0507.2007
На 24 и 25 септември 1997 г. Тончо Тончев и Николай Петков изкачват Дхаулагири* (Dhaulagiri , 8167 м) без предварителна подготовка на маршрута и така стават първите българи изкачили връх над 8000 м в алпийски стил.
Експедицията включва и Владимир Чорбаджийски, който е без претенции за изкачване на върха. Тончо и Николай провеждат аклиматизацията си в района на Хидън валей - на 1 ден път от базовия лагер на Дхаулагири. От там е предприета и атаката на върха: 1-ви ден до подножието му, 2-ри ден до премката между Дхаулагири и съседния връх Токуче, 3-ти ден 6600 м, 4-ти ден 7400 м и след това върха.
Най-популярната дефиниция за алпийски стил е "катерене в малка група от началото до края на изкачването в един опит носейки всичко необходимо със себе си и без предварително фиксирани въжета". Всичко това е изпълнено по време на изкачването.
Тончо Тончев (откъс от сборника "70 години български алпинизъм"):
"...Този път искахме да изкачим върха в алпийски стил. За целта набелязахме един шестхилядник в района за аклиматизация. Казваше се Хонг Де. Изкачихме се по два пъти на него, като втория път дори спахме на него.
На 19 септември с Ники подминахме традиционния базов лагер и достигнахме до мястото на лагер 1 - 5700 м. Там заварихме нашите испански приятели. Те също искаха да атакуват върха при това излизане. На другия ден се спряхме на бивак на 6600 м. А иберийците продължиха още малко. На 22-ри (23-ти - бел. Н. Петков) с Николай и испанците стигнахме до 7400 м.
Братята Мартинес разпалено ме разпитваха за маршрута, докато подравнявахме мястото за палатките. Бяхме доста изморени - може би все още не бяхме окончателно аклиматизирани, а ни предстоеше още един ден нагоре. Утешавах се, че поне раницата ми ще остане в щурмовия бивак. Сутринта испанците тръгнаха преди нас. На около 7700 м Ники предложи да се върнем в палатката. Отговорих, че ако сега се откажа, на другия ден едва ли ще имам сили за нов опит. Николай се върна, а аз продължих.
Знаех пътя отлично. По върховия гребен испанците бяха спрели за почивка и аз ги настигнах. С удоволствие приех чая, който ми предложиха. Тази година зловещите козирки по върховия гребен ги нямаше. Моите спътници решиха да минат откъм страната на базовия лагер. Аз предпочетох изкачване по вече познатия ми път - откъм река Кали Гандаки. Почувствах нов прилив на сили. Вървях без да спирам и в късния следобед застанах до познатите ми вече канари. Изтръгнах няколко люспести късчета ценен "дхаулагирски" камък и поех обратно. Нс след дълго чух гласове от другата страна на гребена. Испанците се движеха към най-високата точка. Провикнах се "Фортуна, амигос!" и продължих надолу.
На смрачаване, крайно изтощен, се върнах в палатката при Ники. Той беше сготвил, но не ми се ядеше нищо. Изпих всичкия наличен чай и се отдадох на дрямката.
На другия ден си разменихме ролите. Аз останах да чакам, а Ники пое нагоре. Върна се доста по-рано, отколкото предполагах. Явно, беше успял да се възстанови както трябва предния ден. Целта ни беше изпълнена наполовина. Изкачихме осемхилядник в алпийски стил. Оставаше по-трудното - да слезем. Бяхме на прага на изтощението. По целия маршрут дължината на парапетите възлизаше на 20 метра... След два дни изморително слизане бяхме в нашия базов лагер в Хидън валей..."
Горните снимки са от върха на Дхаулагири и са направени от Николай Петков, някои от тях се публикуват за първи път. Първата е поглед към Анапурна, втората малко надясно по посока на гребена "зад" върха, третата е към характерното плато, видимо само от върха, и четвъртата - в посока на гребена по който се достига върха.
Николай Петков:
"На 23-ти септември достигнах мястото за щурмовия лагер на 7400 м. Двамата испанци си опънаха палатката на хубавата площадка, а аз започнах да подравнявам малък перваз 20-тина метра надолу по ръба. Духаше ураганен вятър, направо виех от студ, а Тончо не идваше... Чаках го, защото ако опънех палатката сам, рискувах да я изпусна и вятъра да я отнесе. Когато Тончо дойде бях полузамръзнал и с облекчение се заврях в тясното помещение.
На сутринта поехме нагоре, като преди няс тръгнаха испанците. Чувствахме изтощение след форсираната атака почти без аклиматизация. Не можех да си позволя да избързам напред, защото с остатъка от силите си трябваше да избия пъртината в мекия, на места с кори стръмен и опасен склон. Влачейки се така с Тончо и испанците отпред, изведнъж схванах, че трябва да се върнем - краката ми мръзнат, деня напредва, ние почти не се движехме, а достигане късно на върха не ми се щеше да изживявам... Предложих на Тончо да се върнем и утре да тръгнем отново, той каза, че ще повърви все пак, а аз се върнах в палатката, която още не се беше скрила от погледите ни. Бях сигурен, че Тончо ще ме последва.
Само че целия ден се изтърколи без Тончо да се появи. Стана тъмно. Взех да се притеснявам на сериозно, когато той връхлетя като снежен човек в палатката. Аз бях приготвил течност, но се наложи да повторя операцията, тъй като от сътресенията канчето се разля...
На сутринта, 25-ти септември 1997 г., обух обувките "One Sport" на Тончо и поех нагоре - сам. Движех се максимално бързо, внимавах да не хфръкна с някоя дъска... Достигнах върховия гребен, там забелязах облаците - бяха започнали да се събират застрашително. Споходиха ме видения, като че се гледах отсрани - за първи път ми се случваше, явно без достатъчно аклиматизация е така над 8000 м. След безкрайно дългия гребен стигнах двете малки чучки на върха - по-близката снежна и като че по-ниска, и няколко метра след нея скалната - качих се на нея. Отгоре и пак сняг, но натататък гребена видимо се снишаваше. Е, това ще да е върха.
Бях навлякъл всичките си дрехи с които разполагах, но пухенка нямах. Бързо взех да измръзвам. Стоях около 30 мин на върха, като внимателно заснех всичко във всички посоки. Направих си автопортрет, снимах испанското знаме (или каталонско, иберийско ли - не знам какво точно беше), след това го измъкнах от фирна, надянах на пръчката българското и я забих в дупката във фирна - вятърът разплющя БГ-флага заедно с чисто новия герб.
Въпросът с герба беше още пресен в българското обществено съзнание, защото парламента след дълги дебати и усуквания току що (малко преди заминаването ни за Непал) беше приел новия герб на държавата. Бях го принтирал цветно и още докато бяхме в Катманду го дадохме на един от многото майстори-шивачи да го зографиса на знамето ни. И сега, след като снимах герба - за първи път занесен на подобна височина - събрах си нещата (пикела и щеката), и поех надолу."
----------------
* Дхаулагири (Dhaulagiri, 8167 m) е седмия по височина връх в света и е изкачен за първи път на 13 май 1960 г. в 12:0 ч от швейцарците Албин Шелбер, Ернст Форер, австриеца Курт Димбергер, германеца Петер Динер и от непалските шерпи Нима Дорджи и Наванг Дорджи в рамките на швейцаро-австрийска експедиция под ръководството на Макс Айзелин. Първото българско изкачване е през 1995 г. от Радко Рачев и Тончо Тончев.
Поглед към Дхаулагири от вр. Хонгде (Хидън валей)
Експедицията включва и Владимир Чорбаджийски, който е без претенции за изкачване на върха. Тончо и Николай провеждат аклиматизацията си в района на Хидън валей - на 1 ден път от базовия лагер на Дхаулагири. От там е предприета и атаката на върха: 1-ви ден до подножието му, 2-ри ден до премката между Дхаулагири и съседния връх Токуче, 3-ти ден 6600 м, 4-ти ден 7400 м и след това върха.
Най-популярната дефиниция за алпийски стил е "катерене в малка група от началото до края на изкачването в един опит носейки всичко необходимо със себе си и без предварително фиксирани въжета". Всичко това е изпълнено по време на изкачването.
Тончо Тончев (откъс от сборника "70 години български алпинизъм"):
"...Този път искахме да изкачим върха в алпийски стил. За целта набелязахме един шестхилядник в района за аклиматизация. Казваше се Хонг Де. Изкачихме се по два пъти на него, като втория път дори спахме на него.
На 19 септември с Ники подминахме традиционния базов лагер и достигнахме до мястото на лагер 1 - 5700 м. Там заварихме нашите испански приятели. Те също искаха да атакуват върха при това излизане. На другия ден се спряхме на бивак на 6600 м. А иберийците продължиха още малко. На 22-ри (23-ти - бел. Н. Петков) с Николай и испанците стигнахме до 7400 м.
Братята Мартинес разпалено ме разпитваха за маршрута, докато подравнявахме мястото за палатките. Бяхме доста изморени - може би все още не бяхме окончателно аклиматизирани, а ни предстоеше още един ден нагоре. Утешавах се, че поне раницата ми ще остане в щурмовия бивак. Сутринта испанците тръгнаха преди нас. На около 7700 м Ники предложи да се върнем в палатката. Отговорих, че ако сега се откажа, на другия ден едва ли ще имам сили за нов опит. Николай се върна, а аз продължих.
Знаех пътя отлично. По върховия гребен испанците бяха спрели за почивка и аз ги настигнах. С удоволствие приех чая, който ми предложиха. Тази година зловещите козирки по върховия гребен ги нямаше. Моите спътници решиха да минат откъм страната на базовия лагер. Аз предпочетох изкачване по вече познатия ми път - откъм река Кали Гандаки. Почувствах нов прилив на сили. Вървях без да спирам и в късния следобед застанах до познатите ми вече канари. Изтръгнах няколко люспести късчета ценен "дхаулагирски" камък и поех обратно. Нс след дълго чух гласове от другата страна на гребена. Испанците се движеха към най-високата точка. Провикнах се "Фортуна, амигос!" и продължих надолу.
На смрачаване, крайно изтощен, се върнах в палатката при Ники. Той беше сготвил, но не ми се ядеше нищо. Изпих всичкия наличен чай и се отдадох на дрямката.
На другия ден си разменихме ролите. Аз останах да чакам, а Ники пое нагоре. Върна се доста по-рано, отколкото предполагах. Явно, беше успял да се възстанови както трябва предния ден. Целта ни беше изпълнена наполовина. Изкачихме осемхилядник в алпийски стил. Оставаше по-трудното - да слезем. Бяхме на прага на изтощението. По целия маршрут дължината на парапетите възлизаше на 20 метра... След два дни изморително слизане бяхме в нашия базов лагер в Хидън валей..."
Горните снимки са от върха на Дхаулагири и са направени от Николай Петков, някои от тях се публикуват за първи път. Първата е поглед към Анапурна, втората малко надясно по посока на гребена "зад" върха, третата е към характерното плато, видимо само от върха, и четвъртата - в посока на гребена по който се достига върха.
Николай Петков:
"На 23-ти септември достигнах мястото за щурмовия лагер на 7400 м. Двамата испанци си опънаха палатката на хубавата площадка, а аз започнах да подравнявам малък перваз 20-тина метра надолу по ръба. Духаше ураганен вятър, направо виех от студ, а Тончо не идваше... Чаках го, защото ако опънех палатката сам, рискувах да я изпусна и вятъра да я отнесе. Когато Тончо дойде бях полузамръзнал и с облекчение се заврях в тясното помещение.
На сутринта поехме нагоре, като преди няс тръгнаха испанците. Чувствахме изтощение след форсираната атака почти без аклиматизация. Не можех да си позволя да избързам напред, защото с остатъка от силите си трябваше да избия пъртината в мекия, на места с кори стръмен и опасен склон. Влачейки се така с Тончо и испанците отпред, изведнъж схванах, че трябва да се върнем - краката ми мръзнат, деня напредва, ние почти не се движехме, а достигане късно на върха не ми се щеше да изживявам... Предложих на Тончо да се върнем и утре да тръгнем отново, той каза, че ще повърви все пак, а аз се върнах в палатката, която още не се беше скрила от погледите ни. Бях сигурен, че Тончо ще ме последва.
Само че целия ден се изтърколи без Тончо да се появи. Стана тъмно. Взех да се притеснявам на сериозно, когато той връхлетя като снежен човек в палатката. Аз бях приготвил течност, но се наложи да повторя операцията, тъй като от сътресенията канчето се разля...
На сутринта, 25-ти септември 1997 г., обух обувките "One Sport" на Тончо и поех нагоре - сам. Движех се максимално бързо, внимавах да не хфръкна с някоя дъска... Достигнах върховия гребен, там забелязах облаците - бяха започнали да се събират застрашително. Споходиха ме видения, като че се гледах отсрани - за първи път ми се случваше, явно без достатъчно аклиматизация е така над 8000 м. След безкрайно дългия гребен стигнах двете малки чучки на върха - по-близката снежна и като че по-ниска, и няколко метра след нея скалната - качих се на нея. Отгоре и пак сняг, но натататък гребена видимо се снишаваше. Е, това ще да е върха.
Бях навлякъл всичките си дрехи с които разполагах, но пухенка нямах. Бързо взех да измръзвам. Стоях около 30 мин на върха, като внимателно заснех всичко във всички посоки. Направих си автопортрет, снимах испанското знаме (или каталонско, иберийско ли - не знам какво точно беше), след това го измъкнах от фирна, надянах на пръчката българското и я забих в дупката във фирна - вятърът разплющя БГ-флага заедно с чисто новия герб.
Въпросът с герба беше още пресен в българското обществено съзнание, защото парламента след дълги дебати и усуквания току що (малко преди заминаването ни за Непал) беше приел новия герб на държавата. Бях го принтирал цветно и още докато бяхме в Катманду го дадохме на един от многото майстори-шивачи да го зографиса на знамето ни. И сега, след като снимах герба - за първи път занесен на подобна височина - събрах си нещата (пикела и щеката), и поех надолу."
----------------
* Дхаулагири (Dhaulagiri, 8167 m) е седмия по височина връх в света и е изкачен за първи път на 13 май 1960 г. в 12:0 ч от швейцарците Албин Шелбер, Ернст Форер, австриеца Курт Димбергер, германеца Петер Динер и от непалските шерпи Нима Дорджи и Наванг Дорджи в рамките на швейцаро-австрийска експедиция под ръководството на Макс Айзелин. Първото българско изкачване е през 1995 г. от Радко Рачев и Тончо Тончев.
Поглед към Дхаулагири от вр. Хонгде (Хидън валей)
Добави коментар