Вече започва да се изяснява какво точно се е случило по склоновете на К-2 (8611 м) – втория по височина в света, смятан за най-красив и най-труден между осемхилядниците. 1 август 2008 г. е и един от най-трачините дни в историята на човешкото общуване с на-високите планини на Земята.

Но нека почнем отначало. Този експедиционен сезон е крайно нетипичен за Западните Хималаи и Каракорум, на територията на Пакистан. Всичко тръгна много добре. Словакът Додо Кополд – безспорно един от най-силните височинни алпинисти в света, като на шега за по-малко от две седмици стъпи на три осемхилядника. Но на третия (Броуд пик, 8047 м) безследно изчезна партньорът му Владо Прулик – също много силен и много известен, с изкачване на Еверест без кислород. И това като че ли прекърши ентусиазма на Додо Кополд, който се отказа от намерението си атакува четвърти осемхилядник през този сезон – К-2, но и на останалите участници в близо 30-те експедиции в Пакистан това лято.

Действията на всички станаха необикновено предпазливи. Възприета бе тактика на изчакване. А може би – но е трудно това да се твърди със 100% сигурност – започна характерното за хималайските комерсиални експедиции надхитряне кой първи ще тръгне и ще пробие пъртина и ще обработи маршрута с парапети. Лошият пример е крайно заразителен.

Така или иначе първите опити за излизане над 8000 м на К-2 бяха предприети едва в самия край на юли. На 1 август настъпи първата атака към върха. В нея по данни на сайта EverestNews са участвали 22 души! Но още по пътя нагоре се подхлъзва, пада и загива сърбинът (от експедиция от Войводина) Дрен Мандич. Височинният му опит е от Арарат (5165 м, през 2003 г.), Елбрус (5642 м, 2005 г.) и Броуд пик (8047 м, 2007 г.). Това се случва в кулоара “Гърлото на бутилката” (Bottleneck) – тесен, около 100-метров жлеб на 8300 м, с наклон 60-70 градуса. За него Боян Петров, участник в българо-полската експедиция на К-2 през 2005 г. казва: “Той е доста стръмен, особено в горната си част и изисква катерене на предните зъби на котките. А отгоре виси гигантски нацепен серак (леден блок) с големината на половин стадион”...

Този инцидент спира устрема и разколебава участниците, които губят няколко скъпоценни часа. По всяка вероятност по това време загива и един пакистански височинен носач. Няколко души (сингапурци, един сърбин и италианецът Роберто Мани) решават да се откажат и тръгват надолу.

Останалите продължават. Първи на върха около 15.00 часа е испанецът Алберто Серен. Последните стигат до 8611 м около 20.00 часа. А на връщаме щраква смъртоносният капан, в който са се оказали. Част от серака, който описва Боян Петров, се срутва и помита фиксираните въжета (парапетите), опънати по най-трудните места. И до момента не ясно дали в този момент някой се е движел по тях. Не известно и точното място на ледената лавина.

Но тези факти нямат значение. Защото става безпощадно ясно, че никой от тези крайно уморени и не притежаващи сериозен не само височинен, но и алпинистки опит хора, няма да може да премине опасните места без спасителните парапети. А това означава принудителен бивак – без палатки и без спални чували – на около 8200-8300 м. В “Зоната на смъртта”. И всичко се обърква докрай. Вече няма групи, няма свръзки. Не се знае кой къде се намира. А в подножието има два базови лагера – един за класическия маршрут по Реброто Абруци, друг – за маршрута на словенеца Томо Чесен по едно от ребрата, които водят до т. нар. Рамо (Shoulder) на К-2. Оказва се, че намиращите се в тях не успяват да постигнат координация.

В тази почти безнадеждна ситуация холандецът Кас ван де Гевел и Пемба Гялджи Шерпа, които преди това стъпват на върха, успяват да слязат без въжета до спасителния лагер 4. Всички останали остават да бивакуват горе. Най-тежка е ситуацията на южнокорейците, които са използвали кислород за изкачването, но той отдавна е свършил и това ги е поставило пред ужасно изпитание. Лидерът на холандците Вилко ван Роойен и италианецът Марко Конфортола се оказват заедно и най-високо от всички. Всъщност те са между най-опитните, които са на тази височина в този момент. Двамата изкопават пещера и намират убежище в нея.

На сутринта намиращите се в лагер 4 (7900 м) правят опит да организират спасителна акция – т. е. да излязат колкото се може по-високо и да подпомогнат слизането на колегите си. Между тях са Кас и Пемба, които повтарят подвига на казахстанеца Анатолий Букреев от 1996 г. на Еверест – след тежкото безкислородно изкачване и слизането в мрака, отново тръгват нагоре, за да спасяват останалите. Само след около 3 часа почивка.

Случилото се след това стана ясно едва на 3 август, когато в подножието слезе единственият оцелял кореец. В 08.00 часа сутринта, когато преживелите тежката нощ се намират малко над “Гърлото на бутилката”, са връхлетени от нова лавина. Смята се, че тя е отнела живота на седем души. Марко и Вилко по чудо не попадат в обсега й. Оживелият южнокореец казва, че Марко се е намирал само на 15 метра от загиналите.
По-нататък не се знае какво се е случило. Направени са опити за изравяне на затрупаните изпод снега. В хода на тези усилия е загинал още един човек – по всяка вероятност шерп.

Марко Конфортола все пак успява да се смъкне до лагер 4. С измръзвания. В състояние на крайно изтощение. Сам. А това, което се случва с партньора му от последната нощ, напомня за Еверест през 1996-а. На залез слънце от базовия лагер е забелязана фигура в оранжев комбинезон, която бавно се спуска към лагер 3, но по маршрута на Чесен. Кас и Пемба, които заедно с двама американци през целия ден са се опитвали да помогнат на колегите си, тръгват след неизвестния. Мръква се. Това е третата им нощ над 8000 м. Около 03.00 часа сутринта най-накрая го догонват. Оказва се, че това е ръководителят на холандците Вилко. Той е преживял три нощи над открито. Както Бек Уийзърз през 1996-а. Тримата стигат до лагер 3.

На сутринта започва спускането на пострадалите – на Вилко по Чесен, на Марко – по Реброто Абруци. На Абруци откриват норвежката Сесилие Ског, смятана също за изчезнала. Но тя е жива и разказва как пред очите й е загинал нейният съпруг Ролф Бае.

В подножието южнокорейската експедиция съобщава за гибелта на петима свои участници – трима южнокорейци и двама шерпи. За загинали се смятат ирландецът Джерард Макдоунъл (първият представителна своята страна на К-2) и 61-годишният французин Юго Добаред, който поставя възрастов рекорд на този връх.

Равносметката е стряскаща и печална. От 22-ата, които тръгват към К-2 в ранната утрин на 1 август, не се връщат 11. Според пакистанския офицер за свръзка капитан Азеем това са: Ким Хио-Гиеонг, Парк Киеонг-Хио, Хванг Донг-Джин (Южна Корея), Джумик Бхоте, Пасанг Бхоте (Непал), Джейхан Баиг, Мехербан Карим (Пакистан), Луи-Луи Мари Юго Добаред (Франция), Джерард Макдоунъл (Ейре), Дрен Мандич (Сърбия) и Ролф Бае (Норвегия). С измръзвания са Вилко ван Роойен, Кас ван де Гевел и Марко Конфортола. На 4 и 5 август те са евакуирани с вертолети на пакистанските ВВС до военната болница в Скарду (столицата на провинция Балтистан). Пакистанското правителство изпрати съболезнования за близките на загиналите и разпореди Пакистанските авиолинии да возят пострадалите с предимство.

Няма съмнение, че събитието, които мнозина нарекоха “трагично повторение на събитията от 1996 г. на Еверест”, забравяйки 1986 г. на К-2, когато в няколко последователни дни загинаха 16 алпинисти, тепърва ще бъдат коментирани и анализирани. Но въпреки все още оскъдната информация могат да се кажат две неща. Участниците в атаката на 1 август отказват да погледнат истината в очите и да започнат незабавно спускане, когато става ясно, че няма да могат да стигнат до върха и да се върнат в спасителния лагер 4 по светло. На много от тях липсва не само височинен, но алпинистки опит. И това се оказва фатално.

Защото К-2 е връх, който не може да бъде атакуван по формулата на комерсиалните експедиции – с много кислород, много височинни носачи и по лесни пътища. На него няма лесни маршрути. И освен прилична планинарска култура и добра кондиция той изисква от тръгналите към него да бъдат алпинисти в пълния смисъл на думата – с отлична техника на катерене по сняг, лед и скала и желязна психика, която означава пълен контрол над собствените страхове, и способност да се чуват и разчитат правилно сигналите на планината, на която винаги принадлежи последната дума. И много, много късмет.

Петър Атанасов