„Полу”, защото на първо въже намерихме два клина и на осигуровката на трето – още два. Иначе тръгнахме тази събота с Митко Илиев с идеята да опитаме някое премиерно изкачване в района на Седемте езера, с което да сложим (достоен?) завършек на зимния сезон.

При последното си ходене със ски из циркуса през март си набелязах един-два потенциални маршрута. Разбира се, погледът ми приковаваше лявата страна на стената под „Раздела” – „Езерния лед” с ледените езици и още по-вляво, където минава „Маршрута на Боби”. Там, обаче лъжицата е твърде голяма за моята уста. Харесах си един ръб на Езерния връх, обърнат към езерото „Бъбрека”.

Както обикновено, тръгваме с Митко по нощите (в 5 часа) от София с идеята да се приберем още същата вечер. В девет часа сме вече на Рилски езера, където морни бордисти и скиори-екстремисти се разсънват с чай и пържени филии. Ние също попълваме резервоарите набързо и пак се мятаме на ските. Докато излезем на „Бъбрека”, слънцето вече е напекло доста яко. „Моят” ръб на Езерния връх е с източно изложение и по него почти не е останал сняг. Налага се да изберем резервния вариант, а той е характерен ръб, спускащ се от връхчето, което се отделя северно от лятната пътека, между езерата „Окото” и „Сълзата”.


Маршрутът минава по ясно-очертаващия се ръб, който се вижда в профил.

Пресичаме пътеката за „Окото” наляво и по една хоризонтална тераска бързо (и безопасно) достигаме на 50-60 м под основата на ръба. Около 11:20 вече сме по тура.                                                                                                                


Митко Илиев в началото на първо въже
     
Митко повежда и след около 5 метра изпуска клина, който се опитва да забие. Забива друг, а за мен оставя да правя после акробатики и да ровя в снега. След още 5-10 метра надава (радостен?) възглас, че е намерил стар клин. Работата с нашата „премиера” е ясна, но няма да се разстройваме заради дребно щестлавие. По принцип знаех, че Боби Димитров е правил някакви маршрути в тази част на склона. А може и други да са били.

Второ въже, което се пада на мен да водя, е с по-малък наклон и предимно на туфи. Все пак наклонът е достатъчно голям, а условията за осигуряване твърде мижави, та в горната част започвам да се изнервям. Накрая достигам до сравнително здрав камък и успявам да сложа два френда, но за по-сигурно набивам яко и един клин. Трето въже е подобно на второ, с малко по-добри възможности за поставяне на джаджи. Накрая се излиза на късо снежно поле, което пресича диагонално горната част на стената. Над това поле осигуровката е на два стари клина забити в голяма плоча.

На последното въже ръбът отново се поизправя. Редуват се нацепени скали и почти отвесни туфи. В началото се катери малко вдясно от ръба, а след това се излиза на самия ръб, като отляво зейва един почти отвесен улей. Стъпвам малко като в паници по тези натрошени камъни, защото земята не е замръзнала и половината се клатят. Поне има добри възможности за поставяне на джаджи и аз не ги пестя. Накрая наклонът изведнъж свършва. Отъпквам снега, забивам дръжките на пикела и айсбала яко до главите, осигурявам се, окопавам се в снега и обирам Митко. 

Часът е 14:30, времето е фантастично, гледките и самочувствието ни – прекрасни. Понякога си струва да завършиш изкачването на върха. Слизаме до ските си и украсяваме склона с „перфектни” змейки. Какво удоволствие е да се обърнеш назад след това!

Може би специалистите знаят каква е трудността на този маршрут. По моя преценка пасажите варират между трета и четвърта категория. Ние носехме 8 френда, 12 примки, комплект клеми и десетина клина. Това беше повече от достатъчно като количество, но всички видове джаджи влязоха в употреба. По маршрута срещнахме 4 клина, 2 на първо въже и два на осигуровката на трето и оставихме един на осигуровката на първо.

Орлин Стойчев


Горната част на ръба – четвърто въже и част от трето