Катерене на големи стени - Самотни бигуол изкачвания

Едно е да се катериш по големи стени в свръзка, съвсем друго е да ги изкачваш сам. Дейностите по водене, спускане на рапел, събиране на осигуровките и извличане на багажа правят тази задача три пъти по-изморителна от катеренето с партньор. Липсват такива забавления като прочитането на няколко глави от любим криминален роман, докато приятелят ти води бавно и мъчително поредното въже. Идеята за почивка при самотните изкачвания звучи добре, но напълно спира напредъка нагоре.

За сметка на това самотният бигуол катерач никога не се отегчава, защото винаги има твърде много работа. За самотното катерене по големи стени е нужна изключителна решителност. То не е за разглезени момченца. Наградата е огромна. Онзи, който е катерил съвсем сам дни на ред, знае какво имам предвид. Да преодоляваш всеки сантиметър без ничия помощ, да разчиташ единствено на себе си, чувството за самоувереност и че си постигнал нещо велико, превръщат изкачването в неповторимо изживяване.

 

Началото на самотните бигуол изкачвания е поставено от Роял Робинс с изкатерването на Лийнинг Тауър (Leaning Tower) през 1963 година. Пет години по-късно Робинс осъществява сам едно дръзко изкачване, "Мюир уол" (Muir Wall) на Ел Капитан. За това са му необходими девет изтощителни дни. Приблизително по същото време Ерик Бек прави първото самотно изкачване на Халф Доум. И така, след изкачването на основните големи стени, идва времето за самотна премиера. Това се удава на Джим Дън, който през 1972 година прокарва сам маршрута "Космос" (Cosmos). През същата година Чарли Портър прави сам две премиери на Ел Кап.

Остава да се осъществи самотно изкачване на някой от екстремните изкуствени турове на Ел Кап. В началото на осемдесетте години това се удава на Роб Слейтър, на смятания някога за най-труден изкуствен тур в света, "Пасифик оушън". Постижението му е още по-забележително заради рекордното време за изкатерване - пет дни. Следващото удивително постижение е изкачването на "Зенята Мандата" от Дуейн Рейли в средата на осемдесетте. Заедно с "Море от мечти" това е най-трудният маршрут на Ел Кап с много въжета на А5. Най-трудната самотна премиера е осъществена от Чарлз Коул с прокарването на "Спейс" (Space) на Ел Кап. Той изкачва за пръв път и един труден нов тур на Халф Доум, "Дама пика" (Queen of Spades), и така си осигурява почетно място в историята на йосемитското катерене. До края на осемдесетте още много трудни маршрути са покорени от самотни катерачи. Ранди Леавит, Стив Гросман и Уолт Шипли също са известни самотни катерачи от този период. Швейцарецът Хавиер Бонгар смая местните катерачи със самотните си изкачвания на "Джоли Роджър" и "Лост ин Америка", категоризирани на А5. Тези постижения обаче бяха засенчени от последното му изкачване на "Море от мечти". Смятан някога за невъзможен за самотно изкатерване, това е най-трудният изкуствен маршрут, изкачван някога в такъв стил.

 

Ако някой надъхан катерач реши да изкачи сам някоя висока стена, това не означава, че няма да се осигурява. Преди десет години единственият публикуван начин бе системата на Барнит, описан в книжката на Роял Робинс "Напреднали скални умения" (Advanced Rockcraft). В основата й стои осигуряване със самозатягащ възел за основното въже при водене. Приятелят ми Роб Сетълмайер използвал тази система при самотно изкачване на Лийнинг Тауър, първото му бигуол катерене. При това паднал. Самозатягащият възел не задържал и прусекът се протрил. Той продължил да пада и за щастие се спрял след осем метра на възел на основното въже, за което се бил осигурил преди това. Това говори за две неща. Първо, че системата на Барнит е по принцип безполезна и трябва да се измисли друга. И второ, че осигурителният възел, спасил живота на Роб, трябва да присъства като основно положение във всяка система за соло осигуряване.

За любителите на самотните изкачвания през деветдесетте години техниката е създала много улеснения. Много трудни маршрути на Ел Кап, включително няколко премиери, са изкатерени с помощта на различни методи за соло осигуряване. Всеки може да избира най-подходящия за себе си.

Винаги помни, че при падане, докато водиш, точките на фиксиране на въжето ще се натоварват нагоре (след като си се включил в първата междинна осигуровка). При всички описани системи се приема, че закрепванията на долната площадка са способни да издържат такова дърпане.

 

1. ВЪЗЛОВА СИСТЕМА. Тя е най-простата. Закрепи здраво въжето на площадката. Изтегли пет метра от свободното въже, направи възел осмица и се закачи за него с два противоположно ориентирани карабинера. Вече си стабилно осигурен. Слагай си междинни осигуровки и се закачвай като при нормално водене. Когато след пет метра въжето се опъне. Просто завържи нова осмица след определена дължина и се осигури за нея с други карабинери. Едва тогава се откачи от предишния възел и го развържи. Вече имаш свободно въже за следващия участък от маршрута.

Предимство на тази система е простотата и надеждността й. Не са ти нужни никакви специални приспособления. При нея обаче постоянно се налага да се бориш с възли. Освен ако не си фокусник, ще се наложи и двете ти ръце да са свободни, докато ги връзваш и развързваш. Това сериозно намалява възможностите ти за свободно преминаване.

 

 

 

Фигура 9.1 Възел стреме

 

 

 

 

2. СИСТЕМА НА СТРЕМЕТО. Тя е подобна на предишната, но вместо възел осмица се използва стреме с два насрещно включени карабинера. Когато искаш да си отпуснеш въже, стремето може да се разхлаби, премести и отново да се стегне. Стремето действа като "преместващ се" възел и премахва необходимостта от постоянно връзване и развързване на предишния метод. Тук отново са нужни две свободни ръце. Макар че не е много добра за свободни изкачвания, тази система е подходяща за изкуствено катерене и се използва от много самотни катерачи на Ел Кап. Тук също няма нужда от специални приспособления.

3. СИСТЕМАТА НА ЧАРЛЗ КОУЛ. Създадена е около 1986 година от Чарлз Коул за самотно свободно катерене. Въжето се фиксира. Близо до закрепването се прави примка и се прекарва през щихт пластина, след това се закачва с два насрещни карабинера за седалката. За свободното въже (не това, което е към площадката) се закачва жумар, ориентиран към катерача. Жумарът се закачва за седалката с еднометрова лента. Идеята е следната: при падане жумарът ще действа като ръка за задържане на въжето в пластината, също както при обичайното осигуряване. Катеренето и осигуряването стават нормално. Когато имаш нужда от свободно въже, натискаш палеца на жумара и го преместваш напред. Ако ти е нужно повече от метър въже, хващаш въжето между пластината и жумара, издърпваш го и го стискаш със зъби (ако предположим, че с едната ръка се държиш за скалата). След това отваряш жумара и го преместваш по въжето. Повтаряш тази дейност докато си отпуснеш достатъчно въже.

Тази система е трудна и изисква поне няколко часа тренировка, за да се овладее. Тя наистина позволява на катерача да остави стълбичките и да катери чисто някои по-лесни пасажи. Постоянното дърпане на жумара за отпускане на корем обаче е изморително и затова само катеренето на свободни пасажи с умерена трудност (под 5.10) изглежда разумно. С тази система скали с трудност над 5.10 се катерят по-лесно изкуствено. Системата позволява по-бързо катерене от първите две, защото се организира по-лесно.

Макар че Чарлз Коул е падал, докато е използвал системата си на Ел Кап, големите падания не са за препоръчване. Повечето от силата на удара се поема от палеца на жумара. Един тест, извършен от Джон Дил, началник на Йосемитската спасителна служба, е показал, че самохватите разкъсват въжето при сила над 500 килограма. Тъй като при големи падания силата на удара може да достигне до 1000 килограма, на това трябва да се обърне сериозно внимание. Не забравяй също, че жумарите са слаби приспособления и могат да се счупят при подобно падане.

 

 

4. СОЛОИСТ И СОЛОЕЙД. Тези два продукта на "Рок екзотика" са механични приспособления за соло осигуряване. "Солоист" е версия за свободно катерене, а "Солоейд" е по-подходящ за дълги изкуствени маршрути. И двете съоръжения имат палец, който заключва въжето в случай на падане. "Солоист" отпуска по-лесно въже и позволява на катерача да се катери с близко до обичайното си темпо. При него обаче посоката на преминаване на въжето е от основно значение и той не се задейства при падания надолу с главата. Това меко казано е сериозен недостатък. Друго неудобство е това, че с наближаване края на въжето то започва да се изхлузва под действие на тежестта си и образува голям корем. И с двете съоръжения ползването на гръдна обвръзка е задължително. Поради това не съм много склонен да препоръчвам "Солоиста".

"Солоейд" е по-стегнато съоръжение - има допълнителен механизъм, задържащ и падания надолу с главата. При него е нужно да имаш свободна ръка, за да прокарваш въжето, но все пак е по-добре от системата на стремето. Поради това подаване на въжето преминаването на свободни пасажи е възможно само при ниски категории, но приспособлението действа добре при чисто изкуствени маршрути. "Солоист" и "Солоейд" са скъпички, но такава е цялата бигуол екипировка.

5. САЙЛЪНТ ПАРТНЪР. В този случай запазих най-хубавото за накрая. "Сайлънт партнър" е истинска благодат за самотния катерач. Изобретен е от Марк Бланчърд от Мамут Лейкс, Калифорния. След няколко самотни бигуол изкачвания Бланчърд развил съоръжението си по принципа на пробата и грешката в продължение на няколко години. В крайна сметка готовият продукт излезе през деветдесетте.

"Сайлънт партнър" наподобява ролка. Сърцето на съоръжението представлява барабан със скоростактивируем механизъм, който го заключва по принципа на автомобилния колан. Около барабана се прави възел стреме и устройството се закачва за седалката. При падане барабанът се заключва и стремето фиксира въжето.

Въжето върви добре през "Сайлънт партнър" и задържа всякакви падания - прави, странични, обърнати.

При третия и четвъртия метод въжето се притиска от палец, който може да го повреди. Стремето при "Сайлънт партнър" щади въжето. Съоръжението действа еднакво добре при свободно и изкуствено катерене и просто е най-доброто в това отношение. "Сайлънт партнър" също е скъпичък, струва малко повече от "Солоиста", но си струва всеки цент.

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: При всички тези устройства катерачът трябва да се осигурява допълнително, като се закачва през определени интервали за основното въже с помощта на възел осмица.

След като се запознахме със съоръженията за соло осигуряване, време е да видим някои тънкости на занаята. При самотните изкачвания особено важно е да имаш информация за необходимия инвентар за всяко въже от маршрута. Ако не знаеш какво ти е нужно за определено въже, носи всичко, защото няма кой да ти изпрати допълнителен инвентар на средата на въжето.

 

Самотният катерач е отговорен за въжетата си. Трябва да се полага специална грижа въжето да върви добре през цялото време. Когато на въжето постоянно се правят възли, предотвратяването на заклещването му по скалата е основна задача. Силният вятър може да го издуха встрани и да го закачи на някоя люспа. За предотвратяването на такива случаи е хубаво да се носи торба за въжето, като модела на "А5 адвенчърс". Ако се остави в торбата на площадката въжето ще върви по-добре. Ако няма торба, катерачът може да носи цялото въже в раница. Въжето за извличане може да се държи най-отгоре в торбата с багажа.

 

Фигура 9.3 Торба за въже

 

При първия ми опит за самотно еднодневно изкачване на "Носа", допуснах грешка, докато водех люспата Ботуша. Несъзнателно съм фиксирал и двата края на въжето на площадката. На средата на въжето си дадох сметка, че не мога да продължа. Направих площадка с петте оставащи ми френда - 3 за натоварване надолу и 2 за нагоре - в клатещата се люспа и рапелирах. Изкачих това въже на две и изгубих 20-30 минути ценно време. Успях да запазя самообладание, забравих за изгубеното време и продължих без повече инциденти.

 

РАПЕЛИРАНЕ И ИЗВЛИЧАНЕ

След извеждането на въжето, то трябва да бъде спуснато на рапел, да се изкатери отново за събиране на осигуровките и торбата с багажа да се извлече. При спускане по пасажи с траверси е нужно огромно внимание. Когато между осигуровките има много корем, както при къси въжета, спускай се до обтягане на въжето. След това траверсирай с жумарите. Дублирай жумарите, като се осигуриш за въжето с карабинер и лента. При дълги траверси е хубаво да имаш двойно въже. Едното се закачва за осигуровката, а другото - не. След като приключиш траверса, можеш да се спуснеш по свободно висящото въже и после да се изкачиш по другото. Не забравяй да си вземеш жумарите, когато водиш.

След достигане на долната площадка торбата с багажа трябва да се освободи от осигуровките и да се остави да виси на фиксираното на горната площадка въже за извличане. Това се постига лесно с помощта на жумар. Самохватът се закрепва за въжето за извличане и торбата се закачва пряко на него с примка. След това въжето се издърпва с една ръка надолу, като в същото време жумарът се придвижва нагоре. Така въжето повдига леко торбата, облекчава осигуровките и позволява да я откачиш. Спусни торбата, ако има опасност да се залюлее и да се удари в скалата. Организирай полиспаста на горната площадка, преди да се спуснеш до предишната. Иначе, когато отново се изкатериш за събиране на осигуровките, въжето за извличане ще е натегнато и няма да можеш да го вкараш в ролката.

 

Време е да се изкатериш отново и да събереш осигуровките. Въжето за водене трябва да се издърпа надолу до пълното му натягане, преди да се закачиш за него с жумарите. При самотно изкачване на последното въже на "Ростръм" (Rostrum) Марк Бланчърд си помислил, че вече е натегнал въжето. Когато се изкачил до началото на тавана и се набрал, изведнъж паднал. Незнайно как отгоре били останали почти 15 метра корем. Въжето се било спуснало от другата страна на един карабинер малко преди площадката и се освободило, когато катерачът излязъл изпод тавана. За късмет Марк паднал само около 7 метра, защото въжето отново се заклещило, заплашвайки всеки момент пак да се изхлузи. Примрял от страх, Марк предприел най-страховитото изкачване с жумар през живота си. Поуката е следната: Докато се спуска по въжето за извличане, катерачът трябва да се увери, че въжето за изкачване не се е омотало. За тази цел може да се наложи въжето да се дърпа през осигуровките в процеса на спускане.

Събирането на осигуровките протича по съвършено същия начин, както при катерене в свръзка. При достигане на горната площадка трябва да се изтегли и торбата. Заклещването й при самотно изкачване и голям проблем. Няма втори катерач, който да я освободи. Катерачът трябва да се спусне до торбата, да я освободи и пак да се качи, но тя може пак да се закачи, само няколко метра по-нагоре. Това не е най-приятното преживяване. Ако торбата се заклещи в рамките на 25 метра от площадката, се налага да се използва методът за извличане на пострадал. Катерачът се спуска до торбата по въжето за водене, закачва се за въжето за извличане и организира нормален полиспаст. Освобождава торбата и я пази да не се заклещи до достигане на площадката.

Ако торбата се заклещи на повече от 25 метра от площадката и изглежда, че отново ще се закачи, тази система пак може да се използва, но с трето въже. Просто закачи третото въже за края на въжето за извличане, за да го удължиш. Спусни се до торбата и я извлечи по обичайния начин на третото въже.

 

 

Това е комбинация от бързината на скоростните изкачвания и самоувереността и упорството на самотното катерене. Тази нова ера в катеренето започва с изкачването на "Западната стена" на Ел Кап за 23.30 часа от Джим Байър през 1989 г. Аз имам две големи постижения: еднодневно самотно изкачване на Ел Кап за 21.22 часа и първото скоростно самотно изкачване на Халф Доум по "Директния" на северозападната стена за 21.58 часа. За такива начинания е задължително да имаш доста добри скоростни изкачвания в свръзка.

Скоростните самотни бигуол изкачвания са невъобразимо изпитание за физическата и психическата издръжливост. Човек преминава границата на възможностите си. Скоростният самотен катерач трябва да носи сам храната и водата си - сериозно затруднение. Хубаво е при такова убийствено начинание да имаш 5-6 литра вода, но този товар е твърде тежък. Скоростният солист трябва да започне със съвсем малко багаж и да свикне с мисълта, че на края на изкачването ще е полумъртъв от изтощение.

За изкачването си на Халф Доум аз бях избрал октомври, когато е по-хладно. Носех само три литра вода и се надявах да срещна оставена по пътя. Такава нямаше. Макар че се обезводних жестоко, имах 7-8 висококалорични десертчета, за да се подкрепям по тура. Простите въглехидрати в тях ми дадоха енергия да достигна до върха. Бях катерил маршрута преди десетина години и си спомнях, че след Голямата тераса, която е на средата, не са нужни клинове. Олекотих багажа си, като хвърлих клиновете си от стената с ярко оранжево парче тиксо за лесно откриване. Взех си ги на слизане. (Редакторска забележка: Тази практика не се препоръчва на Ел Кап и други скали, под които може да има много хора.)

Друго мое самотно начинание е изкачването на "Кресънт крак" (Crescent Crack), дълбока камина с категория 5.5 (IV- UIAA). Оставих раницата и инвентара си на едно фифи на площадката. Така можех да я извлека и да си спестя рапела и изкачването с жумар на едно неприятно въже в камината. Бях предвидил риска от откачване на фифито и падане на раницата ми на земята. Когато въжето се натегне, щеше да се наложи доста да подърпам. Подобни хитрости са ми спестили много работа и ценно време и са пример как човек трябва да съобразява стратегията си със съответния маршрут.

 

Не забравяй, самотните бигуол изкачвания са дръзко начинание. При тях процентът на неуспешните опити е голям. Не се обезкуражавай от малките несгоди. Гледай по-леко на тях. Бъди винаги готов за отстъпление. Ако се стигне до спасяване, опитай се да си помогнеш сам. Когато някой самотен катерач прибегне до услугите на спасителите, това уронва престижа на целия стил на катерене.

За сметка на това успешните самотни бигуол изкачвания се възнаграждават щедро. Постижението ти ще е оправдан повод за гордост.

---

Към "Катерене на големи стени" - съдържание