2012.2006
Това е статия писана в средата на 80-те години на миналия век и излязла в тогавашното немско алпийско списание Alpinismus. Тя е за деветото поред изкачване на Серо Торе (Cerro Torre) в Патагония по тура на Маестри, направено от Манфред Лоренц и Ханс Бернаталер през 1985 г. Надяваме се че ще представлява интерес за посетителите на Climbing Guide.
ДЕВЕТО ИЗКАЧВАНЕ НА СЕРО ТОРЕ ПО ТУРА НА МАЕСТРИ
Манфред Лоренц
Вечер е. слънцето пръска златисти лъчи над долината. Седя върху миниатюрно петно трева сред мъха. Вятърът лекичко подухва към долината, играе си с малките арктически цветчета, привикнали с тежката борба за преживяване тук. Тишината на този рай само рядко бива прекъсвана от грохота на срутващ се серак, който секунди по-късно връхлита в разпенените вълни на Лаго Торе и остава да се носи по водата-плавно, сякаш е перце. Последните слънчеви лъчи играят върху лицето ми, и само проклетите болки от измръзналите пръсти на краката ми напомнят, че дните, прекарани тук, съвсем не са били лесни. Тук, на това чудесно, а мигове по-късно толкова отблъскващо място.
Бавно пада нощта, с несигурна стъпка се прибирам в базовия лагер. Ханзи лежи по гръб в палатката и непрекъснато простенва нещо неразбираемо. По лицето му висят парчета изгоряла от слънцето кожа, устните му са синьо-зелени и подпухнали. По трепкащите му клепачи разбирам, какви болки понася. Тихо лягам до него в палатката. По-късно отново поглеждам навън, за да видя какво е времето. Луната грее със сребристо-сива светлина, която ми се струва невероятно ярка. Високо горе забелязвам върха на Серо Торе, блестящ като сапфир. Затварям очи в очакване на утрото, а мислите ми е връщат назад, към преживяното.
Седя на бара в едно кафене, когато вниманието ми е привлечено от небрежно облечен посетител, който току-що влиза. Скоро седим с него на една маса, говорим за минали неща и за дейността ни като планински водачи. Съвсем не ангажиращо питам Ханзи, дали не би имал желание да отиде с мен на Серо Торе. Точно в този миг поглеждам в очите му – пътуването ни е решено.
Няколко седмици по-късно достигаме след двучасов полет Патагония – мечтаната земя за много алпинисти. И то района около Фиц-Рой, най-голямото възвишение, с не по-малко известния си съсед Серо Торе – сборище за поклонниците на адреналина, по думите на Райнхард Карл (Reinhard Karl). Въпреки че в Буенос Айрес ни открадват всички налични пари, часове по-късно виждаме нашия връх-мечта за първи път. Фолксвагенът-микробус вече часове се клатушка по почти безкрайната пампа, под съпровода на музика на Пинк флойд от касетофона. Парещо слънцето наднича през прозорците на колата. Изведнъж усещам, че Ханзи ме тупа по рамото. В първия миг не разбирам какво става, само следвам знаците му. На края спирам оглушителната музика. Някъде на хоризонта, като в мъглата на “фата моргана”, се появява един малък остър връх. Шофьорът ни ни обяснява нещо с “Торе”, “мучо фрио”, “мучо виент”, и т.н. Това продължава още доста време, докато накрая той многократно пита, дали наистина сме решили да се катерим там, и че това било много опасно. “Мучо грациас амиго”, но ние не сме летели около половината земно кълбо, за да седнем някъде под някой плажен чадър, да си бършем потта от челото, да напишем няколко картички и да гледаме множеството сладки задничета в белите им бикини. Шофьорът ни пожелава много щастие, пак поклаща глава и се връща обратно.
Под палещото обедно слънце сортираме нашата екипировка. Многогодишният опит ни е научил да владеем изкуството да сместиш къщата си и цялата екипировка в пространството на една раница. Знаех, че влачим прекалено много багаж, но не виждах логичен начин да го намалим.
Изкачването по долината е безкрайно. Раницата тежко притиска раменете. Единствено фантастичната картина в далечината приковава мислите ми. Това не може да бъде, всичко изглежда нереално: тъмно-зелената гора с веселото бълбукане на потока в нея, в далечината – образът-мечта за полуоткачени планински скитници. Поглеждам часовника си, за да намеря извинение за една почивка, но вместо това се изплашвам. Часът е шест вечерта, а слънцето продължава да грее с неотслабваща интензивност. Късно вечерта достигаме доста изтощени базовия лагер.
Сутринта се разбуждам от шумове. Алън и Беда, двама с цел като нашата, тръгват да опитат отново. Времето без съмнение вече се е влошило, въпреки това те тръгват да опитата отново.
Алпинизъм в Патагония, една смесица от експедиция на осемхилядник и екстремно катерене по отвесни гранитни стени, всичко това усложнено от нестабилното време – ето най-лудата алпийска рулетка, която може да си представиш. Шансовете ти да се качиш на върха са нула, и въпреки това трябва да се възползваш от това. И ние не искаме да проиграем нашата първа възможност и потегляме към началото на тура. Стъпваме на ледника и се обвързваме. Няколко минути по-късно Ханзи пропада в една притулена ледникова цепнатина, като си изгубва при това ледения си чук. Но да се ядосваме няма смисъл, за това аз набързо го спускам по-надълбоко и малко по-късно той стои отново до мен с чука в ръка.
Американско-швейцарската свръзка от базовия лагер се връща, разменяме няколко думи, все пак продължаваме и при падането на мрака достигаме същинското начало на тура. В една цепнатина си правим спалнята за тази вечер, приготвяме няколко литра течност, и скоро след това заспиваме. Посред нощ бурята започва да бесува над ледения ни затвор, като ни праща талази от леден дъжд. Мигове по-късно лежим, мокри до кости, под обществения душ, наречен Серо Торе. Правим се на невъзприемащи и така изчакваме желаното утро. Когато и нашите твърди прочувствени ругатни не помагат, изскачаме от цепнатината и побягваме през бурята към базовия лагер-закрилник.
Единственото нещо, което тук има значение, е тази невероятна картина, която ни се представя. Невъзможно е да се търси сравнение. Никъде по света не съм изпитвал подобно чувство на удивление. Бурите, вятърът, дъждът и често само половинчасовите прояснявания между тях с пребогатите на цветове изгреви – всичко това изгражда картина, чиято тайна никога не ще ни се разкрие. Частица от истината може да научи само този, който прекара повече дни в гората под ледника.
Часовете очакване на следващия ни нулев шанс запълваме с различни дребни занимания. Аз бродя из околността, търсейки гъби и плодове. През това време Ханзи пече хляб в проектираната и създадена от нас пещ. Можем да се смятаме за принадлежащи към онази малка част от човечеството, която гони фикс-идеята, наречена “връх”, заради която сме пренастроили живота си. Ние сме тези, за които приключението на неизвестността означава повече от правила и планове. С общи усилия търсим границите на човешките възможности, а не лудото безумие или играта с живота, както често се твърди.
И ето че една сутрин слънцето изгрява кървавочервено. Бързо отново преминаваме по ледника. При нашата цепнатина сядаме за малко. Мислите, свързани с негостоприемната нощ преди време, са забравени. Колко хубав е светът, само слънцето да грее! Набързо сортираме още веднъж екипировката си и отново я съкращаваме наполовина. Само ако се катерим достатъчно бързо, имаме частица шанс да достигнем тази толкова безсмислена точка с толкова дълбоко значение, разположена 2000 м по-високо над главите ни.
Сигурно Джим Бридуел (Jim Bridwell) и С. Брюър (S. Brewer) са били двама отлични катерачи от американския елит, но защо пък и ние да не успеем с наполовина по-малко екипировка? Значи – оставяй още 8 клина, 20 карабинера, а 4 ледени цеви са си достатъчно тежки. Храна – е, добре, за уютна вечеря така или иначе няма да имаме възможност, и затова един пакет бисквити и 3 блокчета шоколад вече са достатъчни. И без друго нашата стратегия, при която само вторият носи малка раница, не може да се осъществи по друг начин. Колко добре, че тъкмо Ханзи ми е партньор. Сигурно в неговото подсъзнание се таят същите страхове и въпроси, но за дълги разсъждения не ни остава време.
Малко по-късно тръгваме по високата 400 м ледена стена, която се проточва към основата на същинския югоизточен ръб. Какво ще стане, ако времето …Глупости, трябва да сме само достатъчно бързи, си повтарям полугласно. Катерим се едновременно и без осигуровка, като всеки сляпо разчита на умението на партньора си. Само дългогодишният тренинг и безпогрешната последователност на движенията позволяват да се прави това. Тъкмо в тази обстановка на изолираност тук приятелството бива подложено на абсолютна проба, а психо-физическото натоварване отива в нечовешкото. Всеки мълчи, и току поглежда към другия. Колко хубаво може да е всичко – почти забравям, че сме на Серо Торе. Но внимание, никакво разсейване – не ще бъдеш първият, който пада от тази ледена стена.
Внезапно теренът става по-малко стръмен, през тесния гребен достигаме едно по-широко място и сядаме в снега. Поглеждам часовника си – почти 50 минути за тази първа част. Други експедиции разказват за опити, продължили цели месеци, значи нашата сметка е вярна! Шегуваме се по повод на старите и отчасти вече прокъсани фиксирани въжета, край които сме изкачили, но минутите бързо отлитат. Нашето въже, дълго 100 м и дебело 8 мм, сега прави своята генерална репетиция. Докато Ханзи разплита това кълбо, аз оглеждам терена над главите ни. Отвесни гранитни плочи, прекъсвани от цепнатини и камини се камарят до безкрайност. Някъде високо горе би трябвало да е върхът.
Катерим се до падането на тъмнината и се установяваме за през нощта на площадка, голяма колкото маса. До късно през нощта говорим за изминалия ден, пълни сме с оптимизъм. 1700 м денивилация като начало, това е тъкмо колкото стената на Айгер. Доволни сме. Сядаме плътно един до друг, завиваме се с бивачния чувал и затваряме очи. В 4 часа започвам да топя сняг, слагам с премръзналите си ръце малко шоколад в кипящата вода и така приготвям закуската. Всичко е толкова просто и естествено, че половин час по-късно вече започваме с утринната гимнастика. Изпълняваме всякакви безсмислени движения, но те дават своя резултат – скованите ни кости се сгряват. Освен това задника и кръста ми така ме болят, че нямам повече желание да седя. Още в началото цялата ни концентрация и катерачно умение биват ангажирани изцяло. Ханзи виси с кръстосани крака няколко метра над мен в една отваряща се навън цепнатина. Зная, че това са най-гадните места, и му подвиквам няколко ободрителни думи – отгоре обаче долитат само ругатни.
От запад идват тъмни облаци, слънцето вече се показва само рядко. Първият пасаж на Маестри (Maestri) със спитове вече е под нас, когато внезапно се появява силен вятър. Сигурно и двамата си мислим едно и също, но никой не казва нито дума. Все още се напредва съвсем добре. Следва заледена камина, която отново изисква всичко от нас. По-късно достигаме до “директния ръб”. Като шамар вятърът връхлита сега върху нас. При цялата ни съсредоточеност никой не усеща, какво е станало с времето. Силни напори на вятъра и гъста мъгла, която ни забулва. Ако вятърът се усили, как ще се върнем до диагонално разположения пасаж на Маестри със спитовете? И двамата прогонваме тази мисъл, като единствено се стремим да се придвижим по-нагоре по заледените скали.
Понякога мъглата се разкъсва и между краката си виждам надолу до ледника. Над 1000 м е стената под мен, при падане дори не бих я докоснал. Само спокойствие, мисли за нещо друго! Над 300 м под върха трябва да устремим днес своя бивак, невъзможно е да се катерим повече. Осигурени на две ледени цеви, очакваме новия ден, изпълнени с надежда. Да се спи е лукс, затова прекарваме времето във взаимно разтриване. Примусът също вече не работи и аз се питам отново и отново, защо точно аз съм тук, на това място? Защо ти си избран да ти измръзне задника, докато другите хора се прибират у дома си след работния си ден. Но нали ти сам избра, нали така осъществяваш една своя детска мечта. Да, но ако само този вятър скоро…Постепенно разбираме какво означава Серо Торе. Все поглеждам часовника, вече си мисля, че не работи. Страх притиска като тонове товар нашите глави. Става светло, когато вече изобщо не вярвам в това. Играта е проста – трябва да се придържаш към всяка възможност, за да не бъдеш издухан от стената. Та нали остават още само 300 м, а и тази буря няма да продължава вечно.
Времето ни избягва. Вече е пладне, а сме направили едва 120 м. Скрити под леда намираме спитовете. Сега потръгва по-бързо. На 100 м под върха, на стената, намираме да виси и бормашината. Използваме я като балкон, за да можем да застанем най-сетне изправени. И сега ни очаква още прочутото “въже на Бридуел”. Маестри избил на тези 20 м своите спитове. Джим забива върху тези метални щифтове в скалата глави на нитове и завързва на тях тънки въженца. Явно една от най-смелите идеи за придвижване по-нагоре на 1500 м над земята. Тънките върви изглеждат още съвсем приемливи, въпреки че от 7 години са изложени на времето и вятъра. Би трябвало да издържат тегло от 65 кг. И те издържат. Някъде под горещото слънце на Йосемитите, този участък щеше да е измежду най-търсените А4 пасажи. Тук, при буря, на Серо Торе, е по-скоро обратното. Задействаш едно копче в мозъка си, изключваш с него разумното си мислене, и изкатерваш последните най-трудни метри до ледената гъба на върха.
След това умението и стръмен леден терен извежда до най-високата точка, която обаче ние дори не можем да видим. Нагоре, само нагоре. Една гигантска козирка, и…по-нагоре няма. Последните метри пълзим на 4 крака, и сред най-дивата буря се просваме на най-високата точка на Серо Торе – на върха. Няколко снимки и веднага започваме слизането. Ето че Ханс директно пропада през козирката на върха, но остава невредим. Щом като той може, защо аз да не мога? Ханзи осигурява отдолу, аз скачам през козирката. Нашият нормален човешки начин на мислене изглежда е замръзнал някъде. Искаме само да слезем надолу – искаме само малко живот. Налага се да бивакуваме още веднъж – ужас при тези условия. От два дни не сме яли и пили нищо свястно, а трябва да прекараме още веднъж една бурна нощ под този проклет връх. Какво ще стане, ако бурята продължи и утре? Как ще слезем? На другия ден бурята не отслабва! Излишно е да се казва, с какъв късмет и при какви условия успяваме с рапелите. Вечерта с мъка се придвижваме по ледника до базовия лагер, смъртно изморени, желаещи единствено топъл спален чувал за измъчените си кости.
Отново сме в състояние нормално да спим и да сънуваме. Серо Торе остава един кошмар. Бяхме горе, покорихме този най-труден връх, и спечелихме. Слязохме живи, и сега имаме време да помислим над това.
Автор: Манфред Лоренц
Превод: Марио Никифоров
ДЕВЕТО ИЗКАЧВАНЕ НА СЕРО ТОРЕ ПО ТУРА НА МАЕСТРИМанфред Лоренц
Вечер е. слънцето пръска златисти лъчи над долината. Седя върху миниатюрно петно трева сред мъха. Вятърът лекичко подухва към долината, играе си с малките арктически цветчета, привикнали с тежката борба за преживяване тук. Тишината на този рай само рядко бива прекъсвана от грохота на срутващ се серак, който секунди по-късно връхлита в разпенените вълни на Лаго Торе и остава да се носи по водата-плавно, сякаш е перце. Последните слънчеви лъчи играят върху лицето ми, и само проклетите болки от измръзналите пръсти на краката ми напомнят, че дните, прекарани тук, съвсем не са били лесни. Тук, на това чудесно, а мигове по-късно толкова отблъскващо място.
Бавно пада нощта, с несигурна стъпка се прибирам в базовия лагер. Ханзи лежи по гръб в палатката и непрекъснато простенва нещо неразбираемо. По лицето му висят парчета изгоряла от слънцето кожа, устните му са синьо-зелени и подпухнали. По трепкащите му клепачи разбирам, какви болки понася. Тихо лягам до него в палатката. По-късно отново поглеждам навън, за да видя какво е времето. Луната грее със сребристо-сива светлина, която ми се струва невероятно ярка. Високо горе забелязвам върха на Серо Торе, блестящ като сапфир. Затварям очи в очакване на утрото, а мислите ми е връщат назад, към преживяното.
Седя на бара в едно кафене, когато вниманието ми е привлечено от небрежно облечен посетител, който току-що влиза. Скоро седим с него на една маса, говорим за минали неща и за дейността ни като планински водачи. Съвсем не ангажиращо питам Ханзи, дали не би имал желание да отиде с мен на Серо Торе. Точно в този миг поглеждам в очите му – пътуването ни е решено.
Няколко седмици по-късно достигаме след двучасов полет Патагония – мечтаната земя за много алпинисти. И то района около Фиц-Рой, най-голямото възвишение, с не по-малко известния си съсед Серо Торе – сборище за поклонниците на адреналина, по думите на Райнхард Карл (Reinhard Karl). Въпреки че в Буенос Айрес ни открадват всички налични пари, часове по-късно виждаме нашия връх-мечта за първи път. Фолксвагенът-микробус вече часове се клатушка по почти безкрайната пампа, под съпровода на музика на Пинк флойд от касетофона. Парещо слънцето наднича през прозорците на колата. Изведнъж усещам, че Ханзи ме тупа по рамото. В първия миг не разбирам какво става, само следвам знаците му. На края спирам оглушителната музика. Някъде на хоризонта, като в мъглата на “фата моргана”, се появява един малък остър връх. Шофьорът ни ни обяснява нещо с “Торе”, “мучо фрио”, “мучо виент”, и т.н. Това продължава още доста време, докато накрая той многократно пита, дали наистина сме решили да се катерим там, и че това било много опасно. “Мучо грациас амиго”, но ние не сме летели около половината земно кълбо, за да седнем някъде под някой плажен чадър, да си бършем потта от челото, да напишем няколко картички и да гледаме множеството сладки задничета в белите им бикини. Шофьорът ни пожелава много щастие, пак поклаща глава и се връща обратно.
Под палещото обедно слънце сортираме нашата екипировка. Многогодишният опит ни е научил да владеем изкуството да сместиш къщата си и цялата екипировка в пространството на една раница. Знаех, че влачим прекалено много багаж, но не виждах логичен начин да го намалим.
Изкачването по долината е безкрайно. Раницата тежко притиска раменете. Единствено фантастичната картина в далечината приковава мислите ми. Това не може да бъде, всичко изглежда нереално: тъмно-зелената гора с веселото бълбукане на потока в нея, в далечината – образът-мечта за полуоткачени планински скитници. Поглеждам часовника си, за да намеря извинение за една почивка, но вместо това се изплашвам. Часът е шест вечерта, а слънцето продължава да грее с неотслабваща интензивност. Късно вечерта достигаме доста изтощени базовия лагер.
Сутринта се разбуждам от шумове. Алън и Беда, двама с цел като нашата, тръгват да опитат отново. Времето без съмнение вече се е влошило, въпреки това те тръгват да опитата отново.
Алпинизъм в Патагония, една смесица от експедиция на осемхилядник и екстремно катерене по отвесни гранитни стени, всичко това усложнено от нестабилното време – ето най-лудата алпийска рулетка, която може да си представиш. Шансовете ти да се качиш на върха са нула, и въпреки това трябва да се възползваш от това. И ние не искаме да проиграем нашата първа възможност и потегляме към началото на тура. Стъпваме на ледника и се обвързваме. Няколко минути по-късно Ханзи пропада в една притулена ледникова цепнатина, като си изгубва при това ледения си чук. Но да се ядосваме няма смисъл, за това аз набързо го спускам по-надълбоко и малко по-късно той стои отново до мен с чука в ръка.
Американско-швейцарската свръзка от базовия лагер се връща, разменяме няколко думи, все пак продължаваме и при падането на мрака достигаме същинското начало на тура. В една цепнатина си правим спалнята за тази вечер, приготвяме няколко литра течност, и скоро след това заспиваме. Посред нощ бурята започва да бесува над ледения ни затвор, като ни праща талази от леден дъжд. Мигове по-късно лежим, мокри до кости, под обществения душ, наречен Серо Торе. Правим се на невъзприемащи и така изчакваме желаното утро. Когато и нашите твърди прочувствени ругатни не помагат, изскачаме от цепнатината и побягваме през бурята към базовия лагер-закрилник.
Единственото нещо, което тук има значение, е тази невероятна картина, която ни се представя. Невъзможно е да се търси сравнение. Никъде по света не съм изпитвал подобно чувство на удивление. Бурите, вятърът, дъждът и често само половинчасовите прояснявания между тях с пребогатите на цветове изгреви – всичко това изгражда картина, чиято тайна никога не ще ни се разкрие. Частица от истината може да научи само този, който прекара повече дни в гората под ледника.
Часовете очакване на следващия ни нулев шанс запълваме с различни дребни занимания. Аз бродя из околността, търсейки гъби и плодове. През това време Ханзи пече хляб в проектираната и създадена от нас пещ. Можем да се смятаме за принадлежащи към онази малка част от човечеството, която гони фикс-идеята, наречена “връх”, заради която сме пренастроили живота си. Ние сме тези, за които приключението на неизвестността означава повече от правила и планове. С общи усилия търсим границите на човешките възможности, а не лудото безумие или играта с живота, както често се твърди.
И ето че една сутрин слънцето изгрява кървавочервено. Бързо отново преминаваме по ледника. При нашата цепнатина сядаме за малко. Мислите, свързани с негостоприемната нощ преди време, са забравени. Колко хубав е светът, само слънцето да грее! Набързо сортираме още веднъж екипировката си и отново я съкращаваме наполовина. Само ако се катерим достатъчно бързо, имаме частица шанс да достигнем тази толкова безсмислена точка с толкова дълбоко значение, разположена 2000 м по-високо над главите ни.
Сигурно Джим Бридуел (Jim Bridwell) и С. Брюър (S. Brewer) са били двама отлични катерачи от американския елит, но защо пък и ние да не успеем с наполовина по-малко екипировка? Значи – оставяй още 8 клина, 20 карабинера, а 4 ледени цеви са си достатъчно тежки. Храна – е, добре, за уютна вечеря така или иначе няма да имаме възможност, и затова един пакет бисквити и 3 блокчета шоколад вече са достатъчни. И без друго нашата стратегия, при която само вторият носи малка раница, не може да се осъществи по друг начин. Колко добре, че тъкмо Ханзи ми е партньор. Сигурно в неговото подсъзнание се таят същите страхове и въпроси, но за дълги разсъждения не ни остава време.
Малко по-късно тръгваме по високата 400 м ледена стена, която се проточва към основата на същинския югоизточен ръб. Какво ще стане, ако времето …Глупости, трябва да сме само достатъчно бързи, си повтарям полугласно. Катерим се едновременно и без осигуровка, като всеки сляпо разчита на умението на партньора си. Само дългогодишният тренинг и безпогрешната последователност на движенията позволяват да се прави това. Тъкмо в тази обстановка на изолираност тук приятелството бива подложено на абсолютна проба, а психо-физическото натоварване отива в нечовешкото. Всеки мълчи, и току поглежда към другия. Колко хубаво може да е всичко – почти забравям, че сме на Серо Торе. Но внимание, никакво разсейване – не ще бъдеш първият, който пада от тази ледена стена.
Внезапно теренът става по-малко стръмен, през тесния гребен достигаме едно по-широко място и сядаме в снега. Поглеждам часовника си – почти 50 минути за тази първа част. Други експедиции разказват за опити, продължили цели месеци, значи нашата сметка е вярна! Шегуваме се по повод на старите и отчасти вече прокъсани фиксирани въжета, край които сме изкачили, но минутите бързо отлитат. Нашето въже, дълго 100 м и дебело 8 мм, сега прави своята генерална репетиция. Докато Ханзи разплита това кълбо, аз оглеждам терена над главите ни. Отвесни гранитни плочи, прекъсвани от цепнатини и камини се камарят до безкрайност. Някъде високо горе би трябвало да е върхът.Катерим се до падането на тъмнината и се установяваме за през нощта на площадка, голяма колкото маса. До късно през нощта говорим за изминалия ден, пълни сме с оптимизъм. 1700 м денивилация като начало, това е тъкмо колкото стената на Айгер. Доволни сме. Сядаме плътно един до друг, завиваме се с бивачния чувал и затваряме очи. В 4 часа започвам да топя сняг, слагам с премръзналите си ръце малко шоколад в кипящата вода и така приготвям закуската. Всичко е толкова просто и естествено, че половин час по-късно вече започваме с утринната гимнастика. Изпълняваме всякакви безсмислени движения, но те дават своя резултат – скованите ни кости се сгряват. Освен това задника и кръста ми така ме болят, че нямам повече желание да седя. Още в началото цялата ни концентрация и катерачно умение биват ангажирани изцяло. Ханзи виси с кръстосани крака няколко метра над мен в една отваряща се навън цепнатина. Зная, че това са най-гадните места, и му подвиквам няколко ободрителни думи – отгоре обаче долитат само ругатни.
От запад идват тъмни облаци, слънцето вече се показва само рядко. Първият пасаж на Маестри (Maestri) със спитове вече е под нас, когато внезапно се появява силен вятър. Сигурно и двамата си мислим едно и също, но никой не казва нито дума. Все още се напредва съвсем добре. Следва заледена камина, която отново изисква всичко от нас. По-късно достигаме до “директния ръб”. Като шамар вятърът връхлита сега върху нас. При цялата ни съсредоточеност никой не усеща, какво е станало с времето. Силни напори на вятъра и гъста мъгла, която ни забулва. Ако вятърът се усили, как ще се върнем до диагонално разположения пасаж на Маестри със спитовете? И двамата прогонваме тази мисъл, като единствено се стремим да се придвижим по-нагоре по заледените скали.
Понякога мъглата се разкъсва и между краката си виждам надолу до ледника. Над 1000 м е стената под мен, при падане дори не бих я докоснал. Само спокойствие, мисли за нещо друго! Над 300 м под върха трябва да устремим днес своя бивак, невъзможно е да се катерим повече. Осигурени на две ледени цеви, очакваме новия ден, изпълнени с надежда. Да се спи е лукс, затова прекарваме времето във взаимно разтриване. Примусът също вече не работи и аз се питам отново и отново, защо точно аз съм тук, на това място? Защо ти си избран да ти измръзне задника, докато другите хора се прибират у дома си след работния си ден. Но нали ти сам избра, нали така осъществяваш една своя детска мечта. Да, но ако само този вятър скоро…Постепенно разбираме какво означава Серо Торе. Все поглеждам часовника, вече си мисля, че не работи. Страх притиска като тонове товар нашите глави. Става светло, когато вече изобщо не вярвам в това. Играта е проста – трябва да се придържаш към всяка възможност, за да не бъдеш издухан от стената. Та нали остават още само 300 м, а и тази буря няма да продължава вечно.
Времето ни избягва. Вече е пладне, а сме направили едва 120 м. Скрити под леда намираме спитовете. Сега потръгва по-бързо. На 100 м под върха, на стената, намираме да виси и бормашината. Използваме я като балкон, за да можем да застанем най-сетне изправени. И сега ни очаква още прочутото “въже на Бридуел”. Маестри избил на тези 20 м своите спитове. Джим забива върху тези метални щифтове в скалата глави на нитове и завързва на тях тънки въженца. Явно една от най-смелите идеи за придвижване по-нагоре на 1500 м над земята. Тънките върви изглеждат още съвсем приемливи, въпреки че от 7 години са изложени на времето и вятъра. Би трябвало да издържат тегло от 65 кг. И те издържат. Някъде под горещото слънце на Йосемитите, този участък щеше да е измежду най-търсените А4 пасажи. Тук, при буря, на Серо Торе, е по-скоро обратното. Задействаш едно копче в мозъка си, изключваш с него разумното си мислене, и изкатерваш последните най-трудни метри до ледената гъба на върха.
След това умението и стръмен леден терен извежда до най-високата точка, която обаче ние дори не можем да видим. Нагоре, само нагоре. Една гигантска козирка, и…по-нагоре няма. Последните метри пълзим на 4 крака, и сред най-дивата буря се просваме на най-високата точка на Серо Торе – на върха. Няколко снимки и веднага започваме слизането. Ето че Ханс директно пропада през козирката на върха, но остава невредим. Щом като той може, защо аз да не мога? Ханзи осигурява отдолу, аз скачам през козирката. Нашият нормален човешки начин на мислене изглежда е замръзнал някъде. Искаме само да слезем надолу – искаме само малко живот. Налага се да бивакуваме още веднъж – ужас при тези условия. От два дни не сме яли и пили нищо свястно, а трябва да прекараме още веднъж една бурна нощ под този проклет връх. Какво ще стане, ако бурята продължи и утре? Как ще слезем? На другия ден бурята не отслабва! Излишно е да се казва, с какъв късмет и при какви условия успяваме с рапелите. Вечерта с мъка се придвижваме по ледника до базовия лагер, смъртно изморени, желаещи единствено топъл спален чувал за измъчените си кости.
Отново сме в състояние нормално да спим и да сънуваме. Серо Торе остава един кошмар. Бяхме горе, покорихме този най-труден връх, и спечелихме. Слязохме живи, и сега имаме време да помислим над това.
Автор: Манфред Лоренц
Превод: Марио Никифоров
Показани от 1 до 1 от 1 (1 страници)
1 коментар(а)
!!!!!!!!!!!!
Добави коментар