0207.2010
-3456x2592.jpg "Хвани мига")
Един разказ за това как наруших единадесетата божа заповед „Не изневерявай на катерачния си партнъор” и се качих на Гросглокнер по Stüdlgrat с Илия Джигошев.
Има едно мото, което научих сравнително наскоро и много ми допада – Carpe Diem („Хвани мига”, лат., Хораций). На 26 юни Илия Джигошев и аз хванахме мига и направихме едно бързо изкачване на Гросглокнер, на път от Бавария за София. Решението да опитаме това начинание ни отне около пет минути.
Има върхове, които все някога трябва да изкачиш в кариерата си на (скромен) алпинист. Несъмнено Матерхорн е на първо място сред тях. Веднъж четох нечие описание на изкачване на този връх по Хьорнли. Колегата беше написал, че като кажел, че е стар алпинист, често го питали „Е добре, тогава качвал ли си се на Матерхорн”. Така накрая му се наложило да се качи.
Мон Блан също е задължителен. Няма начин да си европейски планинар и да не си си мислил, че някой ден трябва да се качиш на покрива на (западна) Европа. За мен и Гросглокнер, 3798 м, е в тази категория върхове. За първи път го видях през 1970 г., когато бях на 15. Тогава правихме първата си семейна задгранична екскурзия с купения малко преди това на старо Опел Рекорд. Екскурзията мина по линия на Турингклуба (почти единствения начин да ти разрешат да си закупиш стотина долара). Носехме си храна и спяхме на палатка. Няколко спомена от тази екскурзия са останали в съзнанието ми. Първият беше минаването от Унгария в Австрия. От унгарска страна постове с калашници, вишки, телени огради, стотици граничари, бариери, чакащи коли. Минахме отвъд и караме. Къде е граничния пункт? Какво става? Накрая малко преди първото село отстрани на пътя видяхме една будка с един човек, обслужващ колите в двете посоки. Баща ми спря (а можеше и да минем транзит), слезе и занесе паспортите да ги подпечатат.
Другият ми спомен беше именно от Гросглокнер. Минахме по прочутото шосе Гросглокнер Хохалпенщрасе. Нашият Опел не беше виждал такива наклони и доста се стъписа. Едвам издрапа на първа на някои места. От паркинга на най-високата точка, 2500 м, отсреща, отвъд ледника Пастерце, се издига внушителната скално-ледена снага на Гросглокнер. Тогава аз току-що бях изкатерил първите си турове на Комините. Не бях чувал нищо за Гросглокнер, кулоара Палавичини, класическия маршрут, тура на Велценбах... Това беше първият ми досег с Алпите. С брат ми слязохме до ледника и се поразходихме 10-20 метра по него. Голямо геройство.
По-късно през годините в нашите алпийски летописи съм чел за много клубни „експедиции” в района на Гросглокнер. Все пак Австрия е най-близо от алпийските страни, пък и от капиталистическите държави тя беше малко по-наша. Затова когато един клуб събереше самочувствие да организира първата си проява навън, често целта беше именно Гросглокнер. Обикновено се споменаваше за това, че участниците са „преминали обучение по ледена техника” след което са предприели успешен (или неуспешен) опит за изкачване на върха. Не знам колко от младите катерачи в наши дни си дават сметка за всичките перипетии при организирането на една такава „експедиция” - кандидатстването за разрешение, финансиране, паспорти, подбор на състав и неизбежните търкания свързани с това. После планиране, храна, екипировка, почти неотменното ченге или отговорник на групата...
Прескачам 40 години. С колегата Илия Джигошев[1] имахме късмета да бъдем гости от ПСС на летния спасителски курс на Алгойския клон на Баварската спасителна служба (Bergwacht). Едно подробно описание на приликите и разликите между ПСС и Bergwacht е тема на отделен разказ. Само ще кажа, че там имат такава система за подбор и предварителна подготовка на кандидатите за спасители, че когато дойдат на зимния и след това на летния курс, тези кандидати са често по-добре подготвени от някои наши инструктори. Но там общественият престиж да си спасител е огромен и желаещите са много повече от местата.
Не ми е съвсем ясен мотивът на Алгойския Bergwacht да кани вече много години поред на всеки техен курс по двама гости от ПСС, но за нас това е чудесен шанс да видим нещо ново, нещо различно, да си „сверим часовниците”, а и да се изкефим в красивите Баварски Алпи.
И ние с Илия извлякохме, мисля си, максималното от петдневния си престой на хижата Prinz Litpold Haus, където се провеждаше курса. Повечето време участвахме в упражненията заедно с курсистите. (Нищо, че самите ние сме инструктори – политиката на техните инструктори в това отношение е стриктна – ако искаш гледай, ако искаш работи наравно с курсистите, но не се опитвай да даваш акъл и да се правиш на велик.) Единствено в заниманието с хеликоптер, което беше много впечатляващо, не ни дадоха възможност да работим. Само накрая ни качиха като туристи и направиха с нас едно утешително кръгче из планината. Все пак и това е голям жест. Последният ден от курса, когато бяха изпитите, за нас беше свободна програма и ние “изтичахме” до най-личния връх в Алгой – Хохфогел (Hochvogel), който макар и само 2600 м е доста внушителен отдалеч, напомня Матерхорн и доминира над околните долини със стръмни, може би 700-800 метра ръбове и стени.
Неусетно дойде и момента да си ходим и тогава Илия подхвърли “Дали да не опитаме да качим Гросглокнер на връщане”. “Ами да, защо не”, отвърнах аз, без да се замислям. Докато за мен Гросглокнер винаги е бил една доста абстрактна потенциална цел и не бях се интересувал от маршрутите, Илия беше ходил на ски със семейството си последната зима по южните склонове на Висок Тауерн. Беше гледал Гросглокнер от горните станции на някои от лифтовете и точил зъби за едно евентуално изкачване от юг. От тази страна се спуска един ясно-очертан скален ръб, който, както после разбрахме, се казва Stüdlgrat. Илия знаеше, че някъде в подножието на този ръб се намира хижата Stüdlhütte и че май най-близкият подход за нея е по един платен път от Калс. Освен това май Милен Братанов беше катерил въпросния ръб със свой приятел, ама и това не беше сигурно. С това се изчерпваше предварителната ни информация.
Набързо променихме маршрута за връщане към България и от Бавария влязохме в Тирол, покрай Инсбрук и след това прохода Бренер. За малко влязохме в Италия, минахме на север от Доломитите през Добиако и обратно в Австрия по посока на Лиенц. Оттам се отклонихме на север към Калс, намерихме въпросното частно шосе (Kalser Glocknerstrasse, 9 EUR) и в 6 следобед паркирахме колата до Luckner Haus, 1918 м. Докато карахме, успяхме да мернем Гросглокнер и неговия ръб Stüdlgrat, който, гледан анфас, изглеждаше доста стръмен и страшен. По-късно върхът се забули и това внесе известна допълнителна тревога в душите ни.
.jpg)
Гросглокнер от юг. Левият ръб е Stüdlgrat (сн. Илия Джигошев)
Аз имах леки съмнения дали подхода за хижата не е от другаде – откъм съседната долина на запад, но на паркинга при Luckner Haus имаше ясна табела – “Stüdlhütte, 3.5 часа”. Ние се качихме за 2. Stüdlhütte, 2802 м, е една от най-хубавите високопланински хижи, които съм виждал – голяма, уютна, с чисти светли тоалетни и умивални и голям ресторант. На нас ни отне известно време да се ориентираме в суматохата, където едни хора си прогонваха котките, други си лягаха в спалните, а трети нещо си сипваха на бюфета в ресторанта. Накрая попитахме в ресторанта за настаняване и извадихме членските си карти за БАК. Момичето ги разгледа с интерес от всички страни, попита нещо колежката си и изглежда реши да ни направи съответното намаление. Попита ни дали ще вечеряме, а ние естествено излязохме с контравъпрос – колко струва. Отговорът беше 39 и нещо евро, но момичето като видя реакцията ми поясни, че това било цената на нощувката, вечерята и закуската. “А в колко сервирате закуската?” “В пет.” “Добре!”
.jpg)
Чудесната хижа Stüdlhütte (сн. Илия Джигошев)
За първи път постъпвахме като нормалните “бели хора” в Алпите и си взехме нощувка, вечеря и закуска. Колко пъти сме се крили в стаите или на пейките извън хижите, похапвайки изнесената на гръб суха храна. Вечерята и закуската се оказаха фантастични, като в четиризвезден хотел и със сигурност си заслужаваха парите, особено пък на тази височина.
.jpg)
Табло със схема на маршрута (сн. Илия Джигошев)
Едно от най-полезните неща за нас беше голямо табло в хижата със схема и подробно описание на немски и английски на маршрута Stüdlgrat. От него ставаше ясно, че маршрутът е почти изцяло скален, с пасажи от II и III категория и 1-2 от IV, на които обаче има опънато стоманено въже. Пишеше, че котки и пикел са нужни чак горе под самия връх и за слизането по класическия път. Ние се бяхме подготвили за малко по-труден и най-вече по неусигурен маршрут. Носехме 5 френда, клеми, двойно въже, котки и по едно сечиво. Сега, като разбрахме, че пътят е доста накован, решихме да катерим само с едното полувъже.
.jpg)
На сутринта целият ръб е забулен (сн. Илия Джигошев)
Около 6 часа сутринта като тръгнахме бяхме неприятно изненадани от това, че през нощта камъните бяха поръсени с нов снежец. Върхът беше плътно в мъгла и небето беше закрито от облаци. Отначало се вървеше по полегат гръб, после по края на закрит ледник, вляво от ръба. В снега личаха стари следи, но по едно време ги загубихме. Малко се колебаехме дали да хванем ръба или да избегнем първите 2-3 кули, движейки се вляво по снежния склон. Ние избрахме втория вариант, но той се оказа май малко по-труден и опасен. Работата е там, че колкото по-нататък отивахме, толкова по-стръмни ставаха стените на ръба и в един момент ни се наложи да катерим по стръмен сняг и лед и доста ронливи скали. Илия изведе една дължина по почти чист лед по обувки и тогава си дадохме сметка, че е време да сложим котките. Очевидно снегът беше доста повече, отколкото при нормални летни условия. Оттам аз изкарах стотина метра нагоре на френска свръзка по микстов терен, но свърших джаджите и се наложи да се съберем. Бяхме вече близо до самия ръб и изглежда върху нормалния път, защото започнаха да се появяват железа, циментирани в скалата. Оттук до самия връх катерихме със смяна на водачеството.
.jpg)
Поглед назад към началото на ръба (сн. Илия Джигошев)
Ръбът е доста дълъг. От началото на скалната част до върха денивелацията е около 550 метра, а дължината близо 1000. Преодолявайки началната неувереност, свързана с несигурното време (“Ами ако се наложи, как ще се връщаме?”) и с избора на правилния път, нещата потръгнаха сравнително по-бързо. Щом веднъж закатерих с котките и сечивото по заснежените и на места заледени скали, почувствах се все едно съм на Резньовете в някой мек мартенски ден. Това съм го правил десетки, дори стотици пъти и го мога!
Неусетно стигнахме така-наречената “Площадка за закуска” на около 3550 м, обаче и времето беше напреднало неусетно. “Ха, остават ни само 250 метра денивелация”, помислих си. Обаче табелката на скалата предупреждаваше, че оттук нагоре следват главните трудности и до върха остават поне 3 часа катерене. Не е за вярване, а аз мислех, че почти сме стигнали! Нагоре ръбът ставаше по-стръмен, но и много по-накован. Освен железата се появиха и доста лепени и анкерни болтове. Слагахме и по някой френд “за лукс”. На няколкото “ключови пасажа” имаше къде корабно въже, къде стоманен парапет и много болтове, на които да се осигуриш, така че въпреки котките и заснежените на места скали тази пасажи не ни забавиха особено.
.jpg)
.jpg)
Катерим по горната, по-стръмна част (сн. Орлин Стойчев, сн. Илия Джигошев)
Аз очаквах, че скалното ребро ще свърши преди върха и ще има 50-100 метра снежен склон. Оказа се, че не е така. Докато се чудехме дали ни остават още 2 или 3 въжета Илия каза “Виждам кръста в мъглата над нас. Би трябвало да излезеш до него с една дължина”. И наистина, разпънах точно 50 метра и си щракнах осигуровката на обтяжката на самия кръст. Какъв кеф!
.jpg)
Последно въже... (сн. Илия Джигошев)...
.jpg)
...и сме на върха! (сн. Илия Джигошев)
Няколко минути по-късно, в 12:40 се събрахме горе. От хижата до върха ни беше отнело 7 часа без 10 минути. Малко се засрамихме, защото долу на таблото пише 5-6 часа, но единодушно решихме да оправдаем просрочката с почти зимните условия. Последваха ръкостисканията, снимките и мисълта за слизането. Вдясно на изток личеше нещо като следа, очевидно натам беше класическия път, който през малкия Гросглокнер слиза на хижата Ерцхерцог Йохан, 3454 м. От тази посока се появи един образ, спортист, сам и по щеки и разменихме по някоя дума. Аз се опитах да го попитам дали ще ни трябва въже, но той очевидно не ме разбра и взе да обяснява, че бил “crazy boy”. Заключих, че след като ние не сме “crazy boys”, ще трябва да слизаме с въже.
Скъсихме въжето на десетина метра и тръгнахме. Няколко метра и срещнахме манифестацията. Отдолу идваха десетки хора, навързани на салами, осигуряващи се, изчакващи се, катерещи, някои направо лазещи по ръба. Вярно е, че ръбът е доста тесен и със значителен наклони и че в двете посоки се спускат внушителни пропасти, но за сметка на това по него са набити през десетина метра стоманени пилони, 1-1.5 метра високи, които създават добра сигурност. Илия вървеше напред и гледаше да минава ту от едната, ту от другата страна на пилоните, а в някои случаи и да направи една намотка около тях. За нас това беше достатъчно ниво на сигурност. Разминахме се с една голяма група от Хърватската спасителна служба. Изглежда, че колегите бяха довели и приятелите и жените си, защото на някои от групата техниката на движение по такъв терен куцаше сериозно. Не знам как биха изглеждали, ако бяха наистина само спасители, но сега, на фона на този “разширен състав” ние изглеждахме направо професионалисти. Беше леко абсурдно да гледаш как някой слиза вцепенен заднешком, почти легнал на снега, на предни зъби и на клюна на пикела, а ние минаваме покрай него ходейки прави, държейки “небрежно” по едно сечиво в ръка.
.jpg)
"Манифестацията" по връхната пирамида на големия Гросглокнер и по снежния ръб на малкия Гросглокнер сн. Илия Джигошев
След сравнително стръмния снежен ръб на малкия Гросглокнер се навлиза наляво по лесен снежен склон. Малко преди хижата Ерцхерцог Йохан свалихме въжето, котките и прибрахме всичко в раниците. Оттук до Stüdlhütte си е обикновен туризъм. Вярно, че се ходи по закрит ледник и че навсякъде имаше предупреждения да не се движим по ледниците без въже. Вярно е и че отдолу идваха групички по 4-5 души, най-често гид с клиенти, всичките навързани. Ледникът обаче е толкова равен и без никакъв намек за пукнатини и пътеката така добре отъпкана, че ни се струваше смешно да се движим в свръзка. Помислих си, как ли ни ругаят наум гидовете, защото им засягаме бизнеса – те сигурно са обяснили на клиентите си колко опасно е движението по този ледник, навързали са ги като три синджира роби, а ние минаваме край тях, все едно сме на разходка на Витоша.
За 2 часа слязохме от върха до Stüdlhütte, общо 9 часа от хижата до хижата, а 2 часа по-късно бяхме при колата. По този начин за 23 часа “беше осъществена съвместна експедиция на Алпийски клуб “Христо Христов” и на Алпийски клуб “Вихрен” с цел изкачване на Гросглокнер. Експедицията се увенча с пълен успех”.
Ето на това му се вика “да хванеш мига”! Имам усещането, че ако бяхме тръгнали от София с нарочната цел да изкачим Гросглокнер, времето щеше да се скапе, да вали сняг, да духат бурни ветрове, да падат камъни от небето... Изборът ни на маршрут също се оказа сполучлив – за разлика от тълпите по класическия път, по нашия ръб бяхме сами. Само някъде доста по-ниско от нас имаше една свръзка. Сега, като прочетох разни описания, разбрах, че всъщност Stüdlgrat е вторият по популярност маршрут към Гросглокнер. Предполагам, че при нормални, летни условия може да се очакват доста катерачи и по него, което би означавало досадни задръствания. Не знам.
Единственото нещо, което малко развали пълното ми щастие (е, не единственото, ама така е думата) е угризението, че постоянният ми партньор в катеренето (Митко Илиев, разбира се) не беше с мен на този хубав връх. Но поне обувките му се качиха.
Орлин Стойчев
--------------------------------------------------------------------------------
[1] Илия Джигошев е професионален спасител, инструктор по планинско спасяване и член на А.К. “Христо Христов”, Смолян
Има едно мото, което научих сравнително наскоро и много ми допада – Carpe Diem („Хвани мига”, лат., Хораций). На 26 юни Илия Джигошев и аз хванахме мига и направихме едно бързо изкачване на Гросглокнер, на път от Бавария за София. Решението да опитаме това начинание ни отне около пет минути.
Има върхове, които все някога трябва да изкачиш в кариерата си на (скромен) алпинист. Несъмнено Матерхорн е на първо място сред тях. Веднъж четох нечие описание на изкачване на този връх по Хьорнли. Колегата беше написал, че като кажел, че е стар алпинист, често го питали „Е добре, тогава качвал ли си се на Матерхорн”. Така накрая му се наложило да се качи.
Мон Блан също е задължителен. Няма начин да си европейски планинар и да не си си мислил, че някой ден трябва да се качиш на покрива на (западна) Европа. За мен и Гросглокнер, 3798 м, е в тази категория върхове. За първи път го видях през 1970 г., когато бях на 15. Тогава правихме първата си семейна задгранична екскурзия с купения малко преди това на старо Опел Рекорд. Екскурзията мина по линия на Турингклуба (почти единствения начин да ти разрешат да си закупиш стотина долара). Носехме си храна и спяхме на палатка. Няколко спомена от тази екскурзия са останали в съзнанието ми. Първият беше минаването от Унгария в Австрия. От унгарска страна постове с калашници, вишки, телени огради, стотици граничари, бариери, чакащи коли. Минахме отвъд и караме. Къде е граничния пункт? Какво става? Накрая малко преди първото село отстрани на пътя видяхме една будка с един човек, обслужващ колите в двете посоки. Баща ми спря (а можеше и да минем транзит), слезе и занесе паспортите да ги подпечатат.
Другият ми спомен беше именно от Гросглокнер. Минахме по прочутото шосе Гросглокнер Хохалпенщрасе. Нашият Опел не беше виждал такива наклони и доста се стъписа. Едвам издрапа на първа на някои места. От паркинга на най-високата точка, 2500 м, отсреща, отвъд ледника Пастерце, се издига внушителната скално-ледена снага на Гросглокнер. Тогава аз току-що бях изкатерил първите си турове на Комините. Не бях чувал нищо за Гросглокнер, кулоара Палавичини, класическия маршрут, тура на Велценбах... Това беше първият ми досег с Алпите. С брат ми слязохме до ледника и се поразходихме 10-20 метра по него. Голямо геройство.
По-късно през годините в нашите алпийски летописи съм чел за много клубни „експедиции” в района на Гросглокнер. Все пак Австрия е най-близо от алпийските страни, пък и от капиталистическите държави тя беше малко по-наша. Затова когато един клуб събереше самочувствие да организира първата си проява навън, често целта беше именно Гросглокнер. Обикновено се споменаваше за това, че участниците са „преминали обучение по ледена техника” след което са предприели успешен (или неуспешен) опит за изкачване на върха. Не знам колко от младите катерачи в наши дни си дават сметка за всичките перипетии при организирането на една такава „експедиция” - кандидатстването за разрешение, финансиране, паспорти, подбор на състав и неизбежните търкания свързани с това. После планиране, храна, екипировка, почти неотменното ченге или отговорник на групата...
Прескачам 40 години. С колегата Илия Джигошев[1] имахме късмета да бъдем гости от ПСС на летния спасителски курс на Алгойския клон на Баварската спасителна служба (Bergwacht). Едно подробно описание на приликите и разликите между ПСС и Bergwacht е тема на отделен разказ. Само ще кажа, че там имат такава система за подбор и предварителна подготовка на кандидатите за спасители, че когато дойдат на зимния и след това на летния курс, тези кандидати са често по-добре подготвени от някои наши инструктори. Но там общественият престиж да си спасител е огромен и желаещите са много повече от местата.
Не ми е съвсем ясен мотивът на Алгойския Bergwacht да кани вече много години поред на всеки техен курс по двама гости от ПСС, но за нас това е чудесен шанс да видим нещо ново, нещо различно, да си „сверим часовниците”, а и да се изкефим в красивите Баварски Алпи.
И ние с Илия извлякохме, мисля си, максималното от петдневния си престой на хижата Prinz Litpold Haus, където се провеждаше курса. Повечето време участвахме в упражненията заедно с курсистите. (Нищо, че самите ние сме инструктори – политиката на техните инструктори в това отношение е стриктна – ако искаш гледай, ако искаш работи наравно с курсистите, но не се опитвай да даваш акъл и да се правиш на велик.) Единствено в заниманието с хеликоптер, което беше много впечатляващо, не ни дадоха възможност да работим. Само накрая ни качиха като туристи и направиха с нас едно утешително кръгче из планината. Все пак и това е голям жест. Последният ден от курса, когато бяха изпитите, за нас беше свободна програма и ние “изтичахме” до най-личния връх в Алгой – Хохфогел (Hochvogel), който макар и само 2600 м е доста внушителен отдалеч, напомня Матерхорн и доминира над околните долини със стръмни, може би 700-800 метра ръбове и стени.
Неусетно дойде и момента да си ходим и тогава Илия подхвърли “Дали да не опитаме да качим Гросглокнер на връщане”. “Ами да, защо не”, отвърнах аз, без да се замислям. Докато за мен Гросглокнер винаги е бил една доста абстрактна потенциална цел и не бях се интересувал от маршрутите, Илия беше ходил на ски със семейството си последната зима по южните склонове на Висок Тауерн. Беше гледал Гросглокнер от горните станции на някои от лифтовете и точил зъби за едно евентуално изкачване от юг. От тази страна се спуска един ясно-очертан скален ръб, който, както после разбрахме, се казва Stüdlgrat. Илия знаеше, че някъде в подножието на този ръб се намира хижата Stüdlhütte и че май най-близкият подход за нея е по един платен път от Калс. Освен това май Милен Братанов беше катерил въпросния ръб със свой приятел, ама и това не беше сигурно. С това се изчерпваше предварителната ни информация.
Набързо променихме маршрута за връщане към България и от Бавария влязохме в Тирол, покрай Инсбрук и след това прохода Бренер. За малко влязохме в Италия, минахме на север от Доломитите през Добиако и обратно в Австрия по посока на Лиенц. Оттам се отклонихме на север към Калс, намерихме въпросното частно шосе (Kalser Glocknerstrasse, 9 EUR) и в 6 следобед паркирахме колата до Luckner Haus, 1918 м. Докато карахме, успяхме да мернем Гросглокнер и неговия ръб Stüdlgrat, който, гледан анфас, изглеждаше доста стръмен и страшен. По-късно върхът се забули и това внесе известна допълнителна тревога в душите ни.
Гросглокнер от юг. Левият ръб е Stüdlgrat (сн. Илия Джигошев)
Аз имах леки съмнения дали подхода за хижата не е от другаде – откъм съседната долина на запад, но на паркинга при Luckner Haus имаше ясна табела – “Stüdlhütte, 3.5 часа”. Ние се качихме за 2. Stüdlhütte, 2802 м, е една от най-хубавите високопланински хижи, които съм виждал – голяма, уютна, с чисти светли тоалетни и умивални и голям ресторант. На нас ни отне известно време да се ориентираме в суматохата, където едни хора си прогонваха котките, други си лягаха в спалните, а трети нещо си сипваха на бюфета в ресторанта. Накрая попитахме в ресторанта за настаняване и извадихме членските си карти за БАК. Момичето ги разгледа с интерес от всички страни, попита нещо колежката си и изглежда реши да ни направи съответното намаление. Попита ни дали ще вечеряме, а ние естествено излязохме с контравъпрос – колко струва. Отговорът беше 39 и нещо евро, но момичето като видя реакцията ми поясни, че това било цената на нощувката, вечерята и закуската. “А в колко сервирате закуската?” “В пет.” “Добре!”
Чудесната хижа Stüdlhütte (сн. Илия Джигошев)
За първи път постъпвахме като нормалните “бели хора” в Алпите и си взехме нощувка, вечеря и закуска. Колко пъти сме се крили в стаите или на пейките извън хижите, похапвайки изнесената на гръб суха храна. Вечерята и закуската се оказаха фантастични, като в четиризвезден хотел и със сигурност си заслужаваха парите, особено пък на тази височина.
Табло със схема на маршрута (сн. Илия Джигошев)
Едно от най-полезните неща за нас беше голямо табло в хижата със схема и подробно описание на немски и английски на маршрута Stüdlgrat. От него ставаше ясно, че маршрутът е почти изцяло скален, с пасажи от II и III категория и 1-2 от IV, на които обаче има опънато стоманено въже. Пишеше, че котки и пикел са нужни чак горе под самия връх и за слизането по класическия път. Ние се бяхме подготвили за малко по-труден и най-вече по неусигурен маршрут. Носехме 5 френда, клеми, двойно въже, котки и по едно сечиво. Сега, като разбрахме, че пътят е доста накован, решихме да катерим само с едното полувъже.
На сутринта целият ръб е забулен (сн. Илия Джигошев)
Около 6 часа сутринта като тръгнахме бяхме неприятно изненадани от това, че през нощта камъните бяха поръсени с нов снежец. Върхът беше плътно в мъгла и небето беше закрито от облаци. Отначало се вървеше по полегат гръб, после по края на закрит ледник, вляво от ръба. В снега личаха стари следи, но по едно време ги загубихме. Малко се колебаехме дали да хванем ръба или да избегнем първите 2-3 кули, движейки се вляво по снежния склон. Ние избрахме втория вариант, но той се оказа май малко по-труден и опасен. Работата е там, че колкото по-нататък отивахме, толкова по-стръмни ставаха стените на ръба и в един момент ни се наложи да катерим по стръмен сняг и лед и доста ронливи скали. Илия изведе една дължина по почти чист лед по обувки и тогава си дадохме сметка, че е време да сложим котките. Очевидно снегът беше доста повече, отколкото при нормални летни условия. Оттам аз изкарах стотина метра нагоре на френска свръзка по микстов терен, но свърших джаджите и се наложи да се съберем. Бяхме вече близо до самия ръб и изглежда върху нормалния път, защото започнаха да се появяват железа, циментирани в скалата. Оттук до самия връх катерихме със смяна на водачеството.
Поглед назад към началото на ръба (сн. Илия Джигошев)
Ръбът е доста дълъг. От началото на скалната част до върха денивелацията е около 550 метра, а дължината близо 1000. Преодолявайки началната неувереност, свързана с несигурното време (“Ами ако се наложи, как ще се връщаме?”) и с избора на правилния път, нещата потръгнаха сравнително по-бързо. Щом веднъж закатерих с котките и сечивото по заснежените и на места заледени скали, почувствах се все едно съм на Резньовете в някой мек мартенски ден. Това съм го правил десетки, дори стотици пъти и го мога!
Неусетно стигнахме така-наречената “Площадка за закуска” на около 3550 м, обаче и времето беше напреднало неусетно. “Ха, остават ни само 250 метра денивелация”, помислих си. Обаче табелката на скалата предупреждаваше, че оттук нагоре следват главните трудности и до върха остават поне 3 часа катерене. Не е за вярване, а аз мислех, че почти сме стигнали! Нагоре ръбът ставаше по-стръмен, но и много по-накован. Освен железата се появиха и доста лепени и анкерни болтове. Слагахме и по някой френд “за лукс”. На няколкото “ключови пасажа” имаше къде корабно въже, къде стоманен парапет и много болтове, на които да се осигуриш, така че въпреки котките и заснежените на места скали тази пасажи не ни забавиха особено.
Катерим по горната, по-стръмна част (сн. Орлин Стойчев, сн. Илия Джигошев)
Аз очаквах, че скалното ребро ще свърши преди върха и ще има 50-100 метра снежен склон. Оказа се, че не е така. Докато се чудехме дали ни остават още 2 или 3 въжета Илия каза “Виждам кръста в мъглата над нас. Би трябвало да излезеш до него с една дължина”. И наистина, разпънах точно 50 метра и си щракнах осигуровката на обтяжката на самия кръст. Какъв кеф!
Последно въже... (сн. Илия Джигошев)...
...и сме на върха! (сн. Илия Джигошев)
Няколко минути по-късно, в 12:40 се събрахме горе. От хижата до върха ни беше отнело 7 часа без 10 минути. Малко се засрамихме, защото долу на таблото пише 5-6 часа, но единодушно решихме да оправдаем просрочката с почти зимните условия. Последваха ръкостисканията, снимките и мисълта за слизането. Вдясно на изток личеше нещо като следа, очевидно натам беше класическия път, който през малкия Гросглокнер слиза на хижата Ерцхерцог Йохан, 3454 м. От тази посока се появи един образ, спортист, сам и по щеки и разменихме по някоя дума. Аз се опитах да го попитам дали ще ни трябва въже, но той очевидно не ме разбра и взе да обяснява, че бил “crazy boy”. Заключих, че след като ние не сме “crazy boys”, ще трябва да слизаме с въже.
Скъсихме въжето на десетина метра и тръгнахме. Няколко метра и срещнахме манифестацията. Отдолу идваха десетки хора, навързани на салами, осигуряващи се, изчакващи се, катерещи, някои направо лазещи по ръба. Вярно е, че ръбът е доста тесен и със значителен наклони и че в двете посоки се спускат внушителни пропасти, но за сметка на това по него са набити през десетина метра стоманени пилони, 1-1.5 метра високи, които създават добра сигурност. Илия вървеше напред и гледаше да минава ту от едната, ту от другата страна на пилоните, а в някои случаи и да направи една намотка около тях. За нас това беше достатъчно ниво на сигурност. Разминахме се с една голяма група от Хърватската спасителна служба. Изглежда, че колегите бяха довели и приятелите и жените си, защото на някои от групата техниката на движение по такъв терен куцаше сериозно. Не знам как биха изглеждали, ако бяха наистина само спасители, но сега, на фона на този “разширен състав” ние изглеждахме направо професионалисти. Беше леко абсурдно да гледаш как някой слиза вцепенен заднешком, почти легнал на снега, на предни зъби и на клюна на пикела, а ние минаваме покрай него ходейки прави, държейки “небрежно” по едно сечиво в ръка.
"Манифестацията" по връхната пирамида на големия Гросглокнер и по снежния ръб на малкия Гросглокнер сн. Илия Джигошев
След сравнително стръмния снежен ръб на малкия Гросглокнер се навлиза наляво по лесен снежен склон. Малко преди хижата Ерцхерцог Йохан свалихме въжето, котките и прибрахме всичко в раниците. Оттук до Stüdlhütte си е обикновен туризъм. Вярно, че се ходи по закрит ледник и че навсякъде имаше предупреждения да не се движим по ледниците без въже. Вярно е и че отдолу идваха групички по 4-5 души, най-често гид с клиенти, всичките навързани. Ледникът обаче е толкова равен и без никакъв намек за пукнатини и пътеката така добре отъпкана, че ни се струваше смешно да се движим в свръзка. Помислих си, как ли ни ругаят наум гидовете, защото им засягаме бизнеса – те сигурно са обяснили на клиентите си колко опасно е движението по този ледник, навързали са ги като три синджира роби, а ние минаваме край тях, все едно сме на разходка на Витоша.
За 2 часа слязохме от върха до Stüdlhütte, общо 9 часа от хижата до хижата, а 2 часа по-късно бяхме при колата. По този начин за 23 часа “беше осъществена съвместна експедиция на Алпийски клуб “Христо Христов” и на Алпийски клуб “Вихрен” с цел изкачване на Гросглокнер. Експедицията се увенча с пълен успех”.
Ето на това му се вика “да хванеш мига”! Имам усещането, че ако бяхме тръгнали от София с нарочната цел да изкачим Гросглокнер, времето щеше да се скапе, да вали сняг, да духат бурни ветрове, да падат камъни от небето... Изборът ни на маршрут също се оказа сполучлив – за разлика от тълпите по класическия път, по нашия ръб бяхме сами. Само някъде доста по-ниско от нас имаше една свръзка. Сега, като прочетох разни описания, разбрах, че всъщност Stüdlgrat е вторият по популярност маршрут към Гросглокнер. Предполагам, че при нормални, летни условия може да се очакват доста катерачи и по него, което би означавало досадни задръствания. Не знам.
Единственото нещо, което малко развали пълното ми щастие (е, не единственото, ама така е думата) е угризението, че постоянният ми партньор в катеренето (Митко Илиев, разбира се) не беше с мен на този хубав връх. Но поне обувките му се качиха.
Орлин Стойчев
--------------------------------------------------------------------------------
[1] Илия Джигошев е професионален спасител, инструктор по планинско спасяване и член на А.К. “Христо Христов”, Смолян
Добави коментар