Редки са опитите на български автори да пишат белетристика на алпийска и планинарска тема. Представяме ви един от тях – на Румен Дамянов, който от близо двадесет години живее във Франция, но пише на български и за българи.


Лятото на 1936 година. Оберланд, Швейцарските Алпи. Гара Айгерванд.

Старият железничар Алберт фон Алмен си почива седнал, четейки местния вестник „Зюрхер Цайтунг”. В служебната стая на гарата малък лампов радиоприемник разнася нежната музика на Моцарт. Внезапно музиката спира. “Извънредно съобщение - започва водещият предаването. - Новините от кантона. Четвърти ден се води борба на северната стена на връх Айгер. По телефона от Клайне Шайдег ни съобщават за прекъсване на усилията. Алпинистите се спускат. Както вече е известно, предишният опит на тази стена завърши с трагичната кончина на двама алпинисти от Бавария.

Опитите на нея са силно критикувани, както от местните гидове, така и от световноизвестни лидери на алпийското движение. В Бернер Оберланд (най-високата част на кантона Берн) се очаква разваляне на времето с рязко спадане на температурите и снeговалеж. Всички, наблюдаващи изкачването, се надяват алпинистите да успеят да слязат от стената преди приближаването на депресията. Нека напомним на слушателите, че двамата баварци загинаха в снежната буря, която покри стената”.
Следваха коментари кой какво е казал и прочие. Най-силно критикуваше алпинистите г-н Борен - шефът на гидовете от Гринделвалд.

Алберт фон Алмен загаси радиото. Този господин Борен в миналото беше известен шампион по ски. Сега все се оплакваше колко малко пари печели. По радиото, общо взето, повтаряха написаното в пресата. На първа страница на вестника имаше снимки на алпинистите, придружени с техни изявления преди щурма на стената. Тази северна стена - Айгерванд, беше място, което местните хора избягваха да доближават открай време. В същност тя си беше едно гигантско срутище. Чуваха се каменопади. Лошото време започваше винаги оттам. Понякога стената покриваше от водопади. Друг път падаха лавини и бученето им се чуваше надалече. Какво търсеха тези млади хора на това място? Този въпрос си задаваше Алберт фон Алмен. След две седмици започваха олимпийските игри в Берлин. Говореше се, че алпинистите желаят да увенчаят Олимпиадата с победа над опасната стена. През миналите олимпийски игри двама братя, също немци, получиха медал за изкачването си по северната стена на Матерхорн.

Фон Алмен си спомняше добре тези събития. Колко различни бяха алпинистите днес от тези в миналото. Когато фон Алмен беше малко момче, в Оберланд идваха множество английски джентълмени. Възпитани и учитиви, те наемаха гидове, за да се изкачат на този или онзи връх. Не беше рядко, когато разпъваха триножници, изваждаха палитри, бои и четки. Рисуваха планинските простори. Гидовете търпеливо чакаха отстрани, пушейки лулите си. Добри клиенти. Други джентълмени, обхванати от планинарски ентусиазъм, рецитираха стихове и поеми. Какви чудни хора бяха, коренно различни от тези младежи, които се въртяха сега в подножието на свлачището.

Като всички, работещи в планината, старият железничар пиеше чай по няколко пъти на ден. Правеше кратки почивки за чаша чай преди да продължи своята обиколка по железопътната линия. Тези новини вълнуваха фон Алмен не само като работещ в планината.

Като че ли той беше лично засегнат от събитията. И как можеше да бъде другояче? Възрастният човек работеше именно в сърцето на тази северна стена, на Айгерванд. Отговаряше за състоянието на трасето в тунела. Даже гарата носеше същото име. На самата гара имаше наблюдателна площадка за туристите. С оглед на сигурността тя беше изолирана от стената с блиндирано стъкло. Теснолинейката спираше на гарата, туристите се изсипваха на перона, правеха снимки и надничаха в бездната през стъклото. То беше поставено също и заради самоубийците. Самоубийците търсеха известни места, за да се хвърлят - както от Айфеловата кула в Париж. Така, преди години, пристигаха на гарата, прескачаха бариерата и изчезваха в бездната... Може би по този начин желаеха да сe прочуят поне един път в живота си? Поради тези неприятни инциденти входът на тунела се затваряше вечер на по-долната гара Айгерглетчер с тежки врати.

Работата на фон Алмен беше тежка, изложена на студ и течение. През скалите непрестанно се просмукваше вода. Тя отцепваше камъни в тунела и те падаха върху линията на теснолинейката. Скални люспи се закачаха между свода и захранващия кабел за високото напрежение. Водата отмиваше чакъла под релсите. Необходима беше непрестанна поддръжка и оглед на трасето за сигурност на пътуващите със зъбчатата железница.

Фон Алмен сгъна вестника и се изправи. Замисли се върху написаното. Особено го развълнува изказването на малкото австрийче с детското личице: ”Ние сме млади и не искаме да умираме. Но или ще преминем тази стена, или ще останем завинаги там”. Неговият партньор не падаше по-долу в силните изявления: “Щом швейцарците не могат да си изкатерят стените, ние се заемаме с тази работа”. Разглеждайки внимателно снимката, Алберт фон Алмен виждаше две прегърнати хлапета, които се притискаха едно до друго, за да си дадат кураж.

“Каква е тази детска градина? Ние, швейцарците, не сме ли планинари? – ядоса се старият железничар на тези изявления. – Нима ние, швейцарците, не разбираме как трябва да се подхожда към планината? Кои са тези хора с престъпни наклонности в Австрия и Германия, които набиват такива арогантни идеи в главите на младежите?”
Планината беше изкачвана от североизток неотдавна по един дълъг леден склон и маршрутът беше наречен “Лаупер”. Всички истински планинари и алпинисти приветстваха горещо това изкачване. Но опитите по срутището Айгерванд – място за самоубийци, не предизвика абсолютно никакъв ентусиазъм. В пресата се изказваха и английските джентълмени, които добре познаваха Оберланд. Хора, чиито престиж и мнение тежаха в алпийските среди. За тях опитите по това свлачище бяха кощунство и извращение на алпинизма. Перверзност на духа.

Нямаше как, влакчето току-що слезе, работата налагаше да се направи един оглед до “Щьоленлох”. Времето започна да се влошава. Валеше дъжд. Пак щеше да прокапе тук и там в тунела. Възрастният човек беше прецизен в своята работа. Въпросното място “Щьоленлох” беше един отвор в стената на тунела, пробит с динамит. По време на прокарването на тунела от дупката бяха изхвърляни тонове скална маса. Намираше се на кота 2600 м. На 3 км и 800 метра от спирката на Клайне Шайдег”. Сега там имаше солидно зациментирана врата. Фон Алмен беше силно вярващ човек. Особено след като остана вдовец. Всеки път преди да тръгне на оглед се прекръстваше пред разпятието, закачено в офиса. Запалил железничарската лампа на своята каска, с лопата и дълъг железничарски чук в ръце, Алберт фон Алмен заслиза по трасето. Почукваше от време на време по релсите. По звука познаваше веднага дали сглобките са в ред.

Отстраняваше по някой и друг камък и така стигна на нивото на отвора “Щьоленлох”. Тук се спря и се започна да се ослушва. Стори му се, че чува удари на чук и викове. Алпийски команди за маневри с въжета. Да, това бяха те, алпинистите. Бяха някъде около изхода на шахтата. Сърцето му заби бързо. Само преди половин час им се ядосваше на тези луди млади глави, но сега от все сърце искаше да им помогне. Приближи се до вратата на шахтата и я отвори. Силното въздушно течение го разлюля, но старият железничар очакваше тази изненада. Започна да изрива натрупания сняг с лопатата. Направи две крачки напред. Отдолу зейна бездната на Айгерванд, готова да го засмуче. Овладял виенето на свят, старият железничар се подпря на скалата и извика силно:
- За Бога, има ли някой тук?
- Ние, ние сме тука - отговориха радостни гласове отгоре, примесени с алпийски йодлери.

Алпинистите бяха безкрайно щастливи, че някой е заинтересован от тяхната съдба. Четвърти ден пълзяха по тази стена, напълно откъснати от света. Сега отстъпваха. Времето се влоши окончателно, валеше дъжд, придружен със сняг. Един от тях - Вили Ангерер, беше ранен от камък в главата. „Още малко остава, четири-пет рапела и ще влезете в тунела” - този загрижен глас, който ги викаше беше като мехлем за изтерзаните им души и тела. Температурата на стената падаше главоломно и ставаше все по-студено. Мокрите въжета се втвърдяваха и се изтегляха все по-трудно. Но след като бяха изтърпели толкова много, щяха да изтърпят още малко, за да се завърнат в света на хората.
- Чакам ви! Ще приготвя чай. Оставям лопатата за маркировка - извика за последно железничарят. Отгоре се чуха одобрителни възгласи. Фон Алмен заби лопатата в купчината сняг пред вратата и се върна на гарата.

(В следващите годините та чак до днешно време тази алпийска катастрофа е разглеждана най-подробно. Може да се каже – под лупа и в най-малки детайли. Тя оставя неизлечима, болезнена следа в историята на алпинизма. Коментирана е от хора компетентни, както и от други, които биха желали да бъдат такива.
Някои твърдят, че повикването на фон Алмен е имало силно негативно въздействие върху събитията, които са последвали. Психологически погледнато, според тях, този словесен контакт е предизвикал прибързани и неправилни решения и лоша оценка на обстоятелствата. Към умората и студа, се е прибавило психологическо отпускане. Контактът с фон Алмен е създал илюзия у групата, че вече е вън от опасност.
Никой не вини стария железничар. Фон Алмен постъпва, както би постъпил всеки що-годе нормален човек. В крайна сметка не той взима решенията на стената. Там командва водачът на групата Андреас Хинтерщойзер, подпомаган от Тони Курц. И двамата са планински гидове към алпийските части.)

Фон Алмен, както обеща, приготви чай и зачака търпеливо поканените да пристигнат. Но никой не идваше. Така изминаха час и половина. Два. Обезпокоен, старият железничар слезе на километър 3800. Отвори отново вратата и извика:
-Хей, момчета, как вървят нещата горе?
Отгоре глас, пълен с отчаяние, му отговори през воя на бурята:
- Помощ, само аз останах жив!

Това бяха страшни новини за възрастния човек. Стената бучеше. Свличаха се лавини. Валеше сняг и всичко бе бяло.
- Дръж се, момче! Отивам за помощ. Чуваш ли ме? Гидовете ще те извадят от стената.

Старият фон Алмен започна да тича нагоре по тунела към гарата. Задъхан, пристигна и с трепереща ръка завъртя ръчката на телефона.
- Госпожице, дайте ми връзка с Гринделвалд, с Бюрото на гидовете! Да, с Борен!
- Ало, Борен, аз съм фон Алмен от гара Айгерванд. Тук стават ужасни работи!

Алпинистите в стената... Всичките са загинали с изключение на един. Борен, помогни за Бога! - проплака отчаяно възрастният човек.
- Ти чуваш ли се какво говориш? Да не си болен? Не изпращам моите хора на явна смърт! - отговори студено Борен.
- Грохотът на лавините се чува чак дотук - продължи той. - Кой кара тези акробатчета да се пъхат между шамарите? Даже и да има спасителна акция, кой ще я плати? Ти ли Алмен, с твоята железничарска заплатка? Тези алпинистчета са бедни като църковни мишки. Не могат даже да си платят хотел като хората!
- Борен, един ден всички ние ще отговаряме за своите действия!
- Слушай ме добре, фон Алмен! Започваш да ме ядосваш! Ако ми се обаждаш, за да ми дърдориш глупости, затварям телефона.

Старият Алберт постави тъжно слушалката. Това момче в стената е обречено да умре бавно и мъчително. Реши да звъни на гара Айгерглетчер. Може би там има някой с добро сърце.

Началникът на гара Айгерглетчер, Вернер, негов колега, прекъсна обясненията му:
-Алмен, какво мога да направя аз? На гарата има гидове от Венген, пушат си лулите, пият шнапс и чакат влака. Искаш ли да говориш с тях?
-Моля те, Вернер, дай ми ги, много е спешно!
Вернер извика стоящия най-близко от гидовете и му подаде телефона.
- На телефона е водачът Ханс Шлунегер от Венген. Какво става, защо си се развълнувал толкова много? Внимавай на твоите години, ей!
Старият железничар отново обясни трагичния развой на събитията. Последва дълга пауза. Явно Шлунегер обмисляше положението.
- Разбрах те, Алберт, ще ти звънна след малко. Чакай!
След известно време телефонът звънна, гласът на Шлюнегер даде известна надежда:
- Слушай, старче, качваме се с първия влак! Среща на “Щьоленлох”.
- С кого си Ханс? - попита загрижен железничарят.
- Ще направим опит с братята Руби. Останалите отказват да рискуват. Сам виждаш какво е времето.

В тази страна, наречена Оберланд – „висока земя”, всички се познават. Кристиян и Адолф Руби са също гидове от Венген. Знае ги добре старият железничар. Особено този малкия, Адолф Руби, сипаничавия, дето все не може да се ожени и дава непрестанно обяви по вестниците.

И така тримата железни мъже от Венген, решиха да излязат в тази лудница наречена Айгерванд. Имената им ще останат завинаги в историята на планинарството и алпинизма.

Това бе опит за спасяване на един човешки живот. Без укори и критики. Залогът бе голям - живот или смърт. Тези, които тръгнаха доброволно, много добре знаеха къде отиват и какви рисковете поемат.

Начело, като водач, застана Ханс Шлунегер. Свързващо звено бе Кристиян Руби, следван от брата си Адолф. От тримата само малкият Руби нямаше семейство. Като дете бе боледувал от едра шарка с всичките последствия по лицето от тази лоша болест.

... Гидовете излязоха през вратата на шахтата и запълзяха в бурята по заледените скални плочи. Успяха да застанат в позиция под пострадалия алпинист на малко стръмно ледено поле. Разделяха ги четиридесетина метра по отвес. Установиха словесен контакт с пострадалия. Той им каза името си - Тони, Тони Курц. Попитаха го какво е станало.
- Лавина от сняг и камъни отвлече Хинтерщойзер. Ангерер е по-долу, задушен от гръдната обвръзка. Еди бе завлечен от удар в карабинера скоба. Умря от студ и изтощение. Само аз останах жив.

Стана късно. Здрачът се спусна върху планината. След малко и без това мрачната стена, бе обгърната от непрогледна нощ.
- Ще дойдем утре на разсъмване. Ще издържиш ли? - извикаха гидовете.
- Не ме оставяйте сам. Bitte, nein, nein! – отговори с изтерзан глас Тони Курц.

Слушайки жалните му викове, със свити сърца, гидовете се изтеглиха назад към отвора на шахтата. Останаха да нощуват на гарата, в стаичката на железничаря. Сутринта по тъмно всички станаха. Направиха общ съвет за координация на спасителната акция.

След чай и закуска, на разсъмване, отново излязоха на стената. Към тях се присъедини още един гид - Арнолд Гладхард от Интерлакен, баща на две деца, планински водач, приятел на Шлюнегер.

Стената бе скована от студ. Надвиснали бяха ледени сталактити. Никой не се надяваше Тони Курц да е оцелял след такава нощ. Но той бе жив и това беше невероятно за всички. От зъбите на котките му висяха ледени висулки. Целият бе обледенен. И въпреки това той им отговаряше с кристално чист глас от този замръзнал свят.
- Оттук не може да ме достигнете, трябва да се изкатери цепката вдясно - посочи Тони.

Достатъчно бе да погледне натам и на Шлунегер му стана ясно, че тя е в много лошо състояние. През нощта гидът бе имал време да мисли и премисли как могат да спасят това момче.
- Имаш ли въже за рапел?
- Не, имам само три-четири метра.
- Тогава прережи въжето на твоите другари и го разплети. Навържи дилките една за друга и спусни чука за тежест. Ще ти изпратим въже и няколко клина. Разбра ли?

Получиха утвърдителен отговор. Тони иска да живее. Всичко е разбрал. Започна да действа. Едната му ръка бе силно пострадала от премръзване. Успя да слезе няколко метра и с удари на ледокопа преряза въжето на Ангерер. Въпреки отрязаното въже безжизненото тяло не падна. Ледът го бе залепил за стената. Курц отряза и другия край откъм Райнер. Там положението беше същото. Нищо не се случи. Върна се на осигуровката, започна да разплита въжето. Въжетата в онази епоха бяха от усукан коноп от три или четири дилки. За разлика от съвременните, нямаха външен защитен кожух. Разплитането вървеше бавно. Поради измръзване на едната ръка, Тони си помагаше със зъби.

Изведнъж в стената проехтяха отчаяни викове:
- В името на Божия кръст, спасете го и ще бъдете опростени!
Това бе старият фон Алмен, който бе загубил напълно контрол върху себе си. Разумни хора го хванаха и изтеглиха навътре в шахтата. Забраниха му да се показва повече. Не бе момент за подобни изявления. При спасителни акции в планината силно емоционални и чувствителни хора трябва да се държат настрана. Това е правилното решение. Така минаха часове.

Към обяд отново започна да вали сняг. Времето омекна. Изведнъж едно човешко тяло прелетя зад гърбовете на спасителите. Те го проследиха с поглед как изчезва в бездната. Не бе Курц. Той отговори на виковете им. Тялото на Вили Ангерер се отлепи от скалата поради покачване на температурата. Тони Курц успя междувременно да навърже разплетените дилки на въжето.

Спусна чука за тежест. Отдолу гидовете действаха бързо. Закачиха му клинове, карабинери и края на едно въже с дължина тридесет метра. Курц изтегли всичко към себе си. За беда въжето се оказва недостатъчно дълго. Спряха изтеглянето, снадиха с един тъкачески възел второ въже и дадоха команда за изтегляне. Инвентарът пристигна горе, както бе предвидено. Оттам се чуха удари с чук. Тони Курц подготвяше последния рапел в живота си...

Според развитието на алпийската техника в тази епоха, Курц можеше да избира от два способа за спускане по въже. Първият бе рапелът на Дюлфер. При него въжето, триейки се в тялото на катерача, се контролира с две ръце. Този рапел бе отхвърлен от Курц, поради измръзването на едната му ръка. Вторият възможен бе по-сложен. От помощно въже трябваше да направи примка с определен размер. Да я постави около таза, да я изтегли от три места - от двете и страни на ханша и между краката, и да обедини трите изтегляния с карабинер. Получава се “седалка”. На нея обикновено се закача карабинер с муфа. Спускането на рапел става чрез най-употребявания възел в алпинизма - протриващия, известен още като “полустреме”. Контролът на спускането може да се прави и с една ръка. За Курц това беше единственият възможен вариант.

Тони започна да се спуска бавно по въжето. Ханс и братята Руби следяха всяко негово движение. Арнолд заби допълнителен клин в стената, за да осигури всички. Спускането премина през голям таван. Това отдалечи алпиниста от стената. На три метра над главите на спасителите рапелът блокира. Възелът се заклещи в карабинера. Първата реакция на спасителите бе да насърчат Тони Курц да се набере на въжето, за да прокара заклещения възел. Той започна безсмислена борба с една ръка и със зъби. Стана ясно, че така няма да се постигне желания резултат. Казаха му да спре, да пести сили и да чака. Тези, които познават добре швейцарците, са забелязали тяхната прецизност и спокойствие в професията. Те не се нервират, не губят самообладание и не се спират пред някакъв проблем.
- Пирамида! - изкомандва кратко Ханс Шлунегер.

(При недостиг на подходящи хватки и стъпки или в търсене на подходяща цепка единият алпинист се покатерва върху другия. Ако това става с котки, става ясно защо
този способ не се използва в съвременното катерене.)

Случаят бе точно такъв. Ханс, като най-здрав, служеше за основа на пирамидата. Последва го големият Руби. Най-отгоре се качи малкият брат. Целта бе в карабинера на Тони да бъде включено допълнително въже. Въжето ще бъде прекарано в по-високо забит клин и силно натегнато отдолу от Арнолд Гладхард. След това ще бъде отрязано рапелното въже и спасеният Тони ще бъде спуснат долу от Гладхард. Правилно решение.

Пирамидата бе построена. Малкият Руби заби въпросния мертек в широка цепка. Посегна към колана си за карабинер. Изведнъж се чу страхотен грохот и бучене. Падна лавина. Да не забравяме, че всички се намираха по оста на лавинния колектор. Пирамидата се разпадна инстинктивно и светкавично. Гидовете се залепиха за стената, държейки се за карабинерите. За щастие надвисналият над тях таван ги предпази от пряк удар. Тоновете сняг преминаха съвсем близо зад гърбовете им. Всичко потъна в снежен прах. Стана трудно да се диша.

а Тони Курц тази лавина бе горчивата чаша, която той не можа да изпие. Засягайки изтерзаното му тяло, тя го отдалечи от спасителите вляво. Тони издаде вопъл. Промълви нещо. И издъхна...
Години наред между журналистите се спореше какви са били последните му думи. Според едни те са били: „Изгубен съм”. „Не мога повече” - твърдят по-осведомените. Всичко това го казват журналистите. Гидовете не са казвали никога нищо. Те не говорят.

Има ли някакво значение? Тони Курц не капитулира. Той се бори до последен дъх. След лавината увисна безжизнен на въжето. Вятърът го разлюляваше. Спасителната акция бе прекратена. Гидовете бяха потресени. Не си мислете, че тези хора са безсърдечни и обръгнали от непрестанното катерене и работа в планината. Коравосърдечните хора по света обикновено са тези, които живеят приятен и удобен живот долу в градовете.

Нищо повече не можеше да се направи. Започна пълзене назад по заледените плочи към прозореца на тунела. Огромен каменен блок падна отгоре, преминавайки със свистене между двамата братя. За късмет нямаше пострадали. Отворът на тунела бе достигнат благополучно. Влязоха. Вътре Алберт фон Алмен се молеше със затворени очи, стиснал кръста в ръце.

Подминаха го. Нямаха какво да му кажат.
... Влакът спря. Пътниците слязоха от вагоните. Всички хора мълчаха и избягваха да се гледат в очите. Малкият брат Руби започна да плаче. Блеснаха светкавиците на фотоапаратите.

Арнолд Гладхарт запали лулата си и процеди през зъби:
- Това е най-шибаният ден от живота ми.

Журналистът Оскар Хуг от „Ню Цюрхер Цайтунг” преправи след време това изречение в „Това е най-тъжният ден от живота ми”.

Това бе краят на групата Хинтерщойзер. Една алпийска катастрофа, която още ни кара да потръпваме.

ПОСЛЕДСТВИЯТА

Надигна се страхотен вой в медиите. Нахвърлиха се безмилостно върху загиналите алпинисти и страните, от които идват. Това бе по политически причини. Изписаха се стотици страници с упреци към тези младежи - че са живели в много трудни времена, че са ги манипулирали, за да действат така.

След неуспеха, естествено, дойде ред да бъдат оплюти и гидовете от Венген. Няма как. Започна се с обвинения в некомпетентност. Преди всичко към водача на спасителната акция Ханс Шлунегер.

Швейцария е свободна страна. Всеки може да изложи своето мнение. От Клайне Шайдег на влакчето се качи кохорта от настръхнали журналисти. Правеха се анкети. Въпросите следваха един след друг. Защо гидовете не са имали по-дълго въже? Груба грешка е било да се прави възел в рапела на Курц. Защо на Курц не му е било наредено да спуска на Дюлфер? Защо Курц не е бил предупреден, че на въжето има възел? След това зажаднелите за сензации вестникари забелязаха Адолф Руби. Според някои журналисти човек не може да изглежда така и да е невинен. Това е повече от ясно. Поместиха снимката му на първа страница с подигравателно ироничния коментар: „Спасителят от Айгерванд”.

Снимката бе от тези, направени непосредствено след спасителната акция в тунела. Какво се вижда на нея? Щръкнала коса, очи, пълни със сълзи, скъсан на места анорак. Разкървавените ръце стискат ледокопа. Почти като клошар. Истинските герои не са такива! Те винаги са снажни и красиви. Като героите от Холивуд. Всички хора по света знаят това. Малкият Руби още от преди години е давал чести обяви във вестниците с предложения за брак към нежни създания със следния текст: “Планински водач от Оберланд търси добра жена за съпруга. Изпращам ви снимка, моля ви за отговор”.
Дотогава никоя не му отговорила на предложенията за брак. Това е лесно обяснимо. Днес си жена на гид, утре - вдовица със сираче на ръце. Освен това не се намират кандидатки да живеят горе, в студа.

Но неочаквано пристигнаха цял куп писма от “добрите” жени. Всички те си приличаха: “Не мисли за сватба, Квазимодо. Ти си некадърник, не спаси никого. Бих ти издрала лицето с нокти”...

Борен, шефът на гидовете от Гринделвалд, се развихри пред медиите. Той бе в стихията си. Журналистите попиваха жадно всяка негова дума. Самият Борен никога не е бил планински водач. Още по-малко – алпинист. Като млад е печелил няколко златни медала на ски състезания, в гигантския слалом и спускането. После станал учител по ски - много уважаван и известен. Чак в Цюрих и Женева. Тъй като бе оправен и приказлив, минаваше за голям специалист във всичко, което е свързано с планината. Неговите обвинения бяха тежки.
- Какво показва този случай? На всички ви става ясно, че гидовете от Венген не са достатъчно компетентни – каза Борен пред събраните журналисти. – Голяма грешка правят добрите туристи, че наемат гидове от Венген. Това е опасно. Гидовете от Венген могат само да дърпат кравите по поляните с едно въже. Аз, Борен, горещо им го препоръчвам - да си гледат кравите. В името на сигурността каня клиентите да дойдат в Гринделвалд и да наемат водач при нас. Никога не е имало по-лошо организирана спасителна акция в Оберланд.

На властите в кантона им дойде до гуша от тази стена и всичките разправии около нея.
Тази планина не само убива хората. Тя ги настройва едни срещу други. Нещо, което никога не е било в Оберланд. Дотогава планинците си живееха спокойно и задружно. Този път властите бяха категорични. Излязоха със забрана за всякакви по-нататъшни изкачвания по Айгерванд. Но забраната не трая дълго. Само осем месеца. Много жалко, мнозина щяха да останат между живите. Впоследствие журналистите залепиха името ”Стената на смъртта” на това срутище. Но планината не беше виновна с нищо, за да бъде наричана по този начин.

През 1947 г. Ханс Шлунегер и брат му Карл изведоха първия клиент през стената при третото й преминаване. От тоя момент никой повече не смееше да го обвинява в некомпетентност. За тези, които обичат планините и уважават хората, които работят в тях, спасителната акция на Ханс Шлунегер с братята Руби и Арнолд Гладхард бе най -хуманният възможен акт. Имената им останаха записани завинаги в историята на планинарството и алпинизма. Малкият Руби все пак успя да се ожени. В тези разплакани очи една жена бе видяла благородното му планинарско сърце...


Северната стена на Айгер
Снимка Николай Петков