1908.2009
Едно изкачване "между другото" на Маунт Рейниър.
„Не, аз определено не съм Ули Щек!” Това си мисля докато дишам дълбоко и чакам да ми мине замайването и лекото гадене. Ето, минава. Тръгвам! Една, две, ..., 16 крачки. Спирам и пак дишам. Ръбът на вулкана вече е близо, ама с това темпо ще има да се влача още 1-2 часа. А как се движех допреди малко, преди да ми „паднат батериите”!
Цялото начинание (изкачването ми на Маунт Рейниър, 4392 м) започна набързо и беше съпроводено с несигурност и притеснения. Това е донякъде нормално, като се има предвид, че не това беше основната цел на пътуването ми до Портланд, Орегон. За начало сгафих с наемането на кола по интернет от някаква компания – когато сутринта в събота на летището ми казаха, че няма такава компания, направо изстинах. Сигурно съм попаднал в капан и сега ще ми източат кредитната карта. По-късно поуспокоен наех отново кола и след 3-4 часа влязох в Националния Парк Маунт Рейниър (Mount Rainier National Park). Времето беше мрачно, но въпреки това още на входа имаше надписи, че всички къмпинги както и основният паркинг са пълни.
Паркирах на едно място за пикник, леко притеснен дали няма да ме глобят, ако оставя колата за през нощта. Смених градските дрехи, нарамих раницата и към 6 часа следобед се качих до посетителския център в местността Парадайз (Paradise), 1650 м, която е изходен пункт за изкачванията от юг. Огледах да видя дали пише нещо за разрешителни за катерене. Още от България в сайта на парка бях прочел, че за изкачване на Маунт Рейниър всеки трябва да си извади разрешително ($30). Само че не се разрешават соловите изкачвания. За солово изкачване се иска специално кандидатстване и може по изключение да ти дадат разрешение. И какво точно ще им кажа за да ги убедя? Да им кажа, че съм Ули Щек - едва ли ще ми повярват (и с основание, бих казал). Затова когато не видях големи набиващи се на очи надписи по въпроса, реших да се правя на „ампе” (нещо, което много мразя) и тръгнах направо нагоре. Отначало вървях по алея, сред множество туристи, които се разхождаха наоколо, любуваха се на флората и не обръщаха внимание на мрачното небе, от което леко ръмеше. Аз самият се чудех къде ли съм тръгнал в това време. Доста бързо и неусетно стигнах до края на пътеката и началото на снежните полета. Бях изненадан колко ниско (под 2000 м) е снежната линия по този южен склон в средата на август. Сетих се, че в брошурата някъде пишеше, че движението сам по снежните полета е забранено. Аз приложих същия подход – Има ли табела? Няма. Еми...
Междувременно бях навлязал в слоя облаци и скоро след това се оказах над него, сред прекрасно слънце и с чуден изглед към върха. Е, това вече е късмет! Маунт Рейниър е пети по височина връх в САЩ извън Аляска. Той е около 25 метра по-нисък от Маунт Уитни, Калифорния, който е най-високият в тази група. Рейниър е с най-силно обледеняване и най-висок в Каскадните планини. Покритият му с ледници купол стърчи внушително над околните хълмове. Само в далечината се виждат още няколко високи вулкана, които заедно с Рейниър образуват Каскадната Вулканична Дъга. При хубаво време се вижда от Сиатъл, от който е на 87 км.
Маунт Рейниър от склона над Парадайз
Аз продължих бодро нагоре и към 9 часа стигнах до Кемп Мюър (Camp Muir), на около 3000 м. Това е изходната точка за самото изкачване на върха по трите най-лесни маршрута. Тук на едно скално ребро има 2-3 постройки, едната от които е хижа за клиенти на местните гидове, а другата е заслон за общо ползване. На око прецених коя е по-смотаната сграда и отворих вратата. Вътре някакви хора се приготвяха да спят. „Този заслон обществен ли е?” „Да.” „Плаща ли се?” „Не.” „Добре!” По принцип бях тръгнал с идеята да се движа нонстоп до върха и обратно, но прецених, че ще ми е трудно да намирам маршрута, ако няма хора по него. Затова влязох и почивах около 3 часа.
Кемп Мюър
Когато в 1 часа излязох от заслона, по ледника вече имаше цяла верижка от светлинки. Скоро застигнах някои от групите. Повечето бяха гидове с по 2-3 клиенти. Всички бяха в свръзки, със седалки, каски, котки и пикели. Аз засега джапах по обувки и със щеки по слабо наклонения ледник. Движението ставаше по много добре оформена пътека, която майсторски заобикаляше някои по-големи цепнатини. На места се виждаше как гидовете са преместили пътеката, след като по старото трасе е зейнал някой по-голям процеп. Поетапно сложих котки, а след това извадих и сечиво. На едно място пътеката се раздели – наляво и нагоре по ледника Инграам (Ingraham Glacier) тръгваше по-малко отъпкана следа. Това е маршрутът Ingraham Glacier Direct, който не се използва през късния летен сезон. Както очаквах, ние продължихме надясно по най-лесния маршрут, носещ странното име „Сатърът на разочарованието” (Disappointment Cleaver). (Всъщност „cleaver” освен сатър е термин в геологията и означава скално ребро, което разделя ледник на две части.)
По това ребро, което се оказа лесен, но гаден ронляк, преодоляхме участък, където ледникът образуваше сериозни ледопади. Аз бях изпреварил повечето групи, но търпеливо се наредих зад първата. Гидът, с когото се запознахме, ми предложи любезно да ги задмина. Аз любезно отказах. Все още беше тъмно и трудно бих намирал маршрута. Много скоро взех да усещам, че темпото на тази група всъщност никак не е лошо или по-скоро моето взе да спада. Височината беше към 3800 м и бързото ми изкачване дотук почти без почивка и при липса на предварителна аклиматизация започна да си казва думата. Усещането ми е добре познато. Изпитвал съм го и на Тян Шан и на Мон Блан. Сякаш акумулаторът ми рязко е паднал – допреди малко моторът въртеше бодро на бързи обороти, а сега „ъъъъъър, ъъъъъър”. Налага се да спирам и да дишам дълбоко, за да премине неприятното замайване и гадене.
След „сатъра” имаше едно интересно прекосяване още надясно под едни сераци. Пътеката беше вкопана по стръмен снежно-леден склон и обезопасена с парапет. Местните гидове не си поплюват – парапетът беше направен на снежни клинове и на всяка точка имаше чисто нов карабинер Black Diamond с муфа. Това беше най-сложното място по целия маршрут, но с тази пътека и с този парапет движението беше просто елементарно. Оттук нагоре следваше само безкрайно ходене нагоре по леко изпъкнал ледник с малко цепнатини.
Групите, които бях изпреварил, една по една ме задминаха, но поне само те. С гидовете разменяхме по някоя дума и скоро всички разбраха, че съм от България и очевидно катеря сам. По-късно ми стана ясно, че вероятно те, а не рейнджърите се грижат за налагането на правилата по високите части на планината. Тези момчета обаче се отнесоха благосклонно към мен и не ми зададоха неудобни въпроси. По едно време се разминах с група, слизаща от върха, която явно беше тръгнала по-рано и дотогава не бях срещал. “Ти ли си от България?”, попита ме гидът и добави “Аз току що се върнах от Еверест, където бях заедно с Петя и Камен Колчеви. Много хубави хора!” “Много хубаво”- само това успя да измисли моят заспал мозък в момента.
Така. Още малко остава. Едно, две,..., шестнайсет, почивка. Отдавна в тези действия няма и грам удоволствие, просто работа, която “съм длъжен” да свърша. Едни младежи идват отгоре и бодро викат “Още само десет минути”. “Да бе!” (аз, на ум). Накрая стигам до ръба на кратера. Най-високата точка е отсреща – хребетът Колумбия. Трябва да се слезе и да се прекоси плитката чаша на вулкана, запълнена със сняг. Вътре в чашата е топло и безветрено и ми се иска да се поизтегна. Нямам усещане, че съм на сравнително висок връх, толкова е равно и тихо. Към 8:20 сутринта в неделя на 9 август стигам до най-високата точка – едно възвишение, покрито отчасти с пепел, отчасти със скреж, един накривен алуминиев кол, някакви флагчета и сувенири. Наляво една друга точка на 200-250 метра встрани подозрително ми се вижда по-висока, но всички изкачват точката, на която съм аз, така че тя трябва да е.
На върха
Надолу нещата тръгват по-бързо. Малко зор да изляза от кратера и след това ми предстои само слизане – близо 3000 м. Отново застигам и подминавам някои групи. Те се движат в свръзки, а аз съм волна птица. Сега по светло по-добре оценявам обективните опасности на маршрута. Има преминавания под бая надвиснали сераци. Гледам да не се мотая на тези пасажи. На едно място, малко преди скалното ребро (“сатъра”) съм седнал да почина и да пия вода с пясък от течащите вадички, когато отдолу с много бавна крачка се задава гид с клиент. Започва да ми задава въпроси: “Вие надолу или нагоре отивате? Къде ви е групата? Сам ли сте?” Аз смотавам, че съм сам, но общо взето се движа с групата зад мен, а на ум си казвам “Не си ли виждаш темпото, а си взел на мен да ми държиш сметка!”
Около скалното ребро се подлъгвам и тръгвам по стара пътека, която по-дълго се движи по ледника, но достигам цепнатини и съм принуден да се кача на реброто и да прекосявам дълго неприятни ронливи пасажи докато изляза на верния път. Минаването не е опасно, обаче се притеснявам да не съборя камъни върху евентуални алпинисти под мен. Всичко минава добре, но в главата ми все по-натрапчиво се загнездва мисълта, че долу на Кемп Мюър рейнджърите ще ме хванат и ще си имам неприятности. Дори по едно време си внушавам, че ги виждам отдалеч как ме наблюдават и ме чакат да дойда. (После това се оказват камъни.)
Някъде към обяд достигам до Кемп Мюър и с огромно облекчение виждам, че никой не ми обръща внимание. Оттук надолу следва слизане първо по снежните полета и после по алеята до Парадайз. Нагоре и надолу се движат много туристи. На мен този път снежните полета ми се виждат безкрайни. Разминавам се с група от двама туристи, водени от рейнджър. Последният стъпва бавно и тежко с походка на изпечен планинар. С учудване гледам, че се движи с котки по пъртината в размекнатия сняг, а туристите си ходят по обувки. Аз поздравявам сърдечно, а рейнджърът ме гледа строго и критично. (?) Ах, да, забраната за ходене сам по снежните полета. Разминаваме се.
Този път, навлизайки в слоя облаци веднага започва да ръси неприятен студен дъждец. Колкото по-надолу слизам, толкова повече се засилва. Навличам полар, яке, качулка. А наоколо щъкат туристи по къси ръкави и къси панталони и се радват на природата – майки с деца, цели семейства с бебета, млади, стари, всякакви. Е, всеки има да изпълнява някакъв дълг, аз моя, те техния.
Стопанката на зоната за пикник
Странно – нагоре стигнах до Кемп Мюър за 3 часа и не го усетих. Сега същата отсечка я слизам пак за 3 часа, но те текат безумно бавно. Около 15 часа се довличам до Парадайз, а около час по-късно и до колата, която послушно ме чака на мястото за пикник. Има ли нещо (глоба) на чистачките? Няма. Добре! Както се казва, турих отметка на още един връх.
Орлин Стойчев
„Не, аз определено не съм Ули Щек!” Това си мисля докато дишам дълбоко и чакам да ми мине замайването и лекото гадене. Ето, минава. Тръгвам! Една, две, ..., 16 крачки. Спирам и пак дишам. Ръбът на вулкана вече е близо, ама с това темпо ще има да се влача още 1-2 часа. А как се движех допреди малко, преди да ми „паднат батериите”!
Цялото начинание (изкачването ми на Маунт Рейниър, 4392 м) започна набързо и беше съпроводено с несигурност и притеснения. Това е донякъде нормално, като се има предвид, че не това беше основната цел на пътуването ми до Портланд, Орегон. За начало сгафих с наемането на кола по интернет от някаква компания – когато сутринта в събота на летището ми казаха, че няма такава компания, направо изстинах. Сигурно съм попаднал в капан и сега ще ми източат кредитната карта. По-късно поуспокоен наех отново кола и след 3-4 часа влязох в Националния Парк Маунт Рейниър (Mount Rainier National Park). Времето беше мрачно, но въпреки това още на входа имаше надписи, че всички къмпинги както и основният паркинг са пълни.
Паркирах на едно място за пикник, леко притеснен дали няма да ме глобят, ако оставя колата за през нощта. Смених градските дрехи, нарамих раницата и към 6 часа следобед се качих до посетителския център в местността Парадайз (Paradise), 1650 м, която е изходен пункт за изкачванията от юг. Огледах да видя дали пише нещо за разрешителни за катерене. Още от България в сайта на парка бях прочел, че за изкачване на Маунт Рейниър всеки трябва да си извади разрешително ($30). Само че не се разрешават соловите изкачвания. За солово изкачване се иска специално кандидатстване и може по изключение да ти дадат разрешение. И какво точно ще им кажа за да ги убедя? Да им кажа, че съм Ули Щек - едва ли ще ми повярват (и с основание, бих казал). Затова когато не видях големи набиващи се на очи надписи по въпроса, реших да се правя на „ампе” (нещо, което много мразя) и тръгнах направо нагоре. Отначало вървях по алея, сред множество туристи, които се разхождаха наоколо, любуваха се на флората и не обръщаха внимание на мрачното небе, от което леко ръмеше. Аз самият се чудех къде ли съм тръгнал в това време. Доста бързо и неусетно стигнах до края на пътеката и началото на снежните полета. Бях изненадан колко ниско (под 2000 м) е снежната линия по този южен склон в средата на август. Сетих се, че в брошурата някъде пишеше, че движението сам по снежните полета е забранено. Аз приложих същия подход – Има ли табела? Няма. Еми...
Междувременно бях навлязал в слоя облаци и скоро след това се оказах над него, сред прекрасно слънце и с чуден изглед към върха. Е, това вече е късмет! Маунт Рейниър е пети по височина връх в САЩ извън Аляска. Той е около 25 метра по-нисък от Маунт Уитни, Калифорния, който е най-високият в тази група. Рейниър е с най-силно обледеняване и най-висок в Каскадните планини. Покритият му с ледници купол стърчи внушително над околните хълмове. Само в далечината се виждат още няколко високи вулкана, които заедно с Рейниър образуват Каскадната Вулканична Дъга. При хубаво време се вижда от Сиатъл, от който е на 87 км.
Маунт Рейниър от склона над Парадайз
Аз продължих бодро нагоре и към 9 часа стигнах до Кемп Мюър (Camp Muir), на около 3000 м. Това е изходната точка за самото изкачване на върха по трите най-лесни маршрута. Тук на едно скално ребро има 2-3 постройки, едната от които е хижа за клиенти на местните гидове, а другата е заслон за общо ползване. На око прецених коя е по-смотаната сграда и отворих вратата. Вътре някакви хора се приготвяха да спят. „Този заслон обществен ли е?” „Да.” „Плаща ли се?” „Не.” „Добре!” По принцип бях тръгнал с идеята да се движа нонстоп до върха и обратно, но прецених, че ще ми е трудно да намирам маршрута, ако няма хора по него. Затова влязох и почивах около 3 часа.
Кемп Мюър
Когато в 1 часа излязох от заслона, по ледника вече имаше цяла верижка от светлинки. Скоро застигнах някои от групите. Повечето бяха гидове с по 2-3 клиенти. Всички бяха в свръзки, със седалки, каски, котки и пикели. Аз засега джапах по обувки и със щеки по слабо наклонения ледник. Движението ставаше по много добре оформена пътека, която майсторски заобикаляше някои по-големи цепнатини. На места се виждаше как гидовете са преместили пътеката, след като по старото трасе е зейнал някой по-голям процеп. Поетапно сложих котки, а след това извадих и сечиво. На едно място пътеката се раздели – наляво и нагоре по ледника Инграам (Ingraham Glacier) тръгваше по-малко отъпкана следа. Това е маршрутът Ingraham Glacier Direct, който не се използва през късния летен сезон. Както очаквах, ние продължихме надясно по най-лесния маршрут, носещ странното име „Сатърът на разочарованието” (Disappointment Cleaver). (Всъщност „cleaver” освен сатър е термин в геологията и означава скално ребро, което разделя ледник на две части.)
По това ребро, което се оказа лесен, но гаден ронляк, преодоляхме участък, където ледникът образуваше сериозни ледопади. Аз бях изпреварил повечето групи, но търпеливо се наредих зад първата. Гидът, с когото се запознахме, ми предложи любезно да ги задмина. Аз любезно отказах. Все още беше тъмно и трудно бих намирал маршрута. Много скоро взех да усещам, че темпото на тази група всъщност никак не е лошо или по-скоро моето взе да спада. Височината беше към 3800 м и бързото ми изкачване дотук почти без почивка и при липса на предварителна аклиматизация започна да си казва думата. Усещането ми е добре познато. Изпитвал съм го и на Тян Шан и на Мон Блан. Сякаш акумулаторът ми рязко е паднал – допреди малко моторът въртеше бодро на бързи обороти, а сега „ъъъъъър, ъъъъъър”. Налага се да спирам и да дишам дълбоко, за да премине неприятното замайване и гадене.
След „сатъра” имаше едно интересно прекосяване още надясно под едни сераци. Пътеката беше вкопана по стръмен снежно-леден склон и обезопасена с парапет. Местните гидове не си поплюват – парапетът беше направен на снежни клинове и на всяка точка имаше чисто нов карабинер Black Diamond с муфа. Това беше най-сложното място по целия маршрут, но с тази пътека и с този парапет движението беше просто елементарно. Оттук нагоре следваше само безкрайно ходене нагоре по леко изпъкнал ледник с малко цепнатини.
Групите, които бях изпреварил, една по една ме задминаха, но поне само те. С гидовете разменяхме по някоя дума и скоро всички разбраха, че съм от България и очевидно катеря сам. По-късно ми стана ясно, че вероятно те, а не рейнджърите се грижат за налагането на правилата по високите части на планината. Тези момчета обаче се отнесоха благосклонно към мен и не ми зададоха неудобни въпроси. По едно време се разминах с група, слизаща от върха, която явно беше тръгнала по-рано и дотогава не бях срещал. “Ти ли си от България?”, попита ме гидът и добави “Аз току що се върнах от Еверест, където бях заедно с Петя и Камен Колчеви. Много хубави хора!” “Много хубаво”- само това успя да измисли моят заспал мозък в момента.
Така. Още малко остава. Едно, две,..., шестнайсет, почивка. Отдавна в тези действия няма и грам удоволствие, просто работа, която “съм длъжен” да свърша. Едни младежи идват отгоре и бодро викат “Още само десет минути”. “Да бе!” (аз, на ум). Накрая стигам до ръба на кратера. Най-високата точка е отсреща – хребетът Колумбия. Трябва да се слезе и да се прекоси плитката чаша на вулкана, запълнена със сняг. Вътре в чашата е топло и безветрено и ми се иска да се поизтегна. Нямам усещане, че съм на сравнително висок връх, толкова е равно и тихо. Към 8:20 сутринта в неделя на 9 август стигам до най-високата точка – едно възвишение, покрито отчасти с пепел, отчасти със скреж, един накривен алуминиев кол, някакви флагчета и сувенири. Наляво една друга точка на 200-250 метра встрани подозрително ми се вижда по-висока, но всички изкачват точката, на която съм аз, така че тя трябва да е.
На върха
Надолу нещата тръгват по-бързо. Малко зор да изляза от кратера и след това ми предстои само слизане – близо 3000 м. Отново застигам и подминавам някои групи. Те се движат в свръзки, а аз съм волна птица. Сега по светло по-добре оценявам обективните опасности на маршрута. Има преминавания под бая надвиснали сераци. Гледам да не се мотая на тези пасажи. На едно място, малко преди скалното ребро (“сатъра”) съм седнал да почина и да пия вода с пясък от течащите вадички, когато отдолу с много бавна крачка се задава гид с клиент. Започва да ми задава въпроси: “Вие надолу или нагоре отивате? Къде ви е групата? Сам ли сте?” Аз смотавам, че съм сам, но общо взето се движа с групата зад мен, а на ум си казвам “Не си ли виждаш темпото, а си взел на мен да ми държиш сметка!”
Около скалното ребро се подлъгвам и тръгвам по стара пътека, която по-дълго се движи по ледника, но достигам цепнатини и съм принуден да се кача на реброто и да прекосявам дълго неприятни ронливи пасажи докато изляза на верния път. Минаването не е опасно, обаче се притеснявам да не съборя камъни върху евентуални алпинисти под мен. Всичко минава добре, но в главата ми все по-натрапчиво се загнездва мисълта, че долу на Кемп Мюър рейнджърите ще ме хванат и ще си имам неприятности. Дори по едно време си внушавам, че ги виждам отдалеч как ме наблюдават и ме чакат да дойда. (После това се оказват камъни.)
Някъде към обяд достигам до Кемп Мюър и с огромно облекчение виждам, че никой не ми обръща внимание. Оттук надолу следва слизане първо по снежните полета и после по алеята до Парадайз. Нагоре и надолу се движат много туристи. На мен този път снежните полета ми се виждат безкрайни. Разминавам се с група от двама туристи, водени от рейнджър. Последният стъпва бавно и тежко с походка на изпечен планинар. С учудване гледам, че се движи с котки по пъртината в размекнатия сняг, а туристите си ходят по обувки. Аз поздравявам сърдечно, а рейнджърът ме гледа строго и критично. (?) Ах, да, забраната за ходене сам по снежните полета. Разминаваме се.
Този път, навлизайки в слоя облаци веднага започва да ръси неприятен студен дъждец. Колкото по-надолу слизам, толкова повече се засилва. Навличам полар, яке, качулка. А наоколо щъкат туристи по къси ръкави и къси панталони и се радват на природата – майки с деца, цели семейства с бебета, млади, стари, всякакви. Е, всеки има да изпълнява някакъв дълг, аз моя, те техния.
Стопанката на зоната за пикник
Странно – нагоре стигнах до Кемп Мюър за 3 часа и не го усетих. Сега същата отсечка я слизам пак за 3 часа, но те текат безумно бавно. Около 15 часа се довличам до Парадайз, а около час по-късно и до колата, която послушно ме чака на мястото за пикник. Има ли нещо (глоба) на чистачките? Няма. Добре! Както се казва, турих отметка на още един връх.
Орлин Стойчев
Показани от 1 до 2 от 2 (1 страници)
2 коментар(а)
Изкачването на Рейниър соло е едно безсмислено рисковано начинание, предвид сериозните ледници и множеството цепнатини. Радвам се, че си имал късмет и не си станал част от статистиката, ей така "между другото".
Иначе разходката явно е била много приятна. Всичко е добре когато завършва добре..
Орлине приеми и моите поздравления, въпреки, че сам не е много добре, но като не мога да дойда и аз така е.
Добави коментар