Тази история е на 20 г. “Хората-призраци” се нарича папката, в която се пазят документи за осем алпинисти от Казахстан и за шестима хеликоптерни пилоти от Киргизия, изпратени през 1979 г. в планините на Афганистан с “особено важно задание”.

По данни от Съюза на ветераните от съветско-афганистанската война в Алмати (някогашната столица на Казахстан Алма-Ата), след удар в скали се разбива един от първите съветски самолети, които се насочват към Кабул след съветското нахлуване в Афганистан. За ръководител на групата алпинисти, която трябва да се заеме с издирването на пострадалите, е избран Ерванд Илински* – треньор в Централния спортен клуб на армията в Казахстан.

- Казаха ни, че трябва да проведем спасителна акция в Памир – си спомня Илински. – Но ако тръгвам за спасителна акция, би трябвало да знам височината на върха, категорията на трудност на маршрута и мястото, където е станало нещастието. А тогава, когото и да попитах – всеки мълчеше или вдигаше рамене. Никой не казваше нищо. А може би никой нищо не е знаел. Тогава позвъних в Москва на майстора на спорта от международна класа Виктор Некрасов и той ми каза: “Ерик, нямам право да говоря, но се готви за 6000 метра и IV категория на трудност”.

Набързо си събрахме багажа. Облякохме пухенки. Обухме тежките обувки. Взехме въжета. Бяхме готови. Едва тогава ни казаха, че е паднал самолет, но нямаше нито дума за Афганистан. А когато групата ни пристигна на летището в Николаевка, ни посрещна генерал.

- Колани, както виждам, имат всички**. Но къде са ви документите? Трябва да сдадете документите и да получите оръжие – така ни приветства генералът.
- Защо? – учудихме се ние.
- Така трябва, момчета. Малко ли мечки и акули има...

Всеки от нас получи пистолет, радиостанция и десантна аптечка, което предизвика съмнения и тревога, но не ставаше дума за война. Качихме се на самолета. Пилотите мълчаха. Изведнъж се раздаде сигнал за тревога като в шпионските филми – “уа-уа-уа”. И метален глас констатира: “Прелитаме над държавната граница”.
- Накъде летим? – попитах пилота.
- Как накъде? Към Афганистан!

В Кабул стрелбата започна три-четири часа след нашето пристигане. Групата “Алфа”*** превземаше двореца**** на Амин*****. Наоколо говореха, че ако във въздуха се вдигнат хеликоптери, ще ни направят на решето. Към нас прикрепиха консултант, който ни предупреди, че скоро ще започне тичане и пукотевица. А нашата задача е да си седим на местата и да пием чай. Вратата трябва да е заключена. Ако някой почука, да попитаме, без да отваряме: “Кой е?” Ако ни отговорят на чист руски – да отворим, ако не – да стреляме през вратата.
- Ей така – да стреляме? Ами ако убия някого? – обезумях аз.
- Момчета, това е война.
Едва в този момент тази дума стигна до съзнанието и ни жегна болезнено за първи път...

Бяхме облечени в червени пухенки, които се забелязваха отдалеко. Така обикаляхме различни селца и махали, където можеха да ни застрелят из-зад всеки дувар. Но мисля, че ни спасиха тъкмо пухенките – по всяка вероятност местните са си мислили, че сме от някаква хуманитарна или миротворческа организация. Е, бяха ни предупредили, че не бива да напускаме вътрешността на бронетранспортьора, но любопитството вземаше връх.

В самото начало ни качиха на един вертолет и прелетяхме над интересуващия ни район, но пилотът не можа да се приземи. Решихме да тръгнем пеша. Обясних на ръководството, че ако трябва да спасяваме някого, вече сме закъснели. Първо, бяха минали два дни, второ – за придвижване до мястото ни трябваха още три-четири. Качихме се на бронетранспортьорите и тръгнахме. След нас се движеха машини с десантчици. Пътят свърши и започна козя пътека. В този момент командирът на десантчиците ни съобщи, че му е разпоредено да не ни оставя сами.
- Аз видях мястото, където трябва да попаднем. Ние тръгваме – казах.
- Аз пък имам заповед да ви следвам.
- Ами тогава – следвайте ни.

Беше декември. Войниците бяха облечени в маскировъчни костюми, бушлати, ватирани панталони, с кюмбета за отопление и походна кухня. Те не можеха да се движат с нашата лека и мобилна група. Какво да правим? Ние трябва да вървим и можем да вървим. Те също трябва да вървят, но не могат. Командирът установи радиовръзка и докладва ситуацията на генерал-полковника, който се занимаваше с цялата история. И аз чух заповедта му: “Илински, не мърдайте от мястото си!” Когато военният летец не успя да кацне на определеното място, аз посъветвах началството да извика от Алма-Ата или Фрунзе****** някой от цивилните екипажи, с които често работехме в планината. Дотогава, макар като пътник, 20 години бях летял с хеликоптери и бях избирал площадки за кацане. После още веднъж стигнахме по въздуха до набелязания район, но военният пилот отново не успя да се приземи.

На другия ден поглеждам през прозореца и виждам да крачат и да се озъртат настрани, без да разбират нищо, киргизките летци Сергиенко и Бондарчук, които също като нас най-неочаквано били откъснати от всекидневния живот. Сергиенко зае мястото на първия пилот и кацна точно на мястото, което му посочих. А ние пристъпихме към нашата работа – завършва разказът на Илински.

Съюзът на ветераните от Съветско-афганистанската война в Алмати по собствена инициатива учреди паметния медал “На ветераните от войната в Афганистан”. Получиха го, заедно с диплом и паметна книга с подписите на родителите на Валерий Беласиков – войника, който бе загинал във въпросния самолет, Ерванд Илинский, Юрий Попенко, Сергей Фомин, Николай Пантелеев, Казбек Валиев*******, вдовиците на загиналите Валерий Хришчатий******** и Вадим Смирнов********* и сестрата на Григорий Луняков**********. Това бе особено важно за Пантелеев, който живее в Нижни Новгород, а в Русия важат привилегии за участниците в тази война.

- За нас е въпрос на чест да помогнем на живите да получат правото да се наричат ветерани от Съветско-афганистанската война – казва членът на президиума на Алмаатинския съюз на ветераните от Афганистан Валерий Слиденко. – Ние възобновихме разследването. Изпратихме запитвания до съответните инстанции, на които получихме отрицателни отговори. Намерихме документи, потвърждаващи полета на алпинистите, но без да се посочва крайната точка на тяхното пътуване – Афганистан. Тъй като става дума за война, всичко се държи в тайна. В падналия самолет е имало малко количество оръжие и с него е летяла щабна комендантска десантна група, но на борда се е намирало куфарче с много важни документи. Когато алпинистите от спасителната група намерили мястото, организирали лагер от две палатки, а през нощта били охранявани от десантчиците. През деня събирали останки от самолета. Открили черната му кутия. А на третия ден Смирнов намерил куфарчето с гриф “Особено секретно”. След изпълнението на задачата били върнати у дома по същия начин – като в лош сън.

- Неотдавна в Малкото Алмаатинско дефиле поставихме мемориална плоча на загиналите в планините на Афганистан. След изграждането на паметника в Астана (сегашната столица на Казахстан) се роди идеята да увековечим паметта на падналите в Съветско-афганистанската война и да издигнем паметник в планината, където нищо няма да може да го разруши. А роднините на тези, които не се върнаха у дома, да могат да живеят по-леко, знаейки, че имената на отишлите си завинаги, никога няма да бъдат забравени.... – допълва Валерий Слиденко.

Галина Муленкова, “PROСПОРТ Казахстан”

-------------------
*Ерванд Тихонович Илинский (род. 1940 г.), Майстор на спорта на СССР от 1968 г., Майстор на спорта от международна класа и Заслужил Майстор на спорта на СССР – от 1982 г. Старши треньор на ЦСКА (Алма-Ата, днес Алмати) по алпинизъм от 1973 г. Заслужил треньор на Казахската съветска социалистическа република – от 1975 г. Заслужил треньор на СССР - от 1979 г. Многократен шампион и призьор от шампионатите на СССР. Носител на правителствените награди “Почетен знак” (1982 г.), орден “Дружба между народите” (1990 г.), “Отан” (едно от най-високите държавни отличия на Казахстан, 1997 г.). По време на треньорската си кариера е подготвил над 100 майстори на спорта, от тях 33 майстори на спорта от международна класа и 23 заслужили майстори на спорта на СССР и Република Казахстан.

**Неуместен и дебелашки опит за шега – на всички военнослужещи при арестуване им взимат коланите.

***На 9 юли 1974 г. е издаден указ с гриф “Съвършено Секретно” и “С Особена Важност” за създаване на групата “А” (“Алфа”) към Седмо Управление на КГБ (Комитета за държавна сигурност на СССР). В новото секретно спецподразделение се набират бойци от целия щат на Комитета – спортисти, шампиони на Управлението, първокласни стрелци – всичко 30 души, избрани между няколко хиляди сътрудници. Още от самото начало подготовката им включва парашутни скокове, ориентиране, марш на скок, преходи, взривни работи, хвърляне на гранати, стрелба с всички видове оръжие [включително и бронетанково – БМП (бойни машини на пехотата), БТР (бронетранспортьори), танкове], както и управление на тези машини. Води се и тясно специализирана подготовка – щурмуване на различни сгради и помещения, освобождаване на заложници, нападение на часови, залавяне на “езици” и т. н. Цялата методика е разработвана със собствени сили, защото специалните части на западните страни също са в процес на възникване по това време, а за съществуващите – немските GSG-9 и израелските, се знае съвсем малко. Много елементи на специалната екипировка са конструирани и произведени в СССР, но все пак от чужбина са закупени съоръжения на фирмата “Rollgliss”, радиостанции, противокуршумни жилетки. Основното стрелково оръжие на бойците от “Алфа” са чехословашките пистолети “Скорпион”.

В състава на групата “Алфа” е формирано и специално подразделение подводни диверсанти. Те са подготвяни в балтийските републики и Куба.

В днешно време “Алфа” е високомобилна професионална група бойци със специално предназначение (спецназ), която има свои водачи на моторни превозни средства, пилоти, психолози, лекари, кинолози и други висококвалифицирани специалисти от различни области. Сред спецназовците всички преминават специализирана бойна подготовка. Една трета от тях придобиват специализирана подводна антидиверсионна, една трета – специализирана планинска квалификация. Групата се намира в състояние на постоянна (24-часова) бойна готовност и е в състояние за броени часове да стигне до най-отдалечените райони на Русия. Към настоящия момент в Москва служат около 250 души. В тази цифра не са включени намиращите се на щат в трите регионални подразделения – в Краснодар (европейската част на Русия), Екатеринбург (Сибир) и Хабаровск (Далечния Изток).

****През декември 1979 г. в Афганистан е извършена съвършено секретна спецоперация, след която настъпва мащабната агресия на Съветския съюз срещу Афганистан. Става дума за щурмуването и превземането на двореца на афганистанския държавен глава Хафизула Амин от групите “Гръм” (“Гром”, по същество “Алфа”) и “Зенит” – 48 души, елитът на най-добрите спецназовци, преминали КУОС (Курсове за усъвършенстване на офицерския състав на КГБ, Курсы усовершенствования офицерского состава Комитета Государственой безопасности) при поддръжката на т. нар. Мюсюлмански десантен батальон (154-ти Отряд със специално предназначение на ГРУ, Главното разузнавателно управление на Министерството на отбраната на СССР, 154-й Oтряд специального назначения ГРУ). След извършване на редица предварителни диверсионни актове, с няколко БМП групите се приближават плътно до двореца, където срещат ожесточена съпротивата на 250 човека от охраната на президента. С цената на петима убити и ранявания на всички останали спецназовците успяват да превземат смятания за непристъпен укрепен район. Дворецът се намира на върха на едно възвишение и към него води единствен непавиран път. Самата сграда има дебели каменни стени, а около основите й в земята са вкопани танкове. При атаката цялата въоръжена охрана на двореца е избита с огнестрелно оръжие и гранати. Убити са Хафизула Амин, цялото му семейство и всички негови приближени. Това е първата операция на съветския спецназ в реални условия и тя влиза в учебниците на специалните служби. В следващата половин година бойците от “Алфа” изпълняват ролята на телохранители на новото марионетно афганистанско правителство.
За съжаление по-сетнешните многобройни публикации не рисуват действителната картина на станалото. Хипертрофирано се превъзнасят и се обявяват за героизъм крайно аморалните действия на спецназовците от КГБ. Те убиват президента на една страна, която тогава е в приятелски отношения със Съветския съюз, неговите близки и довчерашните си колеги от охраната му, с които са водили съвместна бойна подготовка. При това се пропуска фактът, че в хода на операцията са убити двама свои – един полковник от медицинската служба и един от КГБ, участник в щурма.

*****Тези събития се предхождат от междуособици и кървава борба между различни групировки от афганистанския политически елит. На 14 септември 1979 г. на власт идва Хафизула Амин. Неговият доскорошен съратник и държавен глава Нур Мухамед Тараки е свален от всички постове и поставен под домашен арест. Амин е избран за генерален секретар на Централния комитет на Народно-демократичната партия на Афганистан, за председател на Революционния съвет и премиер-министър на Демократична република Афганистан. На 17 септември Съветският съюз признава новия лидер. На 8 октомври с. г. трима офицери от президентската гвардия застрелват Нур Мохамед Тараки в дома му по заповед на Амин. Последният разгръща вълна от репресии срещу политическите си противници. Към Пакистан и Иран се отправят потоци от бежанци. Амин прави опити за подобряване на отношенията със САЩ и за диалог с опозицията, която печели все по-голяма социална база. Това предизвиква неприязън от страна на Москва, чиито специални служби вече търсят нов лидер на страната. След съветската инвазия начело на Афганистан застава Бабрак Кармал и започва Съветско-афганистанската война, която продължава почти десет години – от 25 декември 1979 г. до 15 февруари 1989 г., когато Съветският съюз обявява, че е окончателно завършено изтеглянето на неговите войски, започнало на 15 май 1988 г.

******Фрунзе – името на киргизката столица Бишкек по съветско време, от 1926 до 1991 г., когато е провъзгласена независимостта на Република Киргизстан.

*******Казбек Валиев (род. 1952 г.), един от най-силните алпинисти на някогашния Съветски съюз и на Казахстан. Участник в първата съветска експедиция на Еверест през 1982 г., изкачил върха с Валерий Хришчатий на 7 май 1982 г. По-късно, през 1988 г., с Юрий Мойсеев стават първите казахстанци поканени в международна експедиция и заедно със словака Золтан Демян прокарват премиерно един от най-трудните маршрути на Дхаулагири (8167 м) по неговото югозападно ребро. Някога старши инженер в Института по сеизмология при Академията на науките на Казахската съветска социалистическа република, днес Валиев е собственик на една от най-големите трекинг-агенции в Средна Азия – “Хан Тенгри” (http://www.kantengri.kz/rus/index.html).

********Валерий Хришчатий (Валерий Николаевич Хрищатый, 23 декември 1951-4 август 1993 г.). Заслужил майстор на спорта на СССР от 1982 г. Стъпил на Еверест с Казбек Валиев през 1982 г. Пет пъти “Снежен барс”, с 39 изкачвания на върхове над 7000 м. Многократен шампион и призьор от първенствата на СССР.
Най-добрите му изкачвания:
-     Южната стена на пик Комунизъм (7495 м) – 1980 г.,
-     Еверест (8848 м) – 1982 г.,
-     северната стена на Източния връх на пик Победа (7050 м),
-     зимно изкачване на пик Комунизъм (7495 м ) – 1986 г.,
-     безкислороден траверс през Главна, Средна и Южна Кангчендзьонга – 1989 г.,
-     зимно изкачване на пик Победа (7439 м) – 1990 г.,
-     траверс през 15 върха в Тян-Шан – 1990 г.,
-     Дхаулагири (8167 м) – 1990 г.,
-     Еверест по Китайския маршрут – 1990 г.,
-     Хан Тенгри (6995 м) – зимно.
Абсолвент на Факултета по почвознание на Казахския селскостопански институт (1975 г.). Член на National Geographic Society на САЩ. Автор на книгите “Айсберги над облаците” (“Айсберги над облаками”) и “Ние се разтваряме в стихиите” (“Мы растворяемся в стихии”). Носител на ордените “Дружба между народите” и “За лично мъжество”.
Загинал на Хан Тенгри, след лавина от склоновете на пик Чапаев (6971 м).

*********Вадим Смирнов (Вадим Анатолиевич Смирнов, 1946-1986). Майстор на спорта от международна класа (1980 г.), заслужил треньор на Казахската съветска социалистическа република (1984 г.). “Снежен барс” (1982 г.).
Най-добрите му изкачвания:
-     Хан Тенгри (6995 м) – 1971 г., второ място в шампионата на СССР в клас “Височинни изкачвания”,
-     траверс Хан Тенги-пик Мраморна стена (6400 м, най-северния връх в Азия с височина над 6000 м) – 1974 г., второ място в шампионата на СССР,
-     Ахмади-Дониш (6664 м) – 1975 г., шампион на СССР,
-     пик Джигит (5170 м, в хребета Терскей Алатау, Тян-Шан) – 1978 г.,
-     по бастиона на пик Русия (6882 м) – 1979 г., шампион на СССР,
-     южната стена на пик Комунизъм (7495 м) – 1980 г., шампион на СССР,
-     пик Победа (7439 м) – 1982 г., второ място в шампионата на СССР,
-     Пик ТГУ (Пик Таджикского государственного университета, ТГУ, 6183 м, югозападен Памир, дефилето Зугванд) – 1983 г., второ място в шампионата на СССР,
-     северната стена на Източния връх на пик Победа (7050 м) – 1984 г., шампион на СССР.
Загинал в Памир при изкачване на пик Ленин (7134 м).

Григорий Луняков (Григорий Евгениевич Луняков, 8 януари 1955 г., Давлетканово, Башкирия-1990).
Майстор на спорта на СССР (1986 г.). Майстор на спорта от международна класа и Заслужил майстор на спорта на СССР (1989 г.), Три пъти “Снежен барс". Многократен шампион и медалист от шампионатите на СССР. С алпинизъм започва да се занимава през 1976 г. в ЦСКА (Алма-Ата).
Най-добрите му изкачвания:
-     по бастиона на пик Русия (6882 м) – 1979 г., шампион на СССР,
-     южната стена на пик Комунизъм (7495 м) – 1980 г., шампион на СССР,
-     Пик ТГУ (6183 м) – 1983 г., второ място в шампионата на СССР,
-     северната стена на Източния връх на пик Победа (7050 м) – 1984 г., шампион на СССР,
-     пик Къзъл-Аскер (Кызыл-Аскер, 5842 м, на киргизки “Червеноармеец”, Западен Кок-Шаал-Тау, Тян-Шан) – 1985 г., четвърто място в първенството на СССР,
-     първо в историята зимно изкачване на пик Комунизъм (7495 м) – 1986 г.,
-     скоростно изкачване на пик Ленин (7134 м) за 12 часа – 1988 г.,
-     безкислороден траверс на четирите осемхилядни върха в масива на Кангчендзьонга (Западна, Главна, Средна и Южна, 8505, 8586, 8478, 8491 м),
-     Главна Кангчендзьонга (8586 м) без кислород – 1989 г.,
-     Еверест (8848 м) без кислород – 1990 г.
Награден е с ордена за “Лично мъжество” (1989 г.).
Загинал на Манаслу (8156 м) през 1990 г.