2910.2009
Валтер Бонати е вече на българска земя!
По време на посещението на легендарния алпинист у нас * ще се състоят редица срещи, една от които е отворена за всички желаещи - на 31 октомври 2009 г. от 17.00 часа, в Банско, в Голямата зала на читалището “Никола Й. Вапцаров”, Сега ви предлагаме още един откъс от преведената на български негова книга “Моите спомени”*.
Алпинизмът (1965 г.)
Алпинизмът се ражда преди няколко века сред изследователите на Алпите, които, след като проучили долините и опознали проходите, усетили необходимостта да изкачат и върховете. Тогава природните крепости, обгърнати от легенди, започнали да падат една подир друга, въпреки че често ги смятали за непристъпни. После дошъл редът на хребетите, стените, ребрата и ръбовете на върховете, на все по-директните и по-трудните маршрути. Постепенно тези обекти от епохата на първопроходците се превръщат в идеална спортна арена за дързостта и упоритостта.
Но много често били считани за благовиден претекст някои да докажат собствените си дарби и способности, да премерят сили, преди всичко със себе си и не толкова с планината, и не на последно място - да продължат по активен начин задушевния, интимния диалог с майката природа. Точно тук алпинизмът излиза извън границите на своя изначален произход и се обогатява с един нов, почти философски смисъл. Бих казал, че все едно се сдобива с душа и веднага след това се превръща в активен и героичен израз на нашето време.
Бог и Отечество, най-върховните ценности, с които са се съизмервали героите в миналото и на които успешно и с толкова мистицизъм, въпреки нашите вътрешни противоречия, оставаме верни и до днес, с времето губят от своята аура. За да ни вдъхват вяра и да ни даряват спокойствие, не са ни достатъчни нито кралете, нито думите, нито църковното тайнство. Самият живот представлява безкрайна агресия от въпроси, провокации, съмнения. Интелектът надделява над моралните устои, преди още те да успеят да се усъвършенстват. Така в едно декадентско общество, водещо началото си от преходни и объркани ценности, дори традиционният героизъм, лишен от собствените си ограничения, започва да се размива, почти изпразнен от съдържание и от изконния смисъл на своето съществуване.
Но точно тук се ражда един нов героичен импулс за душата. Освободен от оковите на класическия морал, който извира от древните мъченици и воини, той постепенно си изгражда един нов, много по-подходящ за нашето време, профил. Той е провокиран от разочарованията от прекалено технологичната ни култура и от протеста срещу едно твърде колективистично общество, едно общество, почти изпитващо щастие от това, че го бъркат с всички останали, и доволно, че е по-скоро имитация, отколкото оригинал. И освен това, този героизъм се проявява като отрицание на подлостта и низостта, но също така и на сигурността, обещавана от прогреса, която веднъж постигната, не позволява повече на душата да се развива. Така откриваме, че съвременният герой се перчи най-вече с това, че е „против”, а не „за” нещо, че презира този еднообразен и изхабен свят, принизен само до едно „изтънчено проклятие”. Този герой барикадира душата си, като обръща гръб на всички, рискува живота си като търси пълното уединение в някоя дива планина, бушуващ океан или пустиня.
Модерният героизъм, това ново самотно проявление на смелостта и куража, придобива голословен и изпразнен от съдържание смисъл, в сравнение с този от древността, който винаги е бил насочен към някакво единодушно утвърдено състояние на жертвоготовност. Съвременният герой може да изглежда като рицар на напразните усилия, завоевател на ненужни територии, който се ръководи само от собствената воля и състояние. Затова за мнозина той може би изглежда абсурден и непоносим. Въпреки това в модерните проявления на героизма се съдържа една убедителна и окуражаваща истина. Тя надхвърля материалните предпоставки и дори чистото, вътрешно удовлетворение от извършването му, много често след отчаяна борба със самия себе, с трудностите и с риска да останеш неразбран от мнозина. Тази истина сама по себе си е ключ към човешката истина. Тя е олицетворение на човешката мечта за спасение, бойният вик за бягството от социалното напрежение, укорът и предупреждението за едно естествено и в същото време забравено, но може би не напълно изгубено, състояние; тя е символът, който утвърждава нашите безсмъртни и необратими човешки измерения. И такава истина, при всяка проява на смелост, отеква, вероятно дори подсъзнателно, като химн на живота , в душите на много хора, които поне за миг са били разтърсени в своята леност.
Науката и мъдростта, неотменими части на прогреса, не са едно и също нещо: философите знаят това от памтивека. Нека приветстваме също т. н. социални завоевания, нека с ненаситната си гордост “покоряваме” Луната и други светове, но не бива да забравяме, че хората са орисани да стават все повече човеци.
Ако това би могло да даде отговор на някои за причините, пораждащи определен вид алпинизъм, все пак остава да се видят профилът, очертанията на трудностите, оборудването и техниките, за да бъде практикуван. Но е очевидно, че „как” и „защо” в алпинизма трябва да са в перфектна хармония помежду си. Така че катеренето да не се превърне в нещо, абсолютно чуждо на своята същност.
Нека разгледаме от самото начало етапите на еволюцията на тази дисциплина. Изследователят на Алпите, превърнал се в покорител на върховете, трябва да създава, да изобретява, да изработва необходимите инструменти и оборудване за преодоляване на трудностите, които му противопоставя планината. Така се раждат първите примитивни въжета, пикели и първите подковани с цинтове обувки. След това алпинистът се насочва към хребетите, стените, гребените на скалните върхове и стръмните заледени склонове на планините. Днес мнозина смятат за скверно да се забиват клинове в планините (но спокойно приемат използването на котки за катерене по леда). Паул Пройс ще се превърне в символ на тези моралисти: стигаме до повратния момент и до противоречията в алпинистката етика, която съзрява и създава своите пророци и последователи. Клиновете, родили се отскоро, биват забивани с алпинистки чук в естествените пукнатини на скалите. Първоначално като начин за осигуряване, а по-късно, паралелно с увеличаването на трудността, като средство за напредване – там, където е възможно да ги забиеш. Тази техника позволява на алпиниста да насочи амбициите си към всяка планина по света, разширявайки по този начин периметъра му на действие. Въпреки това върховете запазват обаянието на непознатото и невъзможното, не се е изгубил и смисълът на борбата с голи ръце с планината, нито пък са изчезнали рискът и несигурността – наелектризиращите шпори на човешкия род.
Стигаме до първите петдесет години на двадесети век и алпинизмът вече е в своята златна, класическа, непреходна епоха – що се отнася до творческите и човешки ценности, които ни предоставя. Сега вече катерачите развиват огромна физическа и морална закалка, неукротима воля, осъзната дързост, хладна разсъдливост, интелигентна и разсъдлива логика, и не на последно място - една ерудирана и класическа поетическа одареност.
«Механизацията» бележи третия исторически етап в развитието на алпинизма и е главен елемент в дейността на много съвременни катерачи. Фактически много често в битката на тези атлети с планината фигурират истински конструкторски принадлежности: клинове за всяка възможна скала, ръчни свредели и бормашини, и още – хамаци, портативно радио, скрипец и въжета, които, подобно на пъпната връв, свързват катерача с основата на стената, за да има под ръка винаги най-необходимото и не винаги най-наложителното.
Очевидно техниката е излязла извън контрола на алпиниста. Днес човекът е въоръжен с толкова и такива технически средства, че би могъл с математическа точност да “покори” всяка стена. До такава степен, че след първоначалната искра от използването на тези компромисни средства, вече няма такова препятствие, което – веднъж атакувано – да не бъде преодоляно. По този начин техниката за пореден път надмогва човека, променяйки го заедно с това.
Няма съмнение, че този жалък начин на катерене позволява постигането на резултати, които иначе изискват изключителни спортни умения, поради което се губи автентичното значение на този вид усилия. С което автоматически се изчерпват и моите думи по темата.
Защо е това падение в модерните проявления на човека? Просто защото животът всеки ден ни дава по един лош пример. Днес, например, човек отдава повече внимание на упадъка, отколкото на развитието на утрешния ден. При това винаги се втренчва в миналото. В резултата на това се отнася с презрение към правилата, към паметта за миналото и към поведението, вярно на традицията – та чак до степен, че би искал тяхното премахване. Защото смущават спокойствието му, дразнят го.
Що се отнася до мен, моят алпинизъм – без съмнение от класическия тип – винаги е намирал отговор и прояснение във всяко мое действие, в самия мой начин на живот – припокривайки се напълно с моя темперамент и отговаряйки напълно на моите потребности.
Следователно, движейки се по браздата на традицията, която винаги съм се опитвал да развивам и занапред, без да я изопачавам и деформирам, спазвайки правилата на играта, която има смисъл и обаяние, тъкмо защото не крия в ръкава фалшиво «тесте с карти», за да гоня победата на всяка цена. Затова е напълно естествено, че моите алпинистки експедиции често придобиваха стойността на утвърждаване на принципа – в противовес на неговото разрушаване.
*Книгата е публикувана с финансовата подкрепа на Министерство на външните работи на Италия и със съдействието на Община Банско и Първа инвестиционна банка.
------------
* Посещението на Валтер Бонати в България е по покана на Община Банско, Италианския културен институт и Сдружението “Международен фестивал на планинарския филм”.
По време на посещението на легендарния алпинист у нас * ще се състоят редица срещи, една от които е отворена за всички желаещи - на 31 октомври 2009 г. от 17.00 часа, в Банско, в Голямата зала на читалището “Никола Й. Вапцаров”, Сега ви предлагаме още един откъс от преведената на български негова книга “Моите спомени”*.
Алпинизмът (1965 г.)
Алпинизмът се ражда преди няколко века сред изследователите на Алпите, които, след като проучили долините и опознали проходите, усетили необходимостта да изкачат и върховете. Тогава природните крепости, обгърнати от легенди, започнали да падат една подир друга, въпреки че често ги смятали за непристъпни. После дошъл редът на хребетите, стените, ребрата и ръбовете на върховете, на все по-директните и по-трудните маршрути. Постепенно тези обекти от епохата на първопроходците се превръщат в идеална спортна арена за дързостта и упоритостта.
Но много често били считани за благовиден претекст някои да докажат собствените си дарби и способности, да премерят сили, преди всичко със себе си и не толкова с планината, и не на последно място - да продължат по активен начин задушевния, интимния диалог с майката природа. Точно тук алпинизмът излиза извън границите на своя изначален произход и се обогатява с един нов, почти философски смисъл. Бих казал, че все едно се сдобива с душа и веднага след това се превръща в активен и героичен израз на нашето време.
Бог и Отечество, най-върховните ценности, с които са се съизмервали героите в миналото и на които успешно и с толкова мистицизъм, въпреки нашите вътрешни противоречия, оставаме верни и до днес, с времето губят от своята аура. За да ни вдъхват вяра и да ни даряват спокойствие, не са ни достатъчни нито кралете, нито думите, нито църковното тайнство. Самият живот представлява безкрайна агресия от въпроси, провокации, съмнения. Интелектът надделява над моралните устои, преди още те да успеят да се усъвършенстват. Така в едно декадентско общество, водещо началото си от преходни и объркани ценности, дори традиционният героизъм, лишен от собствените си ограничения, започва да се размива, почти изпразнен от съдържание и от изконния смисъл на своето съществуване.
Но точно тук се ражда един нов героичен импулс за душата. Освободен от оковите на класическия морал, който извира от древните мъченици и воини, той постепенно си изгражда един нов, много по-подходящ за нашето време, профил. Той е провокиран от разочарованията от прекалено технологичната ни култура и от протеста срещу едно твърде колективистично общество, едно общество, почти изпитващо щастие от това, че го бъркат с всички останали, и доволно, че е по-скоро имитация, отколкото оригинал. И освен това, този героизъм се проявява като отрицание на подлостта и низостта, но също така и на сигурността, обещавана от прогреса, която веднъж постигната, не позволява повече на душата да се развива. Така откриваме, че съвременният герой се перчи най-вече с това, че е „против”, а не „за” нещо, че презира този еднообразен и изхабен свят, принизен само до едно „изтънчено проклятие”. Този герой барикадира душата си, като обръща гръб на всички, рискува живота си като търси пълното уединение в някоя дива планина, бушуващ океан или пустиня.
Модерният героизъм, това ново самотно проявление на смелостта и куража, придобива голословен и изпразнен от съдържание смисъл, в сравнение с този от древността, който винаги е бил насочен към някакво единодушно утвърдено състояние на жертвоготовност. Съвременният герой може да изглежда като рицар на напразните усилия, завоевател на ненужни територии, който се ръководи само от собствената воля и състояние. Затова за мнозина той може би изглежда абсурден и непоносим. Въпреки това в модерните проявления на героизма се съдържа една убедителна и окуражаваща истина. Тя надхвърля материалните предпоставки и дори чистото, вътрешно удовлетворение от извършването му, много често след отчаяна борба със самия себе, с трудностите и с риска да останеш неразбран от мнозина. Тази истина сама по себе си е ключ към човешката истина. Тя е олицетворение на човешката мечта за спасение, бойният вик за бягството от социалното напрежение, укорът и предупреждението за едно естествено и в същото време забравено, но може би не напълно изгубено, състояние; тя е символът, който утвърждава нашите безсмъртни и необратими човешки измерения. И такава истина, при всяка проява на смелост, отеква, вероятно дори подсъзнателно, като химн на живота , в душите на много хора, които поне за миг са били разтърсени в своята леност.
Науката и мъдростта, неотменими части на прогреса, не са едно и също нещо: философите знаят това от памтивека. Нека приветстваме също т. н. социални завоевания, нека с ненаситната си гордост “покоряваме” Луната и други светове, но не бива да забравяме, че хората са орисани да стават все повече човеци.
Ако това би могло да даде отговор на някои за причините, пораждащи определен вид алпинизъм, все пак остава да се видят профилът, очертанията на трудностите, оборудването и техниките, за да бъде практикуван. Но е очевидно, че „как” и „защо” в алпинизма трябва да са в перфектна хармония помежду си. Така че катеренето да не се превърне в нещо, абсолютно чуждо на своята същност.
Нека разгледаме от самото начало етапите на еволюцията на тази дисциплина. Изследователят на Алпите, превърнал се в покорител на върховете, трябва да създава, да изобретява, да изработва необходимите инструменти и оборудване за преодоляване на трудностите, които му противопоставя планината. Така се раждат първите примитивни въжета, пикели и първите подковани с цинтове обувки. След това алпинистът се насочва към хребетите, стените, гребените на скалните върхове и стръмните заледени склонове на планините. Днес мнозина смятат за скверно да се забиват клинове в планините (но спокойно приемат използването на котки за катерене по леда). Паул Пройс ще се превърне в символ на тези моралисти: стигаме до повратния момент и до противоречията в алпинистката етика, която съзрява и създава своите пророци и последователи. Клиновете, родили се отскоро, биват забивани с алпинистки чук в естествените пукнатини на скалите. Първоначално като начин за осигуряване, а по-късно, паралелно с увеличаването на трудността, като средство за напредване – там, където е възможно да ги забиеш. Тази техника позволява на алпиниста да насочи амбициите си към всяка планина по света, разширявайки по този начин периметъра му на действие. Въпреки това върховете запазват обаянието на непознатото и невъзможното, не се е изгубил и смисълът на борбата с голи ръце с планината, нито пък са изчезнали рискът и несигурността – наелектризиращите шпори на човешкия род.
Стигаме до първите петдесет години на двадесети век и алпинизмът вече е в своята златна, класическа, непреходна епоха – що се отнася до творческите и човешки ценности, които ни предоставя. Сега вече катерачите развиват огромна физическа и морална закалка, неукротима воля, осъзната дързост, хладна разсъдливост, интелигентна и разсъдлива логика, и не на последно място - една ерудирана и класическа поетическа одареност.
«Механизацията» бележи третия исторически етап в развитието на алпинизма и е главен елемент в дейността на много съвременни катерачи. Фактически много често в битката на тези атлети с планината фигурират истински конструкторски принадлежности: клинове за всяка възможна скала, ръчни свредели и бормашини, и още – хамаци, портативно радио, скрипец и въжета, които, подобно на пъпната връв, свързват катерача с основата на стената, за да има под ръка винаги най-необходимото и не винаги най-наложителното.
Очевидно техниката е излязла извън контрола на алпиниста. Днес човекът е въоръжен с толкова и такива технически средства, че би могъл с математическа точност да “покори” всяка стена. До такава степен, че след първоначалната искра от използването на тези компромисни средства, вече няма такова препятствие, което – веднъж атакувано – да не бъде преодоляно. По този начин техниката за пореден път надмогва човека, променяйки го заедно с това.
Няма съмнение, че този жалък начин на катерене позволява постигането на резултати, които иначе изискват изключителни спортни умения, поради което се губи автентичното значение на този вид усилия. С което автоматически се изчерпват и моите думи по темата.
Защо е това падение в модерните проявления на човека? Просто защото животът всеки ден ни дава по един лош пример. Днес, например, човек отдава повече внимание на упадъка, отколкото на развитието на утрешния ден. При това винаги се втренчва в миналото. В резултата на това се отнася с презрение към правилата, към паметта за миналото и към поведението, вярно на традицията – та чак до степен, че би искал тяхното премахване. Защото смущават спокойствието му, дразнят го.
Що се отнася до мен, моят алпинизъм – без съмнение от класическия тип – винаги е намирал отговор и прояснение във всяко мое действие, в самия мой начин на живот – припокривайки се напълно с моя темперамент и отговаряйки напълно на моите потребности.
Следователно, движейки се по браздата на традицията, която винаги съм се опитвал да развивам и занапред, без да я изопачавам и деформирам, спазвайки правилата на играта, която има смисъл и обаяние, тъкмо защото не крия в ръкава фалшиво «тесте с карти», за да гоня победата на всяка цена. Затова е напълно естествено, че моите алпинистки експедиции често придобиваха стойността на утвърждаване на принципа – в противовес на неговото разрушаване.
*Книгата е публикувана с финансовата подкрепа на Министерство на външните работи на Италия и със съдействието на Община Банско и Първа инвестиционна банка.
------------
* Посещението на Валтер Бонати в България е по покана на Община Банско, Италианския културен институт и Сдружението “Международен фестивал на планинарския филм”.
Добави коментар