0908.2007
През август 2007 г. се навършват две годишнини свързани със София Фотева - Софи. На 13-ти тя щеше да навърши 36 години, а на 29-ти изминават 8 години от трагичната и смърт на Вражите дупки. Да си споним за нея с автентичния и разказ за изкачването на скалната кула Транго тауър в Каракорум - тя е втората жена в света изкачила този връх.**
ПЪРВАТА МИ ГОЛЯМА СТЕНА
(бегъл опит да разкажа за експедицията “ Транго Тауър’98”)
Катерене на Транго Тауър? Звучи доста сериозно и тежко. Не като няколко часа с приятели на Боянския камък, изкуствената стена или Лакатник. Различно от Враца и Мальовица… Различно дори от Алпите…
Ще се опитам да не прекалявам с разсъжденията и да не натрапвам отношението си към Планината, защото това са много лични неща и вероятно изискват повече време и място.
Има нещо в тази игла, което ни накара да се впуснем в така неприятното и обикновено безуспешно търсене на спонсори и да бръкнем дълбоко, до дъното на джобовете си (за съжаление, моят случай беше точно такъв). Наистина има нещо, щом се навихме на многодневното кандилкане в подвижната гробница, чедо на съветската техническа мисъл, по пътищата на Азия. Заслужава си.
За успеха на такова начинание трябва не само да си “як като говедо” и да знаеш за какво служи инвентара. Според мен основното е в главата. Някои му казват Мотивация.
Лесно би било да прехвръкнем със самолет от София до Исламабад, но едно такова билетче е около 1000$, точно толкова, колкото внесе всеки в общата каса на експедицията, ласкаво наричана “Муравейник”. Желанието да се докоснем до Транго и поне да опитаме беше толкова силно, че бяхме готови да се замъкнем до Каракорум по всякакъв начин.
Иска ми се да разкажа накратко как се получи така, че Николай Петков, Милен Милчев, Михаил Михайлов, Сотир Стойчев, Димитър Колешев и аз сътворихме най-безпаричната и мизерна, но успешна експедиция в района. Компанията придоби още по-колоритен вид, след като към нея се присъедини любителят на всякакъв вид пътешествия Димитър Паунов.
Мисля, че на всеки, който има нещо общо с алпинизма, т. е. с Истинското Катерене по Истински Стени, му се е случвало да помечтае за Транго Тауър.
И така, идеята не е била нова за Николай, но възможността за организиране на експедиция е станала близка и реална, докато с Тончо си лежали в палатката на един от лагерите на Дхаулагири и Тончо споделял пакистанския си опит. След връщането им в България “раздувката” за предстоящото (вероятно) ходене започна да набира скорост, за което особен принос има Ивайло Нинов, известен като Германеца. Започнахме ровене в алпийската литература, за да изберем подход, маршрут и подходящо време. Всъщност, употребата на първо лице множествено число е неуместна, защото в края на ноември очаквах появата на бял свят на сина ми и не знаех как ще се чувствам след това.
Към края на годината беше платена такса 1800$ и от Министерството на туризма в Пакистан се получи разрешение за провеждане на експедиция с девет участника на Транго Тауър. Впоследствие съставът се промени и от първоначалния останаха трима – Николай, Милен и Сотир. За съжаление Антон Маноилов и Кирил Русев не можаха да споделят с нас преживяването, защото не намериха пари, а Тончо Тончев - човекът, пътувал два пъти по суша до Пакистан (чудя се толкова ли е влюбен в тази планина, че беше готов да потрети…), пострада на Враца навръх Деня на труда. Германеца пък сви платната, необяснимо защо, без иширет, без предизвестие.
Пропускам пътуването – гадно, мъчително, психарско и какво ли още не. И ето ни посред нощ в Исламабад, пред българското посолство, няколко дена след обявената в документите дата за начало на експедицията. Г-н Орбецов, съпругата му и служителят в мисията Иван ни подслоняват в посолството (пребиваването дори и в евтин хотел би стопило скромния ни бюджет). А в хода на експедицията правят всичко, което могат, за да улеснят пребиваването ни.
В следващите дни се борим с местната бюрокрация в Министерството на туризма, Митницата и Полицията. С последните две институции се налага да контактуваме, защото вследствие една висша проява на разум сме тръгнали от България без един документ и затова УАЗ-ът ни е арестуван. Купуваме кухненски съдове и някои храни. Срещаме се с нашия офицер за свръзка Курам, един доста закръглен за пакистанец младеж, който не се побира в полагаемите му се по правилник дрехи, които носим от България. В неговия случай минаваме тънко – даваме му пари за два чифта дънки и чорапи.
След като се убеждаваме, че нашето превозно средство няма да излезе от митницата, докато не се появи въпросният документ, отпътуваме за Скарду, на 800 километра, с възможно най-евтиния “мурдапски” транспорт. В Пакистан на Белия Човек е отредено място в най-задната част на автобуса. Може би за да се наслади пълнокръвно на “прекрасните” пътища. На лунна светлина чукарите и дълбоката долина с мятащите се води на Инд изглеждат зловещо. Всичко това в комбинация с малоумното шофиране ме кара искрено да завиждам на дремещите, сгънати на четири пътници, които нямат моето щастие да седят до прозореца.
В Скарду, столицата на Балтистан , се настаняваме в едно от най-евтините възможни места – “Хималая мотел” . Стая с две легла и баня - за по-малко от 3$. Правим последни покупки – ориз, брашно, керосин. Вечерта разпределяме багажа така, че денковете да тежат по 25 kg, точно колкото ще носи всеки носач. В Исламабад сме изчислили, че ще имаме 25 товара, а те, не знам как, стават 26. Добре, нека да са толкова. Но след като възниква и двадесет и седми, разбираме, че така можем да ги докараме до 50 и разпределяме по нашите раници последния появил се. Все пак става въпрос за цели 40$, които се плащат на носач от Асколе до Базовия лагер!
Наемаме два джипа – единия за багажа, готвача и Сотир, другия за останалите и рано сутринта тръгваме към последното населено място Асколе. Имаме късмет, че скоро не е валял дъжд и снегът не се топи горе, така че пътят е проходим и след осемчасово кандилкане, при което стомахът ми се обръща обратно, превземаме сто и десетте километра до селцето.
На следващия ден поемаме по тридневния трек, а с носачите се разправя Шигри – един, според мен, доста мазен и неприятен туроператор, който се е лепнал за нас още от столицата и неистово се бори да изкопчи някоя рупия.
Два дена вървим почти по равно покрай реката, изтичаща от ледника Балторо. На третия се качваме на ледника Балторо, заобикаляме групата Ули Биахо и се впускаме да щракаме с фотоапаратите – вече се вижда Транго. Гледката ни закача по чифт крила на краката, хукваме покрай ледника Транго пред носачите да търсим мястото за базов лагер. Естествено, те знаят къде е мястото, но се опитват да ни изработят и да си спестят някой и друг час ходене. Номерът не минава – чели сме книжки и знаем, че Базовият лагер се прави на около 4000 м. Друг е въпросът, че не сме сигурни дали не е ставало въпрос за този на ледника Дунге. Тук вече офицерът се оказва полезен, защото след като им скръцва със зъби, те нарамват товарчетата и поемат.
Базовият лагер не е пуст – преди нас са дошли шестима испанци, които смятат да катерят “Итърнъл флейм” и “Словенския”. Има изгледи на някой тур да се събере доста народ и това ни стряска малко. За наше щастие двама от испанците решават, че Транго не е за тях и “Словенския” е свободен само за нас.
В чест на нашето пристигане от Грейт Транго, който е горе-долу толкова висок, колкото Транго Неймлес, пада лавина и ние като не видели хукваме да снимаме.
Доста сняг има по планината. Времето е нестабилно. Почти всеки ден препръсква. Скалите по-високо не успяват съвсем да се отърсят от снега и пак побеляват. Може би сме подранили с идването? Или зимата тази година не бърза да си тръгне?
Точното описание по дати и въжета би звучало отегчително, така че го пропускам. Шестима сме и някак си успяваме да се сработим. Изглежда мотивацията е достатъчно сериозна, че всеки успява да се абстрахира временно от дразнещите го страни в характерите на останалите. Естествено, конфликтни ситуации не липсват, но все пак успяваме да използваме почти 100% от промеждутъците хубаво време и фиксираме въжета по стената. На мен често ми се случва да скърцам със зъби от яд, защото организмът ми не одобрява каракорумския климат и два пъти се тръшвам болна.
Лагерът на Рамото, на около една трета от стената, е много по-комфортен от този под стената, но все пак палатката е само една и пребиваването тук на повече от трима едновременно е невъзможно. Изпод снега възникват интересни находки – шоколадчета отпреди 10 години, пълни и празни бутилки епигаз. Подобни приятни изненади има и по самия тур – като добри еколози старателно събираме от цепките забравени карабинери, френдове и клеми. Даже, напускайки стената най-накрая, едно старо чуждо въже поема с нас дългия път за България.
Не ми е известно някой досега да е катерил Транго, без да слага парапети, а там са били хора като Волфганг Гюлих и Катрин Дестивел. Гранитът е като шкурка и бързо изгризва бронята на фиксираните въжета. Нямаме специални протектори, затова засегнатите места увиваме с лейкопласт. Нашите съседи лепят дори и по скалите с надеждата да намалят триенето. Понякога, докато драскам нагоре със самохватите, се психирам, че може някой ръб вече съвсем да е претрил въжето.
За разлика от ходенето на два крака, пък било то и с раница и на малко по-високо, човек може да си мечтае за морето даже, докато катеренето тук поглъща всецяло. И без това се натоварват всички мускули, които на тази височина не работят с пълната си сила, ами понякога цепките, по които минава турът, са с тънък леден слой отвътре и не можем да се осигуряваме така, както ни се иска.
Долу нивото на езерото, до което е построен базовият лагер, се вдига вследствие топенето на снега. Това налага преместване на някои от палатките. Не стига това, ами няколко дена преди изкачването на върха, от серак на Грейт Транго, се откъсва огромна снежна маса. От ударната вълна е пометено всичко. По закона на Мърфи най-много пострадват най-скъпите палатки, за щастие това не са нашите.
Следващите дни времето е лошо. Аз, Митко и четирима испанци убиваме часовете в игра на “магаре” и раздувки на развален английски в лагера на Рамото. За пореден път установявам, че имам страхотен късмет, защото познавам отдавна Мишо, Милен и Николай. Докато Митко не се чувства добре, а едва ли не измамен от нещо в “нашия скромен колектив”. Още по-жалко за него…Нищо не мога да направя по въпроса. Глупаво е човек да смята, че щом е дал някакви пари (и само толкова), ще му бъде осигурен емоционален комфорт – перфектни партньори и идеални условия, за да “се накефи”… Недоволното мрънкане ми действа демотивиращо и с нетърпение очаквам Николай и Милен.
Един хубав ден и те пристигат от базовия лагер с бивачна екипировка и още малко храна. Акумулаторите на радиостанцията вече съвсем са издъхнали. Нямаме връзка с останалите и разчитаме те да действат, както сме се разбрали предварително, т. е. да се движат по тура един ден след нас и на слизане да приберат от стената всичко, което сме оставили (парапети, бивачни съоръжения). Едно разваляне на времето би пратило по дяволите цялата организация.
На следващия ден издраскваме до края на парапетите и докато катеря двете въжета до мястото за бивак, Николай слиза “факултативно” до Рамото, защото единствените котки на свръзката са се откачили от раницата му и са паднали. Площадката трябва да се разчисти от фирна и това е добре дошло, защото слънцето вече не огрява тура и ми е студено в еспадрилите. Гледката от бивака е прекрасна. Милен реди имена на върхове и прави предположения кой кой е, а на мен ми е достатъчно само да съзерцавам, без да си затормозявам мозъка с допълнителна информация… Нощуваме как да е, все пак това е една хилава площадчица, а не легло.
Много скоро след като тръгваме да катерим последните шест въжета, започва да прехвърча сняг. Около нас се носят облаци.
Три многообещаващи планки блестят над бивака. Неприятното е, че хубавата цепка до тях е заледена и можем да се осигурим само на тях, а болтовете им са влезли съвсем малко в твърдия гранит. Придвижването не става много бързо. Фиксираме още въже и нещо над бивака…
Последните метри към върха са различни от катеренето до момента – налага се да се изрови траншея в снежната му шапка, за да излезем отгоре. В края на това неистово ровене Николай попада на провесено старо въже, което стига почти до нас с Милен. Мисля си, че Мишо, Сотир и Митко доста ще бъдат улеснени при качването, за сметка на това на слизане ще трябва да развалят парапетите.
Облаци, мъгли… Лишени сме от възможността да се полюбуваме на панорамата. Щракваме набързо по няколко снимки и започваме рапелите надолу.
На бивака са вече останалите – за кратко се поразчистило и от Рамото видели, че катерим. Ще опитат на следващия ден. Оставяме им инвентара. Преценили сме, че един комплект ще е достатъчен и за двете свръзки. Ние с Николай предоставяме за всеобщо стъргане със самохвати двойното си въже и повечето железа. По-удобно е да се катериш с инвентар, с който си свикнал, пък и е тъпо “да се правиш на циганин”, т.е. да гледаш на нещата си като на нещо непреходно в подобна ситуация.
По тъмно се смъкваме на Рамото по започналия да замръзва парапет. Добре, че през деня не се е топил много сняг да накисне въжетата и да направи слизането невъзможно.
На сутринта времето е супер. Гледаме катерещите се и завиждаме. Събираме каквото може от лагер 2 и 1 и се смъкваме към базовия лагер. Изтощени сме, раниците тежат, снегът в улея се е размекнал и затъваме…
Мишо изглежда най-щастлив от всички. Аз не мога да се почувствам кой знае колко доволна и да легна на лаврите си, въпреки че катеренето по Транго е престижно, особено пък за жена. За пореден път виждам, че каквото и да правя, за мен е невъзможно да съм пълноценен участник в подобни изкачвания, защото се налага и носене, а то не ми се отдава особено.
За успеха на нашето начинание бяха решаващи опитът и авторитетът на ръководителя Николай Петков (виждам, как някои се подсмихват на тази констатация, защото е направена от мен) и съвместните усилия. Тъпо звучи, но наистина тук се налага да се действа заедно, да се забравят дрязгите и различията в мисленето.
Това е моят кратък разказ за първата ми Голяма Стена. Сигурно любителите на героични разкази за атакувани, щурмувани, превземани и покорявани върхове са останали разочаровани… Жалко, просто ми липсва патос и желание да представя нещата по различен начин от този, по който съм ги преживяла.
София Фотева
Август 1998 г.
Към албум със снимки от книгата на София "Транго тауър - първата ми Голяма стена"
Към албум в сайта посветен на София
----------------------
* Материалът "Първата ми Голяма стена" е публикуван за първи път в сп. "Върхове", месец октомври 1998 г.
** Катрин Дестивел (Catherine Destivelle) е първата жена изкачила Транго Тауър. На долната уникална снимка София и Катрин са заедно на катерачна среща в Метеора - Гърция.
ПЪРВАТА МИ ГОЛЯМА СТЕНА
(бегъл опит да разкажа за експедицията “ Транго Тауър’98”)
Катерене на Транго Тауър? Звучи доста сериозно и тежко. Не като няколко часа с приятели на Боянския камък, изкуствената стена или Лакатник. Различно от Враца и Мальовица… Различно дори от Алпите…Ще се опитам да не прекалявам с разсъжденията и да не натрапвам отношението си към Планината, защото това са много лични неща и вероятно изискват повече време и място.
Има нещо в тази игла, което ни накара да се впуснем в така неприятното и обикновено безуспешно търсене на спонсори и да бръкнем дълбоко, до дъното на джобовете си (за съжаление, моят случай беше точно такъв). Наистина има нещо, щом се навихме на многодневното кандилкане в подвижната гробница, чедо на съветската техническа мисъл, по пътищата на Азия. Заслужава си.
За успеха на такова начинание трябва не само да си “як като говедо” и да знаеш за какво служи инвентара. Според мен основното е в главата. Някои му казват Мотивация.
Лесно би било да прехвръкнем със самолет от София до Исламабад, но едно такова билетче е около 1000$, точно толкова, колкото внесе всеки в общата каса на експедицията, ласкаво наричана “Муравейник”. Желанието да се докоснем до Транго и поне да опитаме беше толкова силно, че бяхме готови да се замъкнем до Каракорум по всякакъв начин.
Иска ми се да разкажа накратко как се получи така, че Николай Петков, Милен Милчев, Михаил Михайлов, Сотир Стойчев, Димитър Колешев и аз сътворихме най-безпаричната и мизерна, но успешна експедиция в района. Компанията придоби още по-колоритен вид, след като към нея се присъедини любителят на всякакъв вид пътешествия Димитър Паунов.
Мисля, че на всеки, който има нещо общо с алпинизма, т. е. с Истинското Катерене по Истински Стени, му се е случвало да помечтае за Транго Тауър.
И така, идеята не е била нова за Николай, но възможността за организиране на експедиция е станала близка и реална, докато с Тончо си лежали в палатката на един от лагерите на Дхаулагири и Тончо споделял пакистанския си опит. След връщането им в България “раздувката” за предстоящото (вероятно) ходене започна да набира скорост, за което особен принос има Ивайло Нинов, известен като Германеца. Започнахме ровене в алпийската литература, за да изберем подход, маршрут и подходящо време. Всъщност, употребата на първо лице множествено число е неуместна, защото в края на ноември очаквах появата на бял свят на сина ми и не знаех как ще се чувствам след това.
Към края на годината беше платена такса 1800$ и от Министерството на туризма в Пакистан се получи разрешение за провеждане на експедиция с девет участника на Транго Тауър. Впоследствие съставът се промени и от първоначалния останаха трима – Николай, Милен и Сотир. За съжаление Антон Маноилов и Кирил Русев не можаха да споделят с нас преживяването, защото не намериха пари, а Тончо Тончев - човекът, пътувал два пъти по суша до Пакистан (чудя се толкова ли е влюбен в тази планина, че беше готов да потрети…), пострада на Враца навръх Деня на труда. Германеца пък сви платната, необяснимо защо, без иширет, без предизвестие.Пропускам пътуването – гадно, мъчително, психарско и какво ли още не. И ето ни посред нощ в Исламабад, пред българското посолство, няколко дена след обявената в документите дата за начало на експедицията. Г-н Орбецов, съпругата му и служителят в мисията Иван ни подслоняват в посолството (пребиваването дори и в евтин хотел би стопило скромния ни бюджет). А в хода на експедицията правят всичко, което могат, за да улеснят пребиваването ни.
В следващите дни се борим с местната бюрокрация в Министерството на туризма, Митницата и Полицията. С последните две институции се налага да контактуваме, защото вследствие една висша проява на разум сме тръгнали от България без един документ и затова УАЗ-ът ни е арестуван. Купуваме кухненски съдове и някои храни. Срещаме се с нашия офицер за свръзка Курам, един доста закръглен за пакистанец младеж, който не се побира в полагаемите му се по правилник дрехи, които носим от България. В неговия случай минаваме тънко – даваме му пари за два чифта дънки и чорапи.
След като се убеждаваме, че нашето превозно средство няма да излезе от митницата, докато не се появи въпросният документ, отпътуваме за Скарду, на 800 километра, с възможно най-евтиния “мурдапски” транспорт. В Пакистан на Белия Човек е отредено място в най-задната част на автобуса. Може би за да се наслади пълнокръвно на “прекрасните” пътища. На лунна светлина чукарите и дълбоката долина с мятащите се води на Инд изглеждат зловещо. Всичко това в комбинация с малоумното шофиране ме кара искрено да завиждам на дремещите, сгънати на четири пътници, които нямат моето щастие да седят до прозореца.
В Скарду, столицата на Балтистан , се настаняваме в едно от най-евтините възможни места – “Хималая мотел” . Стая с две легла и баня - за по-малко от 3$. Правим последни покупки – ориз, брашно, керосин. Вечерта разпределяме багажа така, че денковете да тежат по 25 kg, точно колкото ще носи всеки носач. В Исламабад сме изчислили, че ще имаме 25 товара, а те, не знам как, стават 26. Добре, нека да са толкова. Но след като възниква и двадесет и седми, разбираме, че така можем да ги докараме до 50 и разпределяме по нашите раници последния появил се. Все пак става въпрос за цели 40$, които се плащат на носач от Асколе до Базовия лагер!
Наемаме два джипа – единия за багажа, готвача и Сотир, другия за останалите и рано сутринта тръгваме към последното населено място Асколе. Имаме късмет, че скоро не е валял дъжд и снегът не се топи горе, така че пътят е проходим и след осемчасово кандилкане, при което стомахът ми се обръща обратно, превземаме сто и десетте километра до селцето.
На следващия ден поемаме по тридневния трек, а с носачите се разправя Шигри – един, според мен, доста мазен и неприятен туроператор, който се е лепнал за нас още от столицата и неистово се бори да изкопчи някоя рупия.
Два дена вървим почти по равно покрай реката, изтичаща от ледника Балторо. На третия се качваме на ледника Балторо, заобикаляме групата Ули Биахо и се впускаме да щракаме с фотоапаратите – вече се вижда Транго. Гледката ни закача по чифт крила на краката, хукваме покрай ледника Транго пред носачите да търсим мястото за базов лагер. Естествено, те знаят къде е мястото, но се опитват да ни изработят и да си спестят някой и друг час ходене. Номерът не минава – чели сме книжки и знаем, че Базовият лагер се прави на около 4000 м. Друг е въпросът, че не сме сигурни дали не е ставало въпрос за този на ледника Дунге. Тук вече офицерът се оказва полезен, защото след като им скръцва със зъби, те нарамват товарчетата и поемат.
Базовият лагер не е пуст – преди нас са дошли шестима испанци, които смятат да катерят “Итърнъл флейм” и “Словенския”. Има изгледи на някой тур да се събере доста народ и това ни стряска малко. За наше щастие двама от испанците решават, че Транго не е за тях и “Словенския” е свободен само за нас.В чест на нашето пристигане от Грейт Транго, който е горе-долу толкова висок, колкото Транго Неймлес, пада лавина и ние като не видели хукваме да снимаме.
Доста сняг има по планината. Времето е нестабилно. Почти всеки ден препръсква. Скалите по-високо не успяват съвсем да се отърсят от снега и пак побеляват. Може би сме подранили с идването? Или зимата тази година не бърза да си тръгне?
Точното описание по дати и въжета би звучало отегчително, така че го пропускам. Шестима сме и някак си успяваме да се сработим. Изглежда мотивацията е достатъчно сериозна, че всеки успява да се абстрахира временно от дразнещите го страни в характерите на останалите. Естествено, конфликтни ситуации не липсват, но все пак успяваме да използваме почти 100% от промеждутъците хубаво време и фиксираме въжета по стената. На мен често ми се случва да скърцам със зъби от яд, защото организмът ми не одобрява каракорумския климат и два пъти се тръшвам болна.
Лагерът на Рамото, на около една трета от стената, е много по-комфортен от този под стената, но все пак палатката е само една и пребиваването тук на повече от трима едновременно е невъзможно. Изпод снега възникват интересни находки – шоколадчета отпреди 10 години, пълни и празни бутилки епигаз. Подобни приятни изненади има и по самия тур – като добри еколози старателно събираме от цепките забравени карабинери, френдове и клеми. Даже, напускайки стената най-накрая, едно старо чуждо въже поема с нас дългия път за България.
Не ми е известно някой досега да е катерил Транго, без да слага парапети, а там са били хора като Волфганг Гюлих и Катрин Дестивел. Гранитът е като шкурка и бързо изгризва бронята на фиксираните въжета. Нямаме специални протектори, затова засегнатите места увиваме с лейкопласт. Нашите съседи лепят дори и по скалите с надеждата да намалят триенето. Понякога, докато драскам нагоре със самохватите, се психирам, че може някой ръб вече съвсем да е претрил въжето.
За разлика от ходенето на два крака, пък било то и с раница и на малко по-високо, човек може да си мечтае за морето даже, докато катеренето тук поглъща всецяло. И без това се натоварват всички мускули, които на тази височина не работят с пълната си сила, ами понякога цепките, по които минава турът, са с тънък леден слой отвътре и не можем да се осигуряваме така, както ни се иска.
Долу нивото на езерото, до което е построен базовият лагер, се вдига вследствие топенето на снега. Това налага преместване на някои от палатките. Не стига това, ами няколко дена преди изкачването на върха, от серак на Грейт Транго, се откъсва огромна снежна маса. От ударната вълна е пометено всичко. По закона на Мърфи най-много пострадват най-скъпите палатки, за щастие това не са нашите.
Следващите дни времето е лошо. Аз, Митко и четирима испанци убиваме часовете в игра на “магаре” и раздувки на развален английски в лагера на Рамото. За пореден път установявам, че имам страхотен късмет, защото познавам отдавна Мишо, Милен и Николай. Докато Митко не се чувства добре, а едва ли не измамен от нещо в “нашия скромен колектив”. Още по-жалко за него…Нищо не мога да направя по въпроса. Глупаво е човек да смята, че щом е дал някакви пари (и само толкова), ще му бъде осигурен емоционален комфорт – перфектни партньори и идеални условия, за да “се накефи”… Недоволното мрънкане ми действа демотивиращо и с нетърпение очаквам Николай и Милен.
Един хубав ден и те пристигат от базовия лагер с бивачна екипировка и още малко храна. Акумулаторите на радиостанцията вече съвсем са издъхнали. Нямаме връзка с останалите и разчитаме те да действат, както сме се разбрали предварително, т. е. да се движат по тура един ден след нас и на слизане да приберат от стената всичко, което сме оставили (парапети, бивачни съоръжения). Едно разваляне на времето би пратило по дяволите цялата организация.
На следващия ден издраскваме до края на парапетите и докато катеря двете въжета до мястото за бивак, Николай слиза “факултативно” до Рамото, защото единствените котки на свръзката са се откачили от раницата му и са паднали. Площадката трябва да се разчисти от фирна и това е добре дошло, защото слънцето вече не огрява тура и ми е студено в еспадрилите. Гледката от бивака е прекрасна. Милен реди имена на върхове и прави предположения кой кой е, а на мен ми е достатъчно само да съзерцавам, без да си затормозявам мозъка с допълнителна информация… Нощуваме как да е, все пак това е една хилава площадчица, а не легло.
Много скоро след като тръгваме да катерим последните шест въжета, започва да прехвърча сняг. Около нас се носят облаци.Три многообещаващи планки блестят над бивака. Неприятното е, че хубавата цепка до тях е заледена и можем да се осигурим само на тях, а болтовете им са влезли съвсем малко в твърдия гранит. Придвижването не става много бързо. Фиксираме още въже и нещо над бивака…
Последните метри към върха са различни от катеренето до момента – налага се да се изрови траншея в снежната му шапка, за да излезем отгоре. В края на това неистово ровене Николай попада на провесено старо въже, което стига почти до нас с Милен. Мисля си, че Мишо, Сотир и Митко доста ще бъдат улеснени при качването, за сметка на това на слизане ще трябва да развалят парапетите.
Облаци, мъгли… Лишени сме от възможността да се полюбуваме на панорамата. Щракваме набързо по няколко снимки и започваме рапелите надолу.
На бивака са вече останалите – за кратко се поразчистило и от Рамото видели, че катерим. Ще опитат на следващия ден. Оставяме им инвентара. Преценили сме, че един комплект ще е достатъчен и за двете свръзки. Ние с Николай предоставяме за всеобщо стъргане със самохвати двойното си въже и повечето железа. По-удобно е да се катериш с инвентар, с който си свикнал, пък и е тъпо “да се правиш на циганин”, т.е. да гледаш на нещата си като на нещо непреходно в подобна ситуация.
По тъмно се смъкваме на Рамото по започналия да замръзва парапет. Добре, че през деня не се е топил много сняг да накисне въжетата и да направи слизането невъзможно.
На сутринта времето е супер. Гледаме катерещите се и завиждаме. Събираме каквото може от лагер 2 и 1 и се смъкваме към базовия лагер. Изтощени сме, раниците тежат, снегът в улея се е размекнал и затъваме…
Мишо изглежда най-щастлив от всички. Аз не мога да се почувствам кой знае колко доволна и да легна на лаврите си, въпреки че катеренето по Транго е престижно, особено пък за жена. За пореден път виждам, че каквото и да правя, за мен е невъзможно да съм пълноценен участник в подобни изкачвания, защото се налага и носене, а то не ми се отдава особено.
За успеха на нашето начинание бяха решаващи опитът и авторитетът на ръководителя Николай Петков (виждам, как някои се подсмихват на тази констатация, защото е направена от мен) и съвместните усилия. Тъпо звучи, но наистина тук се налага да се действа заедно, да се забравят дрязгите и различията в мисленето.
Това е моят кратък разказ за първата ми Голяма Стена. Сигурно любителите на героични разкази за атакувани, щурмувани, превземани и покорявани върхове са останали разочаровани… Жалко, просто ми липсва патос и желание да представя нещата по различен начин от този, по който съм ги преживяла.
София Фотева
Август 1998 г.
Към албум със снимки от книгата на София "Транго тауър - първата ми Голяма стена"
Към албум в сайта посветен на София
----------------------
* Материалът "Първата ми Голяма стена" е публикуван за първи път в сп. "Върхове", месец октомври 1998 г.
** Катрин Дестивел (Catherine Destivelle) е първата жена изкачила Транго Тауър. На долната уникална снимка София и Катрин са заедно на катерачна среща в Метеора - Гърция.
Добави коментар