2409.2009
На 17 септември най-знаменитият, най-популярният и предизвикващият най-много спорове алпинист и пътешественик в света – Райнхолд Меснер, навърши 65 години. Да се пише за него е необикновено трудно. Той самият е автор на цяла библиотека книги (около 60).
Да бъде възхваляван или да критикуван Великият Маестро е безсмислено – мащабът на неговата фигура вече е извън всякаква критика. Поради което най-адекватният начин да бъде отбелязана годишнината му е да бъде дадена думата на негов близък приятел. В случая това е смятаният за най-голям специалист в областта на височинната медицина професор д-р Освалд Йолц – главен лекар на Университетската клиника в Цюрих, самият изтъкнат алпинист с изкачвания на всички континентални първенци, между които и Еверест.
Когато за първи път видях Райнхолд в хирургическото отделение на Инсбрукската болница, вече се бях наслушал на истории за него. Като се започне от 1967 г., ние практически всеки ден чувахме за подвизите на братята Райнхолд и Гюнтер Меснер. И всички бяха уверени, че рано или късно до нас ще стигне печалната новина за гибелта на някой от двамата южнотиролски гладиатори. И ето, Райнхолд седи пред мене. Пръстите на краката му са черни от измръзванията. В ръце държи листове с наброски за бъдещата си книга “Червената ракета” (за експедицията на Нанга Парбат, 8125 г., през 1970 г., когато след изкачване по Рупалската и слизане по Диамирската стена на върха загива брат му Гюнтер – бел. П. А.). На лицето му е изписана съсредоточено-сърдита гримаса. След 15 минути вече говорехме за Алпите, след половин час – за Хималаите. А след час Райнхолд ме покани заедно с моя партньор по свръзка Волфганг Наирц в експедиция на Кангчендзьонга (8586 м).
На 30 декември 2008 г. заедно с Райнхолд, със сина му Симон и с Курт Бругер седяхме върху върха на една от многобройните девствени игли в Уади Рум (долина с кули от гранит и пясъчник в Югозападна Йордания – бел. П. А.). До този момент, а и досега Райнхолд Меснер все още е жив и здрав. И все още продължава да е един от най-добрите ми приятели. Именно дългогодишната дружба с Райнхолд ми позволява да кажа няколко думи за този “шедьовър” с име Меснер. Но ви предупреждавам веднага – не очаквайте безпристрастност и обективност!
Много е трудно да се оцени значението за алпинизма на такава величина като Меснер. Той е направил толкова неповторими неща, толкова пъти е надскачал времето си, че се е превърнал в основна, знакова фигура за алпийския свят. А едно от най-популярните издания “Rock and Ice” неотдавна го нарече “most influential climber” (“най-влиятелния катерач”). Сред огромното количество постижения на Меснер впечатлява не тяхната бройка (макар че и тя е потресаваща – само на осемхилядниците има 18 изкачвания!), а качеството и новаторството им. Изключителни могат да бъдат наречени неговите солови изкачвания в Доломитите в края на 60-те години на ХХ век. Блестящи за своето време бяха първите солови изкатервания по северната стена Ле Дроат и по тура “Филип-Флам” на Чивета (и двата маршрута са по 1000 метра, с многобройни участъци, имащи обратен наклон – бел. П. А.). Това бяха събития, които направо обезкуражаваха елита на онова време.
Човек може да оцени храбростта и въображението, които са необходими за първо, при това солово изкачване по южната стена на Мармолада ди Рока, само ако се потопи в океана от отвесни варовикови стени и сам опита силите си по този тур. През 1969 г. Меснер прокара нов маршрут по централния контрафорс на Хайлигкройцкофел (у нас познат повече с имената Сасо дела Кроче на италиански и Сас диа Круск на ладински – бел. П. А.). Ключовият пасаж, наричан днес “Стената на Меснер”, беше с една степен по-труден от всичко, преминато дотогава със свободно катерене по големите стени (т. е. без използване на изкуствени опорни точки, при което за стъпки и хватки по скалата служат само формите на нейния релеф – бел. П. А.). По думите на Ханс-Петер Айзендле “Стената на Меснер” е по-трудна от всеки отделен участък на маршрута “Риба” по южната стена на Мармолада. Знаменитият катерач от Доломитите Иво Рабансер предлага “Стената на Меснер” да бъде обявена за защитен обект, да бъде поставена под закрилата на ЮНЕСКО и на всеки нов “алпинистки герой” – преди да публикува своите подвизи в специализираните медии – да бъде предлагано да я изкатери. Но не с еспадрили, а с алпийски обувки! Тази стена е такъв паметник на алпинизма както горната част на Реброто Френе на Монблан.
Към този списък може да се прибави и ПЪРВОТО ИСТИНСКО изкачване Еверест. На 8 май 1978 г. Райнхолд Меснер и Петер Хабелер за първи път стигнаха до 8848 м без употреба на кислородни апарати (д-р Йолц е лекар на тази експедиция и самият стъпва на Еверест в хода й – бел. П. А.). А какво да кажем за соловите му изкачвания на Нанга Парбат (1978 г., по Диамирската стена, което е и първото соло на осемхилядник – бел. П. А.) и на Еверест от север (1980 г.)? Те спокойно могат да бъдат наречени най-честните, най-смелите и най-чистите двубои на човека с природните стихии.
След като приключи проекта си за първо изкачване на всичките 14 осемхилядника на Земята, Меснер се остави да бъде разкъсан от изследвания във всевъзможни медицински лаборатории и научни центрове. В резултат стана ясно, че той не притежава някакъв “особен” организъм. Да, той е повече и по-добре трениран, но физиологически е напълно нормален, средностатистически човек. Максималното усвояване на кислород от организма му бе 50 ml/kg/min и с такъв показател не може да се заеме призово място даже в маратонско бягане на областно ниво! Само че тези изследвания не могат да отчитат особеностите на психиката, да не говорим за такива неуловими аспекти, като желязната сила на волята. Райнхолд изстискваше от своето тяло повече, отколкото успяваха най-надарените атлети. Именно поради това не се задоволи с постигнатото и след като напусна големия алпинизъм, се отдаде на мега трансантарктически преходи, на изучаване на Тибет и на прекосявания на най-големите пустини.
Дори политическата му активност (Меснер няколко години бе депутат в Европейския парламент) се обяснява с колосалната му енергия и взривния му темперамент. Той е управляван от истински вътрешен вулкан и никой не е застрахован от поредното му изригване. За това могат да разкажат както приятелите, така и опонентите му. Да не говорим за журналистите или за водачите на якове в Тибет.
Меснер успява да смели, да осмисли, да преобрази всичко, придавайки му структура и смисъл. А след това – да го представи на читателите. Аз не познавам друг човек, който толкова компетентно да се ориентира в историята на алпинизма. Той създава едно произведение след друго. Много от тях са се превърнали в шедьоври на алпинистката литература и въобще на документалната проза – “Зоната на смъртта”, “Седма категория”, “Стъкленият хоризонт”, “Гоби”... Разбира се, има и не дотам сполучливи. Някои са изпълнени с повторения. Но и Моцарт е имал слаби опуси. Често се питам какво ще бъде неговата следваща книга – шедьовър или провал? И си отговарям сам – Райнхолд не е банален човек, той не живее във властта на догмите, не му пука от общественото мнение и това му позволява да прави всичко, което си науми. И поради това е автор на смайващи проекти, реализирани във великолепна форма – независимо дали става дума за книгите му, за презентациите или за музеите му в Южен Тирол.
Никой не се отнася към Меснер равнодушно. Като мощен магнит той поляризира обществеността – едната половина го смята за повратлив бизнесмен, който продава максимално изгодно себе си, “своите” планини и действията си. От друга страна е младежта, която го смята за месия на нашето време, защитник на алпийската природа и на истинския стил в алпинизма. На него принадлежат думите: “Умъртвяването на планинската природа не може да продължава повече. Скалните стени се наковават със спитове (метални клинове, за чието поставяне се използват бормашини – бел. П. А.), по склоновете се изграждат въжени линии, дивите планини се пресичат от автомагистрали. Алпите се превръщат в някакъв екстремен Дисниленд, където от всичко се правят пари”.
Райнхолд не се вълнува от критиката. Нещо повече, тя го развлича и го предизвиква да прави нови публични изказвания, които разпалват пожара на нови дискусии. Интересува го само собственото му мнение. Имунизиран е срещу нападките. Макар че някои неща дълбоко са го наранявали и са оставили дълбоки белези в душата му, които започват да кървят, веднага щом подобна тема излезе на повърхността. Едно от тях е историята с първото изкачване по Рупалската стена на Нанга Парбат и смъртта на брат му Гюнтер на слизане от върха.
Винаги съм се отнасял към Райнхолд с топлота. Делили сме една палатка сред трещящите лавини по южната стена на Макалу, висели сме под каменопадите на югозападната стена на Ама Даблам, мръзнали сме в ураганните пориви на вятъра на Южното седло на Еверест. Рамо до рамо. Райнхолд е отличен другар и изключително самоотвержен приятел. В живота си рядко съм срещал хора, на които можеш да разчиташ във всяка ситуация. Един от тях е Меснер.
Да си жив и здрав, Райнхолд!
Превод: Петър Атанасов
Да бъде възхваляван или да критикуван Великият Маестро е безсмислено – мащабът на неговата фигура вече е извън всякаква критика. Поради което най-адекватният начин да бъде отбелязана годишнината му е да бъде дадена думата на негов близък приятел. В случая това е смятаният за най-голям специалист в областта на височинната медицина професор д-р Освалд Йолц – главен лекар на Университетската клиника в Цюрих, самият изтъкнат алпинист с изкачвания на всички континентални първенци, между които и Еверест.
Когато за първи път видях Райнхолд в хирургическото отделение на Инсбрукската болница, вече се бях наслушал на истории за него. Като се започне от 1967 г., ние практически всеки ден чувахме за подвизите на братята Райнхолд и Гюнтер Меснер. И всички бяха уверени, че рано или късно до нас ще стигне печалната новина за гибелта на някой от двамата южнотиролски гладиатори. И ето, Райнхолд седи пред мене. Пръстите на краката му са черни от измръзванията. В ръце държи листове с наброски за бъдещата си книга “Червената ракета” (за експедицията на Нанга Парбат, 8125 г., през 1970 г., когато след изкачване по Рупалската и слизане по Диамирската стена на върха загива брат му Гюнтер – бел. П. А.). На лицето му е изписана съсредоточено-сърдита гримаса. След 15 минути вече говорехме за Алпите, след половин час – за Хималаите. А след час Райнхолд ме покани заедно с моя партньор по свръзка Волфганг Наирц в експедиция на Кангчендзьонга (8586 м).
На 30 декември 2008 г. заедно с Райнхолд, със сина му Симон и с Курт Бругер седяхме върху върха на една от многобройните девствени игли в Уади Рум (долина с кули от гранит и пясъчник в Югозападна Йордания – бел. П. А.). До този момент, а и досега Райнхолд Меснер все още е жив и здрав. И все още продължава да е един от най-добрите ми приятели. Именно дългогодишната дружба с Райнхолд ми позволява да кажа няколко думи за този “шедьовър” с име Меснер. Но ви предупреждавам веднага – не очаквайте безпристрастност и обективност!
Много е трудно да се оцени значението за алпинизма на такава величина като Меснер. Той е направил толкова неповторими неща, толкова пъти е надскачал времето си, че се е превърнал в основна, знакова фигура за алпийския свят. А едно от най-популярните издания “Rock and Ice” неотдавна го нарече “most influential climber” (“най-влиятелния катерач”). Сред огромното количество постижения на Меснер впечатлява не тяхната бройка (макар че и тя е потресаваща – само на осемхилядниците има 18 изкачвания!), а качеството и новаторството им. Изключителни могат да бъдат наречени неговите солови изкачвания в Доломитите в края на 60-те години на ХХ век. Блестящи за своето време бяха първите солови изкатервания по северната стена Ле Дроат и по тура “Филип-Флам” на Чивета (и двата маршрута са по 1000 метра, с многобройни участъци, имащи обратен наклон – бел. П. А.). Това бяха събития, които направо обезкуражаваха елита на онова време.
Човек може да оцени храбростта и въображението, които са необходими за първо, при това солово изкачване по южната стена на Мармолада ди Рока, само ако се потопи в океана от отвесни варовикови стени и сам опита силите си по този тур. През 1969 г. Меснер прокара нов маршрут по централния контрафорс на Хайлигкройцкофел (у нас познат повече с имената Сасо дела Кроче на италиански и Сас диа Круск на ладински – бел. П. А.). Ключовият пасаж, наричан днес “Стената на Меснер”, беше с една степен по-труден от всичко, преминато дотогава със свободно катерене по големите стени (т. е. без използване на изкуствени опорни точки, при което за стъпки и хватки по скалата служат само формите на нейния релеф – бел. П. А.). По думите на Ханс-Петер Айзендле “Стената на Меснер” е по-трудна от всеки отделен участък на маршрута “Риба” по южната стена на Мармолада. Знаменитият катерач от Доломитите Иво Рабансер предлага “Стената на Меснер” да бъде обявена за защитен обект, да бъде поставена под закрилата на ЮНЕСКО и на всеки нов “алпинистки герой” – преди да публикува своите подвизи в специализираните медии – да бъде предлагано да я изкатери. Но не с еспадрили, а с алпийски обувки! Тази стена е такъв паметник на алпинизма както горната част на Реброто Френе на Монблан.
Към този списък може да се прибави и ПЪРВОТО ИСТИНСКО изкачване Еверест. На 8 май 1978 г. Райнхолд Меснер и Петер Хабелер за първи път стигнаха до 8848 м без употреба на кислородни апарати (д-р Йолц е лекар на тази експедиция и самият стъпва на Еверест в хода й – бел. П. А.). А какво да кажем за соловите му изкачвания на Нанга Парбат (1978 г., по Диамирската стена, което е и първото соло на осемхилядник – бел. П. А.) и на Еверест от север (1980 г.)? Те спокойно могат да бъдат наречени най-честните, най-смелите и най-чистите двубои на човека с природните стихии.
След като приключи проекта си за първо изкачване на всичките 14 осемхилядника на Земята, Меснер се остави да бъде разкъсан от изследвания във всевъзможни медицински лаборатории и научни центрове. В резултат стана ясно, че той не притежава някакъв “особен” организъм. Да, той е повече и по-добре трениран, но физиологически е напълно нормален, средностатистически човек. Максималното усвояване на кислород от организма му бе 50 ml/kg/min и с такъв показател не може да се заеме призово място даже в маратонско бягане на областно ниво! Само че тези изследвания не могат да отчитат особеностите на психиката, да не говорим за такива неуловими аспекти, като желязната сила на волята. Райнхолд изстискваше от своето тяло повече, отколкото успяваха най-надарените атлети. Именно поради това не се задоволи с постигнатото и след като напусна големия алпинизъм, се отдаде на мега трансантарктически преходи, на изучаване на Тибет и на прекосявания на най-големите пустини.
Дори политическата му активност (Меснер няколко години бе депутат в Европейския парламент) се обяснява с колосалната му енергия и взривния му темперамент. Той е управляван от истински вътрешен вулкан и никой не е застрахован от поредното му изригване. За това могат да разкажат както приятелите, така и опонентите му. Да не говорим за журналистите или за водачите на якове в Тибет.
Меснер успява да смели, да осмисли, да преобрази всичко, придавайки му структура и смисъл. А след това – да го представи на читателите. Аз не познавам друг човек, който толкова компетентно да се ориентира в историята на алпинизма. Той създава едно произведение след друго. Много от тях са се превърнали в шедьоври на алпинистката литература и въобще на документалната проза – “Зоната на смъртта”, “Седма категория”, “Стъкленият хоризонт”, “Гоби”... Разбира се, има и не дотам сполучливи. Някои са изпълнени с повторения. Но и Моцарт е имал слаби опуси. Често се питам какво ще бъде неговата следваща книга – шедьовър или провал? И си отговарям сам – Райнхолд не е банален човек, той не живее във властта на догмите, не му пука от общественото мнение и това му позволява да прави всичко, което си науми. И поради това е автор на смайващи проекти, реализирани във великолепна форма – независимо дали става дума за книгите му, за презентациите или за музеите му в Южен Тирол.
Никой не се отнася към Меснер равнодушно. Като мощен магнит той поляризира обществеността – едната половина го смята за повратлив бизнесмен, който продава максимално изгодно себе си, “своите” планини и действията си. От друга страна е младежта, която го смята за месия на нашето време, защитник на алпийската природа и на истинския стил в алпинизма. На него принадлежат думите: “Умъртвяването на планинската природа не може да продължава повече. Скалните стени се наковават със спитове (метални клинове, за чието поставяне се използват бормашини – бел. П. А.), по склоновете се изграждат въжени линии, дивите планини се пресичат от автомагистрали. Алпите се превръщат в някакъв екстремен Дисниленд, където от всичко се правят пари”.
Райнхолд не се вълнува от критиката. Нещо повече, тя го развлича и го предизвиква да прави нови публични изказвания, които разпалват пожара на нови дискусии. Интересува го само собственото му мнение. Имунизиран е срещу нападките. Макар че някои неща дълбоко са го наранявали и са оставили дълбоки белези в душата му, които започват да кървят, веднага щом подобна тема излезе на повърхността. Едно от тях е историята с първото изкачване по Рупалската стена на Нанга Парбат и смъртта на брат му Гюнтер на слизане от върха.
Винаги съм се отнасял към Райнхолд с топлота. Делили сме една палатка сред трещящите лавини по южната стена на Макалу, висели сме под каменопадите на югозападната стена на Ама Даблам, мръзнали сме в ураганните пориви на вятъра на Южното седло на Еверест. Рамо до рамо. Райнхолд е отличен другар и изключително самоотвержен приятел. В живота си рядко съм срещал хора, на които можеш да разчиташ във всяка ситуация. Един от тях е Меснер.
Да си жив и здрав, Райнхолд!
Превод: Петър Атанасов
Добави коментар