На 26 януари т. г. след продължително боледуване на 82-годишна възраст почина Евгений Там – известен преди всичко като ръководител на първата съветска експедиция на Еверест през 1982 г.

По този повод ви предлагаме интервю с него Руслан Карманов, поместено във вестник “Советский Спорт” на 23 май 2007 г.

Преди 25 години, между 4 и 9 май 1982 г., единадесет съветски алпинисти изкачиха най-високия връх в света – Еверест (8848 м). За триумфа на нашия отбор си спомня началникът на експедицията - 80-годишният доктор на науките Евгений Игоревич Там.

ВИЛАТА НА НОБЕЛОВИЯ ЛАУРЕАТ

През последните години той рядко идва в столицата от селището на Академията на науките, което се намира на около 30 км от Москва.

- От “Съветски спорт” ли сте? Разбира се, заповядайте. Само че не за много дълго – мисля, че един час ще ни стигне. Съвсем ме повали проклетата болест – гласът в слушалката е глух и бавен.

Дворната врата не е заключена. Сред боровете са трите къщички на фамилното гнездо на рода Там. Никакви лехи. Евгений Игоревич – суховат, беловлас, с лека карирана риза, от кръста нагоре на прозореца на верандата, ми маха с ръка.

- Заповядайте. Заобиколете къщата отзад. Вратата е там.

На остъклената веранда има телевизор, компютър. На масата е книгата на Евгений Там “Записки на алпиниста” (“Записки альпиниста”). Редом с креслото, на което домакинът сяда с труд, стои черна инвалидна количка.

- Тази дача е била подарена на моя баща, ядрения физик Игор Там, от съветската власт през 1955 г. Баща ми е лауреат на Нобелова награда. Един от ръководителите на екипа, създал съветската термоядрена бомба, учител на Андрей Сахаров. Впрочем, вилата на неговия знаменит ученик, учен и правозащитник беше съвсем наблизо, оттатък оградата – Евгений Игоревич едва кима с глава надясно. Новите собственици издигнаха на мястото на вилата на Сахаров цяла “прогимназия”.

Съдбата на Там-старши е сурова история за живота на един гениален човек с немска фамилия. Студент, революционер-меншевик, оцелял от месомелачката на сталиновите репресии (по това време е разстрелян любимият му брат) и стигнал до славата на академик със световна известност без партийна книжка. А в свободното си време – страстен любител на шахмата и на алпинизма и великолепен разказвач. Бащата приобщава и пристрастява сина към алпинизма.

Пътят на сина – учен-физик, майстор на спорта, заслужил треньор на СССР – към най-високия връх на планетата също не е бил обсипан с рози. Той е описан в книгата “Записките на алпиниста”, превърнала се в бестселър. Да я разлистим.

”БЛАГОДАРЯ ЗА ЕВЕРЕСТ’

- Дали си спомням често изкачването? Разбира се, много често. Или пък за мене си спомнят като за реликва – тъжно се усмихва Там. – Имам най-добри спомени за момчетата от експедицията на Еверест. Когато научавам, че някой – не дай Боже! – се е разболял, се притеснявам като за собствено дете. Смятам всички тях за роднини.

За собственото си заболяване – моят събеседник страда от Паркинсънова болест – Там говори спокойно, като за нещо отвлечено. А при това всяко движение му струва страшно много усилия. Ръката му изпуска химикалката. Като се добере до компютъра, може да чука по клавиатурата само с един пръст на лявата ръка.

Но паметта му! Каква светла и ясна памет има този човек с добра усмивка в ясносините очи!

- Когато през миналата година отбелязах моята 80-годишнина, дойдоха шестима еверестовци. А на 29 май Едик Мисловски (един от първите руснаци, стъпили на Еверест) ще навърши 70 години.

- Евгений Игоревич, можете да предадете поздрави на Мисловски чрез вестника – предлагам на Там.

- Тогава ще ви продиктувам – той прави малка пауза. – Нали знаете, Едик е по-така, човек с характер. Затова пишете: “Скъпи Едик, желая ти здраве и щастие. Винаги ще помня съвместното ни пребиваване в планините. Евгений Там”.

След късо мълчание добавя.

- Спомням си, когато Мисловски се върна в базовия лагер след изкачването, дойде при мене и каза: “Женя, благодаря ти, че ми подари Еверест”. Такива думи, Едик, не се забравят никога.

ЗИМЯНИН ПОЛУЧАВА ГАРАНЦИИ

- Защо толкова силно се стремяхме към Еверест? Умовете ни не побираха абсурдността на ситуацията. Алпинистите от СССР бяха силни, а не бяха стъпвали на Еверест нито веднъж. По това време аз бях председател на Федерацията по алпинизъм на Съветския съюз. А благословия за експедицията на Еверест даде секретарят на ЦК на КПСС (Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз) Михаил Зимянин, който отговаряше за културата, науката и спорта.

”Гарантирате ли успех?” – ми зададе конкретен въпрос. А аз отговорих: “Да!” Върху мене легна отговорността за спортно-техническата подготовка на експедицията. Не знам – от гледна точка на науката – дали бях прав, възглавявайки експедицията.

От 1978 до 1982 г. всяка година се провеждаха по два тренировъчни лагер-сбора. Подборът беше направен от 100 души. Състезания по скално катерене, бягане. Правени бяха и анонимни анкети сред участниците.

В треньорския съвет на експедицията влязохме аз, Анатолий Овчинников, Борис Романов и трима, както ги наричахме, играещи треньори – Ерванд Илинский, Едуард Мисловский, Валентин Иванов, бъдещи участници в изкачването. Беше избран логичен премиерен маршрут – по контрафорса на Югозападната стена, който се смяташе за непристъпен.

- А Вие самият мечтаехте ли за върха?

- Имах желание да стъпя на Еверест, но от спортно-техническа гледна точка отстъпвах на останалите. В този момент бях на 56 г. и се боях да не надценя своите възможности.

- Т. е. Вие сам сте се елиминирал от групата на кандидатите за върха. Какво стана с Мисловский?

- В Москва, по време на последния етап на медицинските изследвания, той беше “бракуван”. Забраниха ми да пускам Едик над 6000 м. Тогава никой не можеше да предвиди, че Мисловский и Балибердин ще образуват основната свръзка. Но те станаха лидери, след като извършиха огромна работа.

ПРИВИЛЕГИИТЕ НА ТАМ

- Вероятно като началник на експедицията сте имал известни привилегии…

- Разбира се. Главната ми привилегия беше да поемам цялата отговорност върху себе си. А освен това да получавам “ценни” указания от Центъра. Но все пак имах едно съществено преимущество – самостоятелна палатка в базовия лагер. Тя се състоеше от две части. В едната имаше походно легло, а в другата – мъничка маса, стол и сандък. Трябваше да се занимавам с писмената работа, с радиовръзките между участниците и базовия лагер и между експедицията и Центъра. А също така – с планирането и с коригирането на плановете.

В Непал към нашата експедиция бяха прикрепени двама офицери за свръзка. Те се намираха с нас в базовия лагер на ледника Кхумбу през всичките 57 дни. Бяха добри момчета, не се отказваха от медицинския спирт, затворен в консервни кутии, които наричахме “шайби”. Но рядко пускахме “шайбата” в игра. Тези, които на следващия ден трябваше да излизат по маршрута, пазеха режим.

- Каква беше ролята на тези офицери за свръзка?

- Офицерите присъстваха на всички сеанси за оперативна радиовръзка и два пъти на ден фиксираха местоположението на нашите групи по маршрута. Храната в базовия лагер готвеха нашите шерпи.

”РАБОТАТА БЕШЕ СПУКАНА”

- Кои бяха най-трудните моменти от експедицията?

- Още в самото начало на пътя, на ледника Кхумбу, Алексей Москалцов падна в ледникова пукнатина. Контузи си крака, имаше много рани по лицето и получи сътресение на мозъка. Льоша беше много добър, мек човек и страшно много се притесняваше и преживяваше, че не е успял да се изкачи на върха. Той загина при лавина през 1987 г.

Най-трудните моменти… Спомням си ги отчетливо, защото ми костваха страшно много нерви. Аз, въпреки всичко, не забраних на Мисловский да работи над 6000 м. Но в един момент той се оказа на косъм от смъртта. По време на атаката на първата свръзка Мисловский-Балибердин раницата на Едуард полетя в бездната. Първата ни двойка постигна главната си цел, но и предстоеше по-трудното – слизането. Тогава не исках да приема мисълта, че работата ни е спукана.

Сергей Бершов и Михаил Туркевич ги пресрещнаха, разминаха се в тях и след като самите успяха да изкачат върха, помогнаха на Володя Балибердин и на Мисловский да се спуснат надолу. Едик не можеше да прави много неща сам. Нито да се събуе, нито да се храни, нито да се пъхне в спалния чувал... Ръцете му бяха измръзнали, върховете на пръстите му бяха почернели и се бяха напукали...

Още един критичен момент. Валерий Хришчатий и Казбек Валиев стигнаха до върха едва при втория си опит. След неуспех те се върнаха в лагер 5, където изчакаха лошото време да отмине и отново атакуваха. Хришчатий получи измръзвания и след връщането ни в Москва загуби няколко фаланги от пръстите на краката си.

Сложността на експедицията за мене се състоеше в това, че практически всеки от нашата група можеше сам да ръководи изкачването. Но момчетата показаха, че не само могат да командват, но и да изпълняват задачи. Ерванд Илинский и Сергей Чепчев бяха само на 300 м от върха и не стигнаха до него. Защото по моя заповед оказаха помощ на отпадналите Валерий Хришчатий и Казбек Валиев и ги съпроводиха надолу.

Много трудно взех решение да дам такова нареждане. Отлично разбирах Ерик Илинский и Серьожа Чепчев. Завинаги да се простят с мечтата, която са лелеяли цял живот… Страшно се притеснявах как ще премине срещата ни, когато Илинский се върне в базовия лагер. Но всичко беше в рамките на поносимото.

Аз и до ден днешен не съм убеден в правотата си и мисля, че Ерик също постоянно се връща и връща към този въпрос.

Трудните моменти... Например, сухата кашлица изтормози мнозина. Лекарят на експедицията Свет Петрович Орловский предлагаше на оплакващите се да поемат очистително, за да се боят да кашлят. Но в сериозните ситуации Орловский беше на изключителна висота.

ПАРТИЙНО СЪБРАНИЕ С ПРЕЗАСТРАХОВКА

Но най-неприятното от морална гледна точка събитие ме очакваше на 8 май. Разреших на тройката – Валерий Хомутов, Владимир Пучков, Юрий Голодов – да предприеме поредната атака на Еверест. А от Москва дойде заповед за прекратяване на изкачванията. И тогава треньорът Борис Романов реши да проведе партийно събрание в базовия лагер.

То се състоя в палатката на Мисловский. Темата му: “Трябва ли да изпълняваме заповедта от Москва и да върнем обратно атакуващата тройка?” Всички гости на базовия лагер, между които и специално пристигналия от Москва журналист Юрий Сенкевич, се изказаха за незабавно връщане. Видите ли, и така успехът е смайващ. На всички алпинисти е присвоено званието “Заслужил майстор на спорта”. Няма защо да се поема риск. Мненията на участниците в експедицията се разделиха – осем души бяха “за” връщане обратно на Хомутов, Пучков и Голодов, четирима бяха “против”.

Последен на събранието говори Овчинников. И произнесе думи на истински – казвам това без всякаква ирония – комунист: “Човек не трябва да се захваща с някаква работа, ако се бои от отговорността за нея”.

Аз слушах всичко това като безпартиен ръководител на експедицията. И накрая казах, че ще доведа до знанието на тримата атакуващи становището на събранието и потвърждавам своето мнение, че трябва да продължат към върха. Мисля, че тази резолюция на партийното събрание бе нужна на треньора Борис Романов за лична презастраховка.

”ЕЙ, ТАМ, СЕГА ЩЕ ВИДИШ КАКВО ЩЕ ТИ СЕ СЛУЧИ!”

- Как беше оценено Вашето своеволие от партийното ръководство?

– На 9 май, в Деня на Победата, предадох на намиращия се в Катманду Илдар Калимулин (отговарящия за експедицията партиен работник) съобщението за успеха на последната група. Калимулин ме поздрави и на шега ме заплаши: “Ей, Там, сега ще видиш какво ще ти се случи! Надявам се, че и вашите готвачи няма да хукнат към върха”. На времето от влизане в Партията ме защитиха името и високият авторитет на баща ми, но това въобще не ме освобождаваше от отговорността за крайния резултат на експедицията. И за мене главният положителен резултат от изкачването беше, че нито едно от момчетата не се провали – и в прекия, и в преносния смисъл на думата.

- Имахте ли любимци в отбора?

- Не, нямах любимци. Но от всички участници бих изтъкнал и отличил Валерий Хришчатий. Беше изключителен алпинист и много умен човек. За съжаление, загина в лавина през 1993 г... За мене човешкият фактор винаги е бил много по-важен от спортния. Изтъкнал бих също така – заради човешките качества и за разбирането му на алпинизма – Сергей Бершов, който е ярка и светла личност. А така също старши-треньора Анатолий Овчинников – един изключителен човек!

Вече по-късно, в ниското, бях поразен от оценката на чуждите специалисти за нашата експедиция. Беше ясно, че нашият маршрут е един от най-трудните на Еверест и в скоро време няма да бъде преминат от никого. Той не е преминат и досега. Иска ми се да поздравя по случай 25-годишнината от нашето изкачване всички участници в експедицията и дълбоко да сведа глава пред паметта на загиналите.

КОЙ Е ПЪРВИ?

- Имаше ли конфликти по време на изкачванията?

- Разбира се, появяваха се най-различни триения. Напасване на характерите. Но до връщането ни в родината нямаше никакви сериозни разногласия. Проблемите започнаха в ниското. Публиката търсеше отговор: “Кой в крайна сметка първи е стъпил на Еверест – Балибердин или Мисловскии?” А такова разделение не трябваше да се прави, защото двамата бяха постигнали всичко заедно, като свръзка!

Със същият проблем са се сблъскали и първите хора, изкачили Еверест на 29 май 1953 г. – новозеландецът Едмънд Хилари и шерпът Тензинг Норгей. Но Хилари и Тензинг са нямали разногласия. Мисловский с Балибердин така и не станаха приятели.

САЛЮТ ЗА ПРОФЕСОРА

Той не се предава пред болестта. Работи над автобиографични записки – от 1946 до 2004 г. (“опитвам се да ги завърша, добавям глава за моето отношение към Афганската и Чеченската война и вероятно с това ще приключа”). С радост посреща на вилата децата си, четиримата си внуци, правнучката…

Трябва да се сбогуваме. И не ми се иска да пусна ръката му. Там прави усилие над себе си. Бавно става от креслото и се опитва да стигне до прозореца. Изпраща ме както всички свои гости – съпровождайки ме с поглед, опрян върху перваза на прозореца. От улицата моля доктора на физико-математическите науки и професора по алпинизъм за разрешение да го снимам.

Евгений Игоревич, с широка усмивка, кима с глава: “Може!” и гордо вдига лявата си ръка. Сякаш отдава чест на всички, които обича.

ДОСЛОВНО

”Всичко наоколо се спуска надолу. Върхът, покрит с дебела снежна броня, ни изглежда сребърен”.

Владимир БАЛИБЕРДИН, от съобщението по радиостанцията от върха на Еверест

ДОСЛОВНО

”Прокарването на този маршрут от съветските алпинисти е поредната важна крачка във височинния алпинизъм”.

Едмънд ХИЛАРИ, първи стъпил на Еверест с Тензинг Норгей Шерпа

АЛПИНИСТИТЕ ОТ ПЪРВАТА СЪВЕТСКА ХИМАЛАЙСКА ЕКСПЕДИЦИЯ:

Евгений Там – заслужил треньор на СССР, ръководител на експедицията.
Анатолий Овчинников, московчанин – старши-треньор на експедицията.
Валентин Иванов (род.1941 г.), Москва – капитан на отбора.
Владимир Балибердин (1949–1994), Ленинград, загинал при автомобилна катастрофа.
Сергей Бершов (1947), Харков.
Казбек Валиев (1952), Алма-Ата.
Юрий Голодов (1944), Алма-Ата.
Сергей Ефимов (1944), Свердловск.
Едуард Мисловский (1937), Москва.
Владимир Пучков (1941), Москва.
Михаил Туркевич (1953–2003), Донецк.
Валерий Хомутов (1942), Москва.
Валерий Хрищатый (1951–1993), Алма-Ата, загинал в лавина на Кан Тенгри.
Ерванд Илинский (1940), Алма-Ата, партиен секретар на експедицията.
Алексей Москалцов (1951–1987), Харков, загинал в лавина на пик Клара Цеткин.
Вячеслав Онишченко (1936), Москва.
Сергей Чепчев (1947), Алма-Ата.
Николай Чьорний (1938), Москва.
Владимир Шопин (1959), Ленинград.

СЪВЕТСКАТА ЕКСПЕДИЦИЯ НА ЕВЕРЕСТ ПРЕЗ 1982 Г. – ОСНОВНИТЕ ЕТАПИ:

21 март – организиране на базовия лагер (5340 м);
21 март – организиране на междинен лагер (6100 м);
22 март – лагер 1 (6500 м);
31 март – лагер 2 (7350 м);
12 април – лагер 3 (7850 м);
18 април – лагер 4 (8250 м);
3 мая – лагер 5 (8500 м);
4–9 мая – изкачвания на върха.

КРАТКА ХРОНОЛОГИЯ НА ИЗКАЧВАНИЯТА:

4 май 1982 г. – Владимир Балибердин и Едуард Мисловский първи сред съветските алпинисти стъпиха на Еверест. Те изминаха пътя от щурмовия лагер 5 (8500 м) до върха – 348 метра – за 8 часа, т. е. със скорост 45 м/ час.

4 май – Сергей Бершов и Михаил Туркевич, тръгвайки от лагер 5 в 18.00 часа, след три часа, в тъмнината, срещнаха Мисловский и Балибердин. Оказаха им първа помощ (особено на получилия измръзвания на ръцете Мисловский) и получавайки разрешение от началника на експедицията, изкачиха върха през нощта.

5 май – на върха бяха Валентин Иванов и Сергей Ефимов.

7 май – от втори опит с успех се поздравиха Казбек Валиев и Валерий Хришчатий; при първия те тръгнаха от лагер 5 рано сутринта на 6 май, но бяха спрени от вятър с ураганна сила; при втория късно следобед вятърът стихна и те се отправиха към върха в 17.00 часа и стигнаха до него по тъмно – в 01.50 часа след полунощ.

9 май – в 11.30 часа прозвуча финалният акорд на експедицията, на върха бяха Валерий Хомутов, Владимир Пучков, Юрий Голодов.


Руслан Карманов, “Советский Спорт”, 23 май 2007 г.

Превод: Петър Атанасов

Биографични данни за участниците в първата съветска експедиция можете да намерите на:
https://www.climbingguidebg.com/article?jbid=1897,
а за Игор Евгениевич Там и за Евгений Игоревич Там – на:
https://www.climbingguidebg.com/article?jbid=1125