «Титан на приключението».
Réflexions (Размисли)
Walter Bonatti
Уводно слово на международния колоквиум “Планина и приключение 2000 – Съветския съюз и Запада, традиции и нови предизвикателства – 1989 г.
Този колоквиум се е състоял в Каза Макиавели, Сан Касиано, близо до Флоренция. Сред участващите са били и членовете на почетен комитет, учени от разнообразни области и алпинисти, избрани сред представителите на СССР, САЩ, Япония, Канада, Нова Зеландия и Европа. Многобройна публика. Целта на срещата е била да се обърне вниманието на планинските и приключенските среди най-общо към необходимостта от опазване на околната природна среда, а също така и на основните морални ценности на алпинизма.
Заниманието с алпинизъм и планинарство казано по-общо, представляват един от най-съвършените изрази на човешкия стремеж към удовлетворение, удоволствие, физическо и интелектуално. За нещастие през последните десетилетия моралното и културното му значения доста се размиха.
Алпинизма, в най-разпространената си форма понастоящем се разсейва поне тук при нас, в неизброими варианти. От това произлезе едно неудобство, конфузно положение и неразбиране на мотивация и тенденции. На конгресите, състояли се тук-таме през 80те години, участниците успяваха главно да се объркат повече или по-малко, тъпчейки на едно място. Основната дискусия по тези конгреси засягаше замисъла, основанието на днешния алпинизъм и неговото осъвременяване през филтъра на спонсорството, изграждането на имидж, утвърждаването на някаква техника и нейната търговска тежест. Бяхме докарани дотам, че да спорим за класирания, надпревара за премиери, рекорди по скорост на катерене, престиж и превъзходство над другите. Някои от участниците забелязаха, че алпинизма в днешната епоха е подложен на психологически изпитания, криза на идентичността ; даже се подхвърляше идеята за необходимостта от завръщане към дейност, свойствена за планината. В крайна сметка обаче всички стигаха до съгласието, че алпинизма днес има нужда от пари, от много пари. Тоест – от първия и основен фактор който очерня, отравя и съсипва всяко свястно начинание. Оказва се, че това което днес се налага над всичко е личното удобство и печалбата от рекламния бизнес. Този “бизнес” на всичко отгоре има претенции да бъде смятан за “полезна информация” и нахалството да оправдава всичко с анархистично отрицание на правила, идеали и принципи.
В едно все още близко минало алпинизма бе ценéн заради вътрешното удовлетворение от практикуването му, и изглеждаше ясно на всички, че изкачването на върхове и стени, въпреки излъчването на сила и самочувствие, не може само за себе си да съдържа философията на планината. Състезанието, ако изобщо може да се употреби тази дума, бе преди всичко със самия себе си. Да се съизмериш с трудностите при изкачването на един връх бе всъщност изследване от вътре на собственото “аз”. Това разбира се не изключваше подразбиращия се сблъсък с други личности, отдадени на занимания от същия род. И тъй като се отправяхме към върховете на импозантни, грандиозни пранини, това вътрешно търсене се осъществяваше в хармония с природата. Ето такъв беше традиционния алпинизъм, и за щастие спомена за него не е изгубен. Най-зрелите духове останаха предразположени съм възприемане и запазване на неговите правила, неписани и неналагани, при все това винаги ясни и безрезервно приемани. Тези правила ние не ги търпим като задължение, те излизаха от самите нас и бяха скроени по наша мярка. Аз вярвам впрочем , че това се отнася за всяка игра: един път свободно и доброволно избрана тя трябва за бъде играна честно. Ако аз кажа, че искам да изиграя един покер, но съм си скрил някое допълнително асо, това означава, че аз си служа с измама за да спечеля на всяка цена. Аз не играя, а мамя. Освен това се лишавам от всичко, което правилата и условията на играта могат да ми предложат. Не използвам въображението и интелигентността си. Не се отдавам изцяло на начинанието си, и разбира се нито очаквам, нито откривам някаква изненада. Тези съставки липсват защото аз априори знам и мога. В крайна сметка това игра ли е все още? Ето защо аз от 30 години ратувам, и продължавам до днес, за един чист, искрен алпинизъм, хармоничен и конструктивен. Такъв какъвто би бил ако се уважават фундаменталните правила на етиката и морала. Иначе алпинизма ще се изроди в съвсем друго нещо, нямащо връзка с никого и с нищо.
Днес се шири едно почти отхвърляне на правилата. Но ако ги отречем, ние губим Гринуичкия си меридиан на когото се основаваме когато мерим и се съизмерваме. Без отправна точка, без правила, всичко е разрешено, всичко е възможно. Но според мен тогава няма и стойности, ценности, тъй както казах, нещата вече не са свързани помежду си. Без правила ние сме “Никой”.
Какво има над и отвъд планините освен човешкия дух? Заниманието с алпинизъм е един от 1001те начина да бъдем и да се самоопознаем. Ходенето в планината не би трябвало да има друго значение, освен това на едно вътрешно търсене. И никога на бягство, защото в един момент се налага да си спомним как да се върнем към себе си, към собствената си индивидуалност и чувства, това единствено възможно пространство пред празнотата. Планината би трябвало да ни подготвя по-скоро как да навлезем по-навътре в самите себе си. Алпинистът от своя страна би било добре да схваща нещата обогатявайки се духовно. Той има възможността да направи това, осъзнавайки вече голяма част от отговорността за собствените си постъпки. Алпинизма е нещо много повече от техника, рекорд или колекция от върхове. Не е достатъчно да се атакува една планина. Любопитството, размисъла са много по-важни за да се оцени, разбере и почувства тя. Да се напрягат мускули, да се предизвиква хронометъра, това в планината би могло да бъде една забавна игра, както претендират някои. Но има много малко общо с приключението, каквото представлява алпинизма. Освен това ако у нас съществуваше единствено атлета (Бонати използва тази дума в смисъл на спортист), ние бихме изпитали рано или късно тъгата от упадъка след като бихме били лишени от способности които никога не сме развили. Откъдето биха произлезли и сериозни екзистенциални кризи.
Много днешни катерачи не виждат нещата по този начин. Сред тях има такива, които катерят по къси спортни маршрути изискващи много сила, но хиперосигурени, с амбицията да осъществяват някакви измислени приключения и нововъведения ; и които се считат "освободени от табутата на традициите". Учудващо е да констатираме в днешно време, когато култа към приключение е такъв, че се е стигнало дотам то да бъде купувано като конфекция, как същото това приключение е считано, парадоксално, за табу което трябва да се премахне. За сметка на това се издига на почит една проста гимнастическа последователност от стерилни жестове, които нямат нищо общо с приключението. Но ако наистина искаме алпинизма да бъде приключение, подхожда да се откажем от тези изкуствени технически средства, тази разпокъсана организираност, която лишава човек от спонтанното му влечение към импровизация. Не може да има авантюра, когато у човек отсъстват находчивост, въображение, отговорност, когато се нарушават или най-малкото банализират естествени фактори като неизвестността и изненадата, когато са смалени, даже разрушени условия като несигурността , нетрайността, смелостта, ентусиазма, самотата, изолираността, чувството за ориентация, за търсене и откриване на точния път нагоре, усещането за невъзможно, стремежа към импровизация, желанието да се изправиш пред изпитания осланяйки се единствено на собствените си сили и способности. Всички тези неща, които днес са пренебрегнати или направо изтрити от ежедневието. Приключението е едно ангажиране на цялото ни същество и начин да извадим от дълбините на характера си най-доброто и човечното останало у нас. Когато тестето карти не е фалшифицирано за печалба на всяка цена, тогава все още съществуват играта, изненадата, ентусиазма от успеха и съмнението от загубата. Приключението.
Днес в планината всичко е възможно, показаха го вече. И при все че някъде по света съществуват все още непокорени стени и върхове, няма съмнение, че рано или късно някой ще ги изкачи възползвайки се от всички възможни методи влезли в употреба днес. По мое мнение обаче няма да бъде извършено нищо ново и интересно, тъй като в положението, което сме достигнали, ще се случи нещо, което в технически и организационен план вече е било разрешено.
Тогава аз казвам : поне в планината нека оставим повече място за човека, отколкото за неговите техники и технологии, и нека се отвърнем от това, което смалява, смесва и обезличава.
Днес повече от всякога ние забелязваме че сме обхванати от ежедневното, баналното, фалшивото. Спекулации от всякакъв тип и лъжливи послания ни заливат, размити често в дребнава ерудиция. Добре е да осъзнаем факта, че ако нещо е модерно, то това му качество не е гаранция за истинност и не светския шум е създател на ценности. Ако алпинизма е в голяма степен въображение, то приключението е това, което го подхранва. Много повече от гръмко медиатизираните изкачвания е от значение личното приключение, както и възможността да си го създадеш независимо от изхода му. Само така човек, рожба на собствения си жизнен опит и на чувствителността си, би могъл да израсне. И в същото време прекрасните декори сред които той се реализира, се разтварят почти вълшебно, давайки повече пространство на неговото въображение, повече цвят и чувственост на мечтите му.
Невъзможното и непознатото са важни измерения на планината, ние не трябва да ги премахваме. Би трябвало, напротив, да се съизмерим с тях и да сторим това естествено, с естествените си усилия и средства, предопределени от физическите ни (има се предвид физиологически) ограничения. Единствено духовните граници може и е добре да се преодоляват, надхвърлят. Единствено границите на духа могат да бъдат отблъсквани все по-далеч и това е само от полза за човешкото развитие.
Невъзможното трябва да бъде преодолявано, като по този начин му се дава смисъл, а не премахвано.Честността на мисълта и последователността на сърцето могат да отведат далеч напред този който ги притежава, а това не може да се каже за физическата сила сама по себе си. Точно както катеренето на планини една след друга, на конвейер не означава усъвършенстване, то още по-малко доказва изключителност (употребена е думата героизъм). В днешно време героизъм е по-скоро да останеш самия себе си, да не се отказваш да бъдеш личност, човек, и то такъв с чувство за чест.
Непознатото, както и невъзможното са ценни съставни части от приключението. Да се изправиш пред тях означава да се сблъскаш директно със собствените си колебание, несигурност и уязвимост. Непознатото ви гризе отвътре. Когато то е пред нас, трудностите се увеличават, границите се стесняват. При все това понякога малко е нужно за да го пренебрегнем, даже унищожим. Малка радиостанция или електронен предавател които носим със себе си, това изглежда почти нищо, и все пак, връщам се на моята метафора, все едно играеш покер и имаш скрито асо. Напротив, би трябвало да се преборим срещу собствените си ограничения с открити средства и лице, и да преминем Херкулесовите колони, които всеки от нас носи у себе си. Това е нещо съвсем различно и от "мазохистично лишение", "безмислен аскетизъм” за каквото някои се опитват да го представят.
Да се говори за завладяване и проучване, придавайки на тези думи смисъла, който са имали някога, днес би предизвикало само усмивки, имайки предвид всевиждащото око на техниката, което регистрира всичко и властва над нас. Светът значително отесня и почти навсякъде се одомашни ; занапред ние знаем всичко, ние можем всичко. Още една причина да направим стъпка назад, в посока на големите пространства. Говоря за тези вътре в нас, тези които представляват последните огромни, свободни непознати простори на Земята. Да открием какво сме всъщност и какво искаме можем само ако се вгледаме навътре в себе си. Там – да, наистина можем да говорим за приключения.
Любопитството е друг важен елемент, необходим за достигане на необятни пространства. По този повод искам да кажа, малко целейки се наслуки, че точно то е създало човека. Дали пък приключението не започва в деня, в който маймуната, поради любопитството си слиза от дървото? Пространството, в цялата си сложност е неделима част от човека. При все това аз считам ,че не е необходимо да се иде на К2, Антарктида или Амазония, за да го почувстваме.
Светът на Ливингстън го няма, епопеите на Амундсен, Скот и Нансен са вече легенди. За сметка на това настоящето - какъв контраст! – се явява единствено под формата на френетична смяна, движение на ситуации, средства, методи и скоро – на светове. Но докато човек съхрани своята толкова ценна способност да мечтае, той ще отблъсква винаги напред всички граници и условности. Ние мечтаем, нашето въображение ни окриля, става дума за това, да се научим да осъществяваме идеите си. Но за да стигнем до осъществяване, за да знаем как? – ние трябва да действаме в тази посока.
В наши дни всички говорят за приключение, може би защото реалността ни отпуска прекалено малко силни изживявания, и на всичко отгоре все повече ги намалява. При все това на псевдо-приключенския живот му се отделя прекалено внимание, загубвайки от поглед истинския такъв. Но внимание! Много хора приемат за приключение нещо което не е по-различно от нов продукт за масова консумация. Да не смесваме приключение с представление (или шоу, за хора дето си падат по чуждиците), и бизнеса който произлиза от него. Да не го смесваме и с една или друга форма на масови заблуди и измами, защото можем да сме сигурни, че в този нарастващ нов стремеж към безсъдържателни приключения ние почти винаги срещаме не толкова герои и почитателите им, колкото жертви и от двете страни на една фалшива “политика на приключенията”. Бих искал още да настоя върху факта, че алпинизма остава една невероятна и завладяваща игра. И като такъв той би трябвало да бъде практикуван с благородни и искрени намерения, и според честни правила, естествено усъвършенствани от еволюцията, но винаги съобразени със строги морални принципи. Нали всъщност играейки, човек пораства, развива се ? Но аз съм длъжен да отбележа, че често се цели бърз, интересчийски успех, рекорд на всяка цена и приемане на всякакви компромиси, имайки за цел единствено сензацията. Изглежда че днес всичко върви в тази посока, и ако някои се опитват да търсят в нея ценности, то те са обърнали гръб на фундаменталните такива.
Да насочим сега вниманието си към други характерни черти на съвременността ни. В новият, показен и хаотичен алпинизъм се появява една много натрапчива тенденция, може би дължаща се на времето, в което живеем : специализацията. Аз имам съмнения към нейната значимост извън строгите рамки на чистата наука ; според мен специализацията е винаги безплодна и ограничаваща в хуманен план.Човек не може да не бъде универсален в своите търсения и стремежи. Самият той е изграден от устрем и ефемерност. Той намира идентичността си в откривателството и съзидателността. Алпинизма следователно трябва да бъде повече приключение и откриване, отколкото тясна специализация.
Естествено това са разсъждения от общ характер и не може да се отрече, че в някои днешни постижения – екстремни и тясно специализирани, присъства известна доза приключение, което обаче рядко е спонтанно и приема понякога не особено градивно значение в човешки план.
Това, което вдъхновява този тип приключения, което ги движи и поддържа, то е почти винаги един порочен механизъм съставен от егоистични интереси. Обединяването на медии, бизнес и реклама се проявява като една добре организирана власт, налагаща все по-голям натиск, и която следва, предхожда, обхваща и обуславя своите протагонисти. Така че те се оказват скоро затворници, обречени на една безмилостна надпревара, хванати в менгеме, което ги тласка към постижения все по-изненадващи и немислими. Принуждавани към трескаво търсене на успех на всяка цена и с всякакви средства, те вече не могат да се откажат, между другото и поради ползите и изгодите които извличат и които ги приучават към определен начин и стандарт на живот.
Ето така се ражда някаква нова форма на приключение, включително и в алпинизма – нещо като нов пазарен продукт. Консуматорите ще бъдат естествено телеуправляемите зрители, читатели и публиката като цяло.
Отскоро, поне у нас, се появиха, и вече се налагат шампионатите по катерене. Става дума за нова спортна дисциплина, ще ми се да вярвам, регламентирана за в бъдеще, която има за цел съревнование между катерачи (“climbers”) и се провежда в така наречените “скалодроми” или скални стадиони, оборудвани по предназначение. Така се създаде една арена на зрелищната виртуозност в която средството е представено като цел. Тази новост повдигна противоречиви мнения, и естествено, също се сблъсква с предразсъдъци. Все пак от точката до която сме стигнали не можем да изключим този нов поглед върху катеренето от логиката на спортните състезания. Разбираемо е тогава, че “climber”-ът , типичен атлет (спортист) е с намерение да се утвърждава точно чрез тази си състезателна дейност.
А сега ще засегна упоритото неразбиране, предизвикано от използването на думата “начинание” или израза “изключително постижение, подвиг” и на прилагателното “невероятен”, говорейки за изкачване по нормалния, класически път, при нормални условия на някой от осемхилядниците. Изключителни начинания? – безспорно такива са победите на някои от хималайските върхове. Но – допреди 30-35 години, когато техническите възможности и физическите способности бяха много ограничени, а неизвестностите – многобройни. Подвиг? – може би първото изкачване на Еверест без кислород. И ако аз все пак изпитвам известни резерви към такова определение, то е защото на времето, през 1978 г. условията бяха назряли и вече бе осъществен страхотен скок напред в сравнение с условията за Хилари и Тенсинг. От година на година, тръгвайки от “ примитивната” епоха на 50те , личната екипировка и техническия инвентар се усъвършенстваха, подобряваха, олекотяваха. Науката за храненето, медицината, фармакологията, физиологията отбелязаха огромен прогрес. Човек вече може да оценява и преценява по съвсем различен начин собствените си възможности и самостоятелност (автономност). От това следва едно по-добро познаване на границите на индивида. Тоест – намалява неизвестното и произтичащото от него психологическо натоварване. Ето затова невъзможното постоянно губи територия и изключителните начинания стават все по-малко и по-обикновени.
Преди, липсата на кислород над 8000 м. разколебаваше силни и решителни мъже. Днес всяка година десетки и десетки алпинисти се изкачват на тези височини, мъже, жени, някои много млади, други прехвърлили петдесетте, и то в повечето случаи без бутилки кислород. До 1988 година само 210 човека бяха изкачили Еверест ( по нови данни – до 2003 – повече от 2000 души, като за един ден през лятото на 2003 г. – 40 човека!!!) Добре! Но нека се предпазим от объркване. Защо да отричаме, че спрямо миналото нещо се е променило и то коренно, и че сумата от технико-, физико-, химико-, психологически средства с които разполагаме в момента е създала не изключителни постижения, а едно предвидимо огромно изличаване на граници.
Ето каква е новата ситуация, а от нея – и нуждата да се определят нови критерии за оценка, изключващи суперлативи и хиперболи.
1986 година всички 8-хилядници на земята бяха изкачени за втори път. Неоспорим факт е че тези които осъществиха това предизвикателство събраха изключителна колекция от върхове. Не случайно казвам “колекция”. Думите “постижение, подвиг” в смисъл на нещо забележително, епично, аз запазвам за изкачвания на които те наистина подхождат. Тези например, осъществени от поляка Кукучка, англичанина Дъг Скот, италианеца Ренато Казарото и още не много други, включително и от Източна Европа – между които на първо място Томо Чесен – осъществители на забележителни постижения на границата на възможното за момента от човек на тези екстремни височини. Кукучка, също като своя предшественик Р. Меснер и само година след него, реализира предизвикателството – изкачване на всички 14 8-хилядници. Но за разлика от Меснер, Кукучка постигна това показвайки невероятни способности, справяйки се с маршрути и условия (включително и финансови) наистина заслужаващи определението гранични, екстремни. Длъжни сме да признаем постиженията му.В крайна сметка Кукучка е този, който даде практически облик на това, което аз преди 20-ина години в моите книги заявих като “невероятна цел, тъй като човек, използвайки единствено своята автономност на соло-алпинист надали би бил някога достатъчно силен да достигне до тези, наложени от природата, граници”. Невероятният Кукучка със сигурност би бил тук сред нас ако съдбата не го бе погубила докато изкачваше скъпите си Хималаи. Нека споменът за него остане жив у нас.
Така изглежда панорамата на алпийския свят през няколко десетилетия пряко наблюдение. Няма място за учудване : младите поколения, въпреки желанието си, са пряка проекция на миналото, за добро или за лошо. Резултат от всичко това което ние, по-старите, сеехме с пълни шепи. Участниците в епизода с К2 през 1954 г. който хвърли сянка върху чистотата на алпийската етика, са възрастни хора сега. Този, който си проправи път до върха на Серо Торе в Патагония с помощта на моторен компресор също бе зрял човек. Зрял днес е и този който написа “Седмата категория”. Райнхолд Меснер се засяга днес и се оплаква в едно специализирано списание, че, видите ли, “днешното младо поколение изглежда няма други цели освен подобряването на рекорди”. Той обаче пропуска да спомене, че повече от всеки друг е повлиял днешните поколения и идеята, която те имат за планината, и съответно забравя своята част от отговорността за сегашното положение на нещата. Тъй като в своята книга той подробно излага нова концепция за планината, основана на спортното ù предназначение.
Да си пророк не е леко, а да си лош пророк – това те прави виновен. И когато едно лошо зърно дава още по лоши плодове, не можем да се оневиним просто абстрахирайки се и пренебрегвайки произлезлите проблеми. И още по-малко когато в същото това време отглеждаме собствения си успех, успех който се върти около изгодата и възползвайки се от егоистичните интересчийски сметчици на другите. Ние всички сме малко пророци. Някои обаче си създават публика и пространство, придават харизматичност на теориите си главно чрез принизяване на миналото. Не може да се каже че такива хора блестят с обективност или пък с последователност. Последователност в случая не означава заслепеност, инат, едностранчивост, а напротив, осъзнаване на личния избор и приемане на произтичащите от него отговорности. Означава яснота на намеренията и сила на характера. Тоест, все добродетели със значение, изпортено днес от двойственото поведение на тези, които са готови да пригодят историята към собствените си слабости, готови на хамелеонско нагаждачество за да уредят собствените си сметки.
Все повече и повече алпинизма и алпинистите се плъзгат по наклонената плоскост на компромиса. Един компромис, завоалиран като идеал.
Дали алпинизма днес е болен и наранен? Безспорно. Има ли лицемерие в света на планинарството? Това е ясно. Но да не го лепваме като характеристика на алпинизма като такъв. То е характерно за тези които го практикуват, а не за самата практика.
Спонсорството е феномен който не можем да осъждаме, ценен, когато е използван с добри намерения и, впрочем, доста древен. Но днес то става прекалено обсебващо. Състои се почти винаги в най-вулгарна търговия, пазарене на неща и идеали, което разбърква правилата, а понякога и самата история.
Модерното спонсорство, за този който се възползва от него ( и който поради собствените си слабости го представя като първопричина за деянията си) често се превръща в един вид принуда. Това утежнява още повече отговорностите – подразбира се значителни – за които вече говорих. Спонсорът, за когото всичко е въпрос на договор, пазар и печалба, упражнява натиск върху спонсорирания, който на свой ред може да насили естествения ред на нещата. А от това в планината също се умира ! Ето до къде сме стигнали : не спонсорът подкрепя някакво начинание, а начинанието е сведено до това да служи на спонсора, другояче казано – на бизнеса, тоест да се подчини на всички подразбиращи се изкривявания на истината. Не по-малко обезпокоителен е факта, че хората най-общо имат едно предразположение към предположения от вида – отстъпки са допустими, ако те доставят някакво предимство – тоест към приемане на комромиси с цел лична изгода. Това, без съмнение, представлява днес едно съществено зло, пагубно за достойнството на личността. Чрез този противоестествен психологически феномен, който показва как човек, вече допуснал грешка, отчаяно се защитава до степен на духовно самоотравяне, спонсорираният, явно манипулиран и доведен до положението на продавач на лъжи, упорито твърди, че е човек свободен и независим. Но това което реално го очаква е една спирала на униженията от която е много трудно до се измъкне. Ако след всичко това късметът не е на негова страна или ако не успее в начинанието, което шумно е оповестил, то последствията са по-лоши и отколкото ако се бе продал или проституирал : той трябва да насили нещата в момента на равносметката. Без да се говори за рисковете, които е бил принуден да поеме за да не компроментира очакваното възнаграждение. От самосебе си е ясно, че това не представлява най-добрия начин да се гарантира чистотата и идеала на едно начинание. Аз даже не мисля, че в този случай може да се говори за свобода на действие и избор, това би било проява на лош вкус. Всъщност този който така се поставя в услуга на търговеца, макар и да прави това с илюзията за разширяване на собственото си поле на действие, ще види скоро своята свобода ограничена и подчинена на условности. Вече виждаме подобни резултати в тази област.
Идват, след това тези, които с хитрост се опитват да скрият “личния си” избор и обявяват, че “експедицията ще струва над милион!” (все още сме в 80-те години !) Това е начин да заявят, че за да я реализират, са им нужни пари. Но се оказва, че някой друг току-що е завършил начинание от същия род, успешно, и при това струвало 100 пъти по-малко. Начинание осъществено без толкова медиен шум и много по-блестящо от подобни, реализирани от “гуру-та” на приключенията. Струващо милиони всъщност не е самото начинание , а неговата театрална постановка, “сценична поддръжка” – която някои, можем да сме убедени, няма да пропуснат да инкасират. От друга страна спонсорът налага своите правила и веднъж инвестирал, той задължително ще търси печалба. Тогава се вади наяве, предполагаемо или действително, презентационното клише на постижението, за да бъде то продадено по-добре.
Да се мисли, че някои видове спонсориране, що се отнася до резултатите, биха били по-приемливи за алпинизма и алпинистите, това е по мое мнение като да се надяваме, че грехът ще подминава отдалеч точно този, който е най-склонен към него. Всеки е свободен да прави каквото реши и също да изпитва съответна гордост от делата си, така че няма място за притворство, за каквото чувам напоследък.Но много моля, нека не смесваме мечтателя и сергийджията.
От известно време насам понятието морал е подложено но разнообразни нападки. Сред изявените личности на алпийските среди се намират такива, които го определят като “нещо си там…”, други го считат за “деформация”, а трети пък поддържат мнение че той, видите ли, “разбърква картите на логическите категории в споровете”. Все пак има граници на свободното тълкуване, отвъд тях се навлиза в цинизъм. Ако ние искаме да зачетем морала и етиката в техния най-точен смисъл - който включва също критерии за стил и мярка – ще забележим, че те не могат по никакъв начин “да разбъркват картите”. Обратното – те поставят нещата на мястото им, а това е едно богатство което не може да се заплати с пари, просто защото парите не са неговата мярка. Стара максима е че парите нямат морал.
Но да се върнем на спонсорството, на бизнеса, към които в крайна сметка ни води тази дискусия. Да се запитаме до каква степен приключението остава честен избор на начин на живот, на когото можем да посветим най-доброто от себе си, да се реализираме напълно, без при това да бъдем ограничавани от неща като чистия аферизъм, и превърнати по този начин в непристоен пример за начинаещите последователи на приключенския начин на живот.
Естествено аз нямам намерение да се впускам в морализаторски съждения, нито още по-малко, да издигам бариери между добрите и лошите, а просто да установя възможните отношения между някои причини и следствия ; евентуално съществуването на меркантилно възползване от страна на даващия (спонсора) или получаващия. Тъй като всичко това е добре подготвено и прикрито като естествена паша за една публика, за съжаление прекалено доверчива и податлива на влияние, нека предупредим последната поне за значителната разлика която съществува между някаква, често неволна, грешка и цяла мрежа преднамерени действия, добре пресметнати с цел да заблуждават.
Като завършек аз разбира се не мога да подмина фактора, който днес повече от всякога се налага на вниманието на всички – околната среда.
След като захвърли в забвение традиционното “завоюване на върхове”, след осъществяване на редица чудати, меко казано, “рекорди” в катеренето, след като сведе приключението в алпинизма до стерилен жест и го замени срещу “indoor” театрализирани срещи, светът на алпинизма роди днес още едно ново движение. На основа на екологията този път, което изглежда е начин да се скрие тоталното безразличие относно състоянието на обществото (алпийското, но и като цяло). Целта би трябвало да бъде опазване на места в планината от увреждане и съсипване от всякакъв вид, и по-амбициозното – абсолютна ненамеса в алпийската природа, или другояче казано – да се възстанови оригиналното ù, диво съществувание. Но до ден днешен от всичко това са произлезли само противоречия, спорове, и по мое мнение, безмислици, негодни частични решения. Зрелищни проекти изпълват медиите, но никакво кардинално решение не е предложено. Да се информира обществеността за скандалното съществуване на сметища по планините и призивите да не се създават нови е един заслужаващ уважение подход, но той ни най-малко не решава основния проблем. Съществуват хиляда и един начина за замърсяване на околната среда. Но основното е : ако самите ние, вътре в себе си оправдаваме някои компромиси, то няма начин да не стигнем, през разбира се многобройните етапи водещи от причина към следствие, до злополучните резултати които констатираме в момента. Обратно на едно поведение на борба в името на една планина, за която утопично се предлага да бъде оставена сама на себе си и на няколко привилегировани алпинисти, не е ли по-добре да се запитаме дали начинът да опазим околната ни среда от пълноунищожение не е просто в политическата промяна?
Да се усетят новите течения, да се влее личната енергия в подкрепа на благородни каузи, и за да има успех – да се повери тази защита на хора дейни и способни да я представят. Без да искам да полемизирам излишно, аз все пак смятам че подобни аматьорски природозащитни движения, ако искат да спечелят доверие, би трябвало да гарантират в лицето на представителите си една пълна заангажираност с проблемите. Особено тези хора, които съмнявайки се вътрешно в успеха на каузата за опазване на природната среда, се амбицират да завоюват доверието на публиката разчитайки преди всичко на собствения си имидж, занапред пожертван на “олтара на рекламата” , е , не вярвам че те биха успели в състезанието по способности, което да ги изведе до позицията на пророци на светлото бъдеще или апастоли за спасение на човечеството. Просто защото не може да се възприема насериозно нещо, което не е.
Според мен ние сме убедени, че занапред проблема с околната среда зависи преди всичко от културни и образователни фактори, които явно липсват у нас. Искате ли наистина да отворите път към подобряване на положението? Е добре, нека конкретизираме насоките на един такъв самообразователен стремеж. Но да го направим започвайки със самите себе си, ние, които сме отговорни с личната си роля в събитията, в които участваме. Всяко действие което предприемаме трябва да е съобразено със задълженията които сме поели, и ще бъде толкова по-убедително, колкото ние го извършваме с мярка и дискретност – две качества далеч по ценни от повърхностния и обременителен рекламен шум, до който често се прибягва (Бел. на прев. – Типичен пример за “много шум за нищо” – международната експедиция за почистване на Еверест преди 2-3 години).
Ето какво произлиза днес от планинарския и приключенски свят. Би било добре да размислим, особено за някои неща, и да направим нужното за да се възвърне едно по-ясно и чисто разбиране за алпинизма в идеите ни. Не приляга нито на мен, нито другиму да отсъжда какво трябва и не трябва да се прави. Задължение на всеки е да установи свое вътрешно равновесие в зависимост от личния си морал. Тоест става дума за изключително личен избор и мнозина са тръгнали вече по този път. Позволявам си само, що се отнася до мен тук, да привлека вниманието върху проблема, да предупредя тези които още не са го осъзнали. За сметка на това много държа да подчертая, че какъвто и да би бил направения избор, той не може да бъде оценен ( в смисъл одобрен или отречен) ако не определя за един сравнително по-дълъг период от време психологическите проблеми и поведение, или по-зле – кризата на идентичност на този който го е направил.
И поставяйки казаното дотук в един по-широк аспект ; аз смятам, че днешното общество получава това което е заслужило. То се сблъсква с отражението на собствената си нетолерантност и непоследователност. Ние се оплакваме, че нещата вървят зле, но в крайна сметка сами сме си отговорни за това. Океанът е съставен от капки.
Даже когато се изказваме надълго и широко върху необходимостта от опазване на природата, не трябва да забравяме, че единствено мислейки за Човека и неговото морално и културно наследство е възможно да се защити и запази околната среда в цялата ù сложност.
Какво да пожелаем за този “нов свят”, когото така често споменаваме в споровете? Бих казал, че е добре да си пожелаем хората да проумеят уроците на природата, да се поучат от грешките си и да изчистят от прах тези ценности, погрешно сметнати за вече ненужни. Човек би трябвало да стане по-човечен, по-чист. Ако иска да оцелее в този “нов свят”, който сам е създал за себе си.
Walter Bonatti
Превод: Антон Маноилов
Ето съвсем накратко няколко дати от биографията на Валтер Бонати.
1930 г. - Роден в Бергамо, Италия.
1949 г. - Северозападна стена на Piz Badile, западна стена на Aiguille Noire
de Peuterey, реброто Walker на Grandes Jorasses
1951 г. - Премиера на източната стена на Grand Capucin.
1953 г. - Първо зимно изкачване на северната стена на Cima Ovest di
Lavaredo . Второ зимно на Cima Grande.
1954 г. - Взима участие в италианската експедиция, осъществила първото
изкачване на К2. Принуден да се откаже от върха след бивак на 8100 м. без бивачна екипировка.
1955 г. - Соло премиера по западния ръб на Petit Dru (наречен след това
изкачване “Ръба Бонати”)
1956 г. - Зимно изкачване по Brenva – източна стена на Mont Blanc (по
същото време там загиват Vincendon и Henry – френски
алпинисти)
1957 г. - Премиера по североизточното ребро на Grand Pilier d’Angle
1958 г. - Експедиция на Gasherbrum IV – достига върха.
1959 г. - Премиера на Pilier Rouge du Broillard.
1961 г. - Премиера на Nevado Rondoy Nord.
1961 г. - Трагично завършил опит по централното ребро на Freney (с
Oggioni и Gallieni и френската свръзка на Mazeaud)
1962 г. - Премиера по северната стена на Grand Pilier d’Angle.
1963 г. - Зимна премиера по реброто Walker на Grandes Jorasses.
1964 г. - Премиера по реброто Whymper на Grandes Jorasses.
Премиера по източната стена на Grand Pilier d’Angle.
1965 г. - Солова зимна премиера по директен път в северната стена на
Матерхорн.
Същата година се отказва от екстремния алпинизъм за да се посвети на приключенски и изследователски експедиции. Пише редица репортажи за италианското списание « Епока ». Италия го награждава с медал за Гражданска доблест, Франция – с Почетния легион, Съединените щати му дават титлата «Титан на приключението».
Réflexions (Размисли)
Walter Bonatti
Уводно слово на международния колоквиум “Планина и приключение 2000 – Съветския съюз и Запада, традиции и нови предизвикателства – 1989 г.
Този колоквиум се е състоял в Каза Макиавели, Сан Касиано, близо до Флоренция. Сред участващите са били и членовете на почетен комитет, учени от разнообразни области и алпинисти, избрани сред представителите на СССР, САЩ, Япония, Канада, Нова Зеландия и Европа. Многобройна публика. Целта на срещата е била да се обърне вниманието на планинските и приключенските среди най-общо към необходимостта от опазване на околната природна среда, а също така и на основните морални ценности на алпинизма.
Заниманието с алпинизъм и планинарство казано по-общо, представляват един от най-съвършените изрази на човешкия стремеж към удовлетворение, удоволствие, физическо и интелектуално. За нещастие през последните десетилетия моралното и културното му значения доста се размиха.
Алпинизма, в най-разпространената си форма понастоящем се разсейва поне тук при нас, в неизброими варианти. От това произлезе едно неудобство, конфузно положение и неразбиране на мотивация и тенденции. На конгресите, състояли се тук-таме през 80те години, участниците успяваха главно да се объркат повече или по-малко, тъпчейки на едно място. Основната дискусия по тези конгреси засягаше замисъла, основанието на днешния алпинизъм и неговото осъвременяване през филтъра на спонсорството, изграждането на имидж, утвърждаването на някаква техника и нейната търговска тежест. Бяхме докарани дотам, че да спорим за класирания, надпревара за премиери, рекорди по скорост на катерене, престиж и превъзходство над другите. Някои от участниците забелязаха, че алпинизма в днешната епоха е подложен на психологически изпитания, криза на идентичността ; даже се подхвърляше идеята за необходимостта от завръщане към дейност, свойствена за планината. В крайна сметка обаче всички стигаха до съгласието, че алпинизма днес има нужда от пари, от много пари. Тоест – от първия и основен фактор който очерня, отравя и съсипва всяко свястно начинание. Оказва се, че това което днес се налага над всичко е личното удобство и печалбата от рекламния бизнес. Този “бизнес” на всичко отгоре има претенции да бъде смятан за “полезна информация” и нахалството да оправдава всичко с анархистично отрицание на правила, идеали и принципи.
В едно все още близко минало алпинизма бе ценéн заради вътрешното удовлетворение от практикуването му, и изглеждаше ясно на всички, че изкачването на върхове и стени, въпреки излъчването на сила и самочувствие, не може само за себе си да съдържа философията на планината. Състезанието, ако изобщо може да се употреби тази дума, бе преди всичко със самия себе си. Да се съизмериш с трудностите при изкачването на един връх бе всъщност изследване от вътре на собственото “аз”. Това разбира се не изключваше подразбиращия се сблъсък с други личности, отдадени на занимания от същия род. И тъй като се отправяхме към върховете на импозантни, грандиозни пранини, това вътрешно търсене се осъществяваше в хармония с природата. Ето такъв беше традиционния алпинизъм, и за щастие спомена за него не е изгубен. Най-зрелите духове останаха предразположени съм възприемане и запазване на неговите правила, неписани и неналагани, при все това винаги ясни и безрезервно приемани. Тези правила ние не ги търпим като задължение, те излизаха от самите нас и бяха скроени по наша мярка. Аз вярвам впрочем , че това се отнася за всяка игра: един път свободно и доброволно избрана тя трябва за бъде играна честно. Ако аз кажа, че искам да изиграя един покер, но съм си скрил някое допълнително асо, това означава, че аз си служа с измама за да спечеля на всяка цена. Аз не играя, а мамя. Освен това се лишавам от всичко, което правилата и условията на играта могат да ми предложат. Не използвам въображението и интелигентността си. Не се отдавам изцяло на начинанието си, и разбира се нито очаквам, нито откривам някаква изненада. Тези съставки липсват защото аз априори знам и мога. В крайна сметка това игра ли е все още? Ето защо аз от 30 години ратувам, и продължавам до днес, за един чист, искрен алпинизъм, хармоничен и конструктивен. Такъв какъвто би бил ако се уважават фундаменталните правила на етиката и морала. Иначе алпинизма ще се изроди в съвсем друго нещо, нямащо връзка с никого и с нищо.
Днес се шири едно почти отхвърляне на правилата. Но ако ги отречем, ние губим Гринуичкия си меридиан на когото се основаваме когато мерим и се съизмерваме. Без отправна точка, без правила, всичко е разрешено, всичко е възможно. Но според мен тогава няма и стойности, ценности, тъй както казах, нещата вече не са свързани помежду си. Без правила ние сме “Никой”.
Какво има над и отвъд планините освен човешкия дух? Заниманието с алпинизъм е един от 1001те начина да бъдем и да се самоопознаем. Ходенето в планината не би трябвало да има друго значение, освен това на едно вътрешно търсене. И никога на бягство, защото в един момент се налага да си спомним как да се върнем към себе си, към собствената си индивидуалност и чувства, това единствено възможно пространство пред празнотата. Планината би трябвало да ни подготвя по-скоро как да навлезем по-навътре в самите себе си. Алпинистът от своя страна би било добре да схваща нещата обогатявайки се духовно. Той има възможността да направи това, осъзнавайки вече голяма част от отговорността за собствените си постъпки. Алпинизма е нещо много повече от техника, рекорд или колекция от върхове. Не е достатъчно да се атакува една планина. Любопитството, размисъла са много по-важни за да се оцени, разбере и почувства тя. Да се напрягат мускули, да се предизвиква хронометъра, това в планината би могло да бъде една забавна игра, както претендират някои. Но има много малко общо с приключението, каквото представлява алпинизма. Освен това ако у нас съществуваше единствено атлета (Бонати използва тази дума в смисъл на спортист), ние бихме изпитали рано или късно тъгата от упадъка след като бихме били лишени от способности които никога не сме развили. Откъдето биха произлезли и сериозни екзистенциални кризи.
Много днешни катерачи не виждат нещата по този начин. Сред тях има такива, които катерят по къси спортни маршрути изискващи много сила, но хиперосигурени, с амбицията да осъществяват някакви измислени приключения и нововъведения ; и които се считат "освободени от табутата на традициите". Учудващо е да констатираме в днешно време, когато култа към приключение е такъв, че се е стигнало дотам то да бъде купувано като конфекция, как същото това приключение е считано, парадоксално, за табу което трябва да се премахне. За сметка на това се издига на почит една проста гимнастическа последователност от стерилни жестове, които нямат нищо общо с приключението. Но ако наистина искаме алпинизма да бъде приключение, подхожда да се откажем от тези изкуствени технически средства, тази разпокъсана организираност, която лишава човек от спонтанното му влечение към импровизация. Не може да има авантюра, когато у човек отсъстват находчивост, въображение, отговорност, когато се нарушават или най-малкото банализират естествени фактори като неизвестността и изненадата, когато са смалени, даже разрушени условия като несигурността , нетрайността, смелостта, ентусиазма, самотата, изолираността, чувството за ориентация, за търсене и откриване на точния път нагоре, усещането за невъзможно, стремежа към импровизация, желанието да се изправиш пред изпитания осланяйки се единствено на собствените си сили и способности. Всички тези неща, които днес са пренебрегнати или направо изтрити от ежедневието. Приключението е едно ангажиране на цялото ни същество и начин да извадим от дълбините на характера си най-доброто и човечното останало у нас. Когато тестето карти не е фалшифицирано за печалба на всяка цена, тогава все още съществуват играта, изненадата, ентусиазма от успеха и съмнението от загубата. Приключението.
Днес в планината всичко е възможно, показаха го вече. И при все че някъде по света съществуват все още непокорени стени и върхове, няма съмнение, че рано или късно някой ще ги изкачи възползвайки се от всички възможни методи влезли в употреба днес. По мое мнение обаче няма да бъде извършено нищо ново и интересно, тъй като в положението, което сме достигнали, ще се случи нещо, което в технически и организационен план вече е било разрешено.
Тогава аз казвам : поне в планината нека оставим повече място за човека, отколкото за неговите техники и технологии, и нека се отвърнем от това, което смалява, смесва и обезличава.
Днес повече от всякога ние забелязваме че сме обхванати от ежедневното, баналното, фалшивото. Спекулации от всякакъв тип и лъжливи послания ни заливат, размити често в дребнава ерудиция. Добре е да осъзнаем факта, че ако нещо е модерно, то това му качество не е гаранция за истинност и не светския шум е създател на ценности. Ако алпинизма е в голяма степен въображение, то приключението е това, което го подхранва. Много повече от гръмко медиатизираните изкачвания е от значение личното приключение, както и възможността да си го създадеш независимо от изхода му. Само така човек, рожба на собствения си жизнен опит и на чувствителността си, би могъл да израсне. И в същото време прекрасните декори сред които той се реализира, се разтварят почти вълшебно, давайки повече пространство на неговото въображение, повече цвят и чувственост на мечтите му.
Невъзможното и непознатото са важни измерения на планината, ние не трябва да ги премахваме. Би трябвало, напротив, да се съизмерим с тях и да сторим това естествено, с естествените си усилия и средства, предопределени от физическите ни (има се предвид физиологически) ограничения. Единствено духовните граници може и е добре да се преодоляват, надхвърлят. Единствено границите на духа могат да бъдат отблъсквани все по-далеч и това е само от полза за човешкото развитие.
Невъзможното трябва да бъде преодолявано, като по този начин му се дава смисъл, а не премахвано.Честността на мисълта и последователността на сърцето могат да отведат далеч напред този който ги притежава, а това не може да се каже за физическата сила сама по себе си. Точно както катеренето на планини една след друга, на конвейер не означава усъвършенстване, то още по-малко доказва изключителност (употребена е думата героизъм). В днешно време героизъм е по-скоро да останеш самия себе си, да не се отказваш да бъдеш личност, човек, и то такъв с чувство за чест.
Непознатото, както и невъзможното са ценни съставни части от приключението. Да се изправиш пред тях означава да се сблъскаш директно със собствените си колебание, несигурност и уязвимост. Непознатото ви гризе отвътре. Когато то е пред нас, трудностите се увеличават, границите се стесняват. При все това понякога малко е нужно за да го пренебрегнем, даже унищожим. Малка радиостанция или електронен предавател които носим със себе си, това изглежда почти нищо, и все пак, връщам се на моята метафора, все едно играеш покер и имаш скрито асо. Напротив, би трябвало да се преборим срещу собствените си ограничения с открити средства и лице, и да преминем Херкулесовите колони, които всеки от нас носи у себе си. Това е нещо съвсем различно и от "мазохистично лишение", "безмислен аскетизъм” за каквото някои се опитват да го представят.
Да се говори за завладяване и проучване, придавайки на тези думи смисъла, който са имали някога, днес би предизвикало само усмивки, имайки предвид всевиждащото око на техниката, което регистрира всичко и властва над нас. Светът значително отесня и почти навсякъде се одомашни ; занапред ние знаем всичко, ние можем всичко. Още една причина да направим стъпка назад, в посока на големите пространства. Говоря за тези вътре в нас, тези които представляват последните огромни, свободни непознати простори на Земята. Да открием какво сме всъщност и какво искаме можем само ако се вгледаме навътре в себе си. Там – да, наистина можем да говорим за приключения.
Любопитството е друг важен елемент, необходим за достигане на необятни пространства. По този повод искам да кажа, малко целейки се наслуки, че точно то е създало човека. Дали пък приключението не започва в деня, в който маймуната, поради любопитството си слиза от дървото? Пространството, в цялата си сложност е неделима част от човека. При все това аз считам ,че не е необходимо да се иде на К2, Антарктида или Амазония, за да го почувстваме.
Светът на Ливингстън го няма, епопеите на Амундсен, Скот и Нансен са вече легенди. За сметка на това настоящето - какъв контраст! – се явява единствено под формата на френетична смяна, движение на ситуации, средства, методи и скоро – на светове. Но докато човек съхрани своята толкова ценна способност да мечтае, той ще отблъсква винаги напред всички граници и условности. Ние мечтаем, нашето въображение ни окриля, става дума за това, да се научим да осъществяваме идеите си. Но за да стигнем до осъществяване, за да знаем как? – ние трябва да действаме в тази посока.
В наши дни всички говорят за приключение, може би защото реалността ни отпуска прекалено малко силни изживявания, и на всичко отгоре все повече ги намалява. При все това на псевдо-приключенския живот му се отделя прекалено внимание, загубвайки от поглед истинския такъв. Но внимание! Много хора приемат за приключение нещо което не е по-различно от нов продукт за масова консумация. Да не смесваме приключение с представление (или шоу, за хора дето си падат по чуждиците), и бизнеса който произлиза от него. Да не го смесваме и с една или друга форма на масови заблуди и измами, защото можем да сме сигурни, че в този нарастващ нов стремеж към безсъдържателни приключения ние почти винаги срещаме не толкова герои и почитателите им, колкото жертви и от двете страни на една фалшива “политика на приключенията”. Бих искал още да настоя върху факта, че алпинизма остава една невероятна и завладяваща игра. И като такъв той би трябвало да бъде практикуван с благородни и искрени намерения, и според честни правила, естествено усъвършенствани от еволюцията, но винаги съобразени със строги морални принципи. Нали всъщност играейки, човек пораства, развива се ? Но аз съм длъжен да отбележа, че често се цели бърз, интересчийски успех, рекорд на всяка цена и приемане на всякакви компромиси, имайки за цел единствено сензацията. Изглежда че днес всичко върви в тази посока, и ако някои се опитват да търсят в нея ценности, то те са обърнали гръб на фундаменталните такива.
Да насочим сега вниманието си към други характерни черти на съвременността ни. В новият, показен и хаотичен алпинизъм се появява една много натрапчива тенденция, може би дължаща се на времето, в което живеем : специализацията. Аз имам съмнения към нейната значимост извън строгите рамки на чистата наука ; според мен специализацията е винаги безплодна и ограничаваща в хуманен план.Човек не може да не бъде универсален в своите търсения и стремежи. Самият той е изграден от устрем и ефемерност. Той намира идентичността си в откривателството и съзидателността. Алпинизма следователно трябва да бъде повече приключение и откриване, отколкото тясна специализация.
Естествено това са разсъждения от общ характер и не може да се отрече, че в някои днешни постижения – екстремни и тясно специализирани, присъства известна доза приключение, което обаче рядко е спонтанно и приема понякога не особено градивно значение в човешки план.
Това, което вдъхновява този тип приключения, което ги движи и поддържа, то е почти винаги един порочен механизъм съставен от егоистични интереси. Обединяването на медии, бизнес и реклама се проявява като една добре организирана власт, налагаща все по-голям натиск, и която следва, предхожда, обхваща и обуславя своите протагонисти. Така че те се оказват скоро затворници, обречени на една безмилостна надпревара, хванати в менгеме, което ги тласка към постижения все по-изненадващи и немислими. Принуждавани към трескаво търсене на успех на всяка цена и с всякакви средства, те вече не могат да се откажат, между другото и поради ползите и изгодите които извличат и които ги приучават към определен начин и стандарт на живот.
Ето така се ражда някаква нова форма на приключение, включително и в алпинизма – нещо като нов пазарен продукт. Консуматорите ще бъдат естествено телеуправляемите зрители, читатели и публиката като цяло.
Отскоро, поне у нас, се появиха, и вече се налагат шампионатите по катерене. Става дума за нова спортна дисциплина, ще ми се да вярвам, регламентирана за в бъдеще, която има за цел съревнование между катерачи (“climbers”) и се провежда в така наречените “скалодроми” или скални стадиони, оборудвани по предназначение. Така се създаде една арена на зрелищната виртуозност в която средството е представено като цел. Тази новост повдигна противоречиви мнения, и естествено, също се сблъсква с предразсъдъци. Все пак от точката до която сме стигнали не можем да изключим този нов поглед върху катеренето от логиката на спортните състезания. Разбираемо е тогава, че “climber”-ът , типичен атлет (спортист) е с намерение да се утвърждава точно чрез тази си състезателна дейност.
А сега ще засегна упоритото неразбиране, предизвикано от използването на думата “начинание” или израза “изключително постижение, подвиг” и на прилагателното “невероятен”, говорейки за изкачване по нормалния, класически път, при нормални условия на някой от осемхилядниците. Изключителни начинания? – безспорно такива са победите на някои от хималайските върхове. Но – допреди 30-35 години, когато техническите възможности и физическите способности бяха много ограничени, а неизвестностите – многобройни. Подвиг? – може би първото изкачване на Еверест без кислород. И ако аз все пак изпитвам известни резерви към такова определение, то е защото на времето, през 1978 г. условията бяха назряли и вече бе осъществен страхотен скок напред в сравнение с условията за Хилари и Тенсинг. От година на година, тръгвайки от “ примитивната” епоха на 50те , личната екипировка и техническия инвентар се усъвършенстваха, подобряваха, олекотяваха. Науката за храненето, медицината, фармакологията, физиологията отбелязаха огромен прогрес. Човек вече може да оценява и преценява по съвсем различен начин собствените си възможности и самостоятелност (автономност). От това следва едно по-добро познаване на границите на индивида. Тоест – намалява неизвестното и произтичащото от него психологическо натоварване. Ето затова невъзможното постоянно губи територия и изключителните начинания стават все по-малко и по-обикновени.
Преди, липсата на кислород над 8000 м. разколебаваше силни и решителни мъже. Днес всяка година десетки и десетки алпинисти се изкачват на тези височини, мъже, жени, някои много млади, други прехвърлили петдесетте, и то в повечето случаи без бутилки кислород. До 1988 година само 210 човека бяха изкачили Еверест ( по нови данни – до 2003 – повече от 2000 души, като за един ден през лятото на 2003 г. – 40 човека!!!) Добре! Но нека се предпазим от объркване. Защо да отричаме, че спрямо миналото нещо се е променило и то коренно, и че сумата от технико-, физико-, химико-, психологически средства с които разполагаме в момента е създала не изключителни постижения, а едно предвидимо огромно изличаване на граници.
Ето каква е новата ситуация, а от нея – и нуждата да се определят нови критерии за оценка, изключващи суперлативи и хиперболи.
1986 година всички 8-хилядници на земята бяха изкачени за втори път. Неоспорим факт е че тези които осъществиха това предизвикателство събраха изключителна колекция от върхове. Не случайно казвам “колекция”. Думите “постижение, подвиг” в смисъл на нещо забележително, епично, аз запазвам за изкачвания на които те наистина подхождат. Тези например, осъществени от поляка Кукучка, англичанина Дъг Скот, италианеца Ренато Казарото и още не много други, включително и от Източна Европа – между които на първо място Томо Чесен – осъществители на забележителни постижения на границата на възможното за момента от човек на тези екстремни височини. Кукучка, също като своя предшественик Р. Меснер и само година след него, реализира предизвикателството – изкачване на всички 14 8-хилядници. Но за разлика от Меснер, Кукучка постигна това показвайки невероятни способности, справяйки се с маршрути и условия (включително и финансови) наистина заслужаващи определението гранични, екстремни. Длъжни сме да признаем постиженията му.В крайна сметка Кукучка е този, който даде практически облик на това, което аз преди 20-ина години в моите книги заявих като “невероятна цел, тъй като човек, използвайки единствено своята автономност на соло-алпинист надали би бил някога достатъчно силен да достигне до тези, наложени от природата, граници”. Невероятният Кукучка със сигурност би бил тук сред нас ако съдбата не го бе погубила докато изкачваше скъпите си Хималаи. Нека споменът за него остане жив у нас.
Така изглежда панорамата на алпийския свят през няколко десетилетия пряко наблюдение. Няма място за учудване : младите поколения, въпреки желанието си, са пряка проекция на миналото, за добро или за лошо. Резултат от всичко това което ние, по-старите, сеехме с пълни шепи. Участниците в епизода с К2 през 1954 г. който хвърли сянка върху чистотата на алпийската етика, са възрастни хора сега. Този, който си проправи път до върха на Серо Торе в Патагония с помощта на моторен компресор също бе зрял човек. Зрял днес е и този който написа “Седмата категория”. Райнхолд Меснер се засяга днес и се оплаква в едно специализирано списание, че, видите ли, “днешното младо поколение изглежда няма други цели освен подобряването на рекорди”. Той обаче пропуска да спомене, че повече от всеки друг е повлиял днешните поколения и идеята, която те имат за планината, и съответно забравя своята част от отговорността за сегашното положение на нещата. Тъй като в своята книга той подробно излага нова концепция за планината, основана на спортното ù предназначение.
Да си пророк не е леко, а да си лош пророк – това те прави виновен. И когато едно лошо зърно дава още по лоши плодове, не можем да се оневиним просто абстрахирайки се и пренебрегвайки произлезлите проблеми. И още по-малко когато в същото това време отглеждаме собствения си успех, успех който се върти около изгодата и възползвайки се от егоистичните интересчийски сметчици на другите. Ние всички сме малко пророци. Някои обаче си създават публика и пространство, придават харизматичност на теориите си главно чрез принизяване на миналото. Не може да се каже че такива хора блестят с обективност или пък с последователност. Последователност в случая не означава заслепеност, инат, едностранчивост, а напротив, осъзнаване на личния избор и приемане на произтичащите от него отговорности. Означава яснота на намеренията и сила на характера. Тоест, все добродетели със значение, изпортено днес от двойственото поведение на тези, които са готови да пригодят историята към собствените си слабости, готови на хамелеонско нагаждачество за да уредят собствените си сметки.
Все повече и повече алпинизма и алпинистите се плъзгат по наклонената плоскост на компромиса. Един компромис, завоалиран като идеал.
Дали алпинизма днес е болен и наранен? Безспорно. Има ли лицемерие в света на планинарството? Това е ясно. Но да не го лепваме като характеристика на алпинизма като такъв. То е характерно за тези които го практикуват, а не за самата практика.
Спонсорството е феномен който не можем да осъждаме, ценен, когато е използван с добри намерения и, впрочем, доста древен. Но днес то става прекалено обсебващо. Състои се почти винаги в най-вулгарна търговия, пазарене на неща и идеали, което разбърква правилата, а понякога и самата история.
Модерното спонсорство, за този който се възползва от него ( и който поради собствените си слабости го представя като първопричина за деянията си) често се превръща в един вид принуда. Това утежнява още повече отговорностите – подразбира се значителни – за които вече говорих. Спонсорът, за когото всичко е въпрос на договор, пазар и печалба, упражнява натиск върху спонсорирания, който на свой ред може да насили естествения ред на нещата. А от това в планината също се умира ! Ето до къде сме стигнали : не спонсорът подкрепя някакво начинание, а начинанието е сведено до това да служи на спонсора, другояче казано – на бизнеса, тоест да се подчини на всички подразбиращи се изкривявания на истината. Не по-малко обезпокоителен е факта, че хората най-общо имат едно предразположение към предположения от вида – отстъпки са допустими, ако те доставят някакво предимство – тоест към приемане на комромиси с цел лична изгода. Това, без съмнение, представлява днес едно съществено зло, пагубно за достойнството на личността. Чрез този противоестествен психологически феномен, който показва как човек, вече допуснал грешка, отчаяно се защитава до степен на духовно самоотравяне, спонсорираният, явно манипулиран и доведен до положението на продавач на лъжи, упорито твърди, че е човек свободен и независим. Но това което реално го очаква е една спирала на униженията от която е много трудно до се измъкне. Ако след всичко това късметът не е на негова страна или ако не успее в начинанието, което шумно е оповестил, то последствията са по-лоши и отколкото ако се бе продал или проституирал : той трябва да насили нещата в момента на равносметката. Без да се говори за рисковете, които е бил принуден да поеме за да не компроментира очакваното възнаграждение. От самосебе си е ясно, че това не представлява най-добрия начин да се гарантира чистотата и идеала на едно начинание. Аз даже не мисля, че в този случай може да се говори за свобода на действие и избор, това би било проява на лош вкус. Всъщност този който така се поставя в услуга на търговеца, макар и да прави това с илюзията за разширяване на собственото си поле на действие, ще види скоро своята свобода ограничена и подчинена на условности. Вече виждаме подобни резултати в тази област.
Идват, след това тези, които с хитрост се опитват да скрият “личния си” избор и обявяват, че “експедицията ще струва над милион!” (все още сме в 80-те години !) Това е начин да заявят, че за да я реализират, са им нужни пари. Но се оказва, че някой друг току-що е завършил начинание от същия род, успешно, и при това струвало 100 пъти по-малко. Начинание осъществено без толкова медиен шум и много по-блестящо от подобни, реализирани от “гуру-та” на приключенията. Струващо милиони всъщност не е самото начинание , а неговата театрална постановка, “сценична поддръжка” – която някои, можем да сме убедени, няма да пропуснат да инкасират. От друга страна спонсорът налага своите правила и веднъж инвестирал, той задължително ще търси печалба. Тогава се вади наяве, предполагаемо или действително, презентационното клише на постижението, за да бъде то продадено по-добре.
Да се мисли, че някои видове спонсориране, що се отнася до резултатите, биха били по-приемливи за алпинизма и алпинистите, това е по мое мнение като да се надяваме, че грехът ще подминава отдалеч точно този, който е най-склонен към него. Всеки е свободен да прави каквото реши и също да изпитва съответна гордост от делата си, така че няма място за притворство, за каквото чувам напоследък.Но много моля, нека не смесваме мечтателя и сергийджията.
От известно време насам понятието морал е подложено но разнообразни нападки. Сред изявените личности на алпийските среди се намират такива, които го определят като “нещо си там…”, други го считат за “деформация”, а трети пък поддържат мнение че той, видите ли, “разбърква картите на логическите категории в споровете”. Все пак има граници на свободното тълкуване, отвъд тях се навлиза в цинизъм. Ако ние искаме да зачетем морала и етиката в техния най-точен смисъл - който включва също критерии за стил и мярка – ще забележим, че те не могат по никакъв начин “да разбъркват картите”. Обратното – те поставят нещата на мястото им, а това е едно богатство което не може да се заплати с пари, просто защото парите не са неговата мярка. Стара максима е че парите нямат морал.
Но да се върнем на спонсорството, на бизнеса, към които в крайна сметка ни води тази дискусия. Да се запитаме до каква степен приключението остава честен избор на начин на живот, на когото можем да посветим най-доброто от себе си, да се реализираме напълно, без при това да бъдем ограничавани от неща като чистия аферизъм, и превърнати по този начин в непристоен пример за начинаещите последователи на приключенския начин на живот.
Естествено аз нямам намерение да се впускам в морализаторски съждения, нито още по-малко, да издигам бариери между добрите и лошите, а просто да установя възможните отношения между някои причини и следствия ; евентуално съществуването на меркантилно възползване от страна на даващия (спонсора) или получаващия. Тъй като всичко това е добре подготвено и прикрито като естествена паша за една публика, за съжаление прекалено доверчива и податлива на влияние, нека предупредим последната поне за значителната разлика която съществува между някаква, често неволна, грешка и цяла мрежа преднамерени действия, добре пресметнати с цел да заблуждават.
Като завършек аз разбира се не мога да подмина фактора, който днес повече от всякога се налага на вниманието на всички – околната среда.
След като захвърли в забвение традиционното “завоюване на върхове”, след осъществяване на редица чудати, меко казано, “рекорди” в катеренето, след като сведе приключението в алпинизма до стерилен жест и го замени срещу “indoor” театрализирани срещи, светът на алпинизма роди днес още едно ново движение. На основа на екологията този път, което изглежда е начин да се скрие тоталното безразличие относно състоянието на обществото (алпийското, но и като цяло). Целта би трябвало да бъде опазване на места в планината от увреждане и съсипване от всякакъв вид, и по-амбициозното – абсолютна ненамеса в алпийската природа, или другояче казано – да се възстанови оригиналното ù, диво съществувание. Но до ден днешен от всичко това са произлезли само противоречия, спорове, и по мое мнение, безмислици, негодни частични решения. Зрелищни проекти изпълват медиите, но никакво кардинално решение не е предложено. Да се информира обществеността за скандалното съществуване на сметища по планините и призивите да не се създават нови е един заслужаващ уважение подход, но той ни най-малко не решава основния проблем. Съществуват хиляда и един начина за замърсяване на околната среда. Но основното е : ако самите ние, вътре в себе си оправдаваме някои компромиси, то няма начин да не стигнем, през разбира се многобройните етапи водещи от причина към следствие, до злополучните резултати които констатираме в момента. Обратно на едно поведение на борба в името на една планина, за която утопично се предлага да бъде оставена сама на себе си и на няколко привилегировани алпинисти, не е ли по-добре да се запитаме дали начинът да опазим околната ни среда от пълноунищожение не е просто в политическата промяна?
Да се усетят новите течения, да се влее личната енергия в подкрепа на благородни каузи, и за да има успех – да се повери тази защита на хора дейни и способни да я представят. Без да искам да полемизирам излишно, аз все пак смятам че подобни аматьорски природозащитни движения, ако искат да спечелят доверие, би трябвало да гарантират в лицето на представителите си една пълна заангажираност с проблемите. Особено тези хора, които съмнявайки се вътрешно в успеха на каузата за опазване на природната среда, се амбицират да завоюват доверието на публиката разчитайки преди всичко на собствения си имидж, занапред пожертван на “олтара на рекламата” , е , не вярвам че те биха успели в състезанието по способности, което да ги изведе до позицията на пророци на светлото бъдеще или апастоли за спасение на човечеството. Просто защото не може да се възприема насериозно нещо, което не е.
Според мен ние сме убедени, че занапред проблема с околната среда зависи преди всичко от културни и образователни фактори, които явно липсват у нас. Искате ли наистина да отворите път към подобряване на положението? Е добре, нека конкретизираме насоките на един такъв самообразователен стремеж. Но да го направим започвайки със самите себе си, ние, които сме отговорни с личната си роля в събитията, в които участваме. Всяко действие което предприемаме трябва да е съобразено със задълженията които сме поели, и ще бъде толкова по-убедително, колкото ние го извършваме с мярка и дискретност – две качества далеч по ценни от повърхностния и обременителен рекламен шум, до който често се прибягва (Бел. на прев. – Типичен пример за “много шум за нищо” – международната експедиция за почистване на Еверест преди 2-3 години).
Ето какво произлиза днес от планинарския и приключенски свят. Би било добре да размислим, особено за някои неща, и да направим нужното за да се възвърне едно по-ясно и чисто разбиране за алпинизма в идеите ни. Не приляга нито на мен, нито другиму да отсъжда какво трябва и не трябва да се прави. Задължение на всеки е да установи свое вътрешно равновесие в зависимост от личния си морал. Тоест става дума за изключително личен избор и мнозина са тръгнали вече по този път. Позволявам си само, що се отнася до мен тук, да привлека вниманието върху проблема, да предупредя тези които още не са го осъзнали. За сметка на това много държа да подчертая, че какъвто и да би бил направения избор, той не може да бъде оценен ( в смисъл одобрен или отречен) ако не определя за един сравнително по-дълъг период от време психологическите проблеми и поведение, или по-зле – кризата на идентичност на този който го е направил.
И поставяйки казаното дотук в един по-широк аспект ; аз смятам, че днешното общество получава това което е заслужило. То се сблъсква с отражението на собствената си нетолерантност и непоследователност. Ние се оплакваме, че нещата вървят зле, но в крайна сметка сами сме си отговорни за това. Океанът е съставен от капки.
Даже когато се изказваме надълго и широко върху необходимостта от опазване на природата, не трябва да забравяме, че единствено мислейки за Човека и неговото морално и културно наследство е възможно да се защити и запази околната среда в цялата ù сложност.
Какво да пожелаем за този “нов свят”, когото така често споменаваме в споровете? Бих казал, че е добре да си пожелаем хората да проумеят уроците на природата, да се поучат от грешките си и да изчистят от прах тези ценности, погрешно сметнати за вече ненужни. Човек би трябвало да стане по-човечен, по-чист. Ако иска да оцелее в този “нов свят”, който сам е създал за себе си.
Walter Bonatti
Превод: Антон Маноилов
Добави коментар