1509.2008
Разказ за нашето изкачване с Митко Илиев по тура на Касин на Пиц Бадиле на 4 август 2008 г.
За да изкатериш голям тур като този на Касин по североизточната стена на Бадиле ти трябват десетина френда и един истински приятел. Първото от тези условия не е 100% задължително.
Трябва късмет с времето и, разбира се, трябва преди всичко да тръгнеш. Всяко тръгване на трудно изкачване всъщност представлява две тръгвания – първото, когато неясните мечти и планове прераснат в твърдо решение – „заминаваме!” и второто, когато застанеш под стената и непреодолимо ти се иска да си намериш оправдание да се откажеш или да кривнеш по някой по-лесен тур.
Интересно как понякога хубавите начинания стават без да сме ги планирали дълго. Някъде към средата на юли си мислех, че както и досега, с Митко Илиев ще оставим за неопределеното бъдеще „някое голямо изкачване в Алпите”. Той заминава на море, след това е на работа, след това пък аз започвам… Пак се разминахме! И изведнъж Митко вика „Добре, искаш ли като се върна от море, седмицата след това да отидем да изкатерим Бадиле?” „Искам!”
В петък, на 1 август събрахме багажа и напазарувахме храна и вода. В събота в 5 сутринта вече пътувахме към Алпите. Никога не бях стигал до Италия толкова рано, тръгвайки от София. Изглежда, че устремът ни си казваше думата. Минахме Триест, Венеция, Верона … Все пак трябва да спрем на някой къмпинг. Къде другаде, ако не около езерото Гарда? Грешка! Не бях отчел факта, че е първата събота на август и всички къмпинги из курортните места на Италия са фрашкани, да не говорим за цените. Накрая леко изнервени и доста уморени все пак се настанихме. На другия ден минахме през Леко. Сетих се, че това е градът в който е живял Рикардо Касин по времето, когато е направил големите изкачвания – Бадиле, Гранд Жорас, Чима Овест … Отляво е езерото Комо, отдясно се издигат шилестите върхове на масива Гриня, където Касин и приятелите му са се учили да катерят. Нищо чудно, че са били толкова добри.
Като стана дума за Касин, нека кажа, че нашето изкачване по време се падна между две знаменателни годишнини – през 2007 се навършиха 70 години от първото изкачване на североизточната стена на Бадиле, а на 2 януари 2009 г. Касин ще отпразнува стотния си рожден ден. Спомням си и че преди 21 години, по случай петдесетата годишнина на тура, великият алпинист, тогава на 79 години, го премина отново. Как да не обичаш този човек, особено когато си на 53 а имаш още толкова стени за катерене!
Някъде около обед, на влизане в Швейцария установихме, че техните граничари не ни броят баш за европейци. Докато другите коли със западни номера минаваха без да спират, нас хем ни претършуваха колата, хем ни разпитаха (на ретроромански) и никак не се впечатлиха от моите опити да обясня на италиански и английски, че ще катерим Бадиле. Има-няма половин час по-късно стигнахме до селцето Бондо, откъдето, както се оказа, се вижда и „нашият връх” в дъното на известната долина Вал Бондаска. Пуснахме 9 евро в автомата в началото на планинското пътче по долината и не след дълго стигнахме до мястото, откъдето се продължава пеш.
Решихме първо да похапнем, а след това да „запрягаме”. Беше неделя, около 1 часа следобед. Все още не бяхме намислили точно каква да ни бъде тактиката. Знаехме от прогнозите, че времето ще е хубаво до сряда включително, с някакво заоблачаване около вторник. Доста от катерещите стената на Бадиле бивакуват (по принцип нелегално) на палатки по северния гръб на върха, на час-два над хижа Фура. По този начин, освен, че спестяват пари, спестяват и два часа подход в деня на изкачването. Ние смятахме да постъпим по същия начин. Наизвадихме инвентара, храната, палатката, чувалите, шалтетата и започнахме да тъпчем в раниците. „Това няма да стане!” Нямаше начин двамата да нарамим целия този багаж и да го изнесем наведнъж по стръмната пътека до Фура, 700 метра над нас, че и още 500 метра нагоре. Пред очертаващата се перспектива да се правим на шерпи и да сновем нагоре-надолу между „лагерите”, някак си се роди брилянтната идея да зарежем бивачните съоръжения, да спим на хижата и още на другия ден да тръгнем по стената. На тръгване от паркинга видяхме двама млади поляци, пред куп багаж, очевидно решаващи същата задача като нашата. „Too much luggage?”
Знаехме, че е важно да проучим подхода към тура, за да не се лутаме в деня на изкачването. Затова още същия следобед, след като си запазихме места в хижата, се качихме до процепа на Северния ръб, от който в наши дни става подхода към началото на „Виа Касин”. Първо се пуска къс рапел или се откатерва, докато се достигне до перваз, пресичащ дясната половина на стената чак до началото на Касин. Первазът в тази част е поне на 100 метра над ледника – монолитни плочи, които тръгват с малък наклон и постепенно се извиват надолу като гигантска пързалка. Почти в началото первазът е препречен от голяма и стръмна преспа и трябва да се мине от външната й страна, по мократа от топящия се сняг плоча. Гледано отгоре от процепа това начинание ми се видя доста страшничко. За мащабите на стената няма какво да говоря – огромна е! Докато се борехме със себе си, т.е. докато осъществявахме мисловно второто „тръгване”, по Северния ръб се спуснаха при нас на рапел двама швейцарци – един сравнително млад и симпатичен мъж и една още по-симпатична жена. Те бяха „изпраскали” за половин ден един от модерните турове на Бадиле – „Бялата Линия” и рано-рано успяха да се спуснат обратно по Северния ръб. На мен ми се видя, че са хвърчали. Оказа се, че мъжът е катерил 13 пъти по стената на Бадиле, 3 пъти по Касин. „Няма проблем. Минава се съвсем лесно по плочата под преспата. Няма никаква нужда от въже”. Аз обаче не бях убеден.
Вечерта в хижата стегнахме раниците, изоставяйки куп инвентар, който бяхме изнесли дотук – стълбички, по едно сечиво и котки (в случай, че водата под преспата замръзва нощем), пухенките, част от клиновете. Все пак Митко настоя и взехме набор клинове и чук, които така и не употребихме. Станахме в 4 и към 4:45 потеглихме нагоре. Доста други свръзки тръгнаха. Надявахме се повечето да отиват на Северния ръб. Когато стигнахме на процепа, долу в началото на перваза вече седяха 4 души и гледаха стената. Докато се оправяхме с багажа се надявах да ги видя как минават под преспата, но те седяха ли седяха. Точно когато пуснахме рапела ги срещнахме да се връщат обратно нагоре. Погледнахме се, те поклатиха глави многозначително – „Няма да стане.” Това е, не можаха да „тръгнат”. Долу непосредствено преди преспата аз настоях да се вържем. Тъй като наклонът на скалата е малък, достатъчно е да си вързан на края на въжето и партньорът да направи осигуровка от едната страна, след това другият – от другата. След като Митко премина и ме осигури, минах, ходейки изправен, по мократа плоча. Оказа се, че еспадрилите държаха идеално и преминаването беше елементарно. Дори се засрамих, че съм настоял да се вържем. (Доста по-късно от описанието на Мишо и Младен, които минаха тура 2 дена след нас разбрах, че точно зад тях на това място един алпинист, вероятно поляк, се е подхлъзнал и е загинал. С ужас си дадох сметка, че това може би е едно от момчетата, които гледахме долу на паркинга.)
Долната половина на стената, гледана от процепа на Северния ръб. Вижда се края на корниза, по който се подхожда, нацепената кула, трите наклонени надясно винкела, по най-левия от които е първо въже. Горе високо е преспата на “Cengia Mediana”
След преспата первазът е лесен и сигурен и достига до нещо като нацепена кула, опряна в стената, по която има 1-2 лесни въжета до т.н. „начало” на тура Касин. Тук бяхме около 8:30 – малко късно. Всъщност първо въже обикновено се минава на дюлфер по варианта на Ребюфа – хубав и много приятен полегнал винкел, най-левия от трите, които си личат отдалече. Дюлферът се оказа доста по-лесен, отколкото изглеждаше от разстояние. Докато Митко водеше (той изведе първите 14 въжета, аз останалите 7) отзад ни настигнаха двама французи на средна възраст. Жената имаше доста отработена „балетна” катерачна стъпка, но мъжът, който беше моя възраст първоначално прецених като дилетант – пухтеше като парен локомотив. „Тоя пък къде е тръгнал?” После, след като французите ни „отвяха” си ревизирах мнението. Следващите 2-3 въжета са лесни – диагонално наляво по цепка (наклонът тук е малък) до една площадка зад голям отцепен блок – „пощенската кутия”. Французойката, която явно по четвърта категория почти не слагаше междинни точки (на осигуровките има по 1 или 2 лонглайфа, помежду клинове практически няма) яко ни подпря. По едно време взе да катери успоредно на нашето въже. На мен ми се видя глупаво да упорстваме с това надбягване. Усетих, че ставам припрян и нервен и настоях пред Митко да ги пуснем напред. На Митака хич не му се щеше да отстъпва. Точно се беше нахъсил, но накрая се съгласи. Последва едно от трудните въжета (5c+), което се води пето, но на нас май ни беше четвърто – деликатни преминавания наляво и нагоре под малки таванчета, с елементи на дюлфер. След това въже се позагубихме. Това, че пред нас бяха французите не ни помогна много, защото и те май не бяха на правия път. Общо-взето пасажите са лесни, около петица, и може да се мине по много варианти. Тук-таме има и клинове, за съжаление пръснати в околовръст. Първо Митко мина прекалено надясно и излязохме на първия бивак на Касин. След това пък траверсира две къси въжета наляво, почти без осигуровка. Не намерихме площадка с болтове. Чудейки се накъде да вървим оттук, забелязахме, че вдясно отвисоко виси двойно въже. (Каква ли драма се е разиграла тук?) Предположихме правилно, че въжето сигурно е закачено на болтове на площадка. Оттам нещата тръгнаха по-лесно и без проблеми стигнахме до Cengia Mediana – голямата площадка в средата на стената с характерната преспа. Тук хапнахме по едно Корни и по половин шоколад. Аз проявих голямо търпение да налея вода от малката струйка под преспата.
Митко и аз в средата на стената. ПСС е голяма работа!
Нагоре стената става по-стръмна. Митко се вкопчи в „люта битка” и изкатери на един дъх единадесето въже, което се води ключово - 6а (винкел на дюлфер, след това прехвърляне надясно през ръба на винкела). Последваха дванадесето, тринадесето, четиринадесето – все сравнително яки въжета. Особено се запомня „преминаването под надвеса” (тринадесето въже, 6а-), което го има снимано в „Звезди и бури” на Гастон Ребюфа. (Когато се върнах в София нямах търпение да препрочета главата и да видя снимките. Гледах с благоговение снимката на Ребюфа, с тежките обувки, вълнени чорапи и голфче, стъпил на стълбичките под тавана.) Сега с еспадрили това място се минава без проблеми чисто, макар че, да си призная, някой беше заклинил една примка под тавана и ние без големи угризения я използвахме за хватка.
По това време умората беше започнала да си казва думата. Митко, който изведе всички въжета до тук, започна да усеща схващане на ръката и на прасеца. Аз пък, винаги притеснен на първите въжета на всеки тур, вече бях достатъчно загрял (ако не и прегрял), така че прехвърлих раницата на него и поведох. Петнадесетото въже трябваше да е лесно, но пък е по-дълго от 50 метра, та се бяхме разбрали, че като свърши Митака ще тръгне. Само че точно там където въжето ми свърши следваше мокра цепнатина по която не ми се катереше на „френска свръзка”. Наложи се да направя междинна осигуровка на много неудобно място, използвайки за опора и един клин със скъсано ухо. Когато Митко дойде и ме осигури преминах, слагайки си френдове, въпросния мокър пасаж, след това отново набрах Митко за да не се мъчи в неудобната поза и чак тогава достигнах до болтовете в основата прочутия процеп (Kamin). Първото въже по процепа е V-образна камина с не-особено стръмно дъно. Изглежда сравнително безопасно и на пръв поглед лесно. Може би при други условия, с пресни сили и сухи еспадрили да мога да го мина елегантно на триене далече от дъното. Но в момента дори и не си го помислих. Преодолях го с гърчене, използвайки неравностите в дъното за опора за единия крак. Поне имаше къде да слагам френдове и клеми. Седемнадесето и осемнадесето въже продължават по същия процеп, но ми се видяха много по-лесни и приятни. Там процепът се разширява в камина и се използва комбинация от опори по страничните стени и хватки и стъпки в дъното.
Според някои източници на това място турът свършва. Вдясно от процепа има няколко площадки. Оттук повечето модерни катерачи траверсират надясно до Северния ръб и се пускат по него на рапели. Ние обаче сме класици, пък и вече беше твърде късно да опитваме спускане. Затова изкатерихме оставащите 3 въжета, които в едно описание бяха споменати само като приятни. В последствие разбрах, че май тук съм объркал маршрута. Оригиналният тур траверсира 20 м наляво и след това нагоре. Аз обаче тръгнах право нагоре, придържайки се вдясно от процепа. Скалата беше лесна и рошава, нещо като „Рошавото” на Горния комин, само че без болтовете. По едно време на двадесето въже се притесних от липсата на всякаква възможност за поставяне на осигуровка и се отклоних наляво към процепа, където сложих 1-2 джаджи. Още малко наляво намерих площадка с два болта. След още половин въже излязохме горе на почти хоризонталния ръб на Бадиле. Часът беше около 8 вечерта.
Ние си знаехме, че едва ли ще сме много бързи и бяхме решили, че ще нощуваме в малкия заслон на самия връх. Затова без да губя време продължих наляво по ръба. Заслонът трябва да е на 3-4 дължини на въжето. Предполагам, че разните гидове с клиенти както и много други алпинисти с опит в този вид катерене минават по тази част на френска свръзка без много-много да се осигуряват. Ние обаче, водени от философията, че не си струва да изкатериш тура на Касин и след това да паднеш от ръба, продължихме както си знаем – с осигуровки. Само че въжето ми се затегна, с Митко не се чувахме и докато се съберем мина един час. Бързо тръгнах отново, но стигнах до процеп в ръба и докато се чудех откъде да заобиколя, взе, че се мръкна. „Аз ти предлагам да се върнеш и да бивакуваме тук” – каза Митко. „Добре.
Облякохме каквито дрехи носехме, хапнахме по още едно Корни и малко шоколад и се настанихме да бивакуваме. Всеки имаше отделна „стая” – по една ниша в скалите, от северната страна на ръба. Моята стая за съжаление беше с прозорец, който не се затваря – една дупка в ръба, през която духаше. Въпреки, че през целия ден имаше висока и сравнително плътна облачност, слава Богу, времето остиска! Не знам какво щеше да е, ако беше завалял някой дъжд. Сега просто беше хладно, със сигурност некомфортно, особено след първите 2-3 часа, но не беше мъчително. Опитах се да изпитам опиянение, подобно на това на Гастон Ребюфа, от моя първи бивак на стена. Не се получи.
На сутринта още щом стана достатъчно светло започнахме да се спускаме на рапели обратно по ръба, който преминава в Северния ръб. Само по себе си това спускане си е цяло преживяване – ту се налага да ходиш заднешком по тесния и не-много стръмен ръб, без изобщо да можеш да увиснеш на въжето и внимавайки да не паднеш в отвесите отляво и отдясно, ту на места рапелът те води в страни от ръба и после трябва да търсиш как да се върнеш пак на него. На 2-3 пъти въжето ни се закача по тези не-много стръмни плочи с „люспи” и трябваше да катерим да го освобождаваме. В този ден отдолу по ръба се качваха десетки алпинисти. Общо взето ни събраха очите с начина по който катереха – пасажи от четвърта до пета категория с по 1-2 междинни осигуровки максимум. По-късно някой сподели с нас, че вероятно повечето са били гидове с клиенти. Тъй като ръбът е много дълъг, бързината е главно условие за успех.
Докато пускахме рапели наблюдавахме спасителна акция – един хеликоптер, зависвайки, вдигна един след друг от стената двама или трима алпинисти от тура на Касин. Интересно какво се беше случило – дали бяха претърпели злополука, или, по вероятно, просто им беше „писнало” и се бяха обадили да дойде хеликоптерът. Накрая около 2 следобед доста скапани слязохме на процепа, откъдето бяхме тръгнали предната сутрин. Там заварихме Мишо и Младен, които оглеждаха маршрута за следващия ден.
След още 4 часа се дотътрихме, първо до хижата, а след това с мнооого тежки раници и до колата. Около 7 вечерта се настанихме в чудесния къмпинг в Бондо, пълен с „нашего брата” от цял свят. Бяха минали точно три денонощия и половина от тръгването ни от София. Опитвайки се да паркирам колата първо щях да прегазя една чужда палатка, а после и нашата. Тогава си дадох сметка колко съм уморен. Добре, че горе, когато беше важно, се държахме адекватно.
Орлин Стойчев
В къмпинга на Бондо. Малко сме поразхвърляли...
За да изкатериш голям тур като този на Касин по североизточната стена на Бадиле ти трябват десетина френда и един истински приятел. Първото от тези условия не е 100% задължително.
Трябва късмет с времето и, разбира се, трябва преди всичко да тръгнеш. Всяко тръгване на трудно изкачване всъщност представлява две тръгвания – първото, когато неясните мечти и планове прераснат в твърдо решение – „заминаваме!” и второто, когато застанеш под стената и непреодолимо ти се иска да си намериш оправдание да се откажеш или да кривнеш по някой по-лесен тур.
Интересно как понякога хубавите начинания стават без да сме ги планирали дълго. Някъде към средата на юли си мислех, че както и досега, с Митко Илиев ще оставим за неопределеното бъдеще „някое голямо изкачване в Алпите”. Той заминава на море, след това е на работа, след това пък аз започвам… Пак се разминахме! И изведнъж Митко вика „Добре, искаш ли като се върна от море, седмицата след това да отидем да изкатерим Бадиле?” „Искам!”
В петък, на 1 август събрахме багажа и напазарувахме храна и вода. В събота в 5 сутринта вече пътувахме към Алпите. Никога не бях стигал до Италия толкова рано, тръгвайки от София. Изглежда, че устремът ни си казваше думата. Минахме Триест, Венеция, Верона … Все пак трябва да спрем на някой къмпинг. Къде другаде, ако не около езерото Гарда? Грешка! Не бях отчел факта, че е първата събота на август и всички къмпинги из курортните места на Италия са фрашкани, да не говорим за цените. Накрая леко изнервени и доста уморени все пак се настанихме. На другия ден минахме през Леко. Сетих се, че това е градът в който е живял Рикардо Касин по времето, когато е направил големите изкачвания – Бадиле, Гранд Жорас, Чима Овест … Отляво е езерото Комо, отдясно се издигат шилестите върхове на масива Гриня, където Касин и приятелите му са се учили да катерят. Нищо чудно, че са били толкова добри.
Като стана дума за Касин, нека кажа, че нашето изкачване по време се падна между две знаменателни годишнини – през 2007 се навършиха 70 години от първото изкачване на североизточната стена на Бадиле, а на 2 януари 2009 г. Касин ще отпразнува стотния си рожден ден. Спомням си и че преди 21 години, по случай петдесетата годишнина на тура, великият алпинист, тогава на 79 години, го премина отново. Как да не обичаш този човек, особено когато си на 53 а имаш още толкова стени за катерене!
Някъде около обед, на влизане в Швейцария установихме, че техните граничари не ни броят баш за европейци. Докато другите коли със западни номера минаваха без да спират, нас хем ни претършуваха колата, хем ни разпитаха (на ретроромански) и никак не се впечатлиха от моите опити да обясня на италиански и английски, че ще катерим Бадиле. Има-няма половин час по-късно стигнахме до селцето Бондо, откъдето, както се оказа, се вижда и „нашият връх” в дъното на известната долина Вал Бондаска. Пуснахме 9 евро в автомата в началото на планинското пътче по долината и не след дълго стигнахме до мястото, откъдето се продължава пеш.
Решихме първо да похапнем, а след това да „запрягаме”. Беше неделя, около 1 часа следобед. Все още не бяхме намислили точно каква да ни бъде тактиката. Знаехме от прогнозите, че времето ще е хубаво до сряда включително, с някакво заоблачаване около вторник. Доста от катерещите стената на Бадиле бивакуват (по принцип нелегално) на палатки по северния гръб на върха, на час-два над хижа Фура. По този начин, освен, че спестяват пари, спестяват и два часа подход в деня на изкачването. Ние смятахме да постъпим по същия начин. Наизвадихме инвентара, храната, палатката, чувалите, шалтетата и започнахме да тъпчем в раниците. „Това няма да стане!” Нямаше начин двамата да нарамим целия този багаж и да го изнесем наведнъж по стръмната пътека до Фура, 700 метра над нас, че и още 500 метра нагоре. Пред очертаващата се перспектива да се правим на шерпи и да сновем нагоре-надолу между „лагерите”, някак си се роди брилянтната идея да зарежем бивачните съоръжения, да спим на хижата и още на другия ден да тръгнем по стената. На тръгване от паркинга видяхме двама млади поляци, пред куп багаж, очевидно решаващи същата задача като нашата. „Too much luggage?”
Знаехме, че е важно да проучим подхода към тура, за да не се лутаме в деня на изкачването. Затова още същия следобед, след като си запазихме места в хижата, се качихме до процепа на Северния ръб, от който в наши дни става подхода към началото на „Виа Касин”. Първо се пуска къс рапел или се откатерва, докато се достигне до перваз, пресичащ дясната половина на стената чак до началото на Касин. Первазът в тази част е поне на 100 метра над ледника – монолитни плочи, които тръгват с малък наклон и постепенно се извиват надолу като гигантска пързалка. Почти в началото первазът е препречен от голяма и стръмна преспа и трябва да се мине от външната й страна, по мократа от топящия се сняг плоча. Гледано отгоре от процепа това начинание ми се видя доста страшничко. За мащабите на стената няма какво да говоря – огромна е! Докато се борехме със себе си, т.е. докато осъществявахме мисловно второто „тръгване”, по Северния ръб се спуснаха при нас на рапел двама швейцарци – един сравнително млад и симпатичен мъж и една още по-симпатична жена. Те бяха „изпраскали” за половин ден един от модерните турове на Бадиле – „Бялата Линия” и рано-рано успяха да се спуснат обратно по Северния ръб. На мен ми се видя, че са хвърчали. Оказа се, че мъжът е катерил 13 пъти по стената на Бадиле, 3 пъти по Касин. „Няма проблем. Минава се съвсем лесно по плочата под преспата. Няма никаква нужда от въже”. Аз обаче не бях убеден.
Вечерта в хижата стегнахме раниците, изоставяйки куп инвентар, който бяхме изнесли дотук – стълбички, по едно сечиво и котки (в случай, че водата под преспата замръзва нощем), пухенките, част от клиновете. Все пак Митко настоя и взехме набор клинове и чук, които така и не употребихме. Станахме в 4 и към 4:45 потеглихме нагоре. Доста други свръзки тръгнаха. Надявахме се повечето да отиват на Северния ръб. Когато стигнахме на процепа, долу в началото на перваза вече седяха 4 души и гледаха стената. Докато се оправяхме с багажа се надявах да ги видя как минават под преспата, но те седяха ли седяха. Точно когато пуснахме рапела ги срещнахме да се връщат обратно нагоре. Погледнахме се, те поклатиха глави многозначително – „Няма да стане.” Това е, не можаха да „тръгнат”. Долу непосредствено преди преспата аз настоях да се вържем. Тъй като наклонът на скалата е малък, достатъчно е да си вързан на края на въжето и партньорът да направи осигуровка от едната страна, след това другият – от другата. След като Митко премина и ме осигури, минах, ходейки изправен, по мократа плоча. Оказа се, че еспадрилите държаха идеално и преминаването беше елементарно. Дори се засрамих, че съм настоял да се вържем. (Доста по-късно от описанието на Мишо и Младен, които минаха тура 2 дена след нас разбрах, че точно зад тях на това място един алпинист, вероятно поляк, се е подхлъзнал и е загинал. С ужас си дадох сметка, че това може би е едно от момчетата, които гледахме долу на паркинга.)
Долната половина на стената, гледана от процепа на Северния ръб. Вижда се края на корниза, по който се подхожда, нацепената кула, трите наклонени надясно винкела, по най-левия от които е първо въже. Горе високо е преспата на “Cengia Mediana”
След преспата первазът е лесен и сигурен и достига до нещо като нацепена кула, опряна в стената, по която има 1-2 лесни въжета до т.н. „начало” на тура Касин. Тук бяхме около 8:30 – малко късно. Всъщност първо въже обикновено се минава на дюлфер по варианта на Ребюфа – хубав и много приятен полегнал винкел, най-левия от трите, които си личат отдалече. Дюлферът се оказа доста по-лесен, отколкото изглеждаше от разстояние. Докато Митко водеше (той изведе първите 14 въжета, аз останалите 7) отзад ни настигнаха двама французи на средна възраст. Жената имаше доста отработена „балетна” катерачна стъпка, но мъжът, който беше моя възраст първоначално прецених като дилетант – пухтеше като парен локомотив. „Тоя пък къде е тръгнал?” После, след като французите ни „отвяха” си ревизирах мнението. Следващите 2-3 въжета са лесни – диагонално наляво по цепка (наклонът тук е малък) до една площадка зад голям отцепен блок – „пощенската кутия”. Французойката, която явно по четвърта категория почти не слагаше междинни точки (на осигуровките има по 1 или 2 лонглайфа, помежду клинове практически няма) яко ни подпря. По едно време взе да катери успоредно на нашето въже. На мен ми се видя глупаво да упорстваме с това надбягване. Усетих, че ставам припрян и нервен и настоях пред Митко да ги пуснем напред. На Митака хич не му се щеше да отстъпва. Точно се беше нахъсил, но накрая се съгласи. Последва едно от трудните въжета (5c+), което се води пето, но на нас май ни беше четвърто – деликатни преминавания наляво и нагоре под малки таванчета, с елементи на дюлфер. След това въже се позагубихме. Това, че пред нас бяха французите не ни помогна много, защото и те май не бяха на правия път. Общо-взето пасажите са лесни, около петица, и може да се мине по много варианти. Тук-таме има и клинове, за съжаление пръснати в околовръст. Първо Митко мина прекалено надясно и излязохме на първия бивак на Касин. След това пък траверсира две къси въжета наляво, почти без осигуровка. Не намерихме площадка с болтове. Чудейки се накъде да вървим оттук, забелязахме, че вдясно отвисоко виси двойно въже. (Каква ли драма се е разиграла тук?) Предположихме правилно, че въжето сигурно е закачено на болтове на площадка. Оттам нещата тръгнаха по-лесно и без проблеми стигнахме до Cengia Mediana – голямата площадка в средата на стената с характерната преспа. Тук хапнахме по едно Корни и по половин шоколад. Аз проявих голямо търпение да налея вода от малката струйка под преспата.
Митко и аз в средата на стената. ПСС е голяма работа!
Нагоре стената става по-стръмна. Митко се вкопчи в „люта битка” и изкатери на един дъх единадесето въже, което се води ключово - 6а (винкел на дюлфер, след това прехвърляне надясно през ръба на винкела). Последваха дванадесето, тринадесето, четиринадесето – все сравнително яки въжета. Особено се запомня „преминаването под надвеса” (тринадесето въже, 6а-), което го има снимано в „Звезди и бури” на Гастон Ребюфа. (Когато се върнах в София нямах търпение да препрочета главата и да видя снимките. Гледах с благоговение снимката на Ребюфа, с тежките обувки, вълнени чорапи и голфче, стъпил на стълбичките под тавана.) Сега с еспадрили това място се минава без проблеми чисто, макар че, да си призная, някой беше заклинил една примка под тавана и ние без големи угризения я използвахме за хватка.
По това време умората беше започнала да си казва думата. Митко, който изведе всички въжета до тук, започна да усеща схващане на ръката и на прасеца. Аз пък, винаги притеснен на първите въжета на всеки тур, вече бях достатъчно загрял (ако не и прегрял), така че прехвърлих раницата на него и поведох. Петнадесетото въже трябваше да е лесно, но пък е по-дълго от 50 метра, та се бяхме разбрали, че като свърши Митака ще тръгне. Само че точно там където въжето ми свърши следваше мокра цепнатина по която не ми се катереше на „френска свръзка”. Наложи се да направя междинна осигуровка на много неудобно място, използвайки за опора и един клин със скъсано ухо. Когато Митко дойде и ме осигури преминах, слагайки си френдове, въпросния мокър пасаж, след това отново набрах Митко за да не се мъчи в неудобната поза и чак тогава достигнах до болтовете в основата прочутия процеп (Kamin). Първото въже по процепа е V-образна камина с не-особено стръмно дъно. Изглежда сравнително безопасно и на пръв поглед лесно. Може би при други условия, с пресни сили и сухи еспадрили да мога да го мина елегантно на триене далече от дъното. Но в момента дори и не си го помислих. Преодолях го с гърчене, използвайки неравностите в дъното за опора за единия крак. Поне имаше къде да слагам френдове и клеми. Седемнадесето и осемнадесето въже продължават по същия процеп, но ми се видяха много по-лесни и приятни. Там процепът се разширява в камина и се използва комбинация от опори по страничните стени и хватки и стъпки в дъното.
Според някои източници на това място турът свършва. Вдясно от процепа има няколко площадки. Оттук повечето модерни катерачи траверсират надясно до Северния ръб и се пускат по него на рапели. Ние обаче сме класици, пък и вече беше твърде късно да опитваме спускане. Затова изкатерихме оставащите 3 въжета, които в едно описание бяха споменати само като приятни. В последствие разбрах, че май тук съм объркал маршрута. Оригиналният тур траверсира 20 м наляво и след това нагоре. Аз обаче тръгнах право нагоре, придържайки се вдясно от процепа. Скалата беше лесна и рошава, нещо като „Рошавото” на Горния комин, само че без болтовете. По едно време на двадесето въже се притесних от липсата на всякаква възможност за поставяне на осигуровка и се отклоних наляво към процепа, където сложих 1-2 джаджи. Още малко наляво намерих площадка с два болта. След още половин въже излязохме горе на почти хоризонталния ръб на Бадиле. Часът беше около 8 вечерта.
Ние си знаехме, че едва ли ще сме много бързи и бяхме решили, че ще нощуваме в малкия заслон на самия връх. Затова без да губя време продължих наляво по ръба. Заслонът трябва да е на 3-4 дължини на въжето. Предполагам, че разните гидове с клиенти както и много други алпинисти с опит в този вид катерене минават по тази част на френска свръзка без много-много да се осигуряват. Ние обаче, водени от философията, че не си струва да изкатериш тура на Касин и след това да паднеш от ръба, продължихме както си знаем – с осигуровки. Само че въжето ми се затегна, с Митко не се чувахме и докато се съберем мина един час. Бързо тръгнах отново, но стигнах до процеп в ръба и докато се чудех откъде да заобиколя, взе, че се мръкна. „Аз ти предлагам да се върнеш и да бивакуваме тук” – каза Митко. „Добре.
Облякохме каквито дрехи носехме, хапнахме по още едно Корни и малко шоколад и се настанихме да бивакуваме. Всеки имаше отделна „стая” – по една ниша в скалите, от северната страна на ръба. Моята стая за съжаление беше с прозорец, който не се затваря – една дупка в ръба, през която духаше. Въпреки, че през целия ден имаше висока и сравнително плътна облачност, слава Богу, времето остиска! Не знам какво щеше да е, ако беше завалял някой дъжд. Сега просто беше хладно, със сигурност некомфортно, особено след първите 2-3 часа, но не беше мъчително. Опитах се да изпитам опиянение, подобно на това на Гастон Ребюфа, от моя първи бивак на стена. Не се получи.
На сутринта още щом стана достатъчно светло започнахме да се спускаме на рапели обратно по ръба, който преминава в Северния ръб. Само по себе си това спускане си е цяло преживяване – ту се налага да ходиш заднешком по тесния и не-много стръмен ръб, без изобщо да можеш да увиснеш на въжето и внимавайки да не паднеш в отвесите отляво и отдясно, ту на места рапелът те води в страни от ръба и после трябва да търсиш как да се върнеш пак на него. На 2-3 пъти въжето ни се закача по тези не-много стръмни плочи с „люспи” и трябваше да катерим да го освобождаваме. В този ден отдолу по ръба се качваха десетки алпинисти. Общо взето ни събраха очите с начина по който катереха – пасажи от четвърта до пета категория с по 1-2 междинни осигуровки максимум. По-късно някой сподели с нас, че вероятно повечето са били гидове с клиенти. Тъй като ръбът е много дълъг, бързината е главно условие за успех.
Докато пускахме рапели наблюдавахме спасителна акция – един хеликоптер, зависвайки, вдигна един след друг от стената двама или трима алпинисти от тура на Касин. Интересно какво се беше случило – дали бяха претърпели злополука, или, по вероятно, просто им беше „писнало” и се бяха обадили да дойде хеликоптерът. Накрая около 2 следобед доста скапани слязохме на процепа, откъдето бяхме тръгнали предната сутрин. Там заварихме Мишо и Младен, които оглеждаха маршрута за следващия ден.
След още 4 часа се дотътрихме, първо до хижата, а след това с мнооого тежки раници и до колата. Около 7 вечерта се настанихме в чудесния къмпинг в Бондо, пълен с „нашего брата” от цял свят. Бяха минали точно три денонощия и половина от тръгването ни от София. Опитвайки се да паркирам колата първо щях да прегазя една чужда палатка, а после и нашата. Тогава си дадох сметка колко съм уморен. Добре, че горе, когато беше важно, се държахме адекватно.
Орлин Стойчев
В къмпинга на Бондо. Малко сме поразхвърляли...
Добави коментар