1112.2007
Патагония е едно от най-негостоприемните (от гледна точка на атмосферните условия) места на Земята. И поради тази причина мнозина смятат намиращият се там Серо Торе (Cerro Torre, 3102 м) за едно от най-големите алпийски предизвикателства.
Серо Торе е най-висок в масива Серо, в чийто състав влизат също Серо Щандхарт (Cerro Standhardt, 2650 м), Пунта Ерон (Punta Herron, 2780 м) и Торе Егер (Torre Egger, 2673 м).
Не е трудно да се досетим, че траверсът на тези четири върха много бързо стана цел на най-добрите алпинисти в света през 80-те и 90-те години на ХХ век. Но дори най-успешните опити от този период завършваха едва на втория връх, т. е. на Пунта Ерон. И така темата потъна в забрава.
Но преди няколко години списанието “Alpinist” направи опит да формулира най-сериозните катерачни цели пред съвременния алпинизъм. И разбира се, между тях се оказа споменатият траверс в Патагония.
През 2005 г. своите палатки в “Лагера на Бридуъл” (camp Bridwell) опъна свръзката Томас Хубер (Thomas Huber) и Щефан Зийгрист (Stefan Siegrist). Техните постижения не се нуждаят от коментар. Тяхна цел беше цялостният траверс в масива на Серо Торе. По време на първия си опит, в началото на февруари, двамата много бързо стигнаха до Пунта Ерон (като трета свръзка в историята). За съжаление, силният вятър ги накара да се спуснат в подножието. Той продължи без прекъсване и в следващите седмици. Времето, в което разполагаше Щефан, свърши и той трябваше да се върне в Европа. Така партньори на Томас за следващия опит станаха случайно срещнатите Анди Шнарф (Andi Schnarf, Швейцария) и Рок Залокар (Rok Zalokar, Словения). Тримата почти успяха да стигнат до Торе Егер. Но високата температура не им позволи да преодолеят последните няколко десетки метра по снежната гъба, която увенчава върха.
Същия ден по същата причина до Торе Егер не успяха да стигнат петима други алпинисти – Дийн Потър (Dean Potter) и Стеф Дейвис (Steph Davis), катерещи по маршрута “Titanic” (ED+: VI 5.10b A2 90 градуса, 1000 м, с автори Джиарола-Орланди, Giarolli-Orlandi, през 1987 г.), а така също Бийн Бауърз (Bean Bowers), Джони Коп (Johnny Copp) и Джош Уортън (Josh Wharton), които се опитаха да преминат комбинацията от 2002 г. на Мартин-О’ Нийл, състояща се от туровете “De Dona-Giongo” (ED VI 5.10a A2, 1100 м, 1980 г.) и “Titanic”. Усилията на втората от тези свръзки завърши с 30-метров полет на Бийн непосредствено под снежната гъба.
Стеф и Дийн се върнаха отново на “Titanic” и благодарение на това американката стана първата жена, стъпила на Торе Егер. Ден след тях, след по-ранното изкачване на Серо Шандхарт и Пунта Ерон, на Торе Егер бяха също Томас Хубер и Анди Шнарф. Двамата слязоха по линията “Titanic”, а цялата акция продължи 38 часа. По този начин бяха преминати три четвърти от мечтания траверс. Но остана неговата най-трудна част – северната стена на Серо Торе.
Според плановете на споменатите по-горе алпинисти тя трябваше да бъде премината по маршрута на мнимото първо изкачване. Както е известно, многобройните неуспешни опити за повторението му и липсата на каквито и да било следи след първите 300 метра над ледника предизвикаха съмненията в премиерата през 1959 г. на Чезаре Маестри (Cesare Maestri), Тони Егер (Toni Egger) и Чезарино Фава (Cesarino Fava).
Днес официално се смята, че първи на Серо Торе са се изкачили италианците Даниеле Чиапа (Daniele Chiappa), Марио Конти (Mario Conti), Касимиро Ферари (Casimiro Ferrari) и Пино Негри (Pino Negri), които през 1974 г. стигнаха до върха по маршрут, преодоляващ западната стена.
В съществуването на маршрута на Маестри, Егер и Фава години наред вярваше един от най-големите познавачи на района – Ермано Салватера (Ermanno Salvaterra), влюбен в Патагония, имащ в актива си първо зимно изкачване на Серо Торе, а така също два премиерни маршрута и 30 други тура в района (много от които също премиерни).
През 2005 г. с друг експерт по Патагония – живеещият в САЩ аржентинец от италиански произход Роландо Гариботи (Rolando Garibotti) и сънародника си Алесандро Белтрами (Alessandro Beltrami), реши отново да се опита да премине маршрута от 1959 г. При второто си тръгване нагоре свръзката стигна до върха*. Но липсата на следи в горната част на стената (по време на последните 30 г., при многобройните проби за изкатерване, по време на които някои стигаха на 200 м от върха и стената беше кръстосана на шир и длъж, никой не намери нито едно потвърждение на казваното от Маестри), накараха Салватера за първи да обяви, че не вярва в думите на Маестри. Салватера, Гариботи и Белтрами нарекоха тура си “El Arca de los Vientos” (ABO: VI 5.11 A1 90 градуса, 1200 м).
По този начин отпадна и последното неизвестно в уравнението на траверса. Предприемането на пореден опит бе само въпрос на време.
И то настана. Две свръзки решиха да използват отличните метеорологични условия на 21, 22 и 23 ноември т. г.. В състава на първата бяха Роло Гариботи и американецът Ханс Джонстоун (Hans Johnstone), а на втората – Ермано Салватера, Алесандро Белтрами, Мирко Масе (Mirko Mase) и Фабио Салвадеи (Fabio Salvadei).
Първите започнаха от маршрута “Festerville” (ED-: VI 5.11 WI5, 550 м, Мартин-О’ Нийл, Martin-O'Neill, 2000 г.). Италианците стигнаха до Серо Щандхарт по “Otra Vez” (5.10 A1 80 градуса, 1200 м, Джиароли-Орланди-Салватера, Giarolli-Orlandi-Salvaterra, 1989 г., тогава първи опит на Салватера по траверса – бел. пр.). Това беше и второ изкачване по този маршрут, който следва по западната стена на върха. Интересен факт, който потвърждава огромния патагонски опит на италианците, е, че за Салватера това беше пето, а за Белтрами трето стигане до този връх.
И двете свръзки изкачиха Пунта Ерон по маршрута “Spigolo di Bimbi” (5.10 90 градуса, Калваларо-Салватера-Види, Calvallaro-Salvaterra-Vidi, 1991 г., при втория опит на Салватера по траверса).
До Торе Егер двата екипа стигнаха по северозападния гребен със микстово-скални трудности до 5.10. До намиращата се между Торе Егер и Серо Торе премка Col of Conquest те се спуснаха по маршрута на първото изкачване на Торе Егер.
Гариботи и Джонстоун се движеха по-бързо и в момента, в който италианците стигнаха до Col of Conquest, вече бяха изкатерили една трета от “El Arca de los Vientos” (смятано от Col of Conquest).
Италианците преминаха едно въже, но поради влошаващите се снежни условия и растящата лавинна опасност решиха да започнат слизане.
Аржентинско-американската свръзка продължи катеренето до вечерта на 23 ноември, когато едва не беше пометена от ударната вълна, предизвикана от гигантското срутване на намиращата се на върха снежна гъба. Организирането на рапели започна почти в средата на разстоянието между Col of Conquest и върха.
И двата описани опита са най-успешните от всички досегашни за траверс през всички кули в масива Серо.
Не е известно дали авторите им имат намерение да опитат отново. Едно е сигурно – че ако не те, ще пробва някой друг, вече знаейки, че поставената цел е постижима. Но за това е необходим – както винаги в Патагония – и късмет. Ръкавицата е хвърлена. Въпросът не е дали някой ще я поеме, а колко свръзки ще се опитат да постигнат патагонската мечта.
През февруари се очаква в Патагония да се появят Алекс и Томас Хубер и Щефан Зийгрист. Целта им е очевидна...
--------------
*За това изкачване е великолепният филм “Серо Торе – сборището на ветровете” (Италия, 2006, Ермано Салватера, Роландо Гариботи, Алесандро Белтрами, 20’0 от програмата на Шестия международен фестивал на планинарския филм в Банско през 2006 г., показван няколко пъти след това на различни места в България.
Серо Торе е най-висок в масива Серо, в чийто състав влизат също Серо Щандхарт (Cerro Standhardt, 2650 м), Пунта Ерон (Punta Herron, 2780 м) и Торе Егер (Torre Egger, 2673 м).
Не е трудно да се досетим, че траверсът на тези четири върха много бързо стана цел на най-добрите алпинисти в света през 80-те и 90-те години на ХХ век. Но дори най-успешните опити от този период завършваха едва на втория връх, т. е. на Пунта Ерон. И така темата потъна в забрава.
Но преди няколко години списанието “Alpinist” направи опит да формулира най-сериозните катерачни цели пред съвременния алпинизъм. И разбира се, между тях се оказа споменатият траверс в Патагония.
През 2005 г. своите палатки в “Лагера на Бридуъл” (camp Bridwell) опъна свръзката Томас Хубер (Thomas Huber) и Щефан Зийгрист (Stefan Siegrist). Техните постижения не се нуждаят от коментар. Тяхна цел беше цялостният траверс в масива на Серо Торе. По време на първия си опит, в началото на февруари, двамата много бързо стигнаха до Пунта Ерон (като трета свръзка в историята). За съжаление, силният вятър ги накара да се спуснат в подножието. Той продължи без прекъсване и в следващите седмици. Времето, в което разполагаше Щефан, свърши и той трябваше да се върне в Европа. Така партньори на Томас за следващия опит станаха случайно срещнатите Анди Шнарф (Andi Schnarf, Швейцария) и Рок Залокар (Rok Zalokar, Словения). Тримата почти успяха да стигнат до Торе Егер. Но високата температура не им позволи да преодолеят последните няколко десетки метра по снежната гъба, която увенчава върха.
Същия ден по същата причина до Торе Егер не успяха да стигнат петима други алпинисти – Дийн Потър (Dean Potter) и Стеф Дейвис (Steph Davis), катерещи по маршрута “Titanic” (ED+: VI 5.10b A2 90 градуса, 1000 м, с автори Джиарола-Орланди, Giarolli-Orlandi, през 1987 г.), а така също Бийн Бауърз (Bean Bowers), Джони Коп (Johnny Copp) и Джош Уортън (Josh Wharton), които се опитаха да преминат комбинацията от 2002 г. на Мартин-О’ Нийл, състояща се от туровете “De Dona-Giongo” (ED VI 5.10a A2, 1100 м, 1980 г.) и “Titanic”. Усилията на втората от тези свръзки завърши с 30-метров полет на Бийн непосредствено под снежната гъба.
Стеф и Дийн се върнаха отново на “Titanic” и благодарение на това американката стана първата жена, стъпила на Торе Егер. Ден след тях, след по-ранното изкачване на Серо Шандхарт и Пунта Ерон, на Торе Егер бяха също Томас Хубер и Анди Шнарф. Двамата слязоха по линията “Titanic”, а цялата акция продължи 38 часа. По този начин бяха преминати три четвърти от мечтания траверс. Но остана неговата най-трудна част – северната стена на Серо Торе.
Според плановете на споменатите по-горе алпинисти тя трябваше да бъде премината по маршрута на мнимото първо изкачване. Както е известно, многобройните неуспешни опити за повторението му и липсата на каквито и да било следи след първите 300 метра над ледника предизвикаха съмненията в премиерата през 1959 г. на Чезаре Маестри (Cesare Maestri), Тони Егер (Toni Egger) и Чезарино Фава (Cesarino Fava).
Днес официално се смята, че първи на Серо Торе са се изкачили италианците Даниеле Чиапа (Daniele Chiappa), Марио Конти (Mario Conti), Касимиро Ферари (Casimiro Ferrari) и Пино Негри (Pino Negri), които през 1974 г. стигнаха до върха по маршрут, преодоляващ западната стена.
В съществуването на маршрута на Маестри, Егер и Фава години наред вярваше един от най-големите познавачи на района – Ермано Салватера (Ermanno Salvaterra), влюбен в Патагония, имащ в актива си първо зимно изкачване на Серо Торе, а така също два премиерни маршрута и 30 други тура в района (много от които също премиерни).
През 2005 г. с друг експерт по Патагония – живеещият в САЩ аржентинец от италиански произход Роландо Гариботи (Rolando Garibotti) и сънародника си Алесандро Белтрами (Alessandro Beltrami), реши отново да се опита да премине маршрута от 1959 г. При второто си тръгване нагоре свръзката стигна до върха*. Но липсата на следи в горната част на стената (по време на последните 30 г., при многобройните проби за изкатерване, по време на които някои стигаха на 200 м от върха и стената беше кръстосана на шир и длъж, никой не намери нито едно потвърждение на казваното от Маестри), накараха Салватера за първи да обяви, че не вярва в думите на Маестри. Салватера, Гариботи и Белтрами нарекоха тура си “El Arca de los Vientos” (ABO: VI 5.11 A1 90 градуса, 1200 м).
По този начин отпадна и последното неизвестно в уравнението на траверса. Предприемането на пореден опит бе само въпрос на време.
И то настана. Две свръзки решиха да използват отличните метеорологични условия на 21, 22 и 23 ноември т. г.. В състава на първата бяха Роло Гариботи и американецът Ханс Джонстоун (Hans Johnstone), а на втората – Ермано Салватера, Алесандро Белтрами, Мирко Масе (Mirko Mase) и Фабио Салвадеи (Fabio Salvadei).
Първите започнаха от маршрута “Festerville” (ED-: VI 5.11 WI5, 550 м, Мартин-О’ Нийл, Martin-O'Neill, 2000 г.). Италианците стигнаха до Серо Щандхарт по “Otra Vez” (5.10 A1 80 градуса, 1200 м, Джиароли-Орланди-Салватера, Giarolli-Orlandi-Salvaterra, 1989 г., тогава първи опит на Салватера по траверса – бел. пр.). Това беше и второ изкачване по този маршрут, който следва по западната стена на върха. Интересен факт, който потвърждава огромния патагонски опит на италианците, е, че за Салватера това беше пето, а за Белтрами трето стигане до този връх.
И двете свръзки изкачиха Пунта Ерон по маршрута “Spigolo di Bimbi” (5.10 90 градуса, Калваларо-Салватера-Види, Calvallaro-Salvaterra-Vidi, 1991 г., при втория опит на Салватера по траверса).
До Торе Егер двата екипа стигнаха по северозападния гребен със микстово-скални трудности до 5.10. До намиращата се между Торе Егер и Серо Торе премка Col of Conquest те се спуснаха по маршрута на първото изкачване на Торе Егер.
Гариботи и Джонстоун се движеха по-бързо и в момента, в който италианците стигнаха до Col of Conquest, вече бяха изкатерили една трета от “El Arca de los Vientos” (смятано от Col of Conquest).
Италианците преминаха едно въже, но поради влошаващите се снежни условия и растящата лавинна опасност решиха да започнат слизане.
Аржентинско-американската свръзка продължи катеренето до вечерта на 23 ноември, когато едва не беше пометена от ударната вълна, предизвикана от гигантското срутване на намиращата се на върха снежна гъба. Организирането на рапели започна почти в средата на разстоянието между Col of Conquest и върха.
И двата описани опита са най-успешните от всички досегашни за траверс през всички кули в масива Серо.
Не е известно дали авторите им имат намерение да опитат отново. Едно е сигурно – че ако не те, ще пробва някой друг, вече знаейки, че поставената цел е постижима. Но за това е необходим – както винаги в Патагония – и късмет. Ръкавицата е хвърлена. Въпросът не е дали някой ще я поеме, а колко свръзки ще се опитат да постигнат патагонската мечта.
През февруари се очаква в Патагония да се появят Алекс и Томас Хубер и Щефан Зийгрист. Целта им е очевидна...
--------------
*За това изкачване е великолепният филм “Серо Торе – сборището на ветровете” (Италия, 2006, Ермано Салватера, Роландо Гариботи, Алесандро Белтрами, 20’0 от програмата на Шестия международен фестивал на планинарския филм в Банско през 2006 г., показван няколко пъти след това на различни места в България.
Добави коментар