Словенецът Марко Презель е една от най-ярките фигури в съвременния алпинизъм. Два пъти е носител на наградата “Златния пикел”. Широко известен е с резултатността на своите действия, но и с безкомпромисността на своите съждения.


Неведнъж се е оказвал в епицентъра на най-острите дискусии. Неговото мнение е важно както за тези, които са на върха на днешния катерачен спорт, така и за журналистите, които търсят база за оценка на случващото се в планините на света.

Предлагаме ви част от обширното интервю на немското списание “Алпин” с него – преди неотдавнашното заминаване за Непал, където с американците Стийви Хаус и Винс Андерсън (също притежатели на “Златния пикел”) прави опит за изкачване в алпийски стил на Макалу (8463 м).

Да започнем от това, че никой не може да произнесе правилно името ти. Как в крайна сметка правилно се изговаря Prezelj?
- Произнася се, както се чете. Последното "j" служи като “ер малък”. Т. е. казвам се Марко Презель.

Веднъж беше казал, че след изкачване много бързо се забравя остротата на усещанията и “остават само споменът за тях и пепелта на празните думи”. Това ли е причината отново и отново да тръгваш на път?
- Може би. Но ми се струва странно да се разговаря за това. В края на краищата аз не съм в състояние да обясня защо ми харесва да се катеря и да ходя в планините. Единственото, което мога да кажа еднозначно, е, че ако дълго време не съм бил в планината ставам крайно нервен и непоносим за околните.

Т. е. “нормалният” живот ти е скучен?
- Не. Опитвам се да живея така, че всеки мой ден да бъде максимално интересен. Но в планината е друго. Там човек изпитва елементарни чувства. Ако в планината си ядосан, ти го показваш, без да го прикриваш под лакировката на цивилизоваността.

От какво живееш?
- Работя на половин щат като инструктор по алпинизъм в Словенската армия, но тези пари не стигат доникъде. Поради това печеля допълнително като планински гид и като индустриален фотограф за словенската фирма “Brinox”. При това моят главен принцип е, че работата трябва да е удоволствие.

Правиш ли прожекции на диапозитиви пред публика?
- Правя, но без особено желание. Мнозина се учудват от лошия маркетинг на моите алпийски постижения, но даже web-страницата ми е само на словенски и на нея се срещат повече иронични коментари.

През 2007-а за втори път получи приза “Piolet d' Or” (“Златния ледокоп”), смятан от мнозина за Оскар в света на алпинизма. Защо го прие, а след това направи всичко около него – присъждане, връчване и т. н., на пух и прах?
- Никой не обича загубилия, обвиняват го в дребнавост и завист. И всяко негово мнение се обяснява с несъстоятелността му, с комплекса му на looser. Само след спечелването на наградата можех да съм уверен, че моето мнение ще бъде чуто.

Пишеш, че “славата е капан, който пресата поставя за алпинистите, за да ги улови и после да ги изхвърли на бунището”...
- А нима не е така? Пресата е жадна за сензации. Колко струва самият опит за сравняване на две алпинистки постижения? Това е абсурд. В алпинизма повече от където и да било. Всяка оценка е максимално субективна. Как могат да се сравняват различните изкачвания, особено премиерните? Това е нереално. След като изказах мнението си, се почувствах много по-свободен – защото проявих честност.

Известен си със своя бърз и лек стил. През 2001 г. с приятели изкатери маршрута “Light Travel” по южната стена на Маккинли (6194 м)....
- Това бе изкачване като по ноти – за 51 часа от палатката до палатката в подножието.

Без биваци?
- Да, само за малко отдъхнахме по пътя към върха. Полярният ден бе в разгара си и можехме да катерим по 24 часа без прекъсване.

Как се бореше с умората и изтощението?
- Позволявах си да задремвам за малко на площадките за осигуряване. На върховия гребен заспах в движение. И това вече беше много опасно.

С какво те привличат такива маршрути?
- Това бяха много, много силни преживявания. Там изпитах много силни и чисти чувства. Емоционално всичко беше на границата. Няколко пъти си помислях: “Ето сега ще се подхлъзна и край!” Но всеки път успявах да напипам пътя и да взема вярното решение. Човек е длъжен винаги да вярва в себе си и да е убеден, че може да преодолее трудностите. Иначе умората го побеждава, изпада в апатия и много лесно може да загине.

Сигурно си загубил много приятели?
- Да. Страшно много. Посочването на факта, че при автомобилни катастрофи загиват много повече хора, отколкото в алпинизма, е слаба утеха.

Направил си много първи изкачвания и си автор на редица премиерни маршрути. Изпитвал ли си страх?
- Разбира се. Аз съм жив човек, а на хората е присъщо да се страхуват. Но това не е сковаващ тялото страх. Това по скоро е страх, който е по-правилно да бъде наречен предизвикателство. Аз не изпитвам страх от ситуацията, а от вероятността да взема погрешно решение. Това е както в шаха – грешният ход води най-напред до шах, а след това – до мат.

Ти си първият човек, стъпил на Менлунгце (7181 м) в Непалските Хималаи и на западния връх на K-7 (6858 м)...
- Това бяха незабравими преживявания! Но за мене стъпването на девствен връх не е най-важното. Важно е там, където се катеря, да няма следи от човешко присъствие. Харесва ми да отгърна “чист лист” и да го оставя след себе си неизцапан.

Голяма руска експедиция премина западната стена на К-2 (8611 м)? Продължава ли тя да буди интереса ти?
- Смятам, че оборудването с парапети дори на такива стени е недопустимо. Там днес висят толкова боклуци, че дори някой да поиска, не може да ги изчисти. Руснаците унищожиха предизвикателството, без да му позволят да се роди. Броят на стените от този род на нашата планета, за съжаление, е ограничен. Но аз се боя, че руснаците дори няма да разберат моята позиция. Те искат да са първи на всяка от останалите стени – с цената на всичко. Със своето “покоряване” и “покорителство” те разрушават и унищожават духа на истинския алпинизъм.

А какво разбираш под “дух на алпинизма”?
- Да търсиш самия себе си. Да търсиш нови усещания. Да изпитваш елементарни чувства – жажда, студ, глад. Да осъзнаваш уверен ли си в себе си, или усещаш несигурност.

Едва ли може да се твърди, че руснаците не са изпитали това по стената...
- Сигурно. Но решаващият фактор в тази ситуация е наличието или липсата на парапети, височинни лагери и т. н., и т. н. Същите тези “завоеватели” и “покорители” би следвало да пробват силите си на някой по-лесен връх, но само двама, носейки всичко необходимо в раниците на гърбовете си. Мога да ги уверя, че ще изпитат маса нови усещания. Може би тогава ще открият за себе си нещо ново, което ще им хареса и може би ще престанат да получават удоволствие от тази обсада на върховете, която има нещо много общо с работата на смени в някое предприятие или с даването на наряд в казармата.

Но при изкачванията в алпийски стил човек в много голяма степен е подвластен на стихията.
- Точно така. И аз говоря не за какви да е, а за суперсложни маршрути. Ако на някой труден пасаж са поставени парапети, човек веднага започва да чувства по-голяма увереност. Но именно от тази посока аз не търся подкрепа за своята психика. Аз искам сам да избирам откъде да се изкатеря. Искам да поставям психиката си на изпитание, но не чрез планината, а чрез собствените си страхове. Искам да стигна до своя предел, като при това искам да запазя контрол върху действията си.

Звучи страшничко...
- Естествено, но как можем да отместим границите на своя свят, без да рискуваме? В “нормалния” живот това е невъзможно, там всичко е усреднено и прекалено еднообразно.

Твоят партньор от много експедиции Стийвън Коуч разказва, че ти съвършено различно от останалите – може би стоически – понасяш несгодите в алпинизма: студа, глада, лошото време. Просто седиш и мълчиш.
- А какво трябва да правя? Безсмислено е да се движиш, защото това е чиста загуба на енергия и сили. Старая се да се поставя извън случващото се и да не се тормозя за неща, които не мога да променя.

Т. е. включва се някаква самонастройка?
- Така изглежда. През 2005 г. изкатерих два тура от 8а категория. Това въобще не е моето ниво, но твърдо бях решил да се справя с някоя “осмица” и успях. Вторият тур беше “контролен” – за проверка на резултата. Преди това тренирах три седмици.

Изпадал ли си в крайни аварийни ситуации?
- Да. През 1996 г. счупих пищяла на левия си крак. По това време, за съжаление, бях много самонадеян и си мислех, че мога всичко. Слизахме в пълен мрак. И това беше фатална грешка. Загубихме се в един ледопад. Принудихме се да бивакуваме. А през нощта върху палатката ни падна огромен леден блок.

Можеше ли да се движиш сам?
- Не, но моят партньор ми помогна да се добера до базовия лагер. Най-напред се наложи шест дни да чакаме идването на носачите. Едва след три седмици постъпих в болница в Любляна. През цялото това време кракът ми подпухна и зарасна така, че трябваше отново да бъде чупен и опериран. Лекуващият лекар ми каза, че с моята алпийска кариера е свършено. Но докторите често говорят подобни глупости.

Ти как реагира?
- Започнах да тренирам с настървение. И станах много по-внимателен – преди това никога не се бях замислял за спусканията от върховете. От този момент започна разработката на тактически план за всяко изкачване.

Кракът боли ли те?
- И още как. Но съм свикнал. Болката е част от моето самоусещане. Но колкото по-малко мисля за нея, толкова по-малко ме безпокои.


Марко в акция


К-7 - маршрутът на Марко Презель

Превод: Петър Атанасов