0109.2009
Необичайно изглежда сегашната ситуацията в женския хималайски алпинизъм. Битката за първа Хималайска корона (т. е. за първа дамска колекция от всичките 14 осемхилядника на Земята) започва да напомня спринтово бягане, в което се брои всеки пропуснат ден.
Учудване, но и някакво необяснимо безпокойство буди експресното темпо, с което най-известните алпинистки изкачват най-високите върхове. В тази надпревара една от главните роли се изпълнява от испанката Едурне Пасабан. На 18 май т. г. тя стъпи на своя 12-ти осемхилядник. За попълване на колекцията 14 х 8000 й остават Шиша Пангма (8013 м) и Анапурна (8091 м). Тя е атакувала три пъти първия връх. На втория има един опит. Главните й съпернички са южнокорейката О Еун-сун (13 осемхилядника), австрийката Герлинде Калтенбрунер (12) и италианката Нивес Мерои (11). Предлагаме ви интервюто с Едурне Псабан на Моника Рогожинска от най-големия полски всекидневен вестник “Жечпосполита”.
На баски език Едурне означава “сняг”. На родителите си ли дължиш увлечението по планините?
- Не. Произхождам от нормално испанско семейство. Никой от роднините ми не е любител на планините. Родена съм на 1 август 1973 г. в Страната на баските, в Толоса, недалеч от Сан Себастиян. Баща ми, собственик на семейна фабрика, произвеждаща машини за рязане на хартия, цял живот работи в нея. Майка ми е фризьорка. Когато родителите ми се оженили, никой не говорел езика на другия. Майка ми, която е от Страната на баските, не знаела дума испански. Родителите ми обичат природата и много сме пътували с къмпингов автомобил (кемпър). От детството си помня едно пътуване из Пиренеите – когато една сутрин се събудих, от тавана в стаята висеше ледена висулка. Това беше първата ми тренировка да се приспособявам към условията във високата планина. Бях на 14 години, когато се записах в клуба на моето село, за да уча да се катеря. Появих се там не от любов към скалите, а към едно момче. Всички мои приятелки бяха влюбени в него, така че се събра доста голяма група курсистки. Никоя от нас не успя да привлече вниманието му, но всички усърдно тренирахме, стремейки се да бъдем близо до обекта на нашите мечти. Останалите не издържаха дълго. На мене катеренето страшно ми хареса. На родителите ми – не.
Откъде имаше пари за първите си експедиции?
- От баща ми. Бях на 16 г., когато за първи път заминах за Алпите. С приятели изкачих Монблан и Матерхорн от италианската му страна. На следващата година бях в Еквадор. Бяхме на Чимборасо, Котопакси и на още няколко вулкана. Бях изненадана от това колко добре се чувствам на 6000 м.
А ученето?
- Учех инженерство – от понеделник до петък. А почивните дни бяха посветени на алпинизма. Завърших следването си и започнах работа във фабриката на баща ми. Продавах машини в Азия и Южна Америка. Обичах това занимание до момента, в който ми стана скучно. Не можех да понасям липсата на предизвикателства и на развитие. Бях на 25 г. и виждах колко много неща във фирмата подлежат на промяна. Но философията на хората от по-старото поколение беше непоклатима: “Цял живот правим това и всичко е наред, а тук изведнъж се появява някаква пикла и иска да ни учи”. Чувах тези думи доста често. През 1998 г. нашият клуб от Толоса организира експедиция на Дхаулагири (8167 м). Събирахме пари, продавайки фланелки с логото на експедицията и лотарийни билети. Естествено, не изкачихме Дхаулагири. Нямахме понятие какво представляват Хималаите. Но бяхме щастливи, че стигнахме до 7500 м.
Там си срещнала един човек, много голям алпинист и хималаист, който е оказал много сериозно влияние върху живота ти. Той успя да избегне смъртта на К-2 (8611 м) вече след раздялата ви.
- Точно така. През следващата година Силвио Мондинели ме покани в експедиция на Еверест от страната на Тибет. Не успяхме да стъпим на върха. На следващата година опитахме отново. Едва през 2001 г. стигнахме до връхната му точка. Аз бях първата представителка на Страната на баските с такова постижение.
По-лесно ли ти беше да намираш спонсори след това?
- Не. Правителството на автономната област ми отпусна 5000 евро за следващата експедиция на Макалу (8462 м). Това беше всичко. Вече не можех да съвместявам работата във бащината ми фабрика с катеренето. Родителите ми казаха: “Край!” А аз избрах алпинизма. Когато напуснах, баща ми плака. Отворих хотел и ресторант в селцето Сисуркил недалеко от Толоса. Въобще не знаех как да ги управлявам. Започнах от нула.
Но си била свободна и си поставила началото на собствен бизнес.
- Отивах в хотела около 10.00 часа преди обяд и се връщах в 3.00 часа след полунощ. През уикенда ходех да зареждам. А в понеделник, малко преди разсъмване, ми звъняха по телефона: “Бирата свърши”. Когато заминах за Хималаите, ме преследваха обажданията на майка ми: “Едурне, готвачът ти напусна...”, “Едурне, фризерът се повреди...” От дистанцията на Хималаите тези неща ми изглеждаха като пълни глупости. По-късно най-сетне намерих мениджър. Днес в хотела и ресторанта работят 20 души и всичко е тип-топ. Успях.
Но остана сама в планината. Защо?
- Със Силвио имахме огромен проблем. Ходехме заедно на експедиции. Заедно изкачихме Макалу. Планините свързват много дълбоко и силно. Силвио беше женен. И от един ден нататък трябваше да продължа сама. Останахме приятели.
Програмата на Испанската национална телевизия “Al Filo de lo Imposible” (“На ръба на невъзможното”) от 25 г. години съпровожда всички изследователски и спортни начинания на сушата, във въздуха и под водата. Днес финансира и организира твоите експедиции, осигурява екипи от алпинисти и кинооператори. Кога се появи интересът към тебе?
- Срещнах екип на “Al Filo” в подножието на Еверест през 2000 г. Попитах шефа на програмата могат ли да ми помогнат. И в отговор чух: “Ти пък коя си???” За тях бях никоя. Едва след като изкачих четири осемхилядника, ми казаха, че искат да направят филм за жени, които правят опит на Гашербрум-1 и 2. Така започна сътрудничеството ни.
По време на следващата експедиция – на К-2 – напълно изпълни изискванията на телевизията. Изкачи върха заедно с едни от най-добрите хималаисти, беше близо до смъртта, евакуираха те с хеликоптер, ампутираха ти измръзнали пръсти на краката. Тогава бях в базовия лагер. Годината беше 2004-а и бе отбелязана 50-годишнината от първото изкачване на върха. Имаше много експедиции, тълпи от хора, телевизионни екипи, противоречиви информации, изчезнали хора... Точно какво се случи?
- На върха бяхме четирима. Беше много късно – около 17.30 часа. Започнахме слизане. Падна мрак. Хуанито Оиарсабал (Хуанито Оиарсабал Уртерага, роден на 30 март 1956 г., носител на Хималайската корона, тогава за втори път на К-2, човекът с най-много изкачвания на осемхилядници в света – 22, бел. П. А.) и Хуан Валехо бяха едната свръзка. Аз и Силвио Мондинели – втората. Когато стигнахме до парапетите, които преди това бяхме опънали по заледения кулоар, наречен “Гърлото на бутилката” (Bottleneck), Силвио ми каза, че умира от студ, че ще слиза по-бързо и ще ме чака в лагер 4. Съгласих се. Казах му да не се безпокои, защото след нас са Хуанито и Хуан и няма да съм сама. Не знам как, но загубих челната си лампа. И реших да не рискувам в тъмницата, а да изчакам колегите. Седнах и... съм заспала. Хуанито и Хуан ме събудиха два часа по-късно. Ако не го бяха направили, щях да остана там завинаги... Стигнах до лагер 4 на около 8000 м с Хуан. Оиарсабал беше след нас. Но не стигна до палатките. Намериха го седнал на снега, по-ниско от палатките. Беше изгубил пътя. Доведоха го при нас. Беше в тежко състояние. На следващия ден тръгнахме надолу в 06.00 часа сутринта. Всички действаха на границата на своите възможности, за да ни спасят – мене и Хуанито. Това беше страхотен жест. Довлякохме се до базовия лагер след полунощ.
Колко време прекара в болница?
- Чаках 44 дни, докато се очертае т. нар. демаркационна линия – между измръзналите и здравите тъкани на пръстите на краката ми. След това отрязаха мъртвата част. Върху отрязаните кости не се присажда кожа. Чака се раната сама да зарасне. Това е дълъг и болезнен процес.
На следващата година беше на Нанга Парбат (8125 м). Според клюките, след това си се оказала в друга болница – психиатрична. После изчезна за една година. Трудно ми е да повярвам, че планините са те смазали, както внушаваха мненията в интернет.
- Бях безумно влюбена. Той имаше няколко осемхилядника, но не се бяхме катерили заедно. Той не искаше. Беше президент на банка. Много работеше. Катеренето беше неговата страст. Той беше моят живот. Живеехме заедно в Барселона. Загубих го. Мисля, че направих живота му прекалено напрегнат. Непрекъснато бях на път, непрекъснато сред мъже.
Очевидно е търсел тихо семейно пристанище със съпруга-домакиня, спокойствие след натрупания стрес през деня, а не такова “вълнуващо”, изпълнено с неизвестности партньорство?
- Истината е, че когато след експедицията на Нанга Парбат се раздели с мене, изпаднах в дълбока депресия. Просто бях много болна. През 2006 г. не се катерих. Днес знам, че планините не могат да запълнят целия ми живот. Често се питам как Ванда Руткиевич (полска алпинистка и до днес смятана за най-добра в света, първата европейка на Еверест, първата жена на К-2, с 8 осемхиядника преди да изчезне безследно на Кангчендзьонга през 1992 г. – бел. П. А.) се е справяла с това. Два пъти се е омъжвала...
Справяше се зле. Искаш ли да имаш деца?
- Това е големият ми проблем. Цената на моята страст е много висока. На 35 години съм.
В Испания и извън нея си остро критикувана за липсата на самостоятелност, за свитата, която винаги ще ти помогне да слезеш от върха. Зная, че тези критики са много болезнени за тебе.
- Критикуват ме, защото имам много добър екип, който работи, за да завоювам Хималайската корона. Ние сме петима. Хората, с които катеря, не са мои гидове или помощници, а партньори. Аз отговарям за заснемането на филми, за организацията, стратегията и тактиката на експедициите. Дори за преодоляването на бюрократичните пречки. Никой не критикува Герлинде, с която съм в отлични отношения, нито Нивес. Те катерят със съпрузите си, които са отлични алпинисти. Романо Бенет и Ралф Дуймовиц реализират проектите на жените си. Правя изкачванията си по класическите маршрути, не ходя в Хималаите през зимата. Познавам се и знам какво мога. Правя това, което обичам. Защо ме критикуват?
Остават ти Анапурна, която се смята за най-опасния връх, и лесната Шиша Пангма.
- Не съм атакувала никой друг връх толкова пъти, колкото Шиша Пангма – трикратно. Веднъж пробвах силите си на Анапурна. Наистина е крайно опасна. Изисква непрекъснато внимание, защото там падат страшно много лавини. Няма минутка покой. Затова ще я оставя за накрая.
А какво ще следва след “накрая”?
- Завръщане на Еверест без кислород. Това е единственият осемхилядник, на който съм била с кислород. Тогава не посмях да атакувам иначе. Освен това, имам много изоставени проекти. Сред учредителите съм на Фондацията “Алпинисти за Хималаите” (“Mountaineers for Himalayas”), която се занимава с образованието на децата в Непал, Тибет, Пакистан (www.mount4him.org). Подобряването на живота е възможно и то започва от децата. Бих искала да работя с хора и да им помагам също в Испания. Съвсем естествено е, след като си преживял депресия, да искаш да покажеш на другите, че също могат да се изправят на крака. Следвам “Мениджмънт” в Барселона, за да мога да им предавам положителна енергия да следват целите си и да вървят напред. Да мога да им обясня, че макар понякога всичко да ни опротивява, ние сме на този свят само веднъж и трябва да се стараем да бъдем щастливи.
Осемхилядниците на Едурне Пасабан:
2001 г. – Еверест, 2002 г. – Макалу и Чо Ойю, 2003 г. – Лхотце, Гашербрум-1 и Гашербрум-2, 2004 г. – К-2, 2005 г. – Нанга Парбат, 2007 г. – Броуд пик, 2008 г. – Дхаулагири и Манаслу, 2009 г. - Кангчендзьонга.
Превод: Петър Атанасов
Учудване, но и някакво необяснимо безпокойство буди експресното темпо, с което най-известните алпинистки изкачват най-високите върхове. В тази надпревара една от главните роли се изпълнява от испанката Едурне Пасабан. На 18 май т. г. тя стъпи на своя 12-ти осемхилядник. За попълване на колекцията 14 х 8000 й остават Шиша Пангма (8013 м) и Анапурна (8091 м). Тя е атакувала три пъти първия връх. На втория има един опит. Главните й съпернички са южнокорейката О Еун-сун (13 осемхилядника), австрийката Герлинде Калтенбрунер (12) и италианката Нивес Мерои (11). Предлагаме ви интервюто с Едурне Псабан на Моника Рогожинска от най-големия полски всекидневен вестник “Жечпосполита”.
На баски език Едурне означава “сняг”. На родителите си ли дължиш увлечението по планините?
- Не. Произхождам от нормално испанско семейство. Никой от роднините ми не е любител на планините. Родена съм на 1 август 1973 г. в Страната на баските, в Толоса, недалеч от Сан Себастиян. Баща ми, собственик на семейна фабрика, произвеждаща машини за рязане на хартия, цял живот работи в нея. Майка ми е фризьорка. Когато родителите ми се оженили, никой не говорел езика на другия. Майка ми, която е от Страната на баските, не знаела дума испански. Родителите ми обичат природата и много сме пътували с къмпингов автомобил (кемпър). От детството си помня едно пътуване из Пиренеите – когато една сутрин се събудих, от тавана в стаята висеше ледена висулка. Това беше първата ми тренировка да се приспособявам към условията във високата планина. Бях на 14 години, когато се записах в клуба на моето село, за да уча да се катеря. Появих се там не от любов към скалите, а към едно момче. Всички мои приятелки бяха влюбени в него, така че се събра доста голяма група курсистки. Никоя от нас не успя да привлече вниманието му, но всички усърдно тренирахме, стремейки се да бъдем близо до обекта на нашите мечти. Останалите не издържаха дълго. На мене катеренето страшно ми хареса. На родителите ми – не.
Откъде имаше пари за първите си експедиции?
- От баща ми. Бях на 16 г., когато за първи път заминах за Алпите. С приятели изкачих Монблан и Матерхорн от италианската му страна. На следващата година бях в Еквадор. Бяхме на Чимборасо, Котопакси и на още няколко вулкана. Бях изненадана от това колко добре се чувствам на 6000 м.
А ученето?
- Учех инженерство – от понеделник до петък. А почивните дни бяха посветени на алпинизма. Завърших следването си и започнах работа във фабриката на баща ми. Продавах машини в Азия и Южна Америка. Обичах това занимание до момента, в който ми стана скучно. Не можех да понасям липсата на предизвикателства и на развитие. Бях на 25 г. и виждах колко много неща във фирмата подлежат на промяна. Но философията на хората от по-старото поколение беше непоклатима: “Цял живот правим това и всичко е наред, а тук изведнъж се появява някаква пикла и иска да ни учи”. Чувах тези думи доста често. През 1998 г. нашият клуб от Толоса организира експедиция на Дхаулагири (8167 м). Събирахме пари, продавайки фланелки с логото на експедицията и лотарийни билети. Естествено, не изкачихме Дхаулагири. Нямахме понятие какво представляват Хималаите. Но бяхме щастливи, че стигнахме до 7500 м.
Там си срещнала един човек, много голям алпинист и хималаист, който е оказал много сериозно влияние върху живота ти. Той успя да избегне смъртта на К-2 (8611 м) вече след раздялата ви.
- Точно така. През следващата година Силвио Мондинели ме покани в експедиция на Еверест от страната на Тибет. Не успяхме да стъпим на върха. На следващата година опитахме отново. Едва през 2001 г. стигнахме до връхната му точка. Аз бях първата представителка на Страната на баските с такова постижение.
По-лесно ли ти беше да намираш спонсори след това?
- Не. Правителството на автономната област ми отпусна 5000 евро за следващата експедиция на Макалу (8462 м). Това беше всичко. Вече не можех да съвместявам работата във бащината ми фабрика с катеренето. Родителите ми казаха: “Край!” А аз избрах алпинизма. Когато напуснах, баща ми плака. Отворих хотел и ресторант в селцето Сисуркил недалеко от Толоса. Въобще не знаех как да ги управлявам. Започнах от нула.
Но си била свободна и си поставила началото на собствен бизнес.
- Отивах в хотела около 10.00 часа преди обяд и се връщах в 3.00 часа след полунощ. През уикенда ходех да зареждам. А в понеделник, малко преди разсъмване, ми звъняха по телефона: “Бирата свърши”. Когато заминах за Хималаите, ме преследваха обажданията на майка ми: “Едурне, готвачът ти напусна...”, “Едурне, фризерът се повреди...” От дистанцията на Хималаите тези неща ми изглеждаха като пълни глупости. По-късно най-сетне намерих мениджър. Днес в хотела и ресторанта работят 20 души и всичко е тип-топ. Успях.
Но остана сама в планината. Защо?
- Със Силвио имахме огромен проблем. Ходехме заедно на експедиции. Заедно изкачихме Макалу. Планините свързват много дълбоко и силно. Силвио беше женен. И от един ден нататък трябваше да продължа сама. Останахме приятели.
Програмата на Испанската национална телевизия “Al Filo de lo Imposible” (“На ръба на невъзможното”) от 25 г. години съпровожда всички изследователски и спортни начинания на сушата, във въздуха и под водата. Днес финансира и организира твоите експедиции, осигурява екипи от алпинисти и кинооператори. Кога се появи интересът към тебе?
- Срещнах екип на “Al Filo” в подножието на Еверест през 2000 г. Попитах шефа на програмата могат ли да ми помогнат. И в отговор чух: “Ти пък коя си???” За тях бях никоя. Едва след като изкачих четири осемхилядника, ми казаха, че искат да направят филм за жени, които правят опит на Гашербрум-1 и 2. Така започна сътрудничеството ни.
По време на следващата експедиция – на К-2 – напълно изпълни изискванията на телевизията. Изкачи върха заедно с едни от най-добрите хималаисти, беше близо до смъртта, евакуираха те с хеликоптер, ампутираха ти измръзнали пръсти на краката. Тогава бях в базовия лагер. Годината беше 2004-а и бе отбелязана 50-годишнината от първото изкачване на върха. Имаше много експедиции, тълпи от хора, телевизионни екипи, противоречиви информации, изчезнали хора... Точно какво се случи?
- На върха бяхме четирима. Беше много късно – около 17.30 часа. Започнахме слизане. Падна мрак. Хуанито Оиарсабал (Хуанито Оиарсабал Уртерага, роден на 30 март 1956 г., носител на Хималайската корона, тогава за втори път на К-2, човекът с най-много изкачвания на осемхилядници в света – 22, бел. П. А.) и Хуан Валехо бяха едната свръзка. Аз и Силвио Мондинели – втората. Когато стигнахме до парапетите, които преди това бяхме опънали по заледения кулоар, наречен “Гърлото на бутилката” (Bottleneck), Силвио ми каза, че умира от студ, че ще слиза по-бързо и ще ме чака в лагер 4. Съгласих се. Казах му да не се безпокои, защото след нас са Хуанито и Хуан и няма да съм сама. Не знам как, но загубих челната си лампа. И реших да не рискувам в тъмницата, а да изчакам колегите. Седнах и... съм заспала. Хуанито и Хуан ме събудиха два часа по-късно. Ако не го бяха направили, щях да остана там завинаги... Стигнах до лагер 4 на около 8000 м с Хуан. Оиарсабал беше след нас. Но не стигна до палатките. Намериха го седнал на снега, по-ниско от палатките. Беше изгубил пътя. Доведоха го при нас. Беше в тежко състояние. На следващия ден тръгнахме надолу в 06.00 часа сутринта. Всички действаха на границата на своите възможности, за да ни спасят – мене и Хуанито. Това беше страхотен жест. Довлякохме се до базовия лагер след полунощ.
Колко време прекара в болница?
- Чаках 44 дни, докато се очертае т. нар. демаркационна линия – между измръзналите и здравите тъкани на пръстите на краката ми. След това отрязаха мъртвата част. Върху отрязаните кости не се присажда кожа. Чака се раната сама да зарасне. Това е дълъг и болезнен процес.
На следващата година беше на Нанга Парбат (8125 м). Според клюките, след това си се оказала в друга болница – психиатрична. После изчезна за една година. Трудно ми е да повярвам, че планините са те смазали, както внушаваха мненията в интернет.
- Бях безумно влюбена. Той имаше няколко осемхилядника, но не се бяхме катерили заедно. Той не искаше. Беше президент на банка. Много работеше. Катеренето беше неговата страст. Той беше моят живот. Живеехме заедно в Барселона. Загубих го. Мисля, че направих живота му прекалено напрегнат. Непрекъснато бях на път, непрекъснато сред мъже.
Очевидно е търсел тихо семейно пристанище със съпруга-домакиня, спокойствие след натрупания стрес през деня, а не такова “вълнуващо”, изпълнено с неизвестности партньорство?
- Истината е, че когато след експедицията на Нанга Парбат се раздели с мене, изпаднах в дълбока депресия. Просто бях много болна. През 2006 г. не се катерих. Днес знам, че планините не могат да запълнят целия ми живот. Често се питам как Ванда Руткиевич (полска алпинистка и до днес смятана за най-добра в света, първата европейка на Еверест, първата жена на К-2, с 8 осемхиядника преди да изчезне безследно на Кангчендзьонга през 1992 г. – бел. П. А.) се е справяла с това. Два пъти се е омъжвала...
Справяше се зле. Искаш ли да имаш деца?
- Това е големият ми проблем. Цената на моята страст е много висока. На 35 години съм.
В Испания и извън нея си остро критикувана за липсата на самостоятелност, за свитата, която винаги ще ти помогне да слезеш от върха. Зная, че тези критики са много болезнени за тебе.
- Критикуват ме, защото имам много добър екип, който работи, за да завоювам Хималайската корона. Ние сме петима. Хората, с които катеря, не са мои гидове или помощници, а партньори. Аз отговарям за заснемането на филми, за организацията, стратегията и тактиката на експедициите. Дори за преодоляването на бюрократичните пречки. Никой не критикува Герлинде, с която съм в отлични отношения, нито Нивес. Те катерят със съпрузите си, които са отлични алпинисти. Романо Бенет и Ралф Дуймовиц реализират проектите на жените си. Правя изкачванията си по класическите маршрути, не ходя в Хималаите през зимата. Познавам се и знам какво мога. Правя това, което обичам. Защо ме критикуват?
Остават ти Анапурна, която се смята за най-опасния връх, и лесната Шиша Пангма.
- Не съм атакувала никой друг връх толкова пъти, колкото Шиша Пангма – трикратно. Веднъж пробвах силите си на Анапурна. Наистина е крайно опасна. Изисква непрекъснато внимание, защото там падат страшно много лавини. Няма минутка покой. Затова ще я оставя за накрая.
А какво ще следва след “накрая”?
- Завръщане на Еверест без кислород. Това е единственият осемхилядник, на който съм била с кислород. Тогава не посмях да атакувам иначе. Освен това, имам много изоставени проекти. Сред учредителите съм на Фондацията “Алпинисти за Хималаите” (“Mountaineers for Himalayas”), която се занимава с образованието на децата в Непал, Тибет, Пакистан (www.mount4him.org). Подобряването на живота е възможно и то започва от децата. Бих искала да работя с хора и да им помагам също в Испания. Съвсем естествено е, след като си преживял депресия, да искаш да покажеш на другите, че също могат да се изправят на крака. Следвам “Мениджмънт” в Барселона, за да мога да им предавам положителна енергия да следват целите си и да вървят напред. Да мога да им обясня, че макар понякога всичко да ни опротивява, ние сме на този свят само веднъж и трябва да се стараем да бъдем щастливи.
Осемхилядниците на Едурне Пасабан:
2001 г. – Еверест, 2002 г. – Макалу и Чо Ойю, 2003 г. – Лхотце, Гашербрум-1 и Гашербрум-2, 2004 г. – К-2, 2005 г. – Нанга Парбат, 2007 г. – Броуд пик, 2008 г. – Дхаулагири и Манаслу, 2009 г. - Кангчендзьонга.
Превод: Петър Атанасов
Добави коментар