Днес се навършват 20 г. от деня, в който Йежи Кукучка изкачи Шиша Пангма (8013 м) в Тибет и стана вторият човек в света, стъпил на всички осемхилядници. По който повод първият – Райнхолд Меснер, му изпрати следната телеграма: “Ти не си втори. Ти си велик”.

Това ме накара да посегна към един ръкопис и да възкреся моя спомен за това събитие.

Всеки, който поне веднъж е бил в Катманду, помни “Тамел”. На тази улица са разположени толкова много туристически агенции, хотели, страноприемници, ресторанти, гостилнички, магазини и лавки с всичко необходимо за трекинг и експедиции, че се е превърнала в своеобразен символ на непалската столица и на толкова характерния за тази страна туристически бизнес. На “Тамел” пък се намира един неголям магазин, който също е познат на всички – “На вечно усмихнатата тибетка”.

Тъкмо в него на 27 септември 1987 г. срещнах един субект, чийто външен вид издаваше, че току-що се е завърнал от експедиция – чорлава коса, дълга брада, прегракнал глас, изпосталяло тяло и поглед, който издава успокоение след дългите дни на рискове и опасности. Плюс това на фланелката му имаше надпис “Polish Lhotse South Face Expedition’ 87”. Попитах го на английски дали случайно не е поляк. Отговори ми, че случайно е. Че се казва Ришард Варецки. И че е участник в експедицията на Йежи Кукучка в Тибет, на най-ниския между осемхилядниците – Шиша Пангма (8013 м). После заговорихме на полски и всички прегради изчезнаха. Оказа се, че същия ден групата е пристигнала с автобус от граничния пункт Кодари между Тибет и Непал. Но най-важната информация бе, че на 18 септември 1987 г. Кукучка е изкачил своя четиринадесети осемхилядник и сега се намира в недалечния хотел “Тукче пик”.

Изведнъж си дадох сметка, че плюс всичко останало съм и журналист и че не трябва да изпусна може би най-големия шанс от професионална гледна точка, който съдбата ми предоставяше. И до ден днешен не мога да си обясня как, без да питам никого, се оказах в стаята, в която бяха събрани поляците. В нея цареше невъобразим хаос. Такъв може да се наблюдава само след успешна експедиция. Кангали въжета, пластмасови бурета, платнени денкове, купища кухненски съдове, газови бутилки, спални чували, съхнещи дрехи. И в тази обстановка най-спокойно бяха насядали и най-спокойно разговаряха Януш Майер, д-р Лех Корнишевски, Войчиех Куртика (по-късно разбрах, че се отправя на трекинг в Тибет), Малгожата Фроменти-Билчевска и още две жени, чиито имена вече не помня.

Това бяха хората, които видях след влизането си. Поздравих ги (с Куртика и Корнишевски се знаехме добре от по-рано) и се огледах наоколо, защото главния виновник за моето идване не се виждаше. Оказа се, че е седнал в най-далечния ъгъл на стаята, върху един кангал въже, и преспокойно пуши цигара. Всъщност, това беше и първото ми впечатление от този човек – че е невероятно скромен и не обича да се афишира. Второто бе погледът му. Светлината, която излъчват очите му. Светлината на просветлението от дългото общуване с най-прекрасната част на природата – високите върхове, и от нечовешките усилия за тяхното достигаме.

Поздравих го с успеха и му стиснах ръка.
- И все пак – кой си? – попита Кукучка.
Отговорих му.
- Слушал съм за тебе – каза.
- Във всеки случай не толкова, колкото аз тебе – рекох.

След това вече бяхме приятели. А след двуседмичните безплодни усилия да установя контакт с полско-австрийската експедиция по Западния гребен на Еверест, в която бях поканен от Александър Лвов и за срещата с която бях закъснял, чух неговите вдъхващи кураж думи в почти безнадеждната ситуация: “Щом като вече си с нас, проблеми нямаш!” Благодаря ти, Юрек! Такива неща се забравят никога.

После отидохме на нещо като официална вечеря в недалечното “Le Bistro”. Събраха се всички участници в експедицията на Шиша Пангма – американецът Стийв Ънч, англичанинът Алън Хинкс, мексиканците Елса Авила и Карлос Карсолио, еквадорецът Рамиро Наварете, поляците. Единствено Ванда Руткиевич веднага след пристигането в Катманду бе отлетяла за Делхи.

Кукучка нито за миг не позволи на останалите да го превърнат в център на вниманието. Дори бе доволен, когато на масата се появи един страшно колоритен датски професор, който след скарване с един от силните на деня в родината си, се беше преместил да живее в Гренландия и се занимаваше с изучаване на бита на малките народи – преди всичко на ескимосите и шерпите.

На другия ден** получих нови доказателства за изключителната популярност и за невероятния авторитет на Кукучка. Непалците от обслугата на “Тукче пик” го гледаха със страхопочитание. Шефът на агенцията “Asian Trekking” Анг Тсеринг*** го посрещна с прегръдка. А участниците, които изброих по-горе, просто го боготворяха. Не се боя от тази толкова силна дума. Защото този човек им бе помогнал да се докоснат до мечтите си. Елса Авила бе станала първата латиноамериканка, стъпила на осемхилядник. Карлос Карсолио**** бе първият латиноамериканец с два осемхилядника в актива си. Рамиро Наварете бе първият представител на Еквадор на осемхилядник. Стийв Ънч и Алън Хинкс***** бяха прокарали нов маршрут към връхната точка на Шиша Пангма. Артур Хайзер****** бе станал най-младият алпинист в света, изкачил три осемхилядни върха.

Всички те – имах такова чувство – бяха готови да грабнат Кукучка и да го понесат на ръце. А той продължаваше да стои в сянка. Встрани. Да не се поддава на никакви емоции. И точно тогава си спомних думите на Тензинг Норгей от неговата автобиография “Тигърът на снеговете”, записана от Джеймс Ремзи Улмън:
“Аз разбрах, че не можеш да станеш добър алпинист, колкото и сръчен да си, ако в тебе няма бодрост и чувство за другарство. Приятелите са не по-малко важни от подвига. По-нататък – че съвместните усилия са единственият ключ към успеха: егоизмът прави човека малък. И още един урок – нито един човек нито в планината, нито където и да е другаде, не може да очаква от другите повече от това, което им дава. Бъди човек с голяма душа. Помагай на другите да станат такива. Бъди велик и помагай на другите да станат велики”.

Петър Атанасов

----------------
*Това е уводната глава от моята книга “Йежи Кукучка”, която стои в чекмеджето повече от 10 години. Тя трябваше да види бял свят в издателството “Медицина и физкултура”, което престана да съществува във вихъра на промените, някъде в началото на 90-те години на ХХ век. Но все някога трябва да се появи. Дори само заради факта, че съм й сложил посвещението: “На Юрек Кукучка и моите приятели между полските алпинисти – живите и тези, които ги няма”.

**На другия ден имаше още една случка в “Тукче пик”. На закуска се появи мис Елизабет Хоули – просто влезе в двора на хотела с малкия си фолксваген-костенурка и паркира на моравата, върху която бяха подредени масите за закуска. После някой й каза, че Кукучка вече е дал интервю на един български журналист. Не можете си представите какво се случи по-нататък. Тази възпитана жена вдигна невъобразим скандал. За първи път (може би) някой я беше изпреварил, беше нарушил монопола й. Защото тя винаги първа разговаря с героите на хималайските събития. “Какъв българин? Какво интервю? За коя агенция работи?” – викаше мис Хоули. Войтек Куртика се спусна да я успокоява. Милата – тя не знаеше, че наистина съм я изпреварил, но ако тръгна да пращам написаното до “някоя агенция” по телекс (не забравяйте, че тогава нямаше интернет, а с факс в Непал сигурно са разполагали само дворецът на краля и правителството), щях да бъда разорен на няколко хиляди километра от България и да се окажа на ръба на финансовата бездна. А в нея – както казват Илф и Петров – човек може да пада цял живот.

***Тогава беше само Анг, за разлика от днес, когато е г-н Тсеринг – най-богатият шерп, президент на Непалската алпийска асоциация, макар че нямам впечатления да се е променил в човешки план.

****Карлос Карсолио (Carlos Carsolio, роден на 4 октомври 1962 г. в Мексико Сити), този възпитаник на Полската школа във височинния алпинизъм, по-късно, през 1996 г., стана четвъртият в света човек, изкачил всички осемхилядници – след Райнхолд Меснер, Йежи Кукучка и Ерар Лоретан, изпреварвайки “самия” Кшищоф Виелицки. През 1992 г. беше партньор на Ванда Руткиевич в експедицията на Кангчендзьонга (8586 м), по време на която лидерката на световния женски височинен алпинизъм остана завинаги в планината.

*****Алън Хинкс (Alan Hinks, 26 април 1954 г., Норталертън, Северен Йоркшиър), още един притежател на Хималайската корона (2005 г.), е направил своя хималайски прощъпалник под вещото ръководство на поляци – със споменатата експедиция на Шиша Пангма и веднага след нея по Южната стена на Лхотце (в международен екип начело с Виелицки).

******Артур Хайзер на 3 юли 1987 г. направи първо зимно изкачване на Анапурна (8091 м) заедно с Кукучка. Като негов партньор стъпи на Манаслу (10 ноември 1986 г.) и на Шиша Пангма (18 септември 1987 г.). Участник е в експедицията, която направи първо зимно изкачване на Кангчендзьонга (11 януари 1985 г., Кукучка и Виелицки) и в три опита по Южната стена на Лхотце (8516 м) под ръководството на Януш Майер, Кшищоф Виелицки и Райнхолд Меснер. През 1989 г. организира (сам!) най-невероятната спасителна акция в Хималаите, след трагедията на негови колеги на Еверест. В края на 80-те години на ХХ век беше решил да направи опит за изкачване на всички осемхилядници в рамките на една година. После смени своето амплоа и стана бизнесмен. С Януш Майер и Ришард Варецки реализира замисленото с Юрек Кукучка и, вече след смъртта му, основа фирмата “Алпинус”, която само за няколко години стана най-голямата в Източна Европа от този бранш и една от водещите в Европа. Артур беше неин президент. Преди няколко години с Януш Майер продадоха марката, но запазиха фабриката в Швиентохловице. И докато новите собственици на старата марка бездействаха, Артур и Януш създадоха новата марка “HiMountain”, наложиха я на пазара и пак останаха номер 1.

Името на Артур Хайзер е добре познато в България. Сериозно приближение към неговата личност е филмът “Докосване до пустотата с Роза” (“Czekając na Rosę”, “Touching the void with Rosa”, Poland, 2006, Artur Hajzer, Kaja Mendyk, Martin Gablik), който ще бъде част от програмата на Седмия международен фестивал на планинарския филм в Банско от 29 ноември до 2 декември 2007 г. Това е поглед с намигане към драматичните събития около завръщането на Артур в най-високите планини през 2005 г., когато претърпя тежка контузия на Броуд пик (8047 м). През последната зима (2006/ 2007 г.) бе едно от главните действащи лица в полския опит за първо зимно изкачване на Нанга Парбат (8125 м).