2904.2009
Пътуване из пустинята в Юта и красивите планини на Колорадо.
Един разказ на Ивона Михайлова и Виктор Стефанов.
Човек е така устроен, че винаги да гледа напред и да мечтае за бъдещето. Това с особена сила важи за катерачите и хората свързани с планината и дивата природа. За всяко подобно начинание най-важното поне за мен е било не къде, а с кой отиваш. Партньорът ти в пътуването и катеренето е по-важен за доброто прекарване отколкото хубавото време, красивата природа или осъществяването на предварително поставените цели.
Съвсем случайно научихме, че Американския Алпийски Клуб организира международна катерачна среща в Indian Creek, Юта. Звучеше много интересно, винаги ми е било любопитно катеренето по цепки в пустинята, каквото именно се предлагаше на тази среща. Макар и официално поканени от страна на американците, трябваше да извървим дългият и крайно неприятен път за получаване на визи. След справяне с цялата бумащина, интервюта и т.н. най-сетне бленуваните визи бяха факт. Багажът беше готов и ни оставаше само да се качим в самолета. На 2 Октомври 2008г. излетяхме от летище София, след едно прекачване в Лондон и инфарктно търчане за смяна на летищата след по-малко от 14 часа щяхме да сме от другата страна на океана.
Пътуването беше приятно, дългия полет през океана, макар и в комфортната обстановка в самолета беше изморително, но и същевременно вълнуващо. Слънцето ни следваше през целия път, и за двама ни това беше буквално най-дългия ден в живота. За капак на всичко се приземихме при силен страничен вятър и кацането наподобяваше страшните филмчета по Дискавъри за самолетните катастрофи с много друсане, падащи от багажниците над главите ни чанти и много уплашени физиономии. За щастие нямаше пострадали и всичко се размина добре. Часовата разлика от девет часа ни донесе и друга изненада за която обаче се бяхме подготвили. Катерачната среща започваше на трети октомври, а ние въпреки дългия полет кацахме в Денвър на втори, пристигахме ден по-рано и трябваше да прекараме около 24 часа на летището. Това разбира се не ни се понрави, бяхме разучили транспорта до Голдън (Golden) и хотелите в които можеше да прекараме нощта. Пристигнахме доста изморени и се надявахме, че с качване на автобуса и след 70 минути както е по разписание ще сме в градчето където ще започне срещата, настаняваме се в хотела и заспиваме.
За съжаление първите ни впечатления от „страната на неограничените възможности” се оказаха доста негативни. Градският транспорт в Щатите е истински кошмар, хората там пътуват главно с автомобили и общественият транспорт им е едва ли не за украса. Няма да впускам в подробности, само ще спомена, че дори и диспечерите не си знаеха разписанието на автобусните линии и седемдесетте мили които трябваше да пропътуваме ни отнеха около 6 часа предимно висене по спирките и търсене на верният автобус. Както и да е, посред нощ бяхме в Голдън и се настанихме в красив и уютен хотел в който дори ни направиха намаление като гости на Американският Алпийски Клуб. Нощта напредваше, а ние макар и смазани от умора не можахме да спим дълго заради пустата разлика в часовете.
Денят настъпи отново и макар недоспали, рано-рано излязохме да разгледаме градчето и да отидем до сградата на Клуба в който ни очакваха. Голдън както говори името му е бил малко градче на златотърсачи, което с времето се разраства и сега едва ли не е в предградията на Денвър. Тук се помещава и сградата на Американският Алпийски Клуб, която всъщност е бивша гимназия предоставена за ползване на катерачите. В сградата се намира най-голямата библиотека в света за книги свързани с планината, и то на почти всички езици. Уверяваха ни, че имат и литература на български, но неуспяха да я открият, част от помещението се ремонтираше и не бяха подредили всичко по рафтовете. Въпреки това имаше книги не само на познатите западноевропейски езици, но и на китайски, руски, чешки и какви ли още не. В сградата се помещаваше и музей на катеренето и алпинизма с уникални експонати свързани с първите изкачвания от американци на Еверест и други осемхилядници, клинове от първото изкачване на Ел Капитан и много други реликви подредени в приятна и завладяваща атмосфера с перфектно осветление и звуци от планината. Докато разглежда експонатите човек може да чуе ромоленето на планински поток, вятъра и подрънкването на катерачен инвентар.
Запознахме се с организаторите и зачакахме останалите участници в срещата да се съберат. Постепенно залата се пълнеше с нови и нови хора, коктейла от нации и езици ставаше все по-пъстър, накрая се оказахме 48 души от 23 държави и шест континента. Наистина весела компания! Нямаше излишни официалности и помпозност, домакините ни поздравиха сърдечно за добре дошли, обясниха ни програмата за следващия ден, раздадоха храна и бира и след вечеря ни насочиха в помещенията за спане. Това за повечето европейци беше добре дошло, часовата разлика ни мъчеше ужасно.
На следващият ден потеглихме в седем часа сутринта. Повечето от нас не бяха спали, не заради това, че организаторите осигуряваха помещения в които може да се спи само със спален чувал на пода, а пак поради досадната разлика в часовете. Както и да е, очакваше ни седем часово пътуване в сърцето на континента. Най-сетне пътуването ни даде по-ясна представа за необятността на тази страна, мащабите там наистина са огромни. Нагласата ми за катерене в пустинята и сушата която ни очаква бе поразклатена от факта, че по пътя, и то вече навлезли в пустинните райони заваля проливен дъжд! Толкова силен, че чистачките на микробуса не смогваха. Определено не си представях така пустинята! След изморителното пътуване пристигнахме в Indian Creek, където ще е и нашият лагер през следващите дни.
За щастие тук не е валяло много, облаците се разсейват и ни предлагат една невероятна гледка, необятната пустиня с безкрайните си хоризонти, очертани от скалните венци и пясъчните кули. Човек се чувства малък и незначителен, не като застанал под 1000 метровата стена на някой алпийски връх, а като малка песъчинка в едно огромно море от камъни и пясък.
Всички се пръснаха наоколо да избират място за палатките си и скоро, пустинята „оживява” осеяна с разноцветните куполи и огласена от гласовете на катерачите. Посреща ни Джим Донини (Jim Donini) легенда в американското катерене, изключителен познавач на Патагония и председател на Американския Алпийски Клуб. Много приятен и весел човек, въпреки своите 65 години, все още е отличен катерач на цепки и огънят за приключения не го е напуснал. Заедно запалихме лагерния огън, изчакахме да се стъмни и да се съберат всички и Джим направи официалното откриване на срещата съвсем непринудено с чаша вино в ръка и безброй шеги. Обясни на всички, че това е първата международна катерачна среща в САЩ в такъв мащаб, преди имало един опит за организирането на нещо подобно през 70-те години, но с далеч по-малко участници. И покрай обичайните любезности и шеги каза нещо което не мога да не спомена: „ Направихме тази среща, не са да ви покажем колко сме добри в катеренето на цепки, или да се хвалим с красивата си природа, а за да ви покажем, че не всички американци са задници като щ…. Джордж Буш!” Това му изказване предизвика бурен смях и аплодисменти. Около лагерния огън, а и в целия лагер до края на срещата всички бяхме приятели от различни страни дошли да катерят заедно.
Следващото утро трябваше да ни донесе и така дългоочакваното катерене на цепки по пясъчните отвеси на Indian Creek. Денят започна отново с облаци и вятър, но издигащото се ниско над хоризонта слънце и бъдещите занимания не позволяваха на настроението ни да се помрачи. Организацията беше спретната, след бързата закуска имаше суха храна която всеки можеше да си завие за през деня и разделени на групи по шест човека, с поне двама американски катерачи тръгнахме с по един микробус към обектите за катерене.
Както ни предупредиха, а и по-късно сами се убедихме, катеренето на цепки няма почти нищо общо с катеренето което познаваме.
Катерените маршрути са предимно с дължина около 30 метра, но има и много дълги маршрути от по няколко въжета предимно по самотните пясъчни кули. Осигуровките са единствено на френдове, като в края на въжето има по два вкопани скални клина или по два болта за рапел. Интересен е и факта, че цепнатините са с почти непроменяща се ширина по цялата си дължина, това налага използването на един и съши размер Френд доста често. По време на разговорите ми с тамошните катерачи стана ясно, че за да катериш спокойно, по различните цепки наоколо ти трябват между 40 и 70 Френда!!! Разбира се по маршрута носиш десетина, но останалото количество ти е необходимо за да може да комбинираш инвентара си за различните по ширина цепки. Ширината на цепките определя и различните техники на катерене с пречупване на пръстите, заклещване на длани, юмруци и колене. А самите цепки имат и съответните наименования / fingers, hands, offwidth ……./, описани в гидовника по този начин лесно може да се ориентираш преди да си видял маршрута какво те очаква и какъв инвентар е необходим. Както вече стана ясно, мащабите са огромни и без кола е невъзможно да се придвижва от едно място на друго, и за катерене в пустинята колата е много важна част от инвентара.
Second Meat Wall - Стигнахме под скалите и се оказа че макар и леко влажни, катеренето по тях е възможно. На място ни обясниха основните техники на катерене, тук можеше всеки да си заклещи ръката да стъпи в цепката и да види какво го чака. И най-важното показаха ни как да си направим ръкавици за катерене от лейкопласт, без които катеренето няколко дни подред е немислимо. Скалата макар и гладка на пръв поглед е като фина шкурка която изпилва обратната страна на дланите, и макар да няма видими последици в края на деня, утрото непременно ще донесе неприятни изненади на катерача. Пуснаха се установки и един по един се впуснахме в приключението наречено катерене на цепки /crag climbing/.
И наистина то нямаше почти нищо общо с катеренето по нормални скали, на първите метри човек се чувства безсилен и отчаян, а болката, съпътстваща всяко движение е ужасна. Но както казват местните катерачи „ Болката е твой приятел”- боли ли означава, че си стъпил или си заклещил ръката си стабилно. Вечерта изморени и изподрани се прибрахме в лагера, обменихме впечатления от катеренето и налягахме по палатките. През следващите дни ни чакаше катерене всеки ден и ако беше толкова изморително лошо ни се пишеше.
Ден Втори:
Supercrack Buttress – един от най-популярните и лесен за разпознаване масив в Indian Creek. Всеки ден пътувахме по половин час до различни масиви, но от пътя всички толкова си приличат, че и с гидовник е трудно да се ориентираш.
На този масив катерихме доста. Вайса развенча класиката “Supercrack”, а пък аз си целунах пръстчетата за сбогом и Андрес ме заведе на “Coyne Crack” 5.11+, 20m цепка перфектна за тънки пръсти. Тук размера има значение! Ако цепката ти „пасва” на големината на ръцете, катеренето по нея не е чак толкова голям проблем и обратното, ако не ти пасва - катеренето става много трудно. Опита показа, че за моите ръце пасва ширина на цепка която се осигурява с Френд #2 а на Вайса с Френд #3 и по-големи. Тук се получи и парадокса, че успявах да изкатеря трудни маршрути по тесни цепки и не успявах да мръдна по по-лесни с по-широки цепнатини. Същото се отнасяше и за Вайса само, че той имаше проблем с тесните.
След два дни и общо 260м цепки ръцете вече бяха подути, а глезените боляха от заклещването и последващото изправяне. В Indian Creek няма „лесни турове”, само за статистика – маршрутите с категория под 5.10 се броят на пръсти...
Ден трети:
South Six Shooter – “South Face” 5.8, 3 въжета, това е за почивка. Дълъг и стръмен подход, прежурящо слънце, задух, катерене, пустиня, червеникаво-винено, ярко синьо небе, стени, пясък, тръни, убийствена тишина...
Ден четвърти:
Scarface Wall – отидохме с Джон към левия край на масива. Двайсетте метра цепка бяха по възможностите ми, т.е. започва с френд №2 и нагоре се стеснява – в гидовника пише 5.10а. Изведох маршрута, като предварително отделих само френдовете, които ми трябваха и ги подредих на удобната страна на инвентарника. През това време Вайса с двамата китайци и Мадлин се забавляваха в поредната широка цепка, прерастваща в offwidth. Жегата мъчеше всички и зачакахме с нетърпение слънцето да се скрие зад масива. Следобядът продължи с още катерене в сенчести камини.
Ден пети:
Bridger Jack – На повечето в лагера вече изобщо не им се катереше. Събрахме се българо-белгийско-китайска компания и неизменния катерачен домакин Джон Фодор.
Масивът е източна и до обяд се опекохме. Аз и Йорис се заиграхме на първото въже на “Sparking Touch” (5.10). Горкия, два пъти пада от излизането и то на „лоша джаджа”, челюстите на френда бяха едвам захапали. Като се наиграхме, с Джон и Вайса тръгнахме по “Thunderbolts”(5.10). Първото въже изведе Джон, естествено - широката цепка, а второто аз – offwidth тип камина и нагоре излиза с цепка №2. Другата половина е единствената плоча в Indian Creek, и то с осигуровки от скални клинове! Невероятно въздушно преминаване!
Вече в сянката, дълго си избирахме тур от гидовника и накрая с Йорис и Стан отидохме на “Powder of Persuasion”. Нагоре тура ставаше страховит и решихме да катерим само първото въже, което е 5.9. Стан първи го изведе, после изниза въжето и така с наредените френдове тръгнах аз. Беше ужасно, тъй като Стан използваше техниката на побутване на френдовете нагоре, поради липса на достатъчно такива и сега на мен ми идваха доста високо... Вайса и останалите се събраха под маршрута и заприлича на футболен мач с мощни възгласи "давай кака"...
Дните за катерене бързо отлетяха. В приятната компания и уютната обстановка на лагера не усетихме как са изминали петте дни предвидени за катерене. С нескрита тъга се разделихме с пустинята и нейните приказни цветове и скални форми. Не зная дали ще имам възможността да посетя отново това приказно място, но го препоръчвам горещо на всеки. Катеренето там е нещо наистина уникално и неповторимо.
През следващите дни всички трябваше да сме участници в следващата проява на Американския Клуб: Cragin Classics. Нещо като изложение на катерачна екипировка, катерене в Eldorado Canyon с едни от най- известните американски катерачи и много музика на живо и бира през трите вечери на проявата. За съжаление времето беше против нас, валеше дъжд които разкисна плановете за катерене. Джон, американският катерач при които бяхме настанени аз, Ивона и двама ирландци се оказа не много услужлив, както звучеше на приказки и не ни обърна достатъчно внимание в непознатия за нас град. За съжаление успяхме да се изкатерим само веднъж в Eldorado Canyon, но за сметка на това сами! Харесахме си два маршрута от по три въжета около шеста категория на трудност и се отдадохме на наистина приятното катерене. Наоколо беше паднал сняг, а само преди ден два бяхме в пустинята и се криехме от слънцето! Скалата тук е метаморфен пясъчник, който първоначално сметнах за гранит. Формата и структурата й много наподобяваха червеникав гранит, но скоро открих, че някои стъпки и хватки по маршрутите са излъскани и доста хлъзгави.
За съжаление срещата беше към края си, вечерите имаше интересни прожекции на снимки, интересни разкази за катерене по всички краища на света и награждаване на най-изявените американски катерачи през годината. Наред с известните имена които получиха награди за премиери в Каракорум и Хилалаите, награди за цялостен принос на ветераните, награда за най-добър млад катерач получи Дейв Търнар, който беше с нас на срещата и водеше групите с чужденци. Този дълъг ухилен младеж /26 год./ получи приза за премиерния си маршрут ‘Taste the Paine’ Grade VII 5.9 A4+ 1,500 метра. на Cerro Escudo в Патагония като е прекарал на стената 34 дни сам!!! Цялата експедиция, от заминаването и пренасянето на багажа до под стената е направил изцяло самостоятелно без чужда помощ. Списъка със соловите му изкачвания по Ел Капитен, които се явяват подготовка за това голямо предизвикателство е наистина впечатляващ. Дейв е добър пример за това до къде може да стигне човешката воля и издръжливост. Последната вечер беше най-весела и шумна, но и най-тъжна. От една страна всички вече до толкова се познавахме, че все едно бяхме заедно от деца. От друга страна, това беше последната ни вечер заедно. Макар, че живеем във времена когато границите и разстоянията са станали почти абстрактни понятия, на дали щеше да се видим с новите си приятели скоро, а шанса да се съберем отново заедно беше илюзия.
От тази среща ще запомним красивата природа, трудното и уникално катерене в Indian Creek, и най-вече хората. Хора, събрани от цял свят, обединени от любовта си към катеренето и пътешествията, хора с души просторни и необятни като пустинята, която всяка сутрин ни посрещаше с пламналите си в червено скали и ни викаше при себе си.
Нашето пътуване в Америка продължаваше. Бяхме поканени на гости у Алекс Костадинов и жена му Лиса които живееха в Eastes Park - Колорадо, на границата на националния парк „Скалистите Планини”. Макар и разстоянието от Боулдър до Естас да беше около 120км. стигането до там се оказа голям проблем. Както споменах в Щатите да се разчита на обществен транспорт е доста наивно, докато разпитвахме как да стигнем до там един от новите ни приятели каза „Няма проблем, утре ще ви закарам!” Това беше Малкълм Дейли, президент и основател на компанията за производство на катерачна екипировка Trango. Малкълм е невероятен човек, загубил е десният си крак до коляното и част от пръстите на ръката при катерачен инцидент в Аляска, в момента освен с компанията си за екипировка се занимава с благотворителност и с конструиране на протези за активни спортове за хора пострадали при инциденти. Той самия по време на срещата се катереше по цепките с протеза на крака, а хора с неговите изобретения успешно катерят, карат колело или каяк въпреки липсата на крайници. Малкълм не само ни закара, но ни разведе набързо из града, показа ни елените в националния парк и ни остави у негови приятели да преспим. А някой казваше, че американците били студени, негостоприемни и незнам си още какво…
Самото градче е едно наистина приказно място, съвсем близо до Националния парк, а в периферията му се намира и катерачният обект „Лъмпи Ридж” / Lumpy Ridge/ . Скалите са от едрозърнест гранит с отлично сцепление, но отново основно се катереше по цепки. Нестига това а самите цепки се „отваряха” катеренето по тях беше по-специфично от това в пустинята.
През следващите дни се настанихме у Алекс и Лиса, които се оказаха чудесни домакини и страхотни хора. Алекс за съжаление трябваше да работи през повечето дни от престоя ни, но заедно с Лиса или само двамата с Ивона всеки ден катерихме по скалите край града. Още първия ден изкатерихме Twin Owls /Двата Бухала/ красиво скално образувание, което наподобява две застанали една до друга нощни птици, а през другите дни – Left Book – “White Whale” – 5.7, 3 въжета; The Book – “Pear Buttress” – 5.9, 5 въжета; Left Book – “Hiatus” – 5.7+, 3 въжета и т.н.
През почивния ден на Алекс се качихме на Longs Peak /4346 м.н.в. / и разгледахме от близо легендарната му Диамантена Стена /Diamond Wall/ по която са прокарани едни от класическите маршрути в Америка. Самият връх е много интересен, въпреки голямата си височина, може да се изкачи по маратонки. Сухият климат непозволява задържането на много сняг по това време, докато през зимата снагата му натежава от пухкав сняг който е голямо предизвикателство за екстремните скиори. Всичките стени на почти идеалната пирамида на този връх са спускани със ски, дори и източната, въпреки реалната опасност при някоя невнимателна маневра скиора да полети 700 метра през Диамантената Стена.
Десетте дни оставащи от престоя ни бързо се изнизаха и за огромно съжаление отново трябваше да се стягаме за път. Само, че сега не отивахме на някои друг катерачен обект, а у дома на хиляди километри през океана. Трябваше да напуснем красивото градче, да се разделим с елените, които необезпокоявани от никого си пасяха из града и почиваха на голф игрището до езерото, и с нашите нови приятели Алекс и Лиса...
Ивона Михайлова
Виктор Стефанов
Към албум със снимки
Един разказ на Ивона Михайлова и Виктор Стефанов.
Човек е така устроен, че винаги да гледа напред и да мечтае за бъдещето. Това с особена сила важи за катерачите и хората свързани с планината и дивата природа. За всяко подобно начинание най-важното поне за мен е било не къде, а с кой отиваш. Партньорът ти в пътуването и катеренето е по-важен за доброто прекарване отколкото хубавото време, красивата природа или осъществяването на предварително поставените цели.
Съвсем случайно научихме, че Американския Алпийски Клуб организира международна катерачна среща в Indian Creek, Юта. Звучеше много интересно, винаги ми е било любопитно катеренето по цепки в пустинята, каквото именно се предлагаше на тази среща. Макар и официално поканени от страна на американците, трябваше да извървим дългият и крайно неприятен път за получаване на визи. След справяне с цялата бумащина, интервюта и т.н. най-сетне бленуваните визи бяха факт. Багажът беше готов и ни оставаше само да се качим в самолета. На 2 Октомври 2008г. излетяхме от летище София, след едно прекачване в Лондон и инфарктно търчане за смяна на летищата след по-малко от 14 часа щяхме да сме от другата страна на океана.
Пътуването беше приятно, дългия полет през океана, макар и в комфортната обстановка в самолета беше изморително, но и същевременно вълнуващо. Слънцето ни следваше през целия път, и за двама ни това беше буквално най-дългия ден в живота. За капак на всичко се приземихме при силен страничен вятър и кацането наподобяваше страшните филмчета по Дискавъри за самолетните катастрофи с много друсане, падащи от багажниците над главите ни чанти и много уплашени физиономии. За щастие нямаше пострадали и всичко се размина добре. Часовата разлика от девет часа ни донесе и друга изненада за която обаче се бяхме подготвили. Катерачната среща започваше на трети октомври, а ние въпреки дългия полет кацахме в Денвър на втори, пристигахме ден по-рано и трябваше да прекараме около 24 часа на летището. Това разбира се не ни се понрави, бяхме разучили транспорта до Голдън (Golden) и хотелите в които можеше да прекараме нощта. Пристигнахме доста изморени и се надявахме, че с качване на автобуса и след 70 минути както е по разписание ще сме в градчето където ще започне срещата, настаняваме се в хотела и заспиваме.
За съжаление първите ни впечатления от „страната на неограничените възможности” се оказаха доста негативни. Градският транспорт в Щатите е истински кошмар, хората там пътуват главно с автомобили и общественият транспорт им е едва ли не за украса. Няма да впускам в подробности, само ще спомена, че дори и диспечерите не си знаеха разписанието на автобусните линии и седемдесетте мили които трябваше да пропътуваме ни отнеха около 6 часа предимно висене по спирките и търсене на верният автобус. Както и да е, посред нощ бяхме в Голдън и се настанихме в красив и уютен хотел в който дори ни направиха намаление като гости на Американският Алпийски Клуб. Нощта напредваше, а ние макар и смазани от умора не можахме да спим дълго заради пустата разлика в часовете.
Денят настъпи отново и макар недоспали, рано-рано излязохме да разгледаме градчето и да отидем до сградата на Клуба в който ни очакваха. Голдън както говори името му е бил малко градче на златотърсачи, което с времето се разраства и сега едва ли не е в предградията на Денвър. Тук се помещава и сградата на Американският Алпийски Клуб, която всъщност е бивша гимназия предоставена за ползване на катерачите. В сградата се намира най-голямата библиотека в света за книги свързани с планината, и то на почти всички езици. Уверяваха ни, че имат и литература на български, но неуспяха да я открият, част от помещението се ремонтираше и не бяха подредили всичко по рафтовете. Въпреки това имаше книги не само на познатите западноевропейски езици, но и на китайски, руски, чешки и какви ли още не. В сградата се помещаваше и музей на катеренето и алпинизма с уникални експонати свързани с първите изкачвания от американци на Еверест и други осемхилядници, клинове от първото изкачване на Ел Капитан и много други реликви подредени в приятна и завладяваща атмосфера с перфектно осветление и звуци от планината. Докато разглежда експонатите човек може да чуе ромоленето на планински поток, вятъра и подрънкването на катерачен инвентар.
Запознахме се с организаторите и зачакахме останалите участници в срещата да се съберат. Постепенно залата се пълнеше с нови и нови хора, коктейла от нации и езици ставаше все по-пъстър, накрая се оказахме 48 души от 23 държави и шест континента. Наистина весела компания! Нямаше излишни официалности и помпозност, домакините ни поздравиха сърдечно за добре дошли, обясниха ни програмата за следващия ден, раздадоха храна и бира и след вечеря ни насочиха в помещенията за спане. Това за повечето европейци беше добре дошло, часовата разлика ни мъчеше ужасно.
На следващият ден потеглихме в седем часа сутринта. Повечето от нас не бяха спали, не заради това, че организаторите осигуряваха помещения в които може да се спи само със спален чувал на пода, а пак поради досадната разлика в часовете. Както и да е, очакваше ни седем часово пътуване в сърцето на континента. Най-сетне пътуването ни даде по-ясна представа за необятността на тази страна, мащабите там наистина са огромни. Нагласата ми за катерене в пустинята и сушата която ни очаква бе поразклатена от факта, че по пътя, и то вече навлезли в пустинните райони заваля проливен дъжд! Толкова силен, че чистачките на микробуса не смогваха. Определено не си представях така пустинята! След изморителното пътуване пристигнахме в Indian Creek, където ще е и нашият лагер през следващите дни.
За щастие тук не е валяло много, облаците се разсейват и ни предлагат една невероятна гледка, необятната пустиня с безкрайните си хоризонти, очертани от скалните венци и пясъчните кули. Човек се чувства малък и незначителен, не като застанал под 1000 метровата стена на някой алпийски връх, а като малка песъчинка в едно огромно море от камъни и пясък.
Всички се пръснаха наоколо да избират място за палатките си и скоро, пустинята „оживява” осеяна с разноцветните куполи и огласена от гласовете на катерачите. Посреща ни Джим Донини (Jim Donini) легенда в американското катерене, изключителен познавач на Патагония и председател на Американския Алпийски Клуб. Много приятен и весел човек, въпреки своите 65 години, все още е отличен катерач на цепки и огънят за приключения не го е напуснал. Заедно запалихме лагерния огън, изчакахме да се стъмни и да се съберат всички и Джим направи официалното откриване на срещата съвсем непринудено с чаша вино в ръка и безброй шеги. Обясни на всички, че това е първата международна катерачна среща в САЩ в такъв мащаб, преди имало един опит за организирането на нещо подобно през 70-те години, но с далеч по-малко участници. И покрай обичайните любезности и шеги каза нещо което не мога да не спомена: „ Направихме тази среща, не са да ви покажем колко сме добри в катеренето на цепки, или да се хвалим с красивата си природа, а за да ви покажем, че не всички американци са задници като щ…. Джордж Буш!” Това му изказване предизвика бурен смях и аплодисменти. Около лагерния огън, а и в целия лагер до края на срещата всички бяхме приятели от различни страни дошли да катерят заедно.
Следващото утро трябваше да ни донесе и така дългоочакваното катерене на цепки по пясъчните отвеси на Indian Creek. Денят започна отново с облаци и вятър, но издигащото се ниско над хоризонта слънце и бъдещите занимания не позволяваха на настроението ни да се помрачи. Организацията беше спретната, след бързата закуска имаше суха храна която всеки можеше да си завие за през деня и разделени на групи по шест човека, с поне двама американски катерачи тръгнахме с по един микробус към обектите за катерене.
Както ни предупредиха, а и по-късно сами се убедихме, катеренето на цепки няма почти нищо общо с катеренето което познаваме. Катерените маршрути са предимно с дължина около 30 метра, но има и много дълги маршрути от по няколко въжета предимно по самотните пясъчни кули. Осигуровките са единствено на френдове, като в края на въжето има по два вкопани скални клина или по два болта за рапел. Интересен е и факта, че цепнатините са с почти непроменяща се ширина по цялата си дължина, това налага използването на един и съши размер Френд доста често. По време на разговорите ми с тамошните катерачи стана ясно, че за да катериш спокойно, по различните цепки наоколо ти трябват между 40 и 70 Френда!!! Разбира се по маршрута носиш десетина, но останалото количество ти е необходимо за да може да комбинираш инвентара си за различните по ширина цепки. Ширината на цепките определя и различните техники на катерене с пречупване на пръстите, заклещване на длани, юмруци и колене. А самите цепки имат и съответните наименования / fingers, hands, offwidth ……./, описани в гидовника по този начин лесно може да се ориентираш преди да си видял маршрута какво те очаква и какъв инвентар е необходим. Както вече стана ясно, мащабите са огромни и без кола е невъзможно да се придвижва от едно място на друго, и за катерене в пустинята колата е много важна част от инвентара.
Second Meat Wall - Стигнахме под скалите и се оказа че макар и леко влажни, катеренето по тях е възможно. На място ни обясниха основните техники на катерене, тук можеше всеки да си заклещи ръката да стъпи в цепката и да види какво го чака. И най-важното показаха ни как да си направим ръкавици за катерене от лейкопласт, без които катеренето няколко дни подред е немислимо. Скалата макар и гладка на пръв поглед е като фина шкурка която изпилва обратната страна на дланите, и макар да няма видими последици в края на деня, утрото непременно ще донесе неприятни изненади на катерача. Пуснаха се установки и един по един се впуснахме в приключението наречено катерене на цепки /crag climbing/.
И наистина то нямаше почти нищо общо с катеренето по нормални скали, на първите метри човек се чувства безсилен и отчаян, а болката, съпътстваща всяко движение е ужасна. Но както казват местните катерачи „ Болката е твой приятел”- боли ли означава, че си стъпил или си заклещил ръката си стабилно. Вечерта изморени и изподрани се прибрахме в лагера, обменихме впечатления от катеренето и налягахме по палатките. През следващите дни ни чакаше катерене всеки ден и ако беше толкова изморително лошо ни се пишеше.
Ден Втори:
Supercrack Buttress – един от най-популярните и лесен за разпознаване масив в Indian Creek. Всеки ден пътувахме по половин час до различни масиви, но от пътя всички толкова си приличат, че и с гидовник е трудно да се ориентираш.
На този масив катерихме доста. Вайса развенча класиката “Supercrack”, а пък аз си целунах пръстчетата за сбогом и Андрес ме заведе на “Coyne Crack” 5.11+, 20m цепка перфектна за тънки пръсти. Тук размера има значение! Ако цепката ти „пасва” на големината на ръцете, катеренето по нея не е чак толкова голям проблем и обратното, ако не ти пасва - катеренето става много трудно. Опита показа, че за моите ръце пасва ширина на цепка която се осигурява с Френд #2 а на Вайса с Френд #3 и по-големи. Тук се получи и парадокса, че успявах да изкатеря трудни маршрути по тесни цепки и не успявах да мръдна по по-лесни с по-широки цепнатини. Същото се отнасяше и за Вайса само, че той имаше проблем с тесните.
След два дни и общо 260м цепки ръцете вече бяха подути, а глезените боляха от заклещването и последващото изправяне. В Indian Creek няма „лесни турове”, само за статистика – маршрутите с категория под 5.10 се броят на пръсти...
Ден трети:
South Six Shooter – “South Face” 5.8, 3 въжета, това е за почивка. Дълъг и стръмен подход, прежурящо слънце, задух, катерене, пустиня, червеникаво-винено, ярко синьо небе, стени, пясък, тръни, убийствена тишина...
Ден четвърти:
Scarface Wall – отидохме с Джон към левия край на масива. Двайсетте метра цепка бяха по възможностите ми, т.е. започва с френд №2 и нагоре се стеснява – в гидовника пише 5.10а. Изведох маршрута, като предварително отделих само френдовете, които ми трябваха и ги подредих на удобната страна на инвентарника. През това време Вайса с двамата китайци и Мадлин се забавляваха в поредната широка цепка, прерастваща в offwidth. Жегата мъчеше всички и зачакахме с нетърпение слънцето да се скрие зад масива. Следобядът продължи с още катерене в сенчести камини.
Ден пети:
Bridger Jack – На повечето в лагера вече изобщо не им се катереше. Събрахме се българо-белгийско-китайска компания и неизменния катерачен домакин Джон Фодор.
Масивът е източна и до обяд се опекохме. Аз и Йорис се заиграхме на първото въже на “Sparking Touch” (5.10). Горкия, два пъти пада от излизането и то на „лоша джаджа”, челюстите на френда бяха едвам захапали. Като се наиграхме, с Джон и Вайса тръгнахме по “Thunderbolts”(5.10). Първото въже изведе Джон, естествено - широката цепка, а второто аз – offwidth тип камина и нагоре излиза с цепка №2. Другата половина е единствената плоча в Indian Creek, и то с осигуровки от скални клинове! Невероятно въздушно преминаване!
Вече в сянката, дълго си избирахме тур от гидовника и накрая с Йорис и Стан отидохме на “Powder of Persuasion”. Нагоре тура ставаше страховит и решихме да катерим само първото въже, което е 5.9. Стан първи го изведе, после изниза въжето и така с наредените френдове тръгнах аз. Беше ужасно, тъй като Стан използваше техниката на побутване на френдовете нагоре, поради липса на достатъчно такива и сега на мен ми идваха доста високо... Вайса и останалите се събраха под маршрута и заприлича на футболен мач с мощни възгласи "давай кака"...
Дните за катерене бързо отлетяха. В приятната компания и уютната обстановка на лагера не усетихме как са изминали петте дни предвидени за катерене. С нескрита тъга се разделихме с пустинята и нейните приказни цветове и скални форми. Не зная дали ще имам възможността да посетя отново това приказно място, но го препоръчвам горещо на всеки. Катеренето там е нещо наистина уникално и неповторимо.
През следващите дни всички трябваше да сме участници в следващата проява на Американския Клуб: Cragin Classics. Нещо като изложение на катерачна екипировка, катерене в Eldorado Canyon с едни от най- известните американски катерачи и много музика на живо и бира през трите вечери на проявата. За съжаление времето беше против нас, валеше дъжд които разкисна плановете за катерене. Джон, американският катерач при които бяхме настанени аз, Ивона и двама ирландци се оказа не много услужлив, както звучеше на приказки и не ни обърна достатъчно внимание в непознатия за нас град. За съжаление успяхме да се изкатерим само веднъж в Eldorado Canyon, но за сметка на това сами! Харесахме си два маршрута от по три въжета около шеста категория на трудност и се отдадохме на наистина приятното катерене. Наоколо беше паднал сняг, а само преди ден два бяхме в пустинята и се криехме от слънцето! Скалата тук е метаморфен пясъчник, който първоначално сметнах за гранит. Формата и структурата й много наподобяваха червеникав гранит, но скоро открих, че някои стъпки и хватки по маршрутите са излъскани и доста хлъзгави.
За съжаление срещата беше към края си, вечерите имаше интересни прожекции на снимки, интересни разкази за катерене по всички краища на света и награждаване на най-изявените американски катерачи през годината. Наред с известните имена които получиха награди за премиери в Каракорум и Хилалаите, награди за цялостен принос на ветераните, награда за най-добър млад катерач получи Дейв Търнар, който беше с нас на срещата и водеше групите с чужденци. Този дълъг ухилен младеж /26 год./ получи приза за премиерния си маршрут ‘Taste the Paine’ Grade VII 5.9 A4+ 1,500 метра. на Cerro Escudo в Патагония като е прекарал на стената 34 дни сам!!! Цялата експедиция, от заминаването и пренасянето на багажа до под стената е направил изцяло самостоятелно без чужда помощ. Списъка със соловите му изкачвания по Ел Капитен, които се явяват подготовка за това голямо предизвикателство е наистина впечатляващ. Дейв е добър пример за това до къде може да стигне човешката воля и издръжливост. Последната вечер беше най-весела и шумна, но и най-тъжна. От една страна всички вече до толкова се познавахме, че все едно бяхме заедно от деца. От друга страна, това беше последната ни вечер заедно. Макар, че живеем във времена когато границите и разстоянията са станали почти абстрактни понятия, на дали щеше да се видим с новите си приятели скоро, а шанса да се съберем отново заедно беше илюзия.
От тази среща ще запомним красивата природа, трудното и уникално катерене в Indian Creek, и най-вече хората. Хора, събрани от цял свят, обединени от любовта си към катеренето и пътешествията, хора с души просторни и необятни като пустинята, която всяка сутрин ни посрещаше с пламналите си в червено скали и ни викаше при себе си.
Нашето пътуване в Америка продължаваше. Бяхме поканени на гости у Алекс Костадинов и жена му Лиса които живееха в Eastes Park - Колорадо, на границата на националния парк „Скалистите Планини”. Макар и разстоянието от Боулдър до Естас да беше около 120км. стигането до там се оказа голям проблем. Както споменах в Щатите да се разчита на обществен транспорт е доста наивно, докато разпитвахме как да стигнем до там един от новите ни приятели каза „Няма проблем, утре ще ви закарам!” Това беше Малкълм Дейли, президент и основател на компанията за производство на катерачна екипировка Trango. Малкълм е невероятен човек, загубил е десният си крак до коляното и част от пръстите на ръката при катерачен инцидент в Аляска, в момента освен с компанията си за екипировка се занимава с благотворителност и с конструиране на протези за активни спортове за хора пострадали при инциденти. Той самия по време на срещата се катереше по цепките с протеза на крака, а хора с неговите изобретения успешно катерят, карат колело или каяк въпреки липсата на крайници. Малкълм не само ни закара, но ни разведе набързо из града, показа ни елените в националния парк и ни остави у негови приятели да преспим. А някой казваше, че американците били студени, негостоприемни и незнам си още какво…Самото градче е едно наистина приказно място, съвсем близо до Националния парк, а в периферията му се намира и катерачният обект „Лъмпи Ридж” / Lumpy Ridge/ . Скалите са от едрозърнест гранит с отлично сцепление, но отново основно се катереше по цепки. Нестига това а самите цепки се „отваряха” катеренето по тях беше по-специфично от това в пустинята.
През следващите дни се настанихме у Алекс и Лиса, които се оказаха чудесни домакини и страхотни хора. Алекс за съжаление трябваше да работи през повечето дни от престоя ни, но заедно с Лиса или само двамата с Ивона всеки ден катерихме по скалите край града. Още първия ден изкатерихме Twin Owls /Двата Бухала/ красиво скално образувание, което наподобява две застанали една до друга нощни птици, а през другите дни – Left Book – “White Whale” – 5.7, 3 въжета; The Book – “Pear Buttress” – 5.9, 5 въжета; Left Book – “Hiatus” – 5.7+, 3 въжета и т.н.
През почивния ден на Алекс се качихме на Longs Peak /4346 м.н.в. / и разгледахме от близо легендарната му Диамантена Стена /Diamond Wall/ по която са прокарани едни от класическите маршрути в Америка. Самият връх е много интересен, въпреки голямата си височина, може да се изкачи по маратонки. Сухият климат непозволява задържането на много сняг по това време, докато през зимата снагата му натежава от пухкав сняг който е голямо предизвикателство за екстремните скиори. Всичките стени на почти идеалната пирамида на този връх са спускани със ски, дори и източната, въпреки реалната опасност при някоя невнимателна маневра скиора да полети 700 метра през Диамантената Стена.
Десетте дни оставащи от престоя ни бързо се изнизаха и за огромно съжаление отново трябваше да се стягаме за път. Само, че сега не отивахме на някои друг катерачен обект, а у дома на хиляди километри през океана. Трябваше да напуснем красивото градче, да се разделим с елените, които необезпокоявани от никого си пасяха из града и почиваха на голф игрището до езерото, и с нашите нови приятели Алекс и Лиса...
Ивона Михайлова
Виктор Стефанов
Към албум със снимки
Добави коментар