0809.2008
Вилко ван Роойен преживя една от най-големите трагедии в историята на алпинизма. Бавно размотава бинтовете, с които са превързани краката му, и показва измръзналите си пръсти. Изглеждат отвратително – като черни охлюви, по които е полепнала някаква кървавочервена маса. Предлагаме ви интервю с него на британския “The Guardian”.
Засега те са по пет на всяко стъпало. Но вероятно не за дълго... ”Тези двата са изцяло загубени – казва хималаистът, посочвайки малките пръсти до палците на двата си крака. – Сигурно ще ампутират и част от големите пръсти. Това ме безпокои най-много, защото палците са необходими за пазене на равновесие при ходене. Ще трябва да се уча да ходя отново.”
Вилко ван Роойен в Скарду след инцидента
Не го казва направо, но това може да означава край на катерачната му кариера. Питам как се чувства. “Добре – отговаря. – Вече не ме втриса. Не сънувам кошмари.”
Ван Роойен беше ръководител на една от експедициите на К-2 и бе участник в събитията, които доведоха до смъртта на 11 алпинисти. Едни паднаха в ледникови пукнатини. Други бяха пометени от лавина и срутване на ледени блокове. Свръзката на ван Роойен пострада най-малко. От петимата, които тръгнаха да атакуват, един се отказа, един – ирландецът Джерърд Макдоунъл – загина. Трима оцеляха. Тялото на Макдоунъл не бе намерено...
40-годишният ван Роойен около три дни бе смятан за изчезнал. К-2 (8611 м) на границата между Пакистан и Китай, се смята за един от най-трудните върхове в света. Досега с успех на него са се поздравили 305 души. Загиналите са 76 – повечето на слизане. Теоретически и ван Роойен не би трябвало да е между живите. Това, че е – след общото охлаждане, измръзванията, кислородния глад – е истинско чудо.
Срещаме се в неговия дом в Утрехт (Холандия). Десетмесечният му син Теун си играе с инвалидната му количка. Съпругата му Халаан, по професия учителка, се грижи за мъжа си с огромна любов, но и с мъничко притеснение. Как е реагирала, като е видяла измръзналите му стъпала? – “Ужасно. Беше направо страшно. Болка, смрад – всичко. Но Вилко е жив и това е най-важното”.
Самият ван Роойен изглежда добре. Има загар. Чувства се здрав. Настроението му е добро. Разказва своята история така, сякаш се е случила преди много години. Едва след известно време забелязвам, че постоянно се връща към едни и същи мисли и случки, сякаш се старае по-добре да разбере станалото.
Още като дете обичал да ходи в Алпите с родителите си. На 16 г. започнал да се катери. Искал бързо да научи всичко за възлите и въжетата. Следвал електроника и трябвало да тръгне по стъпките на баща си и да стане инженер. Но от самото начало усещал, че това поприще не е за него. С приятели ремонтирал къщи, за да печели пари за експедиции. В крайна сметка изоставил електрониката и се посветил изцяло на алпинизма. Печелел, пътувайки из страната и изнасяйки мотивационни лекции пред служителите на големи фирми.
Разказвал на бизнесмените как е изкачил Еверест и е стигнал до двата земни полюса. Как е направил първия си опит на К-2 през 1995 г., когато падаща скална отломка го уцелила в лицето и ръката. “Едва се измъкнах от тази ситуация, можеше да остана там завинаги” – казва. Винаги знаел, че ще се върне на К-2. “Исках да докажа на всички, че съм в състояние да се изкача на този връх, че мога да стъпя на Еверест без кислород и да стигна до полюсите без странична помощ. Мнозина не ми вярваха и може би тъкмо заради това бях толкова упорит”.
За първи път тръгнал към К-2 малко след запознанството си Халаан. Какво мислила тя по въпроса? “Попитайте мъжа ми. Аз няма да коментирам” – отговаря. Това също е форма на коментар... “Халаан смяташе, че това е интересно – казва алпинистът. – Но нямаше представа за какво става дума. Отстрани това изглеждаше много романтично. Медиите проявяваха огромен интерес... Но когато се оказа, че нещата се развиват зле, се уплаши и каза: “Надявам се, че ще се откажеш завинаги от К-2.”
Но ван Роойен се върнал на К-2 през 2006-а заедно с Макдоунъл. Този път ирландецът бил ударен от камък в главата и имал пукнат череп. Какво толкова вълнуващо има в алпинизма и в изкачването на К-2 в частност? “Това е преломен момент в живота – обяснява ван Роойен. – След това, докато си жив, можеш да казваш “Бях там!”. А когато казваш това, усещаш... Не знам как е на английски. Но тръпнеш от вълнение.”
Но средностатистическият човек слуша само са опасностите в алпинизма. “В средствата за масово осведомяване най-много се говори за експедициите, по време на които някой загива – коментира хималаистът. – Ако начинанието постигне успех, никой не се интересува от него. В нашия случай ние стигнахме до върха! Нещастието, за което говорят всички, настъпи на слизане. Трудно сдържам усмивката си: “Нали не си представяш информация в медиите; “Алпинистите записаха успех и без проблеми изкачиха върха. P.S. Единадесетима от тях загинаха на слизане”? Ван Роойен също се усмихва и признава, че това е невъзможно.
“Разбира се – казва – рискът е неотменна част от катеренето. Но хората ни смятат за откачени. Но ние също сме на мнение, че мнозина около нас прахосват живота си, без да правят нещо, което заслужава внимание. Моите родители починаха от рак. За майка ми най-важна бе продължителността на живота. Но болестта бавно я унищожаваше и тя почина на 63 г. За мене по-важно е качеството на живота. Може би няма да успея да остарея, но не се вълнувам от това”.
През май т. г., когато ван Роойен се отправил към К-2, малкият Теун бил едва на седем месеца. Било ли е решението за участие в експедицията по-трудно заради това? “Разбира се – отговаря алпинистът. – Но в такава ситуация трябва да се съсредоточиш върху това, което правиш в момента...”
По време на изкачването към върха ван Роойен за първи път в живота си станал свидетел на смърт в планината. Сръбски алпинист (Дрен Мандич – бел. прев.) се откачил от парапета, за да изпревари свой колега и паднал в пропастта. “Помислих си: “Мамка му, това не е истина!”. Такава нелепа смърт – ван Роойен щраква с пръсти. – Хоп! И човекът го няма. Най-напред се подхлъзва. След това няколко мига се свлича надолу и край. Изчезва. Като на забавен кадър. Преди да успееш да осъзнаеш какво става и да реагираш, всичко е свършило. За миг чуваш вика му. А след това си даваш сметка, че той е мъртъв. Някъде долу, на ледника, се появява тъмно петно.”
Свръзката на ван Роойен стъпва на върха. Двама от колегите му (Кас ван де Гевел и Пемба Гялджи Шерпа – бел. прев.) същата вечер слизат до лагер 4. Ван Роойен и останалите също планирали слизане, но в този момент паднала лавина, която унищожила парапетите и алпинистите останали под върха. Станало късно. Студът се засилвал. А те оставали в т. нар. “Зона на смъртта”. Над 8000 м. Сред тях бил и Макдоунъл.
На следващата сутрин върхът бил забулен от мъгли. До такава степен, че алпинистите едва се виждали от близко разстояние. Ван Роойен някак си успял да премине най-трудният участък – ледения жлеб, наречен “Гърлото на бутилката”. Там загиват неколцина от колегите му – след срутване на огромни ледени отломки. Още тогава започнал да усеща симптомите на снежната слепота и общото охлаждане на организма. Бил в шок от случилото се. Имал халюцинации. Чувал гласове. Виждал несъществуващи хора, които въпреки виковете не му се притичали на помощ. След това съзрял истински хора. И в съзнанието му трепнала надеждата, че това е поредната халюцинация. Трима корейци висели в невъобразими пози, оплетени във въжета. Умирали. Само един можел да промълви нещо. Помолил ван Роойен за топла дреха...
Самият ван Роойен все още се чуди как е преживял поредната нощ. Губил ли е надежда? “Проумявах, че никой не знае къде съм – разказва. – Времето беше ужасно. Не можеше да става и дума за помощ от въздуха, с хеликоптер. В един момент май се огънах. Помислих, че ако помръдна от мястото си, веднага ще падна в пропастта. Ситуацията беше безизходна”...
Ван Роойен е християнин. Но не се молил. Не мислил също и за семейството си. “Бях зает само с мисълта как да оцелея. Бях обладан от нея и нямах време за молитви. А и ако бях започнал да се моля, това щеше да значи, че съм се предал”...
На следващия ден изпитвал още по-голяма слабост. Задрямал за няколко часа. “Не зная дали беше от умора, или просто губех съзнание – казва. – Когато дойдох на себе си, облаците се бяха разкъсали и видях до себе си широк жлеб. Не помня как точно слязох по него до базовия лагер. Оттам ме евакуира хеликоптер.”
Поразително е колко спокоен изглежда ван Роойен само три седмици след тези драматични събития. Държи се така, сякаш е получил измръзвания и в сферата на емоциите. Питам дали не се страхува, че след известно време може да рухне психически. Когато осъзнае напълно всичко ужасно, което е станало около него. “Не смятам – отговаря. – Всеки алпинист и планинар си дава сметка, че нещо подобно може да се случи винаги.” И веднага добавя, че когато краката му оздравеят, ще продължи да изкачва осемхилядници. Казва също, макар това да звучи страшно, че от гледна точка на бизнеса смъртта на алпинистите ще помогне в намирането на средства за следващи експедиции. Всички бизнесмени ще искат да слушат неговите лекции...
Планове за бъдещето? Този път отговаря Халаан: “Искам да си построим къща на село. Наскоро купихме едно старо имение”. Ван Роойен куцука на пети до компютъра и ми показва снимки. Как се е чувствал на върха? “Усещането беше фантастично. Виждаш стотици върхове. Проумяваш, че Земята е кръгла, защото хоризонтът е закривен. В очите на Джерърд имаше сълзи”. Гледам снимки, които спират дъха. Групичка алпинисти на покрива на света. А над нея ослепително синьо небе.
На върха - 1 август 2008 г., 19.00 часа LT
Ван Роойен разказва за участниците в експедицията. За норвежката (Сесилие Ског – бел. прев.), която видяла съпруга си (Ролф Бае – бел. прев.) да изчезва в бездната. За опитния французин (Луи-Мари Юго Добаред – бел. прев.), който искал да си тръгва за вкъщи, но ван Роойен го убедил да остане, защото има прогноза за хубаво време. Загинал заедно с носача си (пакистанеца Мехербан Карим – бел. прев.). Показва ми и снимка на усмихнатия Макдоунъл, развяващ националния флаг на Ирланция. На друга снимка всички се прегръщат и преливат от щастие, че са стигнали до върха. “Това е Джерърд. Този високият, с широката усмивка. Тогава и през ум не ни е минало, че може да се случи нещо. Всичко вървеше по план”...
След това ми показва снимки, документиращи трагедията. Двама мъртви шерпи, оплетени във въжетата. “Единият от тях предния ден беше на върха, а по-предния получи вест, че жена му е родила. И тази двойка от Норвегия! Не мога да ги забравя... Бяха страшно симпатични. Обичаха приключенията. Кой можеше да предположи, че всичко ще свърши така?”
Още веднъж поглежда към снимките на Сесилие, Ролф и Джерърд. После свежда поглед и замлъква.
Саймън Хетънстоун
Превод: Петър Атанасов
К-2 (8611 м)
Засега те са по пет на всяко стъпало. Но вероятно не за дълго... ”Тези двата са изцяло загубени – казва хималаистът, посочвайки малките пръсти до палците на двата си крака. – Сигурно ще ампутират и част от големите пръсти. Това ме безпокои най-много, защото палците са необходими за пазене на равновесие при ходене. Ще трябва да се уча да ходя отново.”
Вилко ван Роойен в Скарду след инцидента
Не го казва направо, но това може да означава край на катерачната му кариера. Питам как се чувства. “Добре – отговаря. – Вече не ме втриса. Не сънувам кошмари.”
Ван Роойен беше ръководител на една от експедициите на К-2 и бе участник в събитията, които доведоха до смъртта на 11 алпинисти. Едни паднаха в ледникови пукнатини. Други бяха пометени от лавина и срутване на ледени блокове. Свръзката на ван Роойен пострада най-малко. От петимата, които тръгнаха да атакуват, един се отказа, един – ирландецът Джерърд Макдоунъл – загина. Трима оцеляха. Тялото на Макдоунъл не бе намерено...
40-годишният ван Роойен около три дни бе смятан за изчезнал. К-2 (8611 м) на границата между Пакистан и Китай, се смята за един от най-трудните върхове в света. Досега с успех на него са се поздравили 305 души. Загиналите са 76 – повечето на слизане. Теоретически и ван Роойен не би трябвало да е между живите. Това, че е – след общото охлаждане, измръзванията, кислородния глад – е истинско чудо.
Срещаме се в неговия дом в Утрехт (Холандия). Десетмесечният му син Теун си играе с инвалидната му количка. Съпругата му Халаан, по професия учителка, се грижи за мъжа си с огромна любов, но и с мъничко притеснение. Как е реагирала, като е видяла измръзналите му стъпала? – “Ужасно. Беше направо страшно. Болка, смрад – всичко. Но Вилко е жив и това е най-важното”.
Самият ван Роойен изглежда добре. Има загар. Чувства се здрав. Настроението му е добро. Разказва своята история така, сякаш се е случила преди много години. Едва след известно време забелязвам, че постоянно се връща към едни и същи мисли и случки, сякаш се старае по-добре да разбере станалото.
Още като дете обичал да ходи в Алпите с родителите си. На 16 г. започнал да се катери. Искал бързо да научи всичко за възлите и въжетата. Следвал електроника и трябвало да тръгне по стъпките на баща си и да стане инженер. Но от самото начало усещал, че това поприще не е за него. С приятели ремонтирал къщи, за да печели пари за експедиции. В крайна сметка изоставил електрониката и се посветил изцяло на алпинизма. Печелел, пътувайки из страната и изнасяйки мотивационни лекции пред служителите на големи фирми.
Разказвал на бизнесмените как е изкачил Еверест и е стигнал до двата земни полюса. Как е направил първия си опит на К-2 през 1995 г., когато падаща скална отломка го уцелила в лицето и ръката. “Едва се измъкнах от тази ситуация, можеше да остана там завинаги” – казва. Винаги знаел, че ще се върне на К-2. “Исках да докажа на всички, че съм в състояние да се изкача на този връх, че мога да стъпя на Еверест без кислород и да стигна до полюсите без странична помощ. Мнозина не ми вярваха и може би тъкмо заради това бях толкова упорит”.
За първи път тръгнал към К-2 малко след запознанството си Халаан. Какво мислила тя по въпроса? “Попитайте мъжа ми. Аз няма да коментирам” – отговаря. Това също е форма на коментар... “Халаан смяташе, че това е интересно – казва алпинистът. – Но нямаше представа за какво става дума. Отстрани това изглеждаше много романтично. Медиите проявяваха огромен интерес... Но когато се оказа, че нещата се развиват зле, се уплаши и каза: “Надявам се, че ще се откажеш завинаги от К-2.”
Но ван Роойен се върнал на К-2 през 2006-а заедно с Макдоунъл. Този път ирландецът бил ударен от камък в главата и имал пукнат череп. Какво толкова вълнуващо има в алпинизма и в изкачването на К-2 в частност? “Това е преломен момент в живота – обяснява ван Роойен. – След това, докато си жив, можеш да казваш “Бях там!”. А когато казваш това, усещаш... Не знам как е на английски. Но тръпнеш от вълнение.”
Но средностатистическият човек слуша само са опасностите в алпинизма. “В средствата за масово осведомяване най-много се говори за експедициите, по време на които някой загива – коментира хималаистът. – Ако начинанието постигне успех, никой не се интересува от него. В нашия случай ние стигнахме до върха! Нещастието, за което говорят всички, настъпи на слизане. Трудно сдържам усмивката си: “Нали не си представяш информация в медиите; “Алпинистите записаха успех и без проблеми изкачиха върха. P.S. Единадесетима от тях загинаха на слизане”? Ван Роойен също се усмихва и признава, че това е невъзможно.
“Разбира се – казва – рискът е неотменна част от катеренето. Но хората ни смятат за откачени. Но ние също сме на мнение, че мнозина около нас прахосват живота си, без да правят нещо, което заслужава внимание. Моите родители починаха от рак. За майка ми най-важна бе продължителността на живота. Но болестта бавно я унищожаваше и тя почина на 63 г. За мене по-важно е качеството на живота. Може би няма да успея да остарея, но не се вълнувам от това”.
През май т. г., когато ван Роойен се отправил към К-2, малкият Теун бил едва на седем месеца. Било ли е решението за участие в експедицията по-трудно заради това? “Разбира се – отговаря алпинистът. – Но в такава ситуация трябва да се съсредоточиш върху това, което правиш в момента...”
По време на изкачването към върха ван Роойен за първи път в живота си станал свидетел на смърт в планината. Сръбски алпинист (Дрен Мандич – бел. прев.) се откачил от парапета, за да изпревари свой колега и паднал в пропастта. “Помислих си: “Мамка му, това не е истина!”. Такава нелепа смърт – ван Роойен щраква с пръсти. – Хоп! И човекът го няма. Най-напред се подхлъзва. След това няколко мига се свлича надолу и край. Изчезва. Като на забавен кадър. Преди да успееш да осъзнаеш какво става и да реагираш, всичко е свършило. За миг чуваш вика му. А след това си даваш сметка, че той е мъртъв. Някъде долу, на ледника, се появява тъмно петно.”
Свръзката на ван Роойен стъпва на върха. Двама от колегите му (Кас ван де Гевел и Пемба Гялджи Шерпа – бел. прев.) същата вечер слизат до лагер 4. Ван Роойен и останалите също планирали слизане, но в този момент паднала лавина, която унищожила парапетите и алпинистите останали под върха. Станало късно. Студът се засилвал. А те оставали в т. нар. “Зона на смъртта”. Над 8000 м. Сред тях бил и Макдоунъл.
На следващата сутрин върхът бил забулен от мъгли. До такава степен, че алпинистите едва се виждали от близко разстояние. Ван Роойен някак си успял да премине най-трудният участък – ледения жлеб, наречен “Гърлото на бутилката”. Там загиват неколцина от колегите му – след срутване на огромни ледени отломки. Още тогава започнал да усеща симптомите на снежната слепота и общото охлаждане на организма. Бил в шок от случилото се. Имал халюцинации. Чувал гласове. Виждал несъществуващи хора, които въпреки виковете не му се притичали на помощ. След това съзрял истински хора. И в съзнанието му трепнала надеждата, че това е поредната халюцинация. Трима корейци висели в невъобразими пози, оплетени във въжета. Умирали. Само един можел да промълви нещо. Помолил ван Роойен за топла дреха...
Самият ван Роойен все още се чуди как е преживял поредната нощ. Губил ли е надежда? “Проумявах, че никой не знае къде съм – разказва. – Времето беше ужасно. Не можеше да става и дума за помощ от въздуха, с хеликоптер. В един момент май се огънах. Помислих, че ако помръдна от мястото си, веднага ще падна в пропастта. Ситуацията беше безизходна”...
Ван Роойен е християнин. Но не се молил. Не мислил също и за семейството си. “Бях зает само с мисълта как да оцелея. Бях обладан от нея и нямах време за молитви. А и ако бях започнал да се моля, това щеше да значи, че съм се предал”...
На следващия ден изпитвал още по-голяма слабост. Задрямал за няколко часа. “Не зная дали беше от умора, или просто губех съзнание – казва. – Когато дойдох на себе си, облаците се бяха разкъсали и видях до себе си широк жлеб. Не помня как точно слязох по него до базовия лагер. Оттам ме евакуира хеликоптер.”
Поразително е колко спокоен изглежда ван Роойен само три седмици след тези драматични събития. Държи се така, сякаш е получил измръзвания и в сферата на емоциите. Питам дали не се страхува, че след известно време може да рухне психически. Когато осъзнае напълно всичко ужасно, което е станало около него. “Не смятам – отговаря. – Всеки алпинист и планинар си дава сметка, че нещо подобно може да се случи винаги.” И веднага добавя, че когато краката му оздравеят, ще продължи да изкачва осемхилядници. Казва също, макар това да звучи страшно, че от гледна точка на бизнеса смъртта на алпинистите ще помогне в намирането на средства за следващи експедиции. Всички бизнесмени ще искат да слушат неговите лекции...
Планове за бъдещето? Този път отговаря Халаан: “Искам да си построим къща на село. Наскоро купихме едно старо имение”. Ван Роойен куцука на пети до компютъра и ми показва снимки. Как се е чувствал на върха? “Усещането беше фантастично. Виждаш стотици върхове. Проумяваш, че Земята е кръгла, защото хоризонтът е закривен. В очите на Джерърд имаше сълзи”. Гледам снимки, които спират дъха. Групичка алпинисти на покрива на света. А над нея ослепително синьо небе.
На върха - 1 август 2008 г., 19.00 часа LT
Ван Роойен разказва за участниците в експедицията. За норвежката (Сесилие Ског – бел. прев.), която видяла съпруга си (Ролф Бае – бел. прев.) да изчезва в бездната. За опитния французин (Луи-Мари Юго Добаред – бел. прев.), който искал да си тръгва за вкъщи, но ван Роойен го убедил да остане, защото има прогноза за хубаво време. Загинал заедно с носача си (пакистанеца Мехербан Карим – бел. прев.). Показва ми и снимка на усмихнатия Макдоунъл, развяващ националния флаг на Ирланция. На друга снимка всички се прегръщат и преливат от щастие, че са стигнали до върха. “Това е Джерърд. Този високият, с широката усмивка. Тогава и през ум не ни е минало, че може да се случи нещо. Всичко вървеше по план”...
След това ми показва снимки, документиращи трагедията. Двама мъртви шерпи, оплетени във въжетата. “Единият от тях предния ден беше на върха, а по-предния получи вест, че жена му е родила. И тази двойка от Норвегия! Не мога да ги забравя... Бяха страшно симпатични. Обичаха приключенията. Кой можеше да предположи, че всичко ще свърши така?”
Още веднъж поглежда към снимките на Сесилие, Ролф и Джерърд. После свежда поглед и замлъква.
Саймън Хетънстоун
Превод: Петър Атанасов
К-2 (8611 м)
Добави коментар