2108.2009
За мен алпинизмът е вид спорт и отношението и подхода ми към целите, които съм си поставял, са почивали на принципите на спортната подготовка и страстта в преследване на успеха. Многото неуспехи, които съм претърпял, са ми нанасяли рани, които и до днес ме болят. Други, поради откровен страх, все още са в най-съкровените ми мечти.
Въпреки всичко съм убеден, че алпинизмът не може да бъде изчерпан само и единствено с думичката “спорт”. На местата, където се практикува дейността, тя не се наблюдава директно от телевизионни камери и никой не й ръкопляска в реално време. Обикновения зрител дори не знае реално и на какво ръкопляска. А това дори и да се случи, е необходим някой, който да каже “Ето на това се ръкопляска”.
Често, вървейки към върха, човек е отдавна изгубил огромната мотивация и всякакво разумно обяснение за целта. Все по-често се случва причината и мотивацията за определено изкачване да е извън алпиниста. Извън неговата лична, интимна, философия за дейността. Това почти винаги предизвиква разочарования или ражда онова неудовлетворение, което все повече рисува собственият ти облик. Обикновено при тези изкачвания и през ум не ни минава по колко гърбове сме се покатерили, за да бъдем днес толкова високи и защо точно на нас се падна късметът да надникнем с челца от върха. Дали съдбата не ни поставя в ситуации, в които да откриваме истина след истина за себе си? Дали със стремежа да правим колекции от върхове не правим от алпинизма само и единствено спорт? И, всъщност, на кого му е дотрябвал просто един алпинист? Мисля, че при всички случаи с този подход достигаме до момента, в който елементарно изчерпваме темата.
Насладата се изразява в конкретен резултат, колекция от успехи и дори успехи в %. В този смисъл мисля дори, че алпинизмът напуска и определението за спорт, което директно го сваля от интелектуалните среди, където се е зародил като възвишен спорт, в сектора на задоволяване на физиологични нужди и психическа недостатъчност.
Възможно е върхът да се изкачва спокойно и в проценти. Нужно е единствено това да ни е достатъчно. Такива не-изкачвания лесно би могло да се обясняват вече като изкачвания. Дали в романтичния период на алпинизма Тензинг Норгей и Хилари са си давали сметка, че са изкачили Еверест на 100% и дали година по-рано същия Тензинг и Раймон Ламбер не са изкачили същия връх на 98%. Може просто да е било време на наивници. По тази тема не държа да бъда прав. Но какво би означавало това във спортове като футбол, където топката трябва да мине гол линията, за да се свири “гол”? Или в спорт като плуването, където хронометърът казва “стоп”? Или в скоковете, където безжалостния метър те спира на 1 мм от олимпийското злато.
Алпинизмът предвижда ли сребърни медали? Ако трябва ясно и твърдо да застана зад моето отношение към алпинизма като спорт, аз най-вероятно няма да успея да го защитя в % и на 50. Защото ако липсва етиката, постижението явно е “0”. Ако етиката липсва, съм излъгал само себе си, а най-трудно се живее със “себе си”. По този начин ще вървя по улиците и ще приемам вашите поздрави, които също ще бъдат в някакви проценти. Въобще, стремежът ни да увеличим публиката в алпинизма ни поставя в ситуации, където етиката – дори и в проценти – е абсолютно ненужна. Тази плетеница от размишления ме навежда в края на краищата ме води до въпроса: “Какво, всъщност, представлява постижението в алпинизма и какво го измерва?”
Ако утре “налапам мундщука” и с това премина границите на собствените си възможности, ще ръкопляскате ли и на олимпийския шампион, който демонстративно взима допинг, преди да постави безумното си постижение?
Дойчин Боянов
P.S. Ако някой разпознае себе си, моля да ми пише в коментари. Аз, разбира се, няма да му отговарям!
Въпреки всичко съм убеден, че алпинизмът не може да бъде изчерпан само и единствено с думичката “спорт”. На местата, където се практикува дейността, тя не се наблюдава директно от телевизионни камери и никой не й ръкопляска в реално време. Обикновения зрител дори не знае реално и на какво ръкопляска. А това дори и да се случи, е необходим някой, който да каже “Ето на това се ръкопляска”.
Често, вървейки към върха, човек е отдавна изгубил огромната мотивация и всякакво разумно обяснение за целта. Все по-често се случва причината и мотивацията за определено изкачване да е извън алпиниста. Извън неговата лична, интимна, философия за дейността. Това почти винаги предизвиква разочарования или ражда онова неудовлетворение, което все повече рисува собственият ти облик. Обикновено при тези изкачвания и през ум не ни минава по колко гърбове сме се покатерили, за да бъдем днес толкова високи и защо точно на нас се падна късметът да надникнем с челца от върха. Дали съдбата не ни поставя в ситуации, в които да откриваме истина след истина за себе си? Дали със стремежа да правим колекции от върхове не правим от алпинизма само и единствено спорт? И, всъщност, на кого му е дотрябвал просто един алпинист? Мисля, че при всички случаи с този подход достигаме до момента, в който елементарно изчерпваме темата.
Насладата се изразява в конкретен резултат, колекция от успехи и дори успехи в %. В този смисъл мисля дори, че алпинизмът напуска и определението за спорт, което директно го сваля от интелектуалните среди, където се е зародил като възвишен спорт, в сектора на задоволяване на физиологични нужди и психическа недостатъчност.
Възможно е върхът да се изкачва спокойно и в проценти. Нужно е единствено това да ни е достатъчно. Такива не-изкачвания лесно би могло да се обясняват вече като изкачвания. Дали в романтичния период на алпинизма Тензинг Норгей и Хилари са си давали сметка, че са изкачили Еверест на 100% и дали година по-рано същия Тензинг и Раймон Ламбер не са изкачили същия връх на 98%. Може просто да е било време на наивници. По тази тема не държа да бъда прав. Но какво би означавало това във спортове като футбол, където топката трябва да мине гол линията, за да се свири “гол”? Или в спорт като плуването, където хронометърът казва “стоп”? Или в скоковете, където безжалостния метър те спира на 1 мм от олимпийското злато.
Алпинизмът предвижда ли сребърни медали? Ако трябва ясно и твърдо да застана зад моето отношение към алпинизма като спорт, аз най-вероятно няма да успея да го защитя в % и на 50. Защото ако липсва етиката, постижението явно е “0”. Ако етиката липсва, съм излъгал само себе си, а най-трудно се живее със “себе си”. По този начин ще вървя по улиците и ще приемам вашите поздрави, които също ще бъдат в някакви проценти. Въобще, стремежът ни да увеличим публиката в алпинизма ни поставя в ситуации, където етиката – дори и в проценти – е абсолютно ненужна. Тази плетеница от размишления ме навежда в края на краищата ме води до въпроса: “Какво, всъщност, представлява постижението в алпинизма и какво го измерва?”
Ако утре “налапам мундщука” и с това премина границите на собствените си възможности, ще ръкопляскате ли и на олимпийския шампион, който демонстративно взима допинг, преди да постави безумното си постижение?
Дойчин Боянов
P.S. Ако някой разпознае себе си, моля да ми пише в коментари. Аз, разбира се, няма да му отговарям!
Показани от 1 до 5 от 5 (1 страници)
5 коментар(а)
Странно, господин Боянов!
Не съм алпинист, но на Евеврест загубих един познат. И от тогава се опитвам да разбера защо. Образован човек, със семейство, работа, постижения в друг спорт (баскетбол)... Имаше шестте върхове от другите континенти, липсваше му Еверест. Първия опит беше без успех, втория - последен... След това, в пресата тук (в Сърбия) се разнесоха какви ли не мръсотии. Не бил алпинист, не бил спортист, бил егоист...
Много болка за семейството и близките му. Няколко месеца преди да замине, направи изложба със снимки от изкачванията си. Когато остана там, на Еверест, погледах записа. Когато показваше второто стъпало ма Еверест на една снимка, каза че само това му липсва в живота, всичко друго има. "Всеки в живота си има цел, и трябва да иде само по своя път. Дълбоко почитание към Меснер и такива алпинисти които надминаха човешките възможности. Аз съм малък в сравнение с тях, но искам Еверест. Ако остана там, останал съм при мечтата си." Това бяха думите му.
Вие сте най-добия български алпинист. Уважение на Проданов и Петков, но Вие сте НАЙ-ДОБРИЯ български аплинист. Нормално е човек да си поставя въпроси, да има съмнения, да се пита дали постъпките са му правилни. Но само на себе си. Не сте длъжен да отговаряте на който и да е около Вас. Нито на приятели, нито на близки. Хората са хищници, нарочно в планината, когато живота им е застрашен от студ, глад, умора... Малко го знаят. Затова продължавайте напред. А етиката... Господ е над всички ни, нали?
Лично аз смятам, че както и да се нарече алпинизмът, няма да е грешно.
От една страна може да се окачистви като спорт, защото изисква отлични физичиски качества и правилно проведена психичиска и физическа подготовка, за да се постигне целта. Изисква воля, себераздаване игра по правила (правилата на Природата). Както и в другите спортове главната идея е всичко да се прави с идеята за феър плей, присъства комерсиализмът.
От друга страна алпинизмът е нещо велико, съчетаващо в себе си много повоче от едно постижение или един рекорд. Това е дейност, при подготовката и осъществяването на която човекът осъзнава своите потребности. Учи се да бъде приятел и да помага на нуждаещите се, учи се на дисциплина, на любов и уважение към природата - все неща, които изграждат човека като личност, и които служат за подражание. Алпинизмът е приятелство, любов и уважение, защото се извършва сред природата, в планината, а за да те приеме тя трябва да умееш да уважаваш, обичаш, цениш и отстъпваш. Алпитнизмът е начин на живот, дейност която те учи как да оцеляваш не само в планината, а и в суровото ежедневие.
...а по повод етиката, всеки трябва да знае, че на този свят няма нищо ненаказано, и когато се сети за тези думи по-добре пак да размисли, дали това което смята да каже или направи е правилно.
Катеренето е изкуство, спорт, начин на живот и битка. Преди всичко е усилието и постижението на индивида. Никакъв комитет, отечество или чат стая няма да те отведат на върха на маршрута. Всичко зависи от теб... и от приятелите ти... и от въображението ти!
Четох една статия на Боян Петров във вестник “Монитор” миналата седмица, която ме озадачи.
Там пише, в смисъл той казва, че българските алпинисти не са се напънали за Гашербрум 2, огънали са се да го качват и само той се чувствал най-добре подготвен, имал си пари и за това тръгнал сам. Аз не знам каква точно е била работата, но четейки това в пресата ми стана много неприятно, защото за пореден път се създават интриги и се омаскарява българският алпинизъм, към който и аз се числя. Всъщност подобно нещо се случи и след експедицията на К2, когато Боян си позволи многократно да заявява, че не са се качили на върха защото Дойчин се бил отказал. Може и така да е, а може и да не! Но хората научават предимно това, което се пише във вестниците. Лично аз намирам за не спортсменско подобен род изказвания. Не знам какво точно е алпинизма, но знам, че свръзката е свещена и когато двама, трима или четирима алпинисти са тръгнали по високите планини на света, каквото и да се случи то трябва да остане между тях.
Всички знаят, че Боян Петров е диабетик. За тези обаче който не знаят инсулинът се явява един от най-силните анаболици. Той е хормон с пептидната структура секретиран от бета-клетките на панкреаса. Притежава силни анаболни свойства. Многократно увеличава синтеза на белтъци, мазнини и въглехидрати, повишава проникването на аминокиселини и глюкозата вътре в клетките, забавя разпадането на белтъчините и въглехидратни молекули.
Повишава количествата на гликогена в мускулите и черния дроб, понижава съдържанието на захар в кръвта за сметка на повишеното усвояване на глюкоза от тъканите.Подобрява енергетичния обмен, намалява окисляването на енергетичните субстрати и увеличава тяхното възстановяване. С други думи, казано инсулинът е допинг и като такъв той е забранен в спорта.
За Боян приемането му е жизнено необходимо, но по пътя си към върха той стъпи на доста рамене и след като се качи на 30 метра от върха, някак си не беше редно от там да плюе върху всички който са отдолу – приятели, спонсори, министерства, съмишленици и т.н.
Какво е алпинизма? – Всъщност това не е важно - спорт, хоби, професия.
Изкачиш ли върха? – Не! Опитай пак!
Понеже много се изписа по темата, та и аз да се включа.
Много често се набляга на факта, че видите ли, алпинизмът не е просто спорт, това е начин на живот и едва ли не затова стои някак си по-високо от другите спортове, обграден с благороднически ореол. Че е така, така е (това за ореола ;)), но някой замисля ли се, че за един професионален спортист от "другите" спортове неговият спорт е в много по-голяма степен начин на живот по простата причина, че живее от него, т.е. вади си хляба. Все пак в България не знам някой да живее от драпане по скалите или щуране по планините - всички сме си аматьори и най-много някой на намери някакви пари за някоя експедиция. Като не намери пари - няма да отиде. Ще му е криво, но няма да му спрат заплатата и да се чуди как да си плати парното или памперсите на отрочето. И даже жена му (или гаджето) ще е доволна от ситуацията и тайно или явно ще се радва, че любимият ще си седне за малко на задника. От експедицията и евентуалните постижения не му зависят доходите, а само разходите и … самочувствието.
Всеки спорт има своята индивидуалност, нещо, което го отличава от останалите. В алпинизма това може да е природата, планината, свръзката, приятелите. Но при конната езда например, това е връзката на ездача с коня, в колективните спортове - съвместните усилия за постигане на дадена цел и т.н. Дали алпинизмът е борба? Зависи от това кой как чувства нещата. Аз не го възприемам по принцип като борба, но на практика постоянно се боря със скалата като свиня с тиква :) . Дали е колективен спорт? По скоро не, особено сред българите, предвид ярко проявявания индивидуализъм при колективните прояви. Но пък може да бъде успешно спорт по двойки (както при танцовите двойки например или акробатиката). Най-добре – смесени двойки, тогава конкуренцията в свръзката е най-малка и конфликтните ситуации са по-малко :)
Само не ми казвайте, че алпинизмът бил изкуство… Щот’ съм ходила в Лувъра.
Това, дали освен спорт, алпинизмът е и нещо друго и какво точно, е въпрос на лично усещане. Един чувства катеренето или изкачването на върхове по един начин, друг по друг. Въпрос на чувствителност, характер, манталитет, светоусещане, темперамент.
Мисълта ми е, да не се величаем чак толкова и да не си въобразяваме, че сме по някакъв начин по-висшестоящи от другите спортисти. Те често полагат доста повече усилия от нас и за тях спортът в много по-голяма степен е начин на живот.
Колкото до процентите - щом алпинизмът може да е изкуство, защо да не може да е математика :)
Като гледам обаче какво изписахме, май и на литература го избива :)
"Етика е разграничаване на добро от зло и придържането към доброто". Ако буквално приложим този принцип в алпинизма трябва предварително да определим кое е "добро" и кое "лошо" и тъй като умовете ни са плуралистично настроени, това определение се задава от субективността. Красивото за едного е грозно за други. Азът е шефа на ситуацията. Всъщност няма нужда от философстване в Библията има един пасаж в който се казва, че няма нищо по-хубаво от това братя да живеят заедно, ние, които катерим сме БРАТЯ, имаме братски дух и живеем заедно - в планината, но условностите ни делят, а това е излишно. Как бихме живели безусловно? Ами не знам, сигурно ще е много хубаво.
Тук ще напиша един пасаж от книгата на Джо Таскър, когато той и другарите му се завръщат след неуспушен, драматичен опит на К2: "Умът ми блуждаеше в особено опиянение, възбуден от всевъзможните лишения, изтощението бе станало мой стар познат. ... Споделях чувствата на самураите, възпрени по достоен начин от своето самоубийство... Животът ми започваше отново, сякаш миналото не съществуваше. Чувствах се недосегаем от нищо, все едно притежаевах абсолютен имунитет. Чувствах се богат, дарен с неизмеримо съкровище. Тялото с което едва кретах, беше изнемощяло, но това нямаше никакво значение - болката от вървенето беше само ново доказателство, че съм жив, признак на новия живот."
Животът е чудо!, по-добре е да го съзерцаваме и изживяваме, а не да го анализираме и банализираме.
"Етика е разграничаване на добро от зло и придържането към доброто". Ако буквално приложим този принцип в алпинизма трябва предварително да определим кое е "добро" и кое "лошо" и тъй като умовете ни са плуралистично настроени, това определение се задава от субективността. Красивото за едного е грозно за други. Азът е шефа на ситуацията. Всъщност няма нужда от философстване в Библията има един пасаж в който се казва, че няма нищо по-хубаво от това братя да живеят заедно, ние, които катерим сме БРАТЯ, имаме братски дух и живеем заедно - в планината, но условностите ни делят, а това е излишно. Как бихме живели безусловно? Ами не знам, сигурно ще е много хубаво. Тук ще напиша един пасаж от книгата на Джо Таскър, когато той и другарите му се завръщат след неуспушен, драматичен опит на К2: "Умът ми блуждаеше в особено опиянение, възбуден от всевъзможните лишения, изтощението бе станало мой стар познат. ... Споделях чувствата на самураите, възпрени по достоен начин от своето самоубийство... Животът ми започваше отново, сякаш миналото не съществуваше. Чувствах се недосегаем от нищо, все едно притежаевах абсолютен имунитет. Чувствах се богат, дарен с неизмеримо съкровище. Тялото с което едва кретах, беше изнемощяло, но това нямаше никакво значение - болката от вървенето беше само ново доказателство, че съм жив, признак на новия живот." Животът е чудо!, по-добре е да го съзерцаваме и изживяваме, а не да го анализираме и банализираме.
Добави коментар