На 12 юни 2008 г., от 18.00 часа, в залата на Полския Институт в София ще имате възможност да се запознаете със “Стръмни върхове”* – най-новата книга на доайена на българския алпинизъм проф. Георги Атанасов. Ще я представи един от най-изтъкнатите съвременни български писатели – Георги Данаилов.

Тази книга обобщава житейския път на една от най-големите фигури в българския алпинизъм – Георги Атанасов. Тя може да се разглежда и като колективен портрет на цяло поколение български планинари и алпинисти. Поколението, което реализира спортното овладяване на нашите планини и прокарва маршрути по всички най-трудни стени. Прави забележителни дебюти в Кавказ и Алпите. Преодолява една от най-големите психологически и спортно-технически бариери, прекрачвайки магическата граница от 7000 м надморска височина.

Георги Атанасов е едно от главните действащи лица във всички начинания от този период. Много преди да е завършила най-активната част от алпийската му биография, той се посвещава на спортната наука и по този начин има труднооценим принос за създаването на спортно-педагогически кадри, върху които е изградена системата на българския алпинизъм.

И все пак съдбата не е била докрай благосклонна към Георги Атанасов и неговото поколение. Мисля, че те са реализирали само част от огромните си възможности. Защото по силата на факта, че се оказват от неправилната страна на “Желязната завеса”, те се справят безпогрешно с предизвикателствата пред националния, но са лишени от възможност да участват в решаването на главните задачи пред световния алпинизъм. В условията на система, която днес евфемистично наричаме командно-административна, и при изкуствено наложен чужд (съветски) модел за практикуване на алпинизма, свободният достъп до Алпите, Доломитите, Андите и други екзотични планини на Земята е ограничен до минимум. А Хималаите си остават непостижима мечта.

Не мисля, че Георги Атанасов и връстниците му са били по-лоши алпинисти от тези, които записват имената си в хрониките на “златното” хималайско десетилетие, когато биват изкачени 13 от всичките 14 осемхилядника – начело с Еверест, К-2, Нанга Парбат. Нещо повече – когато малко по-късно и алпинисти от Източния блок или от т. нар. социалистически лагер (от Полша, тогавашните Чехословакия, Югославия) тръгват към най-високите масиви на планетата и започват да записват забележителни постижения в тях, българите продължават да са в принудителна изолация.

Как най-кратко може да бъде характеризирана книгата? Това е една добра книга. Добра като мемоарно произведение на алпинистка тема. Но преди всичко заради своята добронамереност – и при оценката на описваните събития, и при разказите за хора, с някои от които авторът се е намирал в остро спортно съперничество. И това не е въпрос на улягане или помъдряване. Просто той, независимо как ще го наречем според степента на близост с него – Георги Атанасов, Джиджи или Професора, си е бил и си остава един добронамерен, интелигентен и честен човек. И поради тази причина няма как да не бъде добронамерен, интелигентен и честен алпинист и разказвач.

Петър Атанасов


А ето и откъс от книгата

ТЯСНАТА ПАЛАТКА

Всички биваци по стените са свързани с търпеливо очакване на новия ден. Особено зимните. Но това, което ни се случи на Шхара в Кавказ, надминава всякакви граници. Три години след нещастието на Безенгийската стена отново пъплехме по нея. Този път трябваше да успеем. Изискваше го паметта на загиналите ни приятели, честта на алпинизма, собствената ни чест. До нас със Санди Бешев вървяха Ангел Петров и Кръстьо Алексиев.

След първия си бивак долу, в края на Безенгийския ледник, изкачихме реброто на Шхара по обичайния път. Още рано следобед ни обвиха гъсти мъгли. Прехвърчаше малко сняг. Видимостта стигна до два-три метра. Вече бяхме излезли на централното било на височина около 4800 м. Стремяхме се да достигнем традиционното място за бивак, непосредствено под горния купол на Главна Шхара. Сравнително голямата площадка, защитена от скален пояс, правеше бивака тук удобен и най-важното – безопасен.

Нищо не се различаваше наоколо. Насрещният вятър забиваше снежинките в лицата ни. Трудно следяхме верния път. Движението стана несигурно. Започнахме да се озъртаме за място, на което да поставим палатката. Избрахме го по-скоро по чувство. Нямаше никаква възможност за добро оглеждане и реална преценка. В края на краищата се набутахме в палатката. Носехме само два спални чувала за по-леко. С Кръстьо влязохме в единия. Рамената ни бяха навън. Развеселихме се. Заспахме с безпокойство за следващия ден. Каква лоша шега ни беше изиграло времето! Нямаше право да не се подобри…

Нощта премина мъчително. Не че беше студено. Напротив, чувствах, че едва ли не се задушавам. Бях притиснат от двете си страни. Не можех да помръдна. Искаше ми се да сменя положението на тялото си поне за малко. Ангел и Санди май се бяха разширили повече, отколкото трябва. Не подозирах, че всеки от нас си мисли същото за останалите. Само Кръстьо похъркваше невъзмутимо в долния край на леко наклонената палатка. Всъщност всички се свличахме към него и той имаше най-голямо основание да се оплаква. Но това бяха дребни грижи. Основното си оставаше времето. Не разбрах какво става навън. Но поривите на вятъра не предвещаваха нищо добро.

Най-после се развидели. Ангел се измъкна от чувала и подаде носа си навън.
- Бяло като мляко! Духа колкото си иска. Натрупало е до колена.

Един по един излизахме навън. Всеки искаше сам да се убеди. Времето нямаше намерение да се оправи. Снегът ставаше лавиноопасен. Видимостта бе нищожна. Връщане към ледника би било трудно и рисковано. Освен това би означавало край на траверса, край на всички мечти.

Трябваше да изчакаме. Имахме гориво за примуса, здрава палатка и достатъчно храна. Какво повече ни трябваше? Явно само търпение и надежда, че природата ще се смили над нас.

Беше лесно да вземем това решение. И разумно! На пръв поглед също беше лесно да го изпълним. Трябваше да си лежим в чувалите и толкова.
Навън бурята не спираше. Започна да трупа сняг върху палатката откъм страната, на която се бе разположил Санди. Платнището натежаваше и го мачкаше. Когато не можеше да издържа повече, излизаше навън да разчиства снега. Това бе свързано с големи усилия от страна на всички. Поемахме го върху себе си. Помагахме му да излезе от чувала, после, след неговото завръщане го чистехме от снега и отново го напъхвахме вътре. Това не беше толкова лошо. То представляваше единственото ни движение, единственото ни разнообразие. Тежките часове бяха тези, в които лежехме с притворени очи вслушани във вятъра. Не ни се говореше, не ни се ядеше. Само Кръстьо топеше сняг от време на време на примуса. Минутите се нижеха бавно... Предразполагаха ни към мрачни мисли.

- Ами и ако утре продължи така? – промърмори Ангел.
- Пак ще си лежим в палатката. А може и някой хеликоптер да дойде да ни прибере – опитваше се да се шегува Санди.

Не ми беше до остроумия. Мълчах. Какво ли не ми минаваше през главата. Стремях се да предвидя изхода на всички възможни бъдещи положения. Същевременно разбрах, че е безсмислено. Трябваше да се изчака денят и последвалата го нощ. После можеше да се реши нещо определено. Когато дойдох до това заключение, се успокоих малко.

Доскоро в мен напираше неудържимото желание да действам. Бях успял да го отложа с повече от петнадесет часа.

Опитвахме се да говорим за различни неща, далечни на алпинизма. Но не вървеше. Всеки предпочиташе да остане със собствените си мисли.

Нищо не се промени до настъпването на новата нощ, а и доста време след това. Различието беше само, че вместо Санди започна да излиза Ангел, за да разчиства снега от палатката. Не го свърташе в нея. Всички изпитвахме същото. С усилие успявахме да запазим привидно спокойствие.

Изведнъж започнах да усещам някакви иглички по тялото си. Пробождаха крака или ръката ми. Трябваше да ги раздвижа, а нямаше къде. Задъхвах се. Малкото въздух, тесните стени, хората около мен тягостно ме притискаха. Едва се сдържах да не викам. Стисках зъби. Вкопчих пръсти в дрехите си, за да не раздера стените на палатката. Повтарях си: “Чакат те още много часове. Това е нищо… Не се движи.” Забивах нокти в бедрото си. Хапех устни… Постепенно кризата премина, но се почувствах така уморен като да бях вървял километри. Това ми помогна. Отпуснах се.

Стояхме вече второ денонощие почти неподвижни. Всеки по своему си налагаше търпение. Имахме достатъчно опит в планината. Тя ни беше подготвила. Знаехме, че при подобни случаи хората невинаги издържат. Тогава не са застраховани от неразумни действия.

Вече не разбирахме какво става навън. Бяхме се събрали почти един над друг на страната на Кръстьо. Санди бе отстъпил мястото си в другия край на палатката на натрупания отвън сняг. Лежахме, дремехме,чакахме. Така до сутринта.

Цели тридесет и шест часа прекарахме по този начин. Вече беше значително по-светло и неестествено тихо. Кръстьо реши да излезе. Изглежда му бе омръзнало да го притискаме.

- Върхът…Слънцето… Небето…! – несвързано се разкрещя той.

Не разбрах как изскочихме от палатката. Десетки побелели остри върхове се впиваха в ярко синьото небе. Нямаше и помен от мъглите, ветровете и снеговалежа. Долините тънеха все още в мрак, а първите слънчеви лъчи бяха позлатили веригата на Безенгийската стена. Този път тя се бе оказала благосклонна към нас. Това беше нашата голяма награда.

----------------------
* ©Георги Атанасов
“Стръмни върхове”

Художник на корицата: Марина Стоянова
Оформление: Марина Стоянова
Коректор: Руска Стоянова
Редактор: Петър Атанасов

Снимки: ©Николай Петков, ©Боян Петров


Книгата се публикува за първи път през 2008 г. в България от Сдружението “Международен фестивал на планинарския филм”

© 2008 Сдружение “Международен фестивал на планинарския филм”

Copyright © by International Mountain Film Festival Society,
1113 Sofia, Yuri Gagarin street, bl. 97/ A

Отпечатано в “КИВИ”, София, 2008
ISBN 978-954-92136-2-1