Вчера, 17.04.2008, се навършиха 20 години от смъртта на Людмил Янков. За да си спомним за него, ето няколко откъса от книгата му „Мечта отвъд долините”.

"Създадени сме да тръгваме и да се завръщаме, да се стремим нанякъде неспокойни и търсещи и отново да преоткриваме себе си в очите на бащите, децата и приятелите. Имаме нужда от върхове, за да се спускаме и да узнаваме отново цената на скъпите ни неща." (стр.11)

"Хубаво е с приятелите. Какво би представлявал алпинизмът без тях? Просто не би съществувал..." (стр.157)

"Човек губи цял живот по нещо. Не е жалко, ча накрая ще загуби и живота си, стига да запази вярата в смисъла на това, което прави всеки ден." (стр.164)

"... Непрекъснато се питам: кое ни движи нагоре, кое ни тласка към зловещите бляскави ледници? Защо гоним приоблачните зъбери, избирайки трудния ход срещу гравитацията? Само мечтите ли ни карат да пристъпваме инстинктите в поредната крачка към светлината, към бъдещето - най-бялото, което съществува...
Крачим от черното към бялото, там, където всичко е сиво. Чисто бялото не съществува - то само се ражда, както се ражда снегът високо в сивите облаци. Тъмно черно никой не е видял, защото то попива сивите погледи. Може би бялото е светлосивото, а черното е тъмносивото...? Затова и земята е сивокафява, а небето - сивосиньо, снегът е сивобял, дърветата са сивозелени, дори слънцето е сивочервено...
А хората са само сиви, сиви, повече или по-малко, като в еволюцията са оцелели най-сивите, понеже се сливат най-надеждно със сивата околна среда. Затова човеците се стремят към светлите снегове в панините. Там по-лесно ги забелязват на светлия фон на ледовете. Но тогава, лишени от защитния си основно сив цвят, те загиват под сивия поток от думии и погледи, насочени да възстановят баланса, да тушират контраста между тъмното и светлото сиво, да предпазят несвикналите на много светлина сетива. И отново всичко става нормално, тоест равно сиво... Оцелелите наричат това "възстановена хармония".
Понякога някои се разбунтуват и тръгват към най-светлосивото, към бъдещето на хората. Само мечтите могат да бъдат бели. А те искат смели мисли и чисти сърца! Искат приятелски ръце и светли, кристални души..." (стр.167, 170)

"Пътят до там води през пропасти и хребети, през студ и зной, омраза и любов. По този път изпитваме цената на най-дребните неща. Глъктата студена вода, филията хляб, добрата дума и дълго чакан слънчев лъч... Свикнли сме да ги имаме и да не ги ценим. Затуй и лесно губим приятелите си, не обичаме неизвестното и дръзкото, потръпваме, преди да изречем истината пред всички. Планината ни учи на много неща. Там човек не може да избяга от себе си, не може да се прикрие от собствените си очи. Има един връх и много пропасти. Тръгваме винаги към върха, винаги напред, винаги нагоре, дори и с риск да се сринем в бездните. Това е стремежът към височината, това е жажда и непримиримост, а не бягство от себе си или света около нас.
На нас ни трябват върхове, за да доказваме, че можем. Трабват ни отвесни стени, за да сме хора, вървящи нагоре. Алпинистите казват: "Където има воля, там има и път!" Там създаваме отношението си към света, узнаваме истините в живота, усещаме верния вкус на житейските дреболии...
... И когато се научим да не гледаме в краката си, а само напред, значи сме преодолели дребното и недостойното в себе си. Тогава върхът е заслужено възнаграждение за извисения човешки дух.
...
... Да, Планината. Там отношенията между човеците се избистрят като планински извор.

... Питаха ме дали се страхувам... Винаги съм изпитвал страх. Мисля, че всеки човек изпитва "своя" страх. Може би алпинистите свикват с него, приемат и мисълта, че могат да загинат някой ден. Техният риск и страх са по човешки отмерени и преценени, а не са едно безумно втурване срещу опасностите. И все пак заради какво? На каква цена? Само покоряването на върховете...? Та те въобще не могат да се покорят, а само ни позволяват понякога великодушно да отнесем от тях частица твърдост и надежда за дните си. Може би заради самата борба? Да докажем себе си. Да воюваме за съдбата си до самата смърт... "Живей докато умреш" - беше написал някой. Да, но как?... Ето, тук е страхът. Не от смъртта, а от "вярната посока".... Това ли е пътеката, натам ли да вървим, как да останем човеци и да оставим по-добри човеци след себе си? Затова ще се страхуваме цял живот. И ще търсим отговора не в забравата, не в отстъплението, не в примирението и консумирането на създаденото. Ще търсим пътя напред, към бъдещето, с неговия неунищожим стремеж към красивото и доброто." (стр.244-247).

„Мечта отвъд долините”, София, 1986