Личен разказ за нашето скорошно катерене с Митко Илиев на Стефани в района на Митикас.

Като инструктор по планинско спасяване понякога изнасям лекции на тема метеорология и предсказване на времето. Обичам да казвам на курсистите, че най-сигурният белег за предстоящо разваляне на времето е прогнозата на синоптиците, че времето ще се разваля. Верен на този принцип самият аз много старателно проучвам бюлетините преди всяко наше замислено алпийско начинание с Митко. Виж, ако зависеше от него, той би пробвал със силата на мисълта да промени развоя на атмосферните процеси. Един вид, ако много искаш планираното изкачване да се случи, времето няма да посмее да се развали. Кой знае, може и да може. В математическата Теория на хаоса е популярен т.нар. „ефект на пеперудата” – едно махване с криле на пеперуда в Бразилия може да предизвика торнадо в Тексас. Самият Митко едва ли има предвид точно този аспект на теорията, той е по-скоро практик в областта на хаоса, както аз обичам да го бъзикам.
 
И така, синоптичните прогнози определиха нашата програма-минимум за това лято. Всички приятели вече от 2-3 години знаят, че „ще ходим на Гранд Жорас”. Все някога. Никой не знае кога точно. По ред причини стана ясно, че няма да е сега. Тогава набързо скалъпихме „план B” – северната стена на Триглав в Словения. Доста по-близко, на малка височина и цялото начинание може да се осъществи за 3-4 дена. Ама била ронлива стената. Ние пък имаме дебели глави и сме от поколението далеч преди накованите и почистени спортни турове. Добре, ама когато прегледах прогнозите за дните, определени за пътуването, 12-15 август, оказа се, че всички сайтове са учудващо единодушни – всеки следобед щеше да вали проливен дъжд. Е как да биеш близо 1000 километра в едната посока с надеждата, че синоптиците са сбъркали? Веднага звъннах на Митко да му кажа, че това, дето си го мислехме няма да стане и за 2 минути определихме новата цел – катерене в района на Митикас.
 
Този път боговете бяха с нас – прогноза за четири дена стабилно слънчево време без помен от дъжд за цяла Гърция. За маршрутите в района на Митикас не знаехме почти нищо, освен, че когато се качихме като туристи преди 2 години, видяхме, че от задната страна има бая дувари, където, както бях чувал, Комичи е правил на времето тур. Освен това Любена Господинова веднъж ни подхвърли „Защо не отидете да покатерите на Стефани (съседния на Митикас връх, който именно се нарича Трона на Зевс)”. Като цяло имахме усещането, че туровете в района са доста ронливи, страшни и се катерят рядко. Слава Богу, намерихме много добър сайт - http://www.routes.gr/?Page=en/Climbing/Areas/Olympos , където има прилични описания и схеми на катерачните маршрути.
 
Въоръжени с разпечатани схеми и снимки се впуснахме в това приключение. В четвъртък в 7 сутринта потеглихме от София и без никакво напрежение около един следобед вече паркирахме колата на паркинга в началото на пътеката водеща за хижите C (Christos Kakkalos) и SEO или G (Giosos Apostolidis). Това са двете високи хижи, намиращи се на платото Мусес, на височина 2650 м и 2720 м, съответно. От сайта http://www.summitpost.org научихме, че сборището на катерачите е на Kakkalos и разбира се решихме да спим там. Пак от същото място знаех, че на хижата може да се купи храна и минерална вода, ама нали сме си пестеливи българи, свикнали и да се подсигуряват, ние натоварихме доста храна и 4 бутилки вода. Освен това, като нямахме резервация, взехме и бивачни съоръжения. Заедно с целия инвентар раниците ни придобиха внушителен вид и тегло. Всъщност от младини не бях мъкнал толкова тежка раница, а денивелацията от колата до хижата е към 1600 метра.

 Дългият път към х. Какалос. Скалистият масив е на Митикас - Стефани                                                                                 (Сн. Д. Илиев)
 
В едно много далечно време бях тичал по тази пътека. Тогава при една екскурзия с родителите ми реших, че непременно трябва да се кача на Митикас, но имах на разположение един следобед. Нямах нито карта, нито информация. В Литохоро хората, които попитахме, ни казаха, че са нужни два дена да се изкачи върха. „Аз пък ще пробвам за един следобед”. Баща ми ме качи с колата до началото на въпросната пътека на 1100 метра и в 2 следобед хукнах към неизвестното с един шоколад в джоба. Беше октомври и планината беше пуста. Срещнах 1-2 души, идващи отгоре, които ме предупредиха, че хижите са затворени. „А, няма проблем, аз само малко се разхождам.” Как да им кажа истинските си намерения? Без да съм сигурен къде точно е върхът някак уцелих кулоара Луки, който тогава беше маркиран едвам-едвам с червени точки. Когато накрая в мъглата стигнах металния флаг и кутията за разписване, най-после се успокоих – изкачил съм правилния връх! Бегом надолу. Връщането ми отне повече, отколкото си представях, и накрая последният половин час вървях в пълен мрак, без фенерче (разбира се), чувайки как силно разтревоженият ми баща оглася планината с викове „Орлиинее”.
 
Сега с тежките раници нещата изглеждаха доста по-различни. Колкото вода носехме на гръб, горе-долу толкова изтече през порите ни още в първите два часа, та започнах да се замислям за смисъла от този аспект на нашата тактика. На едно място пътеката се разделяше. Ние избрахме лявата, която минаваше през местност с характерното име „Анатема”. Малко по-късно, когато склонът се изправи пред носовете ни, разбрахме защо. След това се разминахме с десетина катъра, които слизаха надолу с един водач. Явно бяха изнесли багаж до хижите. „Абе, Митко, хората са измислили катъри за целта, а ние…” Към седем часа най-сетне стигнахме хижата. Бяхме очаровани от приятната обстановка. Особено се впечатлих от невероятно чистата тоалетна и умивалня, с течаща топла и студена вода, течен сапун и тоалетна хартия, особено като се отчете пълното безводие в района. Но най-големият плюс на хижа „Какалос” без съмнение е нейният хижар Михалис Стилас, опитен и активен алпинист, невероятно любезен и услужлив. Майк с удоволствие ни обясняваше подробности за катерачните маршрути и ни предложи схеми, ако се нуждаем. Хижата предлагаше храна и напитки на разумни цени и бутилирана вода по 2 евро. И за какво мъкнахме цялата тази вода на гръб - за да спестим 6-7 евро?! За съжаление хижата е малка и всички места за петък и събота бяха резервирани, та втората нощ спахме отвън на палатка. Следващият път ще използваме телефон!

 Разминаваме се с катъри-професионалисти                                                                                                            (Сн. Д. Илиев)

 Стефани с туровете „Комичи-Ешер” (1) и „Шваб-Алиарди” (2). Отзад в ляво, осветеното е Митикас.                     (Сн. Д. Илиев)
 
За първия катерачен ден си избрахме 2 класики по източната стена на Стефани – „Комичи-Ешер” и „Шваб-Алиарди”. Първият тур е най-класическата класика в Гърция. Комичи го изкачва през 1934 г. и се приема, че това е първият алпийски тур в страната въобще. Турът е лесен, трета-четвърта категория, доста под нивото на Комичи. Дълъг е 5 въжета, като тръгва и излиза по леки винкели, а в средната си част се движи по леки плочести пасажи. Характерът на стената доста напомня Триъгълника на Вихрен. Може би има малко повече свободно-стоящи (слава Богу предимно дребни) камъни, особено в долната, по-полегата част, които е много трудно да не бъдат съборени. Това последното осъзнах бързо, когато 2-3 тупнаха до мен, а един ме уцели по каската. На осигуровките има по два болта, иначе клинове има само тук-таме. За сметка на това турът е маркиран с червени стрелки по скалата – голямо удобство. Слизането от туровете става като се мине по ръба на Стефани на юг (излизайки от източната стена - наляво) и се хване характерен маркиран кулоар. На едно място има отклонение надясно, маркирано с пирамидки, откъдето може да стане прехвърляне в съседен улей и оттам по източния ръб да се изкачи Митикас. Този вариант, за който ни каза Михалис, ни достави голямо удоволствие. Катерят се пасажи от втора категория и по-голямата част минахме без въже, но на последния по-отвесен участък решихме да се вържем. След задължителното разписване в книгата и снимка пред ламариненото гръцко знаме, слязохме по кулоара Луки (един от двата стандартни маршрута за Митикас, другият е откъм Скала) и направихме още едно кръгче. Този път изкачихме „Шваб-Алиарди”, който се води четвърта-пета категория и е 6 въжета. Явно не намерихме истинския тур в долната плочеста половина, защото не открихме болтове, а според Майк има. Отклонявайки се надясно малко по-рано, Митко влезе в дълбок скално-тревен улей, където вече попаднахме на площадки с болтове. Турът излиза през един винкел вляво от издаваща се отвесна кула. Дори се преодолява малко надвесче, но на практика всичко се свеждаше до едно движение. За разлика от „Комичи-Ешер”, този тур беше ронлив и опасен и в горната половина. Митко, който води през цялото време, доста се притесни да не ми бутне някоя тикла на главата. Изобщо бих казал, че далеч не бяхме обзети от олимпийско спокойствие, докато катерехме.
 
            
    На Митикас                                                                   (Сн. О. Стойчев)            Внушителната стена на Сколио                                        (Сн. Д. Илиев)
 
След тази загрявка, длъжни бяхме да изберем нещо „по-яко” за следващия ден. Общо-взето изборът се сведе до 3 стени – северната на Сколио, северната на Митикас и западната на Стефани. Стената на Сколио е доста внушителна, туровете са по десетина въжета, след което се ходи по стръмен сипей до върха. Впечатлението ни беше, че се катери рядко и е доста страшна. Отначало избрахме една класика на тази стена, но според един готин и колоритен ветеран-алпинист с юнашки засукан мустак, автор на много от туровете в района, имало вероятност винкелите да са мокри. Стената на Митикас има славата на много по-ронлива от Стефани, което беше достатъчно изобщо да не я обсъждаме. Западната стена на Стефани от друга страна е доста по-отвесна и по-висока от източната си посестрима и сравнително здрава. Спряхме се на един чудесен, според Майк, тур – „Михаилиди – Ксантопулу”, VI- , 8 въжета.
 
Турът си го биваше. Избрана е една доста смела линия, следваща поредица от винкели и камини през средната, отвесна, а в един участък и надвесена част на стената. През по-голямата част държи около пета категория. Като се има предвид, че е правен 1956 г., бяхме впечатлени. Интересното е, че когато 10 години по-късно нашият приятел с мустака правил второто изкачване, открили клинове само на първите 1-2 въжета...
 
Хубавото беше, че идентифицирахме със сигурност началото на тура и тъй като е доста логичен, следвахме го без сериозни проблеми. На всички площадки имаше по 2 болта. Лошото беше, че почти нямаше междинни клинове. Като се насложи несигурността заради непознатия терен и необходимостта да се осигурява почти само на джаджи, напрежението за Митко беше голямо. По-късно му направих забележка, че когато е на зор слага френдовете като клеми – вкарва ги през по-широка част на цепката и ги заклинва в по-тясна. Обаче не на мен тия! Още не е постигнато заклинване на френд с което да не мога да се преборя. Аз катерех втори с раницата и след първоначалното стъписване се отпуснах и стъпвах добре. Дори и гърченето в камините не ми развали особено удоволствието. Ключовият пасаж VI- представлява една плоча, 6-7 метра, прорязана от цепка с широчината на юмрук. Да беше на Враца, да беше на болтове, нямаше да го усетим. Но тук, в „средата на нищото”, само на собствени джаджи, си беше доста психарско, особено изнасянето през лек надвес над мястото, където цепнатината и съответно френдовете свършваха. Браво Митак!

               
  Западната стена на Стефани. „Михаилиди-Ксантополу" е около левия профил    Пак оцеляхме!                                                              (Снимки Д. Илиев)
 
На едно от горните въжета, в надвесена пукнатина имаше стар заклинен френд, с много избеляла от времето лента. Митко ми заръча да опитам да го извадя. Отначало пробвах „с добро”, т.е. с нормалните хитрини, които ползвам в подобни случаи. Но после си дадох сметка, че челюстите са абсолютно клеясали и неподвижни и подходих по български – „с чук и майна”. Избих го с чука към по-широката част на цепката и го извадих. После, като споменахме на Михалис, че сме намерили стар френд, той отговори: „О, да, той седи там от 8 години и много хора са се опитвали да го извадят, включително и аз с пикел”. „Да, ама аз го извадих”. Това явно впечатли нашите гръцки приятели повече от самото изкатерване. Във всеки случай мустакатият ветеран ни почерпи по една ракия.
 
За около 5 часа завършихме тура. Последните 2 въжета бяха доста ронливи. Особено излизането на връхния гребен на Стефани беше все едно стъпваш по покрив на стара къща с безразборно наредени каменни плочи (тикли). Голям страх! Този път излязохме в по-далечния, северен край на ръба и благоразумно траверсирахме до пътеката с въже и по еспадрили.
 
Изпълнихме си програмата. Сега ни предстоеше само да отпразнуваме успешното катерене и да се прибираме към къщи. Само че материалите за празнуване са долу в колата, а на хижата скъпо. Няма проблем – събираме багажа, слизаме до колата и ще спим до или в нея. Бяхме забравили какво безумно слизане ни предстои. Ходиш, ходиш, ходиш и все няма край и се чудиш как си го качвал това с още по-тежка раница. Вече беше здрач, когато стигнахме колата и „сложихме масата”, т.е. прилегнахме на шалтетата, извадихме мезета и закрепихме кутията с виното на удобно място. Само стискаш канелката и точиш.
 
Когато Митака се напие след някое наше приключение е най-готиният пиян, който съм виждал. Става емоционален, обичлив и блажен. Само дето бързо се отнася и ме оставя сам. Беше невероятно романтична, тиха звездна нощ. Дори птичките и щурците замлъкнаха и ме оставиха насаме със своите мечти и копнежи по бъдещи катерения, а и не само…
 
 Орлин Стойчев