0805.2007
Навършиха се 25 г. от първото изкачване на алпинисти от някогашния Съветски съюз на Еверест*. През 1982 г., при своя дебют в Хималаите, те прокараха забележителен маршрут по контрафорса на Югозападната стена. Предлагаме ви разговор с Едуард Мисловский – един от първите двама руснаци, стъпили на “Третия полюс”.
ЕДУАРД МИСЛОВСКИЙ (ЭДУАРД МЫСЛОВСКИЙ):
НАШИЯТ ЕВЕРЕСТ Е НАЙ-СТРЪМЕН. И НА 70 Г. ЛЕГЕНДАРНИЯТ АЛПИНИСТ НАЗОВАВА ВЪРХОВЕ С ИМЕНАТА НА СВОИ ПРИЯТЕЛИ. СПОРЕД ПРАВОТО, КОЕТО МУ ДАВА ПЪРВОТО ИЗКАЧВАНЕ
Легендарният алпинист и преподавател в Московският държавен технически университет “Бауман” Едуард Мисловский ме очакваше във фоайето на родния си университет. Моята длан лекомислено се протегна и бе смазана от грамадната, приличаща на менгеме професорска десница. Дълго оформяха пропуска ми. Професорът търпеливо чакаше, докато пропускарката обслужваше дори студенти, които, пререждайки, подаваха документи през гишето с метална решетка.
ПЪРВИ НА ОПАШКАТА
Мисловский бе отделил за разговора с мене един час. В почивката между две лекции. Впрочем, и нашата беседа в Катедрата повече приличаше на лекция на много преживял и препатил планинар пред неделен турист, който е виждал ледокоп само на картинка.
<<< Маршрутите към Еверест. Маршрутът от 1982 г. е отбелязан с номер 9 (кликни за увеличено изображение)
Когато Мисловский и другарите му се мъчеха да стигнат до Еверест, аз току-що бях навършил 10 години. И поради големия брой на главните герои статиите в “Съветски спорт” за изкачването на върха ми се струваха прекалено тромави и трудносмилаеми. Друго нещо беше представянето на националните отбори, участници в световното първенство по футбол в Испания (през лятото на 1982 г. – бел. пр.). Дори и четвърт век по-късно за мене най-високата точка на света си остава нещо митологично.
Живият класик на родния алпинизъм си спомня:
- Защо с Балибердин** бяхме първи? Експедицията през 1982 г. изоставаше от графика. Лагер 5 не съществуваше. Времето беше лошо. Момчетата излизаха от строя. Алексей Москалцов*** падна в ледникова пукнатина. У Вячеслав Онишченко**** започна да се развива сърдечна недостатъчност. Владимир Шопин***** получи измръзвания на краката. Ние с Балибердин предложихме на началника на експедицията Евгений Там****** и на нейния старши треньор Анатолий Овчинников******* да организираме лагер 5. До този момент двамата с Владимир бяхме прекарали най-много време над 8000 м. Обикновено всички алпинисти се стремят колкото се може по-бързо да слязат от тази височина. На нея всяка нощувка може да се окаже последна. Довериха ни се и тръгнахме първи, защото все пак някой трябваше да работи нагоре по маршрута.
Другите свръзки още не бяха отпочинали. С ръководството се уговорихме, че ако силите ни стигнат и времето позволи, ще направим опит за изкачване.
От 7800 м трябваше да стигнем до лагер 4. Да отдъхнем в него, да преодолеем още 250 м и да опънем палатката на лагер 5 на мястото, от което до върха остават 348 м. Движехме се по един остър гребен с минимален разход на кислород. С нас беше шерпът Наванг. Той стигна до 8000 м и тръгна обратно. Беше си осветил очите и се чувстваше зле.
ЕВЕРЕСТ НЕ Е КОСМОС
По време на разговора ни пръстите на Мисловский са свити. Той рядко разтваря дланите си. Няколко фаланги липсват. Живите, причудливо извити пръсти на професора напомнят миниатюрни ледокопи, а ноктите му – строшени клинове.
– Едуард Викентиевич, дълго ли се възстановявахте след успешното изкачване?
- Когато слязохме в базовия лагер, бях евакуиран с вертолет, защото се налагаше да бъда спешно опериран. Лекувах се в Москва. В болницата изрязаха всичко излишно. Пет от пръстите ми останаха цели. На останалите пет загубих по една-две фаланги.
Тези страшни по същество думи звучат като младежко перчене. Но пред мене е сериозният и съсредоточен професор Мисловский, който продължава:
- Тъй като обичам да се напарвам в сауната, без ръкавици ми беше тежко. Ако в джоба си докосвах ключ или друго твърдо нещо, изпитвах такава болка, сякаш някой къса от мене живо месо. Но се възстановявах бързо. Върнах си нормалното тегло. Когато заминавах за експедицията, бях 82 килограма, а след слизането от върха тежах 66. Всеки от 11-те момчета, които стигнаха до Еверест, загуби 8-10 килограма.
Преди всяка експедиция качвам килограми. По-добре е да имаш запаси в себе си, отколкото да ги мъкнеш в раницата. Храната ни беше разработена от един научно-изследователски институт. Менюто беше както за космонавти. Но на Еверест “космическият” хляб е по-лош от черните подсолени сухари. Соковете в туби замръзваха. На голяма височина пиехме чай от разтопен на примусите сняг. За мене в планината оптималната дневна дажба е 200 грама храна.
ПРИМЕРЪТ НА МЪРТВИЯ ИНДИЕЦ
– В кой момент пръстите ви започнаха да губят чувствителността си? – връщам темата на разговора към Еверест. И Едуард Викентиевич си спомня как е бил на косъм от смъртта..
– Когато се движех по парапета от лагер 3 към лагер 4, на едно място се подхлъзнах. Увиснах надолу с главата. Раницата ме захлупи и не ми позволяваше да се обърна. Не можех да помръдна 30-килограмовата раница на тази стеничка с обратен наклон без кислород, защото бутилката ми беше празна. Даже не успях да привържа раницата към парапета.
Нямах сили. Почти губех съзнание. Срещу мене, на стар парапет, висеше тялото на един мъртъв индиец********, участник в международна експедиция. Попаднал в същата ситуация, загубил съзнание – и край. Замръзнал. При това положение нямах избор – или индиецът ще бъде мой вечен съсед, или раницата ми ще замине в пропастта.
Така останах без резервни ръкавици. Само с вълнени. Но жив. Нямаше смисъл да викам на помощ Балибердин, защото беше далече.
В този момент не се движехме обвързани. Аз изнасях багажа, оставен от шерпите в лагер 3. А Владимир беше напред и опъваше нови парапети. Искахме да спестим време. Аз минавах за по-здрав физически, а Балибердин не проявяваше особено желание да мъкне тежки товари. Не исках да губя височина и да слизам надолу за ръкавици. А и не разчетох правилно силите си. Ръцете ми измръзнаха, когато слизахме от върха и ръкавиците ми бързо се прокъсаха по парапетите.
“НЕ СМЕ СИ УДРЯЛИ ШАМАРИ”
– Защо се оказахте в една свръзка с Балибердин?
– Съставът на свръзките се определяше от треньорския съвет. Мой постоянен партньор от много изкачвания беше Валентин Иванов*********. Но ни разделиха и ни направиха играещи треньори на групи от по четирима души. В моята четворка имаше две свръзки – ленинградчаните Владимир Балибердин и Владимир Шопин, аз и Николай Чьорний**********.
Съставът на експедиция се комплектуваше като отряда на космонавтите. От 150 желаещи бяха избрани 22. Кандидатите бяха изпробвани на Елбрус и в Тян-Шан. Устроено беше надбягване – кой по-бързо ще стигне до пик Комунизъм и най-бързо ще набере височина от 6500 до 7500 м? Изследваха ни в барокамера, за да определят прага на издръжливостта при максимални натоварвания, на височина над 10 000 м.
Преди експедицията с Балибердин практически не бяхме общували. В групата действахме според графика. За постигане на поставената висока цел всеки подтискаше своите емоции и амбиции. Но това не означава, че между нас се беше възцарила вечна любов. И до днес най-дружески са отношенията ми с Валентин Иванов.
Тогава, през 1982-а, Балибердин беше млад, несдържан и много амбициозен. В момента на изкачването аз бях на 44 г., той – на 33. Не сме си удряли шамари, но и любов нямаше. Всеки си имаше възгледи. Случваха се конфликти, но ги решавахме без много приказки. Аз казвах какво трябва да се прави. Той изпълняваше.
Какво щеше да стане, ако се бяхме скарали? Ако се бяхме развързали и всеки би тръгнал нагоре самостоятелно? Просто по склоновете на Еверест щяха да се появят още два трупа.
В планината най-важно е страхът да не преминава в паника. По време на изкачването, на един 100-метров участък, се движехме по гребен с ширина 25 см. Ако някой беше паднал наляво или надясно, щеше да прелети най-малко километър и половина.
КИТАЙСКАТА ТРИНОГА
– Често са ми задавали глупавия въпрос: кой от двамата първи стъпи на Еверест? Може ли да се отговори, когато става дума за двама души, свързани с едно 15-метрово парче въже? Във своите спомени Владимир не дели първенството в изкачването на Еверест. И аз няма да направя това. Балибердин първи се обади по радиостанцията. Аз – половин час по-късно. Пръстите ми бяха вдървени и не можех да натисна комутатора. Офицерът за свръзка ни накара да му опишем обстановката, да му разкажем какво има наоколо и да му кажем дали забелязваме най-важния опознавателен знак – китайската тринога. Съобщихме му, че пред очите ни е ледникът в китайското подножие (Ронгбук – бел. прев.), но не виждаме никаква тринога. “Значи не сте на върха” – беше отговорът му.
А дуралуминиевата тринога беше затрупана от снега. Наложи се да я разкопаваме. Намерихме кислородни бутилки и записки на други алпинисти. В дневника си Балибердин написа, че никога не е бил толкова близо до своя край, както на слизане от Еверест.
БЕЗ КИСЛОРОД?
– Вашият партньор Владимир Балибердин действително ли изкачи Еверест без кислород, както тогава писаха съветските вестници?
– На експедицията през 1982 г. Владимир използва кислород, но по време на нощувките. Ако заспиш без кислород на 8500 м, на сутринта няма да можеш да се помръднеш. Главната цел не е да нощуваш на някой осемхилядник, а да го изкачиш и веднага да тръгнеш надолу. Класическите маршрути към Еверест от север и юг са осеяни с трупове. Сега са отстранени или по-скоро шерпите са ги бутнали в пропастта, за да не развалят настроението на останалите, които правят опити за изкачване.
Какво да говорим за Еверест, ако у нас, на Елбрус, загиват най-малко 20 души годишно? Повечето от тях остават неоткрити – едни падат в пукнатини, други замръзват...
“ЩОМ ЗАПОЧНА ДА СЪНУВАМ ПЛАНИНИ, СТАВАМ И ТРЪГВАМ КЪМ ТЯХ”
– Аз не съм професионален алпинист. Но, безусловно, планините са вторият ми живот. По време на нашата първа хималайска експедиция аз бях изчерпан докрай. Нашият съветски път към най-високия връх – независимо дали ще го наречем Еверест, Чомолънгма или Сагарматха – е много стръмен. Всеки се радва, когато е надмогнал себе си, когато е постигнал целта и не трябва да се връща към нея. Но щом започна да сънувам планини, оставям всичко и тръгвам към тях.
През миналата година направих изкачване на един девствен безименен връх в Тян-Шан. Посветих го на паметта на моя приятел, боксьора Алексей Кисельов*********** – двукратен сребърен медалист от олимпийски игри. Използвах правото, което ми даваше авторството на премиерата, и нарекох върха на името на Кисельов.
Мисля, че нашата експедиция през 1982 г. е жива в паметта на много хора. А осем души от нашия тогавашен отбор намериха вечен покой – ръководителят Евгений Там, лекарят Свет Орловский************, Михаил Туркевич*************. При лавинни инциденти загинаха Алексей Москалцов, Валерий Хришчатий**************, Леонид Трошчиненко***************.
Поддържам връзка с Ерик Илинский****************. С Казбек Валиев***************** неотдавна се срещахме в Тян-Шан. Сега, в края на май, искам да поканя всички от отбора на моя юбилей, макар че са пръснати из цялата страна.
... Едночасовата лекция на алпиниста Мисловский стигна до своя край. Ръкостискането за довиждане ми се стори далеч по-топло и по-меко от това, когато се запознавахме.
Може би защото журналистът преди срещата беше прочел култовата в алпийските среди книга “Еверест’ 82” (“Эверест-82”) и не зададе на професор Мисловский глупавия въпрос – все пак кой сред съветските алпинисти първи е стъпил на Еверест?
БИОГРАФИЧНИ ДАННИ
Едуард Мисловский (Мысловский, Эдуард Викентьевич) е роден на 29 май 1937 г. в Москва. Заслужил майстор на спорта. Заслужил треньор на СССР. “Снежен барс”. Най-добрите му постижения в чужбина – Маунт Маккинли по маршрута на Касин, Пти Дрю по тура на Бонати, премиерен маршрут на Еверест от югозапад (на 4 май 1982 г.).
Кандидат на техническите науки. Професор в Катедрата “Проектиране и технология на производството на електронни средства” при Московски висш технически университет (МВТУ) “Бауман”. Автор на е на над 30 научни труда.
Носител на ордените “Ленин” (най-високата награда в някогашния Съветски съюз), “Червено знаме на труда”, “Сребърен еделвайс”.
Има две дъщери и трима внуци.
04 май 2007, №062 (17 222), “Советский спорт”
Автор: Руслан Карманов
----------------------------
* На 4 май 1982 г. съветски алпинисти за първи път стъпиха на най-високия връх в света Еверест (8848 м). Първи до върха на този ден стигнаха Владимир Балибердин и Едуард Мисловский. В продължение на пет дни на върха бяха още деветима алпинисти. – Сергей Бершов и Михаил Туркевич, Вячеслав Иванов и Сергей Ефимов, Казбек Валиев и Валерий Хришчатий. На 9 май, в Деня на победата във Втората световна война, празнуван в някогашния Съветски съюз и в днешна Русия като национален празник, с успех се поздравиха Валерий Хомутов, Владимир Пучков и Юрий Голодов.
В Москва, на летище “Шереметиево-2” алпинистите бяха посрещнати като космонавти.
СЪСТАВЪТ НА ЕКСПЕДИЦИЯТА БЕ:
Валентин Иванов – капитан на отбора,.
Владимир Балибердин,
Сергей Бершов,
Казбек Валиев,
Юрий Голодов,
Сергей Ефимов,
Едуард Мисловский,
Владимир Пучков,
Михаил Туркевич,
Валерий Хомутов,
Валерий Хришчатий,
Ерванд Илинский – партиен секретар,
Алексей Москалцов,
Вячеслав Онишченко,
Сергей Чепчев,
Николай Чьорний,
Владимир Шопин,
Евгений Там – началник,
Анатолий Овчинников – старши треньор,
Борис Романов – треньор,
Свет Орловский – лекар,
Леонид Трошчиненко – зам.-началник по материално-техническото осигуряване,
Акакий (Хута) Хергиани – кинооператор,
Юрий Кононов – преводач и радист,
Владимир Воскобойников – специалист по хранене.
Първата група участници замина за Катманду на 26 февруари 1982 г. Общо в базовия лагер се намираха 25 души – алпинисти, треньори и тричленен снимачен екип от ленинградската студия за научно-популярни филми “Леннаучфильм”.
КРАТКА ХРОНОЛОГИЯ НА НАЙ-ВАЖНИТЕ СЪБИТИЯ
4 май 1982 г. – Владимир Балибердин и Едуард Мисловский първи сред съветските алпинисти стъпиха на Еверест. Те изминаха пътя от щурмовия лагер 5 (8500 м) до върха – 348 метра – за 8 часа, т. е. със скорост 45 м/ час.
4 май – Сергей Бершов и Михаил Туркевич, тръгвайки от лагер 5 в 18.00 часа, след три часа, в тъмнината, срещнаха Мисловский и Балибердин. Оказаха им първа помощ (особено на получилия измръзвания на ръцете Мисловский) и получавайки разрешение от началника на експедицията, изкачиха върха през нощта.
5 май – на върха бяха Валентин Иванов и Сергей Ефимов.
7 май – от втори опит с успех се поздравиха Казбек Валиев и Валерий Хришчтий; при първия те тръгнаха от лагер 5 рано сутринта на 6 май, но бяха спрени от вятър с ураганна сила; при втория късно следобед вятърът стихна и те се отправиха към върха в 17.00 часа и стигнаха до него по тъмно – в 01.50 часа след полунощ.
9 май – в 11.30 часа прозвуча финалният акорд на експедицията, на върха бяха Валерий Хомутов, Владимир Пучков, Юрий Голодов.
** Владимир Балибердиин (Балыбердин, Владимир Сергеевич, 1949-1994). Заслужил майстор на спорта (1982 г.). Роден в Алтай, живее и учи в Ленинград. Завършва Ленинградския електротехнически институт по съобщенията “Професор М. А. Бонч-Бруевич” [Ленинградский Электротехнический Институт Связи (ЛЭИС) Санкт-Петербургского Государственного Университета Телекоммуникаций (ГУТ) имени проф. М.А.Бонч-Бруевича]. Работи като старши инженер в Централния научно-изследователски институт по морски флот.
От 1980 г. е инструктор по алпинизъм към Ленинградския градски съвет на Държавното физкултурно дружество “Спартак” (т. е. става професионален алпинист). Един от най-талантливите съветски алпинисти, единственият “Кандидат-майстор на спорта” (КМС), на който направо е присвоено званието “Заслужил майстор на спорта” (8 август 1982 г.), прескачайки междинното “Майстор на спорта”.
Един от най-активните участници в първата съветска хималайска експедиция на Еверест през 1982 г. Активно участва в прокарването на пътя през ледопада Кхумбу и по контрафорса на Югозападната стена на Еверест и в организирането на лагерите по маршрута. С Мисловский изгражда щурмовия лагер на 8500 м и сам опъва парапетите между лагер 4 и лагер 5. Тъй като Мисловский загубва раницата си, Балибердин или просто Бел – както го наричат неговите приятели, му дава своите резервни ръкавици и спален чувал. На 4 май двамата благополучно стигат до 8848 м, откъдето Балибердин съобщава на Евгений Там: “Всички пътища водят надолу...”. През цялото време той снима с камера “Красногорск”, която тежи 5 кг и 600 грама.
За това изкачване Балибердин и Мисловский за наградени с орден “Ленин” (на 5 юли 1982 г.). Балибердин е първият съветски алпинист, който попада в десетката на най-добрите спортисти на СССР (за 1982 г.), организирана от вестник “Съветски спорт”.
Първото си изкачване въобще прави на 5 май 1969 г., на алпиниада на спортното дружество “Буревестник”. През 1978 г. става поотделно “Кандидат майстор на спорта” по алпинизъм и по скално катерене. “Снежен барс” от 1982 г. Шампион на СССР за 1981 г. в клас “Височинно-технически” за изкачването по централната част на югозападната стена на пик Комунизъм (7495 м). Призьор от първенствата на Съветския съюз в различни класове.
Участва в зимни изкачвания на Шхелда (1984 г.), на Комунизъм по Реброто на Бородкин (1986 г., с принудителен бивак на 6500 м), на пик Ленин (7134 м, 1988 г.), на пик Победа (7439 м, 1990 г.).
През 1989 г. е участник във втората съветска хималайска експедиция – на третия връх в света Кангчендзьонга (8586 м). На 15 април в групата на Валерий Хришчатий стига без кислород до Средна Кангчендзьонга (8478 м). А на 1 и 2 май в групата на Василий Елагин прави без кислород пълен траверс на целия масив, преминавайки последователно през Южна (8491 м), Средна (8478 м.), Главна (8586 м) и Западна (или Ялунг Канг, 8505 м) Кангчендзьонга.
През зимата на 1990 г. записва две зимни изкачвания на два памирски седемхилядника в един сезон – пик Победа (по маршрута на Летавет) и пик Евгения Корженевска (7104 м) от ледника Москвин.
На следващата година (1991-а) без кислород отново стига до Еверест по класическия маршрут откъм Непал. През 1992 г. е ръководител на съветско-американска експедиция на К-2 (8611 м) по Реброто Абруци. До върха стигат Балибердин, Алексей Никифоров и Генадий Копейка. По този начин Балибердин става първият руски алпинист, който стъпва на трите най-висока върха в света.
Загива през нощта на 22 юли 1994 г., в деня на откриването на Игрите на Добра Воля, на които е почетен гост. Неговата “Волга” е пометена от финландски ТИР, който тръгва на червено (в световните алпийски среди се разказва друга история за неговата смърт, но това не е тема на този материал – бел. пр.).
Както става обикновено, едва след гибелта му идва осъзнаването какъв човек си е отишъл. Днес Балибердин посмъртно се ползва със славата на национален герой на Русия. Погребан е до главния вход на т. нар. Южно гробище в Санкт Петербург. А когато в навечерието на новата 2001 г. Спортният комитет (т. е. Министерството на спорта) на Русия определя 20-те най-добри спортисти на Съветския съюз и Русия на ХХ век, в изключително почетния и престижен списък попада Владимир Балибердин.
Има три дъщери.
Автор е на редица публикации – на главата “Неправилното изкачване” в книгата “Эверест-82” (Москва, издателство “Физкультура и спорт”, 1984 г.), на главата “На най най-високия връх” – в книгата “Еверест, югозападната стена” (“Эверест, юго-западная стена”, Ленинград, “Лениздат”, 1984 г.), на статията “8848” – в ленинградското списание “Аврора” (брой № 3, 1983). На неговата светла памет Евгений Там посвещава статията “Памяти Владимира Балыбердина” в списанието “Светът на пътешествията” (“Мир путешествий», брой № 9-12, 1994 г.).
*** Алексей Москалцов (Москальцов, Алексей Вадимович, 1952-1987). Заслужил майстор на спорта (1982 г.). Завършва Харковския институт по радиоелектроника, специалност “Електронни машини”. Работи в Института по проблеми на машиностроенето при Академията на науките на Украинската съветска социалистическа република (АН на УССР). За цикъла разработки “Създаване на хибридни методи и изчислителни способи за решаване на нелинейни задачи в областта на топлопроводимостта” е награден с диплом и медал на АН на УССР. Притежава и две авторски свидетелства.
Москалцов е потомствен алпинист. Чичо му Юрий Москалцов е един от първите шампиони на СССР по алпинизъм от Украйна. Родителите му – Вадим Москалцов и Наталия Яковенко – са майстори на спорта по алпинизъм. Така той се приобщава към алпинизма от детските си години.
1969 г. – изпълнява нормативите и става носител на значката “Алпинист на СССР”,
1971 г. – става “Майстор на спорта” по скално катерене,
1974 г. – покрива нормативите за втори разряд по алпинизъм,
1975 г. – прави многобройни изкачвания в България, в това число и на Злия зъб,
1977 г. – шампион на СССР в клас “Скален”, за изкачването на Западен Домбай по южната стена на Пик ЦДСА,
1980 г. – шампион на СССР в клас “Височинно-технически” за изкачването по лявата част на източната стена на връх Студената стена (пик Холодная Стена, 5959 м), Централен Памир, Язгулемски хребет, ждрелото Хавраз-дара,
1980 г. – “Майстор на спорта по алпинизъм”,
1982 г. – в експедицията на Еверест стига до 8250 м. Поради травма, получена при падане в ледникова пукнатина, не участва в опитите за изкачване на върха,
1982 г. – “Заслужил майстор на спорта”,
1984 г. – шампион на СССР в клас “Височинно-технически”, за изкачването на пик Фридрих Енгелс (пик Энгельса, 6507 м) по източната му стена, Югозападен Памир,
1986 г. – зимно изкачване на пик Комунизъм (7495 м) от ледника Москвин през Памирското фирново плато (по маршрута на Ю. Бородкин).
Великолепен скален катерач, участва и побеждава и в редица състезания. През 1971 г. става шампион на СССР на свръзки (заедно със Сергей Бершов).
А. В. Москалцов загива през 1987 г., при изкачване по западната стена на пик Клара Цеткин (6641 м) в Хребета на Академията на науките, Централен Памир. Групата попада в лавина под самия връх. От петимата участници жив остава само един – А. Ковал. Под стената са открити телата на трима алпинисти. Алексей Москалцов не е намерен...
Автор е на главата “Оглеждайки се назад” (“Оглядываясь назад”) в книгата “Эверест-82” (Москва, издателство “Физкультура и спорт”, 1984 г.). Вълнуващи страници за него се съдържат в книгата на Сергей Бершов и Александра Парахони “Лавините да те отминат” (“Да обойдут тебя лавины”, Киев, издателство “Здоровье”, 1992).
**** Вячеслав Онишченко (Онищенко, Вячеслав Петрович, роден през 1936 г.). Роден във Винница (Украйна). Живее в Москва. Дългогодишен лекар в Московския градски лечебно-физкултурен диспансер № 1, в отделението “Диспансеризация на националните отбори”. С алпинизъм се занимава от 1955 г. В младите си години е един от най-силните скални катерачи на Съветския съюз. Майстор на спорта по алпинизъм (1961 г.) и скално катерене (1969 г.). Майстор н спорта от международна класа по алпинизъм (1967 г.), заслужил майстор на спорта (1970 г.). Има седем изкачвания на седемхилядниците в бившия Съветски съюз. Шампион на СССР през 1964 г., призьор от шампионатите през 1961, 1968 и 1970 г.
Най-трудните му изкачвания:
1960 г. – премиери и траверс на върховете Вера Слуцкая (5500 м) – Труд (в хребета Зулумарт, Североизточен Памир),
1961 г. – пик Евгения Корженевска по южния гребен, второ място в шампионата на СССР,
1962 г. – траверс на Уллутау (или Уллутау-Чан, 4207 м) с изкачване на Западния връх по “Дъската”, Централен Кавказ, над ждрелото Адир-су (Адыр-су),
1962 г. – траверс на Ушба (през коти 4200, 4694 и 4710 м),
1964 – Хан-Тенгри (6995 м) по юг-югозападното (Мраморното) ребро, шампион на СССР (ръководител на изкачването),
1966 г. – пик Важа Пшавела (6918 м), Тян-Шан,
1968 г. – пик Енгелс (6507 м) по южната му стена, вицешампион на СССР в клас “Височинно-технически” (ръководител Борис Романов),
1970 г. – пик Комунизъм (7495 м) по девствената му югоизточна стена, вицешампион на СССР в клас “Височинно-технически” (ръководител),
1971 г. – траверс на върховете Маркс (пик Маркса, 6710 м) и Енгелс (6507 м),
1976 – Мирапи във Фанските планини ((Фанские горы),
1980 – пик Ахмади-Дониш (или пик Ворошилов, 6664 м) по северната стена (ръководител Валерий Хомутов).
През 1965 г. Вячеслав Онишченко и Анатолий Овчинников за първи път представят Съветския съюз на международния алпийски сбор в Шамони и правят две изкачвания на Пти Дрю – по нормалния път (откъм ледника Шарпоа) и по маршрута на Валтер Бонати, по това време смятан за един от най-трудните в света. Две години по-късно (1967-а) свръзката Онишченко-Михаил Хергиани изкачва други три изключително трудни маршрута в Алпите – Гран Капюсен (Grand Capucin, 3838 м) по маршрута на Бонати-Гиго (Walter Bonatti- Luciano Ghigo), Пти-Дрю по пътя на Маньон (Guido Magnone) и Гранд Жорас по Реброто Уокър, като на последния записват т. нар. Руски вариант.
През 1969 г. Онишченко-Хергиани, които са най-силната катерачна свръзка в Съветския съюз, посещават Доломитите. Там последователно изкатерват Кулата Венеция (Torre Venezia, 2337 м) в групата Чивета (Civetta) по диретисимата Тиси (Tissi) и Чима дел Банкон (Cima del Bancon) по Хасе-Леене (Dietrich Hasse- Jörg Lehne). По време на изкачването по Чима Су Алто (Cima Su Alto, 2951 м) върху Вячеслав Онишченко се стоварва тежката участ да преживее трагедията от гибелта на Михаил Хергиани.
През 1975 г. прокарва премиерен маршрут на пик Бонанса (Bonanza Peak, 9511 фута или 2899 м) в националния парк North Cascades (САЩ). През 1982 г. на Еверест стига до 7350 м. Дългогодишен участник в Медицинската комисия на Федерацията по алпинизъм на СССР, сега на Русия, неин зам.-председател.
Автор е на редица публикации по въпросите на височинната медицина и алпинизма. Ще отбележим: “Функционално състояние на сърдечно-съдовата система на алпинисти при изкачване на пик Кан Тенгри” (“Функциональное состояние сердечно-сосудистой системы альпинистов при восхождении на пик Хан-Тенгри”, списание “Теория и практика физической культуры и спорта”, 1967, брой № 2), “На Пти Дрю по пътя на Бонати” (“На Пти-Дрю по пути Бонатти”, заедно с Анатолий Овчинников, “Побежденные вершины 1965-1967”), “Руски вариант във Френските Алпи” (“Русский вариант" во Французских Альпах”, “Побежденные вершины 1967—1968”), “Какво ми се случи?” (“Что со мной случилось?”, глава в книгата “Эверест-82”, Москва, издателство “Физкультура и спорт”, 1984 г.).
***** Владимир Шопин (Шопин, Владимир Григорьевич, род, 1949 г.). Роден в град Иваново, живее в Ленинград. До 1981 г. работи в завода “М. И. Калинин” в Ленинград и се занимава с монтаж на космическа техника. От 1981 г. е спортен инструктор в Държавния спортен комитет (Госкомспорт). Шампион и призьор от първенствата на СССР в различни класове. Автор на многобройни изкачвания в планините на някогашния Съветски съюз. През 1982 г. стига до 7800 м на Еверест, но не прави опит за стигане до върха, след като Спортният комитет на СССР нарежда прекратяване на експедицията на 9 май. Заслужил майстор на спорта (1982 г.). Награден е с медал “За трудова доблест” (1982 г.). През 1988 г. възглавява група ленинградски алпинисти, които работят в зоната на земетресението в Спитак (Армения). В книгата “Эверест, юго-западная стена» (“Лениздат”, 1984 г.) от него е написана главата “Западният циркус и югозападната стена” (“Западный цирк и юго-западная стена”).
****** Евгений Там (Евгений Игоревич Тамм) е роден през 1926 г. в Москва. Син на първия носител на Нобелова награда за физика от Съветския съюз Игор Там. Инженер-физик. Доктор на физико-математическите науки. Автор на над 80 научни труда. Смятайки, че между науката и алпинизма има много общо, той много сполучливо успява да съчетае двете поприща. Първото си изкачване прави на 14 г. на връх Сунахет (3550 м) в обкръжението на долината Алибек, Кавказ. Майстор на спорта от 1962 г. Шампион на СССР по алпинизъм през 1961 г. за изкачването на пик Комунизъм от ледника Бивачний.
Многократен призьор от първенствата на СССР. За най-сериозните си постижения смята: траверса на масива Джугутурлючат в Домбай (1955 г.), Пик 26 Бакински комисари (1958); зимния траверс на Домбай-Улген (1960 г., едно от първите сериозни зимни постижения на следвоенния алпинизъм в СССР), първото изкачване на Кан Тенгри (6995 м) от север (1964 г.).
Като инструктор по алпинизъм през 1978-1981 г. ръководи многобройни прояви в Кавказ, Памир, Тян-Шан и Алтай.
През 1978-1981 г. е ръководител и треньор на първата съветска хималайска експедиция, която през 1982 г. изкачи Еверест по премиерен, изключително труден маршрут по Югозападната стена на върха. През 1976-1977 г. – заместник-председател, през 1978-81 г. – председател на Президиума на Федерацията по алпинизъм на СССР. Носител на най-високи правителствени и държавни награди.
******* Анатолий Овчинников (Овчинников, Анатолий Георгиевич, род. през 1927 г. в село Рубцово във Витегорския район на Вологодска област). Живее в Москва. Заслужил майстор на спорта. Завършва МВТУ “Н. Э. Бауман”. Заслужил деятел на науката и техниката, професор, завеждащ Катедрата по физико-технологични процеси и оборудване за автоматизирана обработка под налягане в същото учебно заведение.
Един от най-известните и най-силните съветски алпинисти през 60-те и 70-те години на ХХ век. През 1966 г. под негово ръководство и с негово участие са прокарани три маршрута на пик Корженевска – на В. Цетлин, Л. Доброволски (Овчинников, Мисловский, Глухов, В. Иванов, Масюков) и В. Бажуков. Участник в първото изкачване по югозападната стена на пик Комунизъм (1968 г.). През същата година под негово ръководство групата на Ю. Бородкин за първи път прави изкачвания на трите памирски седемхилядника в един сезон.
Като отличен скален катерач представя СССР на международни катерачни срещи в Шамони (Франция), в Лейк Дистрикт и на остров Скай (Великобритания).
Автор е на редица публикации: “Главен Домбай по северната стена” (“Главный Домбай по северной стене”, в сборника “По пътя на смелите”, “Путем отважных”, Москва, издателство “Физкультура и спорт”, 1958), “Флаговете на две страни над Памир” (“Флаги двух стран на Памире, в съавторство с Евгений Гиппенрейтер, в сборника “Побежденные вершины 1961-1964”), “На Пти Дро по пътя на Бонати” (“На Пти-Дрю по пути Бонатти”, в съавторство с Вячеслав Онишченко, в сборника “Побежденные вершины 1965-1967”), “Пик Комунизъм” (“Пик Коммунизма”, в съавторство с Кирил Кузмин, в “Побежденные вершины 1968-1969”), “Тренировките за изкачвания от най-висока категория на трудност” (“Тренировка к восхождению высшей категории трудности”, в сборника “Спътник на алпиниста”, “Спутник альпиниста”, Москва, издателство “Физкультура и спорт”, 1970 г.), “По гребена на Кокшаал-Тау” (“По гребню Кокшаал-Тау”, в “Побежденные вершины 1970-1971”), “Въплъщение на мечтата” (“Воплощение мечты”, в книгата “Эверест-82”, Москва, издателство “Физкультура и спорт”, 1984 г.). През 1998 бе издадена неговата книга “Алпинистите от МВТУ “Н. Е. Бауман” (“Альпинисты МВТУ им. Н.Э. Баумана”, Москва, издателство на МВТУ).
******** Това е индиецът Харш Вардхан Бахугуна (Harsh Vardhan Bahuguna), участник в международна експедиция под ръководството на Нормън Г. Диренфурт (Norman G. Dyhrenfurth) по югозападната стена на Еверест през 1971 г. – най-мащабното, най-широко рекламираното и най-спорното начинание на Еверест до този момент. Загива на 18 април 1971 г. от студ и изтощение.
********* Валентин Иванов (Иванов, Валентин Андреевич, роден през 1941 г.). Московчанин. Завършва МВТУ “Бауман”. Работи като завеждащ сектор в Опитно-конструкторското бюро на Института по високи температури на Руската академия на науките.
С алпинизъм започва да се занимава през 1959 г. На следващата вече е кандидат-майстор на спорта, през 1962 г. – инструктор, 1967 г. – майстор на спорта, “Снежен барс” – през 1981 г. Има 11 изкачвания на седемхилядниците на бившия Съветски съюз. Участник и капитан на отбора по време на първата съветска експедиция в Хималаите на Еверест през 1982 г. Стъпва на върха със Сергей Ефимов на 5 май. Старши треньор по подготовката и провеждането на втората съветска хималайска експедиция през 1989 г. на Кангчендзьонга (8686 м). Старши треньор на московската експедиция на Анапурна (8091 м) през 1991 г.
Най-сериозните му постижения са:
1977 г. – Макиинли в Аляска по маршрута на Касин (с Едуард Мисловский),
1978 г. – Пти Дрю по маршрута на Бонати (с Едуард Мисловский),
1978 г. – пик Революция (6974 м) по югоизточния контрафорс на южния гребен,
1980 г. - Ахмади Дониш (6664 м) по северната стена (рък. Валерий Хомутов),
1982 г. – Еверест по нов маршрут от югозапад,
1985 г. – пик Победа (7439 м) през Западния връх с американски алпинисти (рък. Николай Чьорний).
Автор е на публикациите “На пик Евгения Корженевска през 1966 г.” (“На пик Евгении Корженевской в 1966 г.”, с Кирил Кузмин и Валентин Цетлин, “Побежденные вершины 1965-1967”), “По гребена на Кокшаал-Тау” (“По гребню Кокшаал-Тау”, с Анатолий Овчинников, “Побежденные вершины 1970-1971”), “Лице срещу лице с Еверест” (“Лицом к лицу с Эверестом”, алманах “Ветер странствий”, брой № 18. Москва, 1983 г.), “Лице срещу лице с Еверест” (“Лицом к лицу с Эверестом”, глава от книгата “Эверест-82”, Москва, издателство “Физкультура и спорт”, 1984 г.), “Пътеката към Кангчендзьонга” (“Тропа к Канченджанге”, списание “Турист”, 1987, брой № 10), “Насрещният траверс на Кангчендзьонга” (“Встречный траверс Канченджанги”, алманах “Ветер странствий”, брой № 24, Москва, 1989 г.), “Анапурна накрая се предаде” (“Все же сдалась Аннапурна, списание “Мир путешествий”, 1992, броеве. №№ 6, 7, 8.
**********.Чьорний (Черный, Николай Дмитриевич, род. през 1939 г.). Машинен инженер. Московчанин. Заслужил майстор на спорта (1982 г.). Има 24 изкачвания на седемхилядниците на някогашния Съветски съюз. През 1968 г. е в групата от алпинисти, които близо до пик Ленин посрещат участниците в парашутния десант. През 1982 г. стига до 7800 м на Еверест, но не прави опит за стигане до върха, след като Спортният комитет на СССР нарежда прекратяване на експедицията на 9 май.
Все пак стъпва на Еверест през 2005 г. Преди това изкачва Кангчендзьонга (8586 м) като спортен ръководител на втората съветска експедиция в Хималаите, Анапурна (8091 м, 1991 г.), Шиша Пангма (8013 м, 1992 г., ръководител на екипа), Лхотце (8516 м, 1997 г.), Чо Ойю (8201 м, 1999 г.). През 1994 г. участва в първото руско зимно изкачване в Хималаите и стъпва на Южна Анапурна (Annapurna South, 7219 м, този връх е познат също като Annapurna Dakshin, Modi peak или Moditse – бел. прев.).
Но място в историята на световния алпинизъм му донася ръководената от него руска хималайска експедиция през 2001 г., която прави изкачване на най-високата към този момент девствена точка на планетата – Средния връх на Лхотце (Lhotse Ta, Lhotse Central, Lhotse Middle, 8414 м – бел. прев.).
И тука нещо много интересно – преди тръгването си експедицията получава благословията на Руската православна църква, а шестима от участниците се кръщават според източноправославния християнски канон. Алпинистите взимат със себе си чудотворната икона на Казанската Света Богородица. През цялото време тя е в палатката на ръководителя, за да пази участниците. След връщането на експедицията, на 12 юни 2001 г., в храма “Вси Светии” на Кулишки (на Славянския площад в Москва) е отслужена литургия за щастливото завръщане и успеха на целия екип. На него е посветен репортаж на Кевин О’ Флин (Kevin O'Flynn) в “The Moscow Times” от 2 юли с. г..
През 1986 г. Николай Чьорний изкачва Маккинли (8194 м) в Аляска, а през 1996 г. – Аконкагуа (6959 м).
Автор е на главата “Нашата височинна работа” (“Высотная наша работа”) в раздела “Героите от Еверест разказват” (“Эверестовцы рассказывают”) на книгата “Эверест-82”.
*********** Алексей Иванович Кисельов [(роден на 17 март 1938 г. в селото Лукяновка (Рязанска област), починал на 19 юни 2005 г. в Москва]. С бокс започва да се занимава през 1954 г. От 1957-а е участник в сборния отбор на СССР. Заслужил майстор на спорта, двукратен олимпийски вицешампион (от Игрите в Токио и Мексико Сити, 1964, 1968 г.) в категория до 75 кг. Сребърен медалист от европейското първенство през 1967 г. Два пъти шампион на СССР. След като приключва кариерата си на състезател на два пъти е треньор на сборния отбор на СССР по бокс (1969, 1976—1980). Заслужил треньор на СССР.
От 1976 г. завежда Катедрата по физическо възпитание, а по-късно е декан на Физкултурно-оздравителния факултет на МГТУ “Бауман”. Кандидат на науките, професор. С 1993 г. възглавява Руския студентски спортен съюз. Член е на Изпълнителния комитет на Международната федерация за университетски спорт (ФИСУ, The International University Sports Federation).
************ Свет Орловский (Орловский, Свет Петрович, роден през 1933 г.). Лекар. Кандидат на медицинските науки, асистент в Катедрата по детска хирургия на Втория Московски държавен медицински институт “Н. П. Пирогов”. Кандидат-майстор на спорта по алпинизъм. С изкачвания на памирските седемхилядници. Дългогодишен лекар на международния алпийски лагер “Памир”.
Син на родоначалника на руската полярна хидрография Пьотр Владимирович Орловский, който има изключителни заслуги за изследването на северните райони на Красноярския край в Сибир и на Северния морски път (през Северния ледовит океан). Много дълго името на Пьотр Владимирович Орловский липсва в историята на изучаването и усвояването на Арктика, защото е обявен “за враг на народа”. Днес името му носят остров в Карско море и на нос на остров Франц-Йосифова Земя. Във Финландия се строи научно-изследователски хидрографски кораб “Петр Орловский”.
************* Михаил Туркевич (Туркевич, Михаил Михайлович, 1954-2003). Роден в село Утишково на Лвовска област. Живее в Донецк (Украйна). Последните години от живота си прекарва в Москва. Завършва Киевския държавен институт за физическа култура. Работи като председател на Донецкия областен алпийски клуб “Донбас”.
Както постоянния си партньор Сергей Бершов, е гениален скален катерач, един от най-силните съветски и украински алпинисти за всички времена. Има 13 изкачвания на седемхилядниците в някогашния СССР. Многократен шампион на СССР по алпинизъм (в различни класове) и по спортно катерене (индивидуално и на свръзки).
През 1982 г. стъпва на Еверест. През 1986 г. участва в първото зимно изкачване на пик Комунизъм (по Бородкин), което е част от подготовката за втората съветска експедиция на Кангчендзьонга (8586 м). През 1988 г. прави траверс в масива на пик Победа (7439 м) – от пик Важа Пшавела до Пик на военните топографи. В рамките на експедицията на Кангчендзьонга, на 15 април 1989 г., по премиерен маршрут стига до Южна Кангчендзьонга (8491 м) с Бершов, Пастух и Хайбуллин. На 30 април и 1 май в групата на Бершов траверсира последователно Западна (или Ялунг Канг, 8505 м), Главна (8586 м), Средна (8478 м) и Южна Кангчендзьонга.
През 1990 г. е ръководител на украинската експедиция, която прави първото в историята изкачване по Южната стена на Лхотце (8516 м), което е епохално събитие в историята на алпинизма. Тогава до върха стигат Сергей Бершов и Владимир Каратаев. Туркевич е във втората атакуваща свръзка с Генадий Копейка. Когато двамата виждат тежкото състояние на връщащите се от върха, решават да ги съпроводят надолу. “Сега вече вярвам, че на Земята има ангели-спасители – писа в едно интервю Каратаев, на който бяха ампутирани почти всички пръсти на ръцете. – Не мога и не искам да си представя какво би станало с нас, ако ги нямаше Миша Туркевич и Гена Копейка. Докато съм жив, ще се моля да са живи и здрави...” А Сергей Бершов добавя: “Природата е отредила на Туркевич толкова енергия, която би стигнала за няколко души. Той не познава състоянието на покой”.
През последните години на живота си е зам.-началник на Центъра за подготовка на спасители към Министерството на извънредните ситуации на Русия и живее в Москва.
Автор е на много публикации, сред които е статията “Четирима на нощния Еверест” (“Четверо на ночном Эвересте”, публикувана в книгата “Эверест-82” и в алманаха “Ветер странствий”, брой № 18, Москва, 1983 г.), и на две книги “Зовът на далечните върхове” (“Зов далеких вершин”, Донецк, издателство “Донбасс”, 1984 г.) и “Изкачване” (“Восхождение”, Донецк, издателство “Донбасс”, 1987 г.).
************** Валерий Хришчатий (Валерий Николаевич Хрищатый, 23 декември 1951-4 август 1993 г.). Заслужил майстор на спорта на СССР от 1982 г. Стъпил на Еверест с Казбек Валиев през 1982 г. Пет пъти “Снежен барс”, с 39 изкачвания на върхове над 7000 м. Многократен шампион и призьор от първенствата на СССР.
Най-добрите му изкачвания:
- Южната стена на пик Комунизъм (7495 м) – 1980 г.,
- Еверест (8848 м) – 1982 г.,
- северната стена на Източния връх на пик Победа (7050 м),
- зимно изкачване на пик Комунизъм (7495 м ) – 1986 г.,
- безкислороден траверс през Главна, Средна и Южна Кангчендзьонга – 1989 г.,
- зимно изкачване на пик Победа (7439 м) – 1990 г.,
- траверс през 15 върха в Тян-Шан – 1990 г.,
- Дхаулагири (8167 м) – 1990 г.,
- Еверест по Китайския маршрут – 1990 г.,
- Хан Тенгри (6995 м) – зимно.
Абсолвент на Факултета по почвознание на Казахския селскостопански институт (1975 г.). Член на National Geographic Society на САЩ. Автор на книгите “Айсберги над облаците” (“Айсберги над облаками”) и “Ние се разтваряме в стихиите” (“Мы растворяемся в стихии”). Носител на ордените “Дружба между народите” и “За лично мъжество”.
Загинал на Хан Тенгри, след лавина от склоновете на пик Чапаев (6971 м).
*************** Леонид Трошчиненко (Трощиненко, Леонид Андреевич, 1945-1990). Старши преподавател в Катедрата по физическо възпитание на Ленинградския електротехнически институт “В.И. Улянов – Ленин”.
По-важните дати от биографията му:
1968 г. – първо алпийско изкачване,
1977 г. – шампион на СССР в клас “Технически” за изкачването по северната стена на Пик 5200 (или Пик Гаумыш, в Алайския хребет на Памиро-Алай) в групата на Ю. Горенчук,
1977 г. – майстор на спорта на СССР,
1978 – северната стена на Пик Карл Маркс (6723 м), най-високата точка на Шахдаринския хребет и на цял Югозападен Памир,
1980 г. – ръководител на изкачването по централната част на западната стена на пик Евгения Корженевска (7104 м),
1981 – вицешампион на СССР в клас “Скален” за изкачването по лявата част на северозападната стена на Еридаг (Ерыдаг, Източен Кавказ), с ръководител Г. Шчедрин,
1982 г. – майстор на спорта от международна класа и заслужил майстор на спорта,
1982 г. – по време на експедицията на Еверест е “началник на ледопада Кхумбу”, т. е. отговаря за прокарването и поддържането на пътя през него; лекарите му забраняват да се изкачва над 6500 м,
1982 – вицешампион на СССР в клас “Технически сложни изкачвания” за преодоляването под негово ръководство на северната стена на Северния връх на Ак-су (5217 м, в масива Каравшин, Памиро-Алай),
1983 г. – пик Ленин (7134 м),
1986 г. – ръководител на щурмовата група при първото в историята на съветския алпинизъм зимно изкачване на седемхилядник – на пик Евгения Корженевска (7104 м, по маршрута на Романов),
1988 г. – пик Ленин (7134 м),
1988 г. – траверс в масива на пик Победа (7439 м) от запад на изток,
1988 г. – зимно изкачване на Крумкол (4688 м, в района на Безенги, Централен Кавказ) по ръба, където се съединяват североизточната и северозападната стена,
1989 г. – изкачване на Главния връх на Кангчендзьонга (8586 м) с групата на Казбек Валиев, като участник във втората съветска хималайска експедиция, ръководител на киноекипа, който прави височинните снимки,
1990 г., зимата – ръководител и участник в зимното изкачване на пик Ленин (7134 м), при което до върха стигат 25 души,
1990 г., лятото – подготвя участници от Ленинградския електротехнически институт (ЛЭТИ) за експедиция на Чо Ойю (8201 м). На 13 юли 1990 г. по склоновете на пик Ленин се случва най-голямата катастрофа в историята на алпинизма – в резултат на огромна лавина загиват 43 алпинисти, между които са 16-те участници в групата на Трошчиненко и самият той. Лавината пада на смятано за безопасно място, където алпинистите години наред организират един от междинните лагери...
**************** Ерванд Илинский (Ерванд Тихонович Илинский, род. 1940 г.), Майстор на спорта на СССР от 1968 г., Майстор на спорта от международна класа и Заслужил Майстор на спорта на СССР – от 1982 г. Старши треньор на ЦСКА (Алма-Ата, днес Алмати) по алпинизъм от 1973 г. Заслужил треньор на Казахската съветска социалистическа република – от 1975 г. Заслужил треньор на СССР - от 1979 г.
Многократен шампион и призьор от шампионатите на СССР. Носител на правителствените награди “Почетен знак” (1982 г.), орден “Дружба между народите” (1990 г.), “Отан” (едно от най-високите държавни отличия на Казахстан, 1997 г.). По време на треньорската си кариера е подготвил над 100 майстори на спорта, от тях 33 майстори на спорта от международна класа и 23 заслужили майстори на спорта на СССР и Република Казахстан.
***************** Казбек Валиев (Валиев, Казбек Шалимович род. 1952 г.), един от най-силните алпинисти на някогашния Съветски съюз и на Казахстан. Участник в първата съветска експедиция на Еверест през 1982 г., изкачил върха с Валерий Хришчатий на 7 май 1982 г. По-късно, през 1988 г., с Юрий Мойсеев стават първите казахстанци поканени в международна експедиция и заедно със словака Золтан Демян прокарват премиерно един от най-трудните маршрути на Дхаулагири (8167 м) по неговото югозападно ребро.
Някога старши инженер в Института по сеизмология при Академията на науките на Казахската съветска социалистическа република, днес Валиев е собственик на една от най-големите трекинг-агенции в Средна Азия – “Хан Тенгри” (http://www.kantengri.kz/rus/index.html).
Снимки на всички участници в съветската експедиция на Еверест – на:
http://www.risk.ru/users/tom/1058/
Превод и бележки:
Петър Атанасов
ЕДУАРД МИСЛОВСКИЙ (ЭДУАРД МЫСЛОВСКИЙ):
НАШИЯТ ЕВЕРЕСТ Е НАЙ-СТРЪМЕН. И НА 70 Г. ЛЕГЕНДАРНИЯТ АЛПИНИСТ НАЗОВАВА ВЪРХОВЕ С ИМЕНАТА НА СВОИ ПРИЯТЕЛИ. СПОРЕД ПРАВОТО, КОЕТО МУ ДАВА ПЪРВОТО ИЗКАЧВАНЕ
Легендарният алпинист и преподавател в Московският държавен технически университет “Бауман” Едуард Мисловский ме очакваше във фоайето на родния си университет. Моята длан лекомислено се протегна и бе смазана от грамадната, приличаща на менгеме професорска десница. Дълго оформяха пропуска ми. Професорът търпеливо чакаше, докато пропускарката обслужваше дори студенти, които, пререждайки, подаваха документи през гишето с метална решетка.
ПЪРВИ НА ОПАШКАТА
Мисловский бе отделил за разговора с мене един час. В почивката между две лекции. Впрочем, и нашата беседа в Катедрата повече приличаше на лекция на много преживял и препатил планинар пред неделен турист, който е виждал ледокоп само на картинка.
<<< Маршрутите към Еверест. Маршрутът от 1982 г. е отбелязан с номер 9 (кликни за увеличено изображение)Когато Мисловский и другарите му се мъчеха да стигнат до Еверест, аз току-що бях навършил 10 години. И поради големия брой на главните герои статиите в “Съветски спорт” за изкачването на върха ми се струваха прекалено тромави и трудносмилаеми. Друго нещо беше представянето на националните отбори, участници в световното първенство по футбол в Испания (през лятото на 1982 г. – бел. пр.). Дори и четвърт век по-късно за мене най-високата точка на света си остава нещо митологично.
Живият класик на родния алпинизъм си спомня:
- Защо с Балибердин** бяхме първи? Експедицията през 1982 г. изоставаше от графика. Лагер 5 не съществуваше. Времето беше лошо. Момчетата излизаха от строя. Алексей Москалцов*** падна в ледникова пукнатина. У Вячеслав Онишченко**** започна да се развива сърдечна недостатъчност. Владимир Шопин***** получи измръзвания на краката. Ние с Балибердин предложихме на началника на експедицията Евгений Там****** и на нейния старши треньор Анатолий Овчинников******* да организираме лагер 5. До този момент двамата с Владимир бяхме прекарали най-много време над 8000 м. Обикновено всички алпинисти се стремят колкото се може по-бързо да слязат от тази височина. На нея всяка нощувка може да се окаже последна. Довериха ни се и тръгнахме първи, защото все пак някой трябваше да работи нагоре по маршрута.
Другите свръзки още не бяха отпочинали. С ръководството се уговорихме, че ако силите ни стигнат и времето позволи, ще направим опит за изкачване.
От 7800 м трябваше да стигнем до лагер 4. Да отдъхнем в него, да преодолеем още 250 м и да опънем палатката на лагер 5 на мястото, от което до върха остават 348 м. Движехме се по един остър гребен с минимален разход на кислород. С нас беше шерпът Наванг. Той стигна до 8000 м и тръгна обратно. Беше си осветил очите и се чувстваше зле.
ЕВЕРЕСТ НЕ Е КОСМОС
По време на разговора ни пръстите на Мисловский са свити. Той рядко разтваря дланите си. Няколко фаланги липсват. Живите, причудливо извити пръсти на професора напомнят миниатюрни ледокопи, а ноктите му – строшени клинове.
– Едуард Викентиевич, дълго ли се възстановявахте след успешното изкачване?
- Когато слязохме в базовия лагер, бях евакуиран с вертолет, защото се налагаше да бъда спешно опериран. Лекувах се в Москва. В болницата изрязаха всичко излишно. Пет от пръстите ми останаха цели. На останалите пет загубих по една-две фаланги.
Тези страшни по същество думи звучат като младежко перчене. Но пред мене е сериозният и съсредоточен професор Мисловский, който продължава:
- Тъй като обичам да се напарвам в сауната, без ръкавици ми беше тежко. Ако в джоба си докосвах ключ или друго твърдо нещо, изпитвах такава болка, сякаш някой къса от мене живо месо. Но се възстановявах бързо. Върнах си нормалното тегло. Когато заминавах за експедицията, бях 82 килограма, а след слизането от върха тежах 66. Всеки от 11-те момчета, които стигнаха до Еверест, загуби 8-10 килограма.
Преди всяка експедиция качвам килограми. По-добре е да имаш запаси в себе си, отколкото да ги мъкнеш в раницата. Храната ни беше разработена от един научно-изследователски институт. Менюто беше както за космонавти. Но на Еверест “космическият” хляб е по-лош от черните подсолени сухари. Соковете в туби замръзваха. На голяма височина пиехме чай от разтопен на примусите сняг. За мене в планината оптималната дневна дажба е 200 грама храна.
ПРИМЕРЪТ НА МЪРТВИЯ ИНДИЕЦ
– В кой момент пръстите ви започнаха да губят чувствителността си? – връщам темата на разговора към Еверест. И Едуард Викентиевич си спомня как е бил на косъм от смъртта..
– Когато се движех по парапета от лагер 3 към лагер 4, на едно място се подхлъзнах. Увиснах надолу с главата. Раницата ме захлупи и не ми позволяваше да се обърна. Не можех да помръдна 30-килограмовата раница на тази стеничка с обратен наклон без кислород, защото бутилката ми беше празна. Даже не успях да привържа раницата към парапета.
Нямах сили. Почти губех съзнание. Срещу мене, на стар парапет, висеше тялото на един мъртъв индиец********, участник в международна експедиция. Попаднал в същата ситуация, загубил съзнание – и край. Замръзнал. При това положение нямах избор – или индиецът ще бъде мой вечен съсед, или раницата ми ще замине в пропастта.
Така останах без резервни ръкавици. Само с вълнени. Но жив. Нямаше смисъл да викам на помощ Балибердин, защото беше далече.
В този момент не се движехме обвързани. Аз изнасях багажа, оставен от шерпите в лагер 3. А Владимир беше напред и опъваше нови парапети. Искахме да спестим време. Аз минавах за по-здрав физически, а Балибердин не проявяваше особено желание да мъкне тежки товари. Не исках да губя височина и да слизам надолу за ръкавици. А и не разчетох правилно силите си. Ръцете ми измръзнаха, когато слизахме от върха и ръкавиците ми бързо се прокъсаха по парапетите.
“НЕ СМЕ СИ УДРЯЛИ ШАМАРИ”
– Защо се оказахте в една свръзка с Балибердин?
– Съставът на свръзките се определяше от треньорския съвет. Мой постоянен партньор от много изкачвания беше Валентин Иванов*********. Но ни разделиха и ни направиха играещи треньори на групи от по четирима души. В моята четворка имаше две свръзки – ленинградчаните Владимир Балибердин и Владимир Шопин, аз и Николай Чьорний**********.
Съставът на експедиция се комплектуваше като отряда на космонавтите. От 150 желаещи бяха избрани 22. Кандидатите бяха изпробвани на Елбрус и в Тян-Шан. Устроено беше надбягване – кой по-бързо ще стигне до пик Комунизъм и най-бързо ще набере височина от 6500 до 7500 м? Изследваха ни в барокамера, за да определят прага на издръжливостта при максимални натоварвания, на височина над 10 000 м.
Преди експедицията с Балибердин практически не бяхме общували. В групата действахме според графика. За постигане на поставената висока цел всеки подтискаше своите емоции и амбиции. Но това не означава, че между нас се беше възцарила вечна любов. И до днес най-дружески са отношенията ми с Валентин Иванов.
Тогава, през 1982-а, Балибердин беше млад, несдържан и много амбициозен. В момента на изкачването аз бях на 44 г., той – на 33. Не сме си удряли шамари, но и любов нямаше. Всеки си имаше възгледи. Случваха се конфликти, но ги решавахме без много приказки. Аз казвах какво трябва да се прави. Той изпълняваше.
Какво щеше да стане, ако се бяхме скарали? Ако се бяхме развързали и всеки би тръгнал нагоре самостоятелно? Просто по склоновете на Еверест щяха да се появят още два трупа.
В планината най-важно е страхът да не преминава в паника. По време на изкачването, на един 100-метров участък, се движехме по гребен с ширина 25 см. Ако някой беше паднал наляво или надясно, щеше да прелети най-малко километър и половина.
КИТАЙСКАТА ТРИНОГА
– Често са ми задавали глупавия въпрос: кой от двамата първи стъпи на Еверест? Може ли да се отговори, когато става дума за двама души, свързани с едно 15-метрово парче въже? Във своите спомени Владимир не дели първенството в изкачването на Еверест. И аз няма да направя това. Балибердин първи се обади по радиостанцията. Аз – половин час по-късно. Пръстите ми бяха вдървени и не можех да натисна комутатора. Офицерът за свръзка ни накара да му опишем обстановката, да му разкажем какво има наоколо и да му кажем дали забелязваме най-важния опознавателен знак – китайската тринога. Съобщихме му, че пред очите ни е ледникът в китайското подножие (Ронгбук – бел. прев.), но не виждаме никаква тринога. “Значи не сте на върха” – беше отговорът му.
А дуралуминиевата тринога беше затрупана от снега. Наложи се да я разкопаваме. Намерихме кислородни бутилки и записки на други алпинисти. В дневника си Балибердин написа, че никога не е бил толкова близо до своя край, както на слизане от Еверест.
БЕЗ КИСЛОРОД?
– Вашият партньор Владимир Балибердин действително ли изкачи Еверест без кислород, както тогава писаха съветските вестници?
– На експедицията през 1982 г. Владимир използва кислород, но по време на нощувките. Ако заспиш без кислород на 8500 м, на сутринта няма да можеш да се помръднеш. Главната цел не е да нощуваш на някой осемхилядник, а да го изкачиш и веднага да тръгнеш надолу. Класическите маршрути към Еверест от север и юг са осеяни с трупове. Сега са отстранени или по-скоро шерпите са ги бутнали в пропастта, за да не развалят настроението на останалите, които правят опити за изкачване.
Какво да говорим за Еверест, ако у нас, на Елбрус, загиват най-малко 20 души годишно? Повечето от тях остават неоткрити – едни падат в пукнатини, други замръзват...
“ЩОМ ЗАПОЧНА ДА СЪНУВАМ ПЛАНИНИ, СТАВАМ И ТРЪГВАМ КЪМ ТЯХ”
– Аз не съм професионален алпинист. Но, безусловно, планините са вторият ми живот. По време на нашата първа хималайска експедиция аз бях изчерпан докрай. Нашият съветски път към най-високия връх – независимо дали ще го наречем Еверест, Чомолънгма или Сагарматха – е много стръмен. Всеки се радва, когато е надмогнал себе си, когато е постигнал целта и не трябва да се връща към нея. Но щом започна да сънувам планини, оставям всичко и тръгвам към тях.
През миналата година направих изкачване на един девствен безименен връх в Тян-Шан. Посветих го на паметта на моя приятел, боксьора Алексей Кисельов*********** – двукратен сребърен медалист от олимпийски игри. Използвах правото, което ми даваше авторството на премиерата, и нарекох върха на името на Кисельов.
Мисля, че нашата експедиция през 1982 г. е жива в паметта на много хора. А осем души от нашия тогавашен отбор намериха вечен покой – ръководителят Евгений Там, лекарят Свет Орловский************, Михаил Туркевич*************. При лавинни инциденти загинаха Алексей Москалцов, Валерий Хришчатий**************, Леонид Трошчиненко***************.
Поддържам връзка с Ерик Илинский****************. С Казбек Валиев***************** неотдавна се срещахме в Тян-Шан. Сега, в края на май, искам да поканя всички от отбора на моя юбилей, макар че са пръснати из цялата страна.
... Едночасовата лекция на алпиниста Мисловский стигна до своя край. Ръкостискането за довиждане ми се стори далеч по-топло и по-меко от това, когато се запознавахме.
Може би защото журналистът преди срещата беше прочел култовата в алпийските среди книга “Еверест’ 82” (“Эверест-82”) и не зададе на професор Мисловский глупавия въпрос – все пак кой сред съветските алпинисти първи е стъпил на Еверест?
БИОГРАФИЧНИ ДАННИ
Едуард Мисловский (Мысловский, Эдуард Викентьевич) е роден на 29 май 1937 г. в Москва. Заслужил майстор на спорта. Заслужил треньор на СССР. “Снежен барс”. Най-добрите му постижения в чужбина – Маунт Маккинли по маршрута на Касин, Пти Дрю по тура на Бонати, премиерен маршрут на Еверест от югозапад (на 4 май 1982 г.).
Кандидат на техническите науки. Професор в Катедрата “Проектиране и технология на производството на електронни средства” при Московски висш технически университет (МВТУ) “Бауман”. Автор на е на над 30 научни труда.
Носител на ордените “Ленин” (най-високата награда в някогашния Съветски съюз), “Червено знаме на труда”, “Сребърен еделвайс”.
Има две дъщери и трима внуци.
04 май 2007, №062 (17 222), “Советский спорт”
Автор: Руслан Карманов
----------------------------
* На 4 май 1982 г. съветски алпинисти за първи път стъпиха на най-високия връх в света Еверест (8848 м). Първи до върха на този ден стигнаха Владимир Балибердин и Едуард Мисловский. В продължение на пет дни на върха бяха още деветима алпинисти. – Сергей Бершов и Михаил Туркевич, Вячеслав Иванов и Сергей Ефимов, Казбек Валиев и Валерий Хришчатий. На 9 май, в Деня на победата във Втората световна война, празнуван в някогашния Съветски съюз и в днешна Русия като национален празник, с успех се поздравиха Валерий Хомутов, Владимир Пучков и Юрий Голодов.
В Москва, на летище “Шереметиево-2” алпинистите бяха посрещнати като космонавти.
СЪСТАВЪТ НА ЕКСПЕДИЦИЯТА БЕ:
Валентин Иванов – капитан на отбора,.
Владимир Балибердин,
Сергей Бершов,
Казбек Валиев,
Юрий Голодов,
Сергей Ефимов,
Едуард Мисловский,
Владимир Пучков,
Михаил Туркевич,
Валерий Хомутов,
Валерий Хришчатий,
Ерванд Илинский – партиен секретар,
Алексей Москалцов,
Вячеслав Онишченко,
Сергей Чепчев,
Николай Чьорний,
Владимир Шопин,
Евгений Там – началник,
Анатолий Овчинников – старши треньор,
Борис Романов – треньор,
Свет Орловский – лекар,
Леонид Трошчиненко – зам.-началник по материално-техническото осигуряване,
Акакий (Хута) Хергиани – кинооператор,
Юрий Кононов – преводач и радист,
Владимир Воскобойников – специалист по хранене.
Първата група участници замина за Катманду на 26 февруари 1982 г. Общо в базовия лагер се намираха 25 души – алпинисти, треньори и тричленен снимачен екип от ленинградската студия за научно-популярни филми “Леннаучфильм”.
КРАТКА ХРОНОЛОГИЯ НА НАЙ-ВАЖНИТЕ СЪБИТИЯ
4 май 1982 г. – Владимир Балибердин и Едуард Мисловский първи сред съветските алпинисти стъпиха на Еверест. Те изминаха пътя от щурмовия лагер 5 (8500 м) до върха – 348 метра – за 8 часа, т. е. със скорост 45 м/ час.
4 май – Сергей Бершов и Михаил Туркевич, тръгвайки от лагер 5 в 18.00 часа, след три часа, в тъмнината, срещнаха Мисловский и Балибердин. Оказаха им първа помощ (особено на получилия измръзвания на ръцете Мисловский) и получавайки разрешение от началника на експедицията, изкачиха върха през нощта.
5 май – на върха бяха Валентин Иванов и Сергей Ефимов.
7 май – от втори опит с успех се поздравиха Казбек Валиев и Валерий Хришчтий; при първия те тръгнаха от лагер 5 рано сутринта на 6 май, но бяха спрени от вятър с ураганна сила; при втория късно следобед вятърът стихна и те се отправиха към върха в 17.00 часа и стигнаха до него по тъмно – в 01.50 часа след полунощ.
9 май – в 11.30 часа прозвуча финалният акорд на експедицията, на върха бяха Валерий Хомутов, Владимир Пучков, Юрий Голодов.
** Владимир Балибердиин (Балыбердин, Владимир Сергеевич, 1949-1994). Заслужил майстор на спорта (1982 г.). Роден в Алтай, живее и учи в Ленинград. Завършва Ленинградския електротехнически институт по съобщенията “Професор М. А. Бонч-Бруевич” [Ленинградский Электротехнический Институт Связи (ЛЭИС) Санкт-Петербургского Государственного Университета Телекоммуникаций (ГУТ) имени проф. М.А.Бонч-Бруевича]. Работи като старши инженер в Централния научно-изследователски институт по морски флот.
От 1980 г. е инструктор по алпинизъм към Ленинградския градски съвет на Държавното физкултурно дружество “Спартак” (т. е. става професионален алпинист). Един от най-талантливите съветски алпинисти, единственият “Кандидат-майстор на спорта” (КМС), на който направо е присвоено званието “Заслужил майстор на спорта” (8 август 1982 г.), прескачайки междинното “Майстор на спорта”.
Един от най-активните участници в първата съветска хималайска експедиция на Еверест през 1982 г. Активно участва в прокарването на пътя през ледопада Кхумбу и по контрафорса на Югозападната стена на Еверест и в организирането на лагерите по маршрута. С Мисловский изгражда щурмовия лагер на 8500 м и сам опъва парапетите между лагер 4 и лагер 5. Тъй като Мисловский загубва раницата си, Балибердин или просто Бел – както го наричат неговите приятели, му дава своите резервни ръкавици и спален чувал. На 4 май двамата благополучно стигат до 8848 м, откъдето Балибердин съобщава на Евгений Там: “Всички пътища водят надолу...”. През цялото време той снима с камера “Красногорск”, която тежи 5 кг и 600 грама.
За това изкачване Балибердин и Мисловский за наградени с орден “Ленин” (на 5 юли 1982 г.). Балибердин е първият съветски алпинист, който попада в десетката на най-добрите спортисти на СССР (за 1982 г.), организирана от вестник “Съветски спорт”.
Първото си изкачване въобще прави на 5 май 1969 г., на алпиниада на спортното дружество “Буревестник”. През 1978 г. става поотделно “Кандидат майстор на спорта” по алпинизъм и по скално катерене. “Снежен барс” от 1982 г. Шампион на СССР за 1981 г. в клас “Височинно-технически” за изкачването по централната част на югозападната стена на пик Комунизъм (7495 м). Призьор от първенствата на Съветския съюз в различни класове.
Участва в зимни изкачвания на Шхелда (1984 г.), на Комунизъм по Реброто на Бородкин (1986 г., с принудителен бивак на 6500 м), на пик Ленин (7134 м, 1988 г.), на пик Победа (7439 м, 1990 г.).
През 1989 г. е участник във втората съветска хималайска експедиция – на третия връх в света Кангчендзьонга (8586 м). На 15 април в групата на Валерий Хришчатий стига без кислород до Средна Кангчендзьонга (8478 м). А на 1 и 2 май в групата на Василий Елагин прави без кислород пълен траверс на целия масив, преминавайки последователно през Южна (8491 м), Средна (8478 м.), Главна (8586 м) и Западна (или Ялунг Канг, 8505 м) Кангчендзьонга.
През зимата на 1990 г. записва две зимни изкачвания на два памирски седемхилядника в един сезон – пик Победа (по маршрута на Летавет) и пик Евгения Корженевска (7104 м) от ледника Москвин.
На следващата година (1991-а) без кислород отново стига до Еверест по класическия маршрут откъм Непал. През 1992 г. е ръководител на съветско-американска експедиция на К-2 (8611 м) по Реброто Абруци. До върха стигат Балибердин, Алексей Никифоров и Генадий Копейка. По този начин Балибердин става първият руски алпинист, който стъпва на трите най-висока върха в света.
Загива през нощта на 22 юли 1994 г., в деня на откриването на Игрите на Добра Воля, на които е почетен гост. Неговата “Волга” е пометена от финландски ТИР, който тръгва на червено (в световните алпийски среди се разказва друга история за неговата смърт, но това не е тема на този материал – бел. пр.).
Както става обикновено, едва след гибелта му идва осъзнаването какъв човек си е отишъл. Днес Балибердин посмъртно се ползва със славата на национален герой на Русия. Погребан е до главния вход на т. нар. Южно гробище в Санкт Петербург. А когато в навечерието на новата 2001 г. Спортният комитет (т. е. Министерството на спорта) на Русия определя 20-те най-добри спортисти на Съветския съюз и Русия на ХХ век, в изключително почетния и престижен списък попада Владимир Балибердин.
Има три дъщери.
Автор е на редица публикации – на главата “Неправилното изкачване” в книгата “Эверест-82” (Москва, издателство “Физкультура и спорт”, 1984 г.), на главата “На най най-високия връх” – в книгата “Еверест, югозападната стена” (“Эверест, юго-западная стена”, Ленинград, “Лениздат”, 1984 г.), на статията “8848” – в ленинградското списание “Аврора” (брой № 3, 1983). На неговата светла памет Евгений Там посвещава статията “Памяти Владимира Балыбердина” в списанието “Светът на пътешествията” (“Мир путешествий», брой № 9-12, 1994 г.).
*** Алексей Москалцов (Москальцов, Алексей Вадимович, 1952-1987). Заслужил майстор на спорта (1982 г.). Завършва Харковския институт по радиоелектроника, специалност “Електронни машини”. Работи в Института по проблеми на машиностроенето при Академията на науките на Украинската съветска социалистическа република (АН на УССР). За цикъла разработки “Създаване на хибридни методи и изчислителни способи за решаване на нелинейни задачи в областта на топлопроводимостта” е награден с диплом и медал на АН на УССР. Притежава и две авторски свидетелства.
Москалцов е потомствен алпинист. Чичо му Юрий Москалцов е един от първите шампиони на СССР по алпинизъм от Украйна. Родителите му – Вадим Москалцов и Наталия Яковенко – са майстори на спорта по алпинизъм. Така той се приобщава към алпинизма от детските си години.
1969 г. – изпълнява нормативите и става носител на значката “Алпинист на СССР”,
1971 г. – става “Майстор на спорта” по скално катерене,
1974 г. – покрива нормативите за втори разряд по алпинизъм,
1975 г. – прави многобройни изкачвания в България, в това число и на Злия зъб,
1977 г. – шампион на СССР в клас “Скален”, за изкачването на Западен Домбай по южната стена на Пик ЦДСА,
1980 г. – шампион на СССР в клас “Височинно-технически” за изкачването по лявата част на източната стена на връх Студената стена (пик Холодная Стена, 5959 м), Централен Памир, Язгулемски хребет, ждрелото Хавраз-дара,
1980 г. – “Майстор на спорта по алпинизъм”,
1982 г. – в експедицията на Еверест стига до 8250 м. Поради травма, получена при падане в ледникова пукнатина, не участва в опитите за изкачване на върха,
1982 г. – “Заслужил майстор на спорта”,
1984 г. – шампион на СССР в клас “Височинно-технически”, за изкачването на пик Фридрих Енгелс (пик Энгельса, 6507 м) по източната му стена, Югозападен Памир,
1986 г. – зимно изкачване на пик Комунизъм (7495 м) от ледника Москвин през Памирското фирново плато (по маршрута на Ю. Бородкин).
Великолепен скален катерач, участва и побеждава и в редица състезания. През 1971 г. става шампион на СССР на свръзки (заедно със Сергей Бершов).
А. В. Москалцов загива през 1987 г., при изкачване по западната стена на пик Клара Цеткин (6641 м) в Хребета на Академията на науките, Централен Памир. Групата попада в лавина под самия връх. От петимата участници жив остава само един – А. Ковал. Под стената са открити телата на трима алпинисти. Алексей Москалцов не е намерен...
Автор е на главата “Оглеждайки се назад” (“Оглядываясь назад”) в книгата “Эверест-82” (Москва, издателство “Физкультура и спорт”, 1984 г.). Вълнуващи страници за него се съдържат в книгата на Сергей Бершов и Александра Парахони “Лавините да те отминат” (“Да обойдут тебя лавины”, Киев, издателство “Здоровье”, 1992).
**** Вячеслав Онишченко (Онищенко, Вячеслав Петрович, роден през 1936 г.). Роден във Винница (Украйна). Живее в Москва. Дългогодишен лекар в Московския градски лечебно-физкултурен диспансер № 1, в отделението “Диспансеризация на националните отбори”. С алпинизъм се занимава от 1955 г. В младите си години е един от най-силните скални катерачи на Съветския съюз. Майстор на спорта по алпинизъм (1961 г.) и скално катерене (1969 г.). Майстор н спорта от международна класа по алпинизъм (1967 г.), заслужил майстор на спорта (1970 г.). Има седем изкачвания на седемхилядниците в бившия Съветски съюз. Шампион на СССР през 1964 г., призьор от шампионатите през 1961, 1968 и 1970 г.
Най-трудните му изкачвания:
1960 г. – премиери и траверс на върховете Вера Слуцкая (5500 м) – Труд (в хребета Зулумарт, Североизточен Памир),
1961 г. – пик Евгения Корженевска по южния гребен, второ място в шампионата на СССР,
1962 г. – траверс на Уллутау (или Уллутау-Чан, 4207 м) с изкачване на Западния връх по “Дъската”, Централен Кавказ, над ждрелото Адир-су (Адыр-су),
1962 г. – траверс на Ушба (през коти 4200, 4694 и 4710 м),
1964 – Хан-Тенгри (6995 м) по юг-югозападното (Мраморното) ребро, шампион на СССР (ръководител на изкачването),
1966 г. – пик Важа Пшавела (6918 м), Тян-Шан,
1968 г. – пик Енгелс (6507 м) по южната му стена, вицешампион на СССР в клас “Височинно-технически” (ръководител Борис Романов),
1970 г. – пик Комунизъм (7495 м) по девствената му югоизточна стена, вицешампион на СССР в клас “Височинно-технически” (ръководител),
1971 г. – траверс на върховете Маркс (пик Маркса, 6710 м) и Енгелс (6507 м),
1976 – Мирапи във Фанските планини ((Фанские горы),
1980 – пик Ахмади-Дониш (или пик Ворошилов, 6664 м) по северната стена (ръководител Валерий Хомутов).
През 1965 г. Вячеслав Онишченко и Анатолий Овчинников за първи път представят Съветския съюз на международния алпийски сбор в Шамони и правят две изкачвания на Пти Дрю – по нормалния път (откъм ледника Шарпоа) и по маршрута на Валтер Бонати, по това време смятан за един от най-трудните в света. Две години по-късно (1967-а) свръзката Онишченко-Михаил Хергиани изкачва други три изключително трудни маршрута в Алпите – Гран Капюсен (Grand Capucin, 3838 м) по маршрута на Бонати-Гиго (Walter Bonatti- Luciano Ghigo), Пти-Дрю по пътя на Маньон (Guido Magnone) и Гранд Жорас по Реброто Уокър, като на последния записват т. нар. Руски вариант.
През 1969 г. Онишченко-Хергиани, които са най-силната катерачна свръзка в Съветския съюз, посещават Доломитите. Там последователно изкатерват Кулата Венеция (Torre Venezia, 2337 м) в групата Чивета (Civetta) по диретисимата Тиси (Tissi) и Чима дел Банкон (Cima del Bancon) по Хасе-Леене (Dietrich Hasse- Jörg Lehne). По време на изкачването по Чима Су Алто (Cima Su Alto, 2951 м) върху Вячеслав Онишченко се стоварва тежката участ да преживее трагедията от гибелта на Михаил Хергиани.
През 1975 г. прокарва премиерен маршрут на пик Бонанса (Bonanza Peak, 9511 фута или 2899 м) в националния парк North Cascades (САЩ). През 1982 г. на Еверест стига до 7350 м. Дългогодишен участник в Медицинската комисия на Федерацията по алпинизъм на СССР, сега на Русия, неин зам.-председател.
Автор е на редица публикации по въпросите на височинната медицина и алпинизма. Ще отбележим: “Функционално състояние на сърдечно-съдовата система на алпинисти при изкачване на пик Кан Тенгри” (“Функциональное состояние сердечно-сосудистой системы альпинистов при восхождении на пик Хан-Тенгри”, списание “Теория и практика физической культуры и спорта”, 1967, брой № 2), “На Пти Дрю по пътя на Бонати” (“На Пти-Дрю по пути Бонатти”, заедно с Анатолий Овчинников, “Побежденные вершины 1965-1967”), “Руски вариант във Френските Алпи” (“Русский вариант" во Французских Альпах”, “Побежденные вершины 1967—1968”), “Какво ми се случи?” (“Что со мной случилось?”, глава в книгата “Эверест-82”, Москва, издателство “Физкультура и спорт”, 1984 г.).
***** Владимир Шопин (Шопин, Владимир Григорьевич, род, 1949 г.). Роден в град Иваново, живее в Ленинград. До 1981 г. работи в завода “М. И. Калинин” в Ленинград и се занимава с монтаж на космическа техника. От 1981 г. е спортен инструктор в Държавния спортен комитет (Госкомспорт). Шампион и призьор от първенствата на СССР в различни класове. Автор на многобройни изкачвания в планините на някогашния Съветски съюз. През 1982 г. стига до 7800 м на Еверест, но не прави опит за стигане до върха, след като Спортният комитет на СССР нарежда прекратяване на експедицията на 9 май. Заслужил майстор на спорта (1982 г.). Награден е с медал “За трудова доблест” (1982 г.). През 1988 г. възглавява група ленинградски алпинисти, които работят в зоната на земетресението в Спитак (Армения). В книгата “Эверест, юго-западная стена» (“Лениздат”, 1984 г.) от него е написана главата “Западният циркус и югозападната стена” (“Западный цирк и юго-западная стена”).
****** Евгений Там (Евгений Игоревич Тамм) е роден през 1926 г. в Москва. Син на първия носител на Нобелова награда за физика от Съветския съюз Игор Там. Инженер-физик. Доктор на физико-математическите науки. Автор на над 80 научни труда. Смятайки, че между науката и алпинизма има много общо, той много сполучливо успява да съчетае двете поприща. Първото си изкачване прави на 14 г. на връх Сунахет (3550 м) в обкръжението на долината Алибек, Кавказ. Майстор на спорта от 1962 г. Шампион на СССР по алпинизъм през 1961 г. за изкачването на пик Комунизъм от ледника Бивачний.
Многократен призьор от първенствата на СССР. За най-сериозните си постижения смята: траверса на масива Джугутурлючат в Домбай (1955 г.), Пик 26 Бакински комисари (1958); зимния траверс на Домбай-Улген (1960 г., едно от първите сериозни зимни постижения на следвоенния алпинизъм в СССР), първото изкачване на Кан Тенгри (6995 м) от север (1964 г.).
Като инструктор по алпинизъм през 1978-1981 г. ръководи многобройни прояви в Кавказ, Памир, Тян-Шан и Алтай.
През 1978-1981 г. е ръководител и треньор на първата съветска хималайска експедиция, която през 1982 г. изкачи Еверест по премиерен, изключително труден маршрут по Югозападната стена на върха. През 1976-1977 г. – заместник-председател, през 1978-81 г. – председател на Президиума на Федерацията по алпинизъм на СССР. Носител на най-високи правителствени и държавни награди.
******* Анатолий Овчинников (Овчинников, Анатолий Георгиевич, род. през 1927 г. в село Рубцово във Витегорския район на Вологодска област). Живее в Москва. Заслужил майстор на спорта. Завършва МВТУ “Н. Э. Бауман”. Заслужил деятел на науката и техниката, професор, завеждащ Катедрата по физико-технологични процеси и оборудване за автоматизирана обработка под налягане в същото учебно заведение.
Един от най-известните и най-силните съветски алпинисти през 60-те и 70-те години на ХХ век. През 1966 г. под негово ръководство и с негово участие са прокарани три маршрута на пик Корженевска – на В. Цетлин, Л. Доброволски (Овчинников, Мисловский, Глухов, В. Иванов, Масюков) и В. Бажуков. Участник в първото изкачване по югозападната стена на пик Комунизъм (1968 г.). През същата година под негово ръководство групата на Ю. Бородкин за първи път прави изкачвания на трите памирски седемхилядника в един сезон.
Като отличен скален катерач представя СССР на международни катерачни срещи в Шамони (Франция), в Лейк Дистрикт и на остров Скай (Великобритания).
Автор е на редица публикации: “Главен Домбай по северната стена” (“Главный Домбай по северной стене”, в сборника “По пътя на смелите”, “Путем отважных”, Москва, издателство “Физкультура и спорт”, 1958), “Флаговете на две страни над Памир” (“Флаги двух стран на Памире, в съавторство с Евгений Гиппенрейтер, в сборника “Побежденные вершины 1961-1964”), “На Пти Дро по пътя на Бонати” (“На Пти-Дрю по пути Бонатти”, в съавторство с Вячеслав Онишченко, в сборника “Побежденные вершины 1965-1967”), “Пик Комунизъм” (“Пик Коммунизма”, в съавторство с Кирил Кузмин, в “Побежденные вершины 1968-1969”), “Тренировките за изкачвания от най-висока категория на трудност” (“Тренировка к восхождению высшей категории трудности”, в сборника “Спътник на алпиниста”, “Спутник альпиниста”, Москва, издателство “Физкультура и спорт”, 1970 г.), “По гребена на Кокшаал-Тау” (“По гребню Кокшаал-Тау”, в “Побежденные вершины 1970-1971”), “Въплъщение на мечтата” (“Воплощение мечты”, в книгата “Эверест-82”, Москва, издателство “Физкультура и спорт”, 1984 г.). През 1998 бе издадена неговата книга “Алпинистите от МВТУ “Н. Е. Бауман” (“Альпинисты МВТУ им. Н.Э. Баумана”, Москва, издателство на МВТУ).
******** Това е индиецът Харш Вардхан Бахугуна (Harsh Vardhan Bahuguna), участник в международна експедиция под ръководството на Нормън Г. Диренфурт (Norman G. Dyhrenfurth) по югозападната стена на Еверест през 1971 г. – най-мащабното, най-широко рекламираното и най-спорното начинание на Еверест до този момент. Загива на 18 април 1971 г. от студ и изтощение.
********* Валентин Иванов (Иванов, Валентин Андреевич, роден през 1941 г.). Московчанин. Завършва МВТУ “Бауман”. Работи като завеждащ сектор в Опитно-конструкторското бюро на Института по високи температури на Руската академия на науките.
С алпинизъм започва да се занимава през 1959 г. На следващата вече е кандидат-майстор на спорта, през 1962 г. – инструктор, 1967 г. – майстор на спорта, “Снежен барс” – през 1981 г. Има 11 изкачвания на седемхилядниците на бившия Съветски съюз. Участник и капитан на отбора по време на първата съветска експедиция в Хималаите на Еверест през 1982 г. Стъпва на върха със Сергей Ефимов на 5 май. Старши треньор по подготовката и провеждането на втората съветска хималайска експедиция през 1989 г. на Кангчендзьонга (8686 м). Старши треньор на московската експедиция на Анапурна (8091 м) през 1991 г.
Най-сериозните му постижения са:
1977 г. – Макиинли в Аляска по маршрута на Касин (с Едуард Мисловский),
1978 г. – Пти Дрю по маршрута на Бонати (с Едуард Мисловский),
1978 г. – пик Революция (6974 м) по югоизточния контрафорс на южния гребен,
1980 г. - Ахмади Дониш (6664 м) по северната стена (рък. Валерий Хомутов),
1982 г. – Еверест по нов маршрут от югозапад,
1985 г. – пик Победа (7439 м) през Западния връх с американски алпинисти (рък. Николай Чьорний).
Автор е на публикациите “На пик Евгения Корженевска през 1966 г.” (“На пик Евгении Корженевской в 1966 г.”, с Кирил Кузмин и Валентин Цетлин, “Побежденные вершины 1965-1967”), “По гребена на Кокшаал-Тау” (“По гребню Кокшаал-Тау”, с Анатолий Овчинников, “Побежденные вершины 1970-1971”), “Лице срещу лице с Еверест” (“Лицом к лицу с Эверестом”, алманах “Ветер странствий”, брой № 18. Москва, 1983 г.), “Лице срещу лице с Еверест” (“Лицом к лицу с Эверестом”, глава от книгата “Эверест-82”, Москва, издателство “Физкультура и спорт”, 1984 г.), “Пътеката към Кангчендзьонга” (“Тропа к Канченджанге”, списание “Турист”, 1987, брой № 10), “Насрещният траверс на Кангчендзьонга” (“Встречный траверс Канченджанги”, алманах “Ветер странствий”, брой № 24, Москва, 1989 г.), “Анапурна накрая се предаде” (“Все же сдалась Аннапурна, списание “Мир путешествий”, 1992, броеве. №№ 6, 7, 8.
**********.Чьорний (Черный, Николай Дмитриевич, род. през 1939 г.). Машинен инженер. Московчанин. Заслужил майстор на спорта (1982 г.). Има 24 изкачвания на седемхилядниците на някогашния Съветски съюз. През 1968 г. е в групата от алпинисти, които близо до пик Ленин посрещат участниците в парашутния десант. През 1982 г. стига до 7800 м на Еверест, но не прави опит за стигане до върха, след като Спортният комитет на СССР нарежда прекратяване на експедицията на 9 май.
Все пак стъпва на Еверест през 2005 г. Преди това изкачва Кангчендзьонга (8586 м) като спортен ръководител на втората съветска експедиция в Хималаите, Анапурна (8091 м, 1991 г.), Шиша Пангма (8013 м, 1992 г., ръководител на екипа), Лхотце (8516 м, 1997 г.), Чо Ойю (8201 м, 1999 г.). През 1994 г. участва в първото руско зимно изкачване в Хималаите и стъпва на Южна Анапурна (Annapurna South, 7219 м, този връх е познат също като Annapurna Dakshin, Modi peak или Moditse – бел. прев.).
Но място в историята на световния алпинизъм му донася ръководената от него руска хималайска експедиция през 2001 г., която прави изкачване на най-високата към този момент девствена точка на планетата – Средния връх на Лхотце (Lhotse Ta, Lhotse Central, Lhotse Middle, 8414 м – бел. прев.).
И тука нещо много интересно – преди тръгването си експедицията получава благословията на Руската православна църква, а шестима от участниците се кръщават според източноправославния християнски канон. Алпинистите взимат със себе си чудотворната икона на Казанската Света Богородица. През цялото време тя е в палатката на ръководителя, за да пази участниците. След връщането на експедицията, на 12 юни 2001 г., в храма “Вси Светии” на Кулишки (на Славянския площад в Москва) е отслужена литургия за щастливото завръщане и успеха на целия екип. На него е посветен репортаж на Кевин О’ Флин (Kevin O'Flynn) в “The Moscow Times” от 2 юли с. г..
През 1986 г. Николай Чьорний изкачва Маккинли (8194 м) в Аляска, а през 1996 г. – Аконкагуа (6959 м).
Автор е на главата “Нашата височинна работа” (“Высотная наша работа”) в раздела “Героите от Еверест разказват” (“Эверестовцы рассказывают”) на книгата “Эверест-82”.
*********** Алексей Иванович Кисельов [(роден на 17 март 1938 г. в селото Лукяновка (Рязанска област), починал на 19 юни 2005 г. в Москва]. С бокс започва да се занимава през 1954 г. От 1957-а е участник в сборния отбор на СССР. Заслужил майстор на спорта, двукратен олимпийски вицешампион (от Игрите в Токио и Мексико Сити, 1964, 1968 г.) в категория до 75 кг. Сребърен медалист от европейското първенство през 1967 г. Два пъти шампион на СССР. След като приключва кариерата си на състезател на два пъти е треньор на сборния отбор на СССР по бокс (1969, 1976—1980). Заслужил треньор на СССР.
От 1976 г. завежда Катедрата по физическо възпитание, а по-късно е декан на Физкултурно-оздравителния факултет на МГТУ “Бауман”. Кандидат на науките, професор. С 1993 г. възглавява Руския студентски спортен съюз. Член е на Изпълнителния комитет на Международната федерация за университетски спорт (ФИСУ, The International University Sports Federation).
************ Свет Орловский (Орловский, Свет Петрович, роден през 1933 г.). Лекар. Кандидат на медицинските науки, асистент в Катедрата по детска хирургия на Втория Московски държавен медицински институт “Н. П. Пирогов”. Кандидат-майстор на спорта по алпинизъм. С изкачвания на памирските седемхилядници. Дългогодишен лекар на международния алпийски лагер “Памир”.
Син на родоначалника на руската полярна хидрография Пьотр Владимирович Орловский, който има изключителни заслуги за изследването на северните райони на Красноярския край в Сибир и на Северния морски път (през Северния ледовит океан). Много дълго името на Пьотр Владимирович Орловский липсва в историята на изучаването и усвояването на Арктика, защото е обявен “за враг на народа”. Днес името му носят остров в Карско море и на нос на остров Франц-Йосифова Земя. Във Финландия се строи научно-изследователски хидрографски кораб “Петр Орловский”.
************* Михаил Туркевич (Туркевич, Михаил Михайлович, 1954-2003). Роден в село Утишково на Лвовска област. Живее в Донецк (Украйна). Последните години от живота си прекарва в Москва. Завършва Киевския държавен институт за физическа култура. Работи като председател на Донецкия областен алпийски клуб “Донбас”.
Както постоянния си партньор Сергей Бершов, е гениален скален катерач, един от най-силните съветски и украински алпинисти за всички времена. Има 13 изкачвания на седемхилядниците в някогашния СССР. Многократен шампион на СССР по алпинизъм (в различни класове) и по спортно катерене (индивидуално и на свръзки).
През 1982 г. стъпва на Еверест. През 1986 г. участва в първото зимно изкачване на пик Комунизъм (по Бородкин), което е част от подготовката за втората съветска експедиция на Кангчендзьонга (8586 м). През 1988 г. прави траверс в масива на пик Победа (7439 м) – от пик Важа Пшавела до Пик на военните топографи. В рамките на експедицията на Кангчендзьонга, на 15 април 1989 г., по премиерен маршрут стига до Южна Кангчендзьонга (8491 м) с Бершов, Пастух и Хайбуллин. На 30 април и 1 май в групата на Бершов траверсира последователно Западна (или Ялунг Канг, 8505 м), Главна (8586 м), Средна (8478 м) и Южна Кангчендзьонга.
През 1990 г. е ръководител на украинската експедиция, която прави първото в историята изкачване по Южната стена на Лхотце (8516 м), което е епохално събитие в историята на алпинизма. Тогава до върха стигат Сергей Бершов и Владимир Каратаев. Туркевич е във втората атакуваща свръзка с Генадий Копейка. Когато двамата виждат тежкото състояние на връщащите се от върха, решават да ги съпроводят надолу. “Сега вече вярвам, че на Земята има ангели-спасители – писа в едно интервю Каратаев, на който бяха ампутирани почти всички пръсти на ръцете. – Не мога и не искам да си представя какво би станало с нас, ако ги нямаше Миша Туркевич и Гена Копейка. Докато съм жив, ще се моля да са живи и здрави...” А Сергей Бершов добавя: “Природата е отредила на Туркевич толкова енергия, която би стигнала за няколко души. Той не познава състоянието на покой”.
През последните години на живота си е зам.-началник на Центъра за подготовка на спасители към Министерството на извънредните ситуации на Русия и живее в Москва.
Автор е на много публикации, сред които е статията “Четирима на нощния Еверест” (“Четверо на ночном Эвересте”, публикувана в книгата “Эверест-82” и в алманаха “Ветер странствий”, брой № 18, Москва, 1983 г.), и на две книги “Зовът на далечните върхове” (“Зов далеких вершин”, Донецк, издателство “Донбасс”, 1984 г.) и “Изкачване” (“Восхождение”, Донецк, издателство “Донбасс”, 1987 г.).
************** Валерий Хришчатий (Валерий Николаевич Хрищатый, 23 декември 1951-4 август 1993 г.). Заслужил майстор на спорта на СССР от 1982 г. Стъпил на Еверест с Казбек Валиев през 1982 г. Пет пъти “Снежен барс”, с 39 изкачвания на върхове над 7000 м. Многократен шампион и призьор от първенствата на СССР.
Най-добрите му изкачвания:
- Южната стена на пик Комунизъм (7495 м) – 1980 г.,
- Еверест (8848 м) – 1982 г.,
- северната стена на Източния връх на пик Победа (7050 м),
- зимно изкачване на пик Комунизъм (7495 м ) – 1986 г.,
- безкислороден траверс през Главна, Средна и Южна Кангчендзьонга – 1989 г.,
- зимно изкачване на пик Победа (7439 м) – 1990 г.,
- траверс през 15 върха в Тян-Шан – 1990 г.,
- Дхаулагири (8167 м) – 1990 г.,
- Еверест по Китайския маршрут – 1990 г.,
- Хан Тенгри (6995 м) – зимно.
Абсолвент на Факултета по почвознание на Казахския селскостопански институт (1975 г.). Член на National Geographic Society на САЩ. Автор на книгите “Айсберги над облаците” (“Айсберги над облаками”) и “Ние се разтваряме в стихиите” (“Мы растворяемся в стихии”). Носител на ордените “Дружба между народите” и “За лично мъжество”.
Загинал на Хан Тенгри, след лавина от склоновете на пик Чапаев (6971 м).
*************** Леонид Трошчиненко (Трощиненко, Леонид Андреевич, 1945-1990). Старши преподавател в Катедрата по физическо възпитание на Ленинградския електротехнически институт “В.И. Улянов – Ленин”.
По-важните дати от биографията му:
1968 г. – първо алпийско изкачване,
1977 г. – шампион на СССР в клас “Технически” за изкачването по северната стена на Пик 5200 (или Пик Гаумыш, в Алайския хребет на Памиро-Алай) в групата на Ю. Горенчук,
1977 г. – майстор на спорта на СССР,
1978 – северната стена на Пик Карл Маркс (6723 м), най-високата точка на Шахдаринския хребет и на цял Югозападен Памир,
1980 г. – ръководител на изкачването по централната част на западната стена на пик Евгения Корженевска (7104 м),
1981 – вицешампион на СССР в клас “Скален” за изкачването по лявата част на северозападната стена на Еридаг (Ерыдаг, Източен Кавказ), с ръководител Г. Шчедрин,
1982 г. – майстор на спорта от международна класа и заслужил майстор на спорта,
1982 г. – по време на експедицията на Еверест е “началник на ледопада Кхумбу”, т. е. отговаря за прокарването и поддържането на пътя през него; лекарите му забраняват да се изкачва над 6500 м,
1982 – вицешампион на СССР в клас “Технически сложни изкачвания” за преодоляването под негово ръководство на северната стена на Северния връх на Ак-су (5217 м, в масива Каравшин, Памиро-Алай),
1983 г. – пик Ленин (7134 м),
1986 г. – ръководител на щурмовата група при първото в историята на съветския алпинизъм зимно изкачване на седемхилядник – на пик Евгения Корженевска (7104 м, по маршрута на Романов),
1988 г. – пик Ленин (7134 м),
1988 г. – траверс в масива на пик Победа (7439 м) от запад на изток,
1988 г. – зимно изкачване на Крумкол (4688 м, в района на Безенги, Централен Кавказ) по ръба, където се съединяват североизточната и северозападната стена,
1989 г. – изкачване на Главния връх на Кангчендзьонга (8586 м) с групата на Казбек Валиев, като участник във втората съветска хималайска експедиция, ръководител на киноекипа, който прави височинните снимки,
1990 г., зимата – ръководител и участник в зимното изкачване на пик Ленин (7134 м), при което до върха стигат 25 души,
1990 г., лятото – подготвя участници от Ленинградския електротехнически институт (ЛЭТИ) за експедиция на Чо Ойю (8201 м). На 13 юли 1990 г. по склоновете на пик Ленин се случва най-голямата катастрофа в историята на алпинизма – в резултат на огромна лавина загиват 43 алпинисти, между които са 16-те участници в групата на Трошчиненко и самият той. Лавината пада на смятано за безопасно място, където алпинистите години наред организират един от междинните лагери...
**************** Ерванд Илинский (Ерванд Тихонович Илинский, род. 1940 г.), Майстор на спорта на СССР от 1968 г., Майстор на спорта от международна класа и Заслужил Майстор на спорта на СССР – от 1982 г. Старши треньор на ЦСКА (Алма-Ата, днес Алмати) по алпинизъм от 1973 г. Заслужил треньор на Казахската съветска социалистическа република – от 1975 г. Заслужил треньор на СССР - от 1979 г.
Многократен шампион и призьор от шампионатите на СССР. Носител на правителствените награди “Почетен знак” (1982 г.), орден “Дружба между народите” (1990 г.), “Отан” (едно от най-високите държавни отличия на Казахстан, 1997 г.). По време на треньорската си кариера е подготвил над 100 майстори на спорта, от тях 33 майстори на спорта от международна класа и 23 заслужили майстори на спорта на СССР и Република Казахстан.
***************** Казбек Валиев (Валиев, Казбек Шалимович род. 1952 г.), един от най-силните алпинисти на някогашния Съветски съюз и на Казахстан. Участник в първата съветска експедиция на Еверест през 1982 г., изкачил върха с Валерий Хришчатий на 7 май 1982 г. По-късно, през 1988 г., с Юрий Мойсеев стават първите казахстанци поканени в международна експедиция и заедно със словака Золтан Демян прокарват премиерно един от най-трудните маршрути на Дхаулагири (8167 м) по неговото югозападно ребро.
Някога старши инженер в Института по сеизмология при Академията на науките на Казахската съветска социалистическа република, днес Валиев е собственик на една от най-големите трекинг-агенции в Средна Азия – “Хан Тенгри” (http://www.kantengri.kz/rus/index.html).
Снимки на всички участници в съветската експедиция на Еверест – на:
http://www.risk.ru/users/tom/1058/
Превод и бележки:
Петър Атанасов
Добави коментар