0412.2006
Статия от Алекс Хубер, човекът преминал соло най-висока категория в света - за мотивацията, изживяването, реализацията.*
Североизточната стена на Пиц Бадиле е сред най-удивителните солови изкачвания на Бул. На 14 юли 1936 г. италианската легенда Рикардо Касин и двамата му другари Луиджи Еспозито и Виторио Рати за първи път тръгнали по отдавна набелязаната 800-метрова стена. Следвали ги други двама от клуба на “Паяците” в Леко – Марио Молтени и Джузепе Валсеки, които не били нито толкова добри катерачи, нито толкова добре екипирани. Двете свръзки се обединили на първия бивак и продължили заедно по изключително красивия маршрут върху превъзходен гранит, но ги застигнала снежна буря и Молтени и Валсеки починали от хипотермия при слизането. Второто изкачване само затвърдило репутацията на маршрута: през 1948 г. на Гастон Ребюфа и Бернар Пиер им били нужни цели три дни, за да го изкачат.
На 6 юли 1952 г. Бул тръгва от дома си в Инсбрук, Австрия, и стига с влак до гара Ландек. Оттам с велосипед преминава прохода Малоя, минава през Италия и се изкачва пеша по долината Бондаска до основата на стената. Предвид начина, по който се е придвижил, той е могъл да пренесе само ограничено количество инвентар, а това налагало максимално бързо изкачване. Бул пише: “Единственото, което носех в раницата си, бяха тънко трийсетметрово въже, няколко ленти, карабинера и клина, чук, малко храна и фотоапаратът.”
Макар че списъкът на Бул включва вещи като за еднодневна екскурзия, той много добре е знаел, че всички преди него са били принудени да бивакуват на стената. Освен това след каменопад през 1951 г. характерът на тура бил променен и той не знаел много добре какво може да очаква. При все това Бул успява да изкатери тура с трудност 5.9 за четири часа и половина, като му остава време и за едночасова раздувка на върха с удивените си италиански колеги.
На другата сутрин обаче бил на работа, затова откатерва 1000-метровия северен ръб (5.5) и цяла нощ върти педалите обратно до Ландек. На разсъмване пътуването му завършва неочаквано, когато “умрял за сън” пада с велосипеда си в река Ин. Зарязва колелото, извървява няколко километра пеша до най-близката постройка – митницата – и взема автобус до Ландек. Оттам се качва на влака за Инсбрук, където отново бил принуден “да робува на цивилизацията...”
Най-известното солово изкачване на Бул обаче е това на Нанга Парбат. В 2.30 през ноща на 3 юли 1953 г., след като пренебрегва нарежданията на ръководителя на експедицията, той тръгва към неизкачения още връх, извисяващ се на 1200 метра над лагера. Понеже очаквал, че ще се качи в свръзка с Ото Кемптер, Бул сложил повечето храна в неговата раница. Кемптер обаче бил изтощен от изсичането на стъпала в леда предишния ден, тръгнал половин час след Бул и достигнал само до 7620 метра, където заспал. Така Бул продължава сам, със съвсем малко храна и един пуловер в раницата. След цял ден мъчително изкачване в 19.00 часа той преодолява последните няколко метра до върха, пълзейки, защото бил твърде изтощен, за да върви. Остава там няколко минути, опиянен от самотата: “Чувствах се, сякаш се нося във въздуха над всичко останало, несвързан със Земята, отделен от света и цялото човечество. Сякаш бях на малък остров сред огромен океан... отвесно под мен се издигаше верига от петхилядници, увенчани със сняг, а далеч зад тях падаше могъщата сянка на пирамидата, върху чиято най-висока точка стоях аз.”
Бул остава пикела си на върха като доказателство, че се е качил, и без да се бави много, тръгва по дългия и мъчително самотен път надолу към другарите си. Еуфорията от постигнатото бързо отминава. “Единственото, което исках, бе отново да сляза в подножието – споделя той, – обратно при хората и живота.” Премръзнал, гладен, обезводнен и изтощен до крайност, той халюцинира, представя си, че камъните са негови приятели, дошли да го посрещнат, че невидима свръзка го осигурява при слизането.
В 21.00 мракът го принуждава да спре на 7900 м н. в. Следващите седем часа прекарва без никаква бивачна екипировка в безмилостния студ на стръмния склон, като се крепи облегнат на един камък, стиснал щеките си с едната ръка, а с другата – хванат за малка издатина в скалата, еднакво боейки се да изтърве щеките или да изпусне опората си. Когато на зазораване отново тръгва надолу, Бул установява, че е изгубил чувствителност на краката си. Отново върви цял ден. В 17.30 на Сребърния превал (7468 м н. в.) той най-после вижда двама от другарите си, които поставяли паметна плоча за загиналите в предишни експедиции.
Бул на около 6400 м н. в. между лагер 1 и лагер 2 при първото изкачване на Броуд Пийк през 1957 г. Изкачването му на Нанга Парбат през 1953 г. остава единствената солова премиера на осемхилядник. Той става знаменитост с това постижение, но не се радва дълго на славата. Загива при експедицията на Броуд Пийк, след като участва в първото изкачване на върха. (Снимков архив на Курт Димбергер/ Херман Бул)
Най-изключителното качество на Бул била готовността му да се отдаде изцяло на целта. Способността му да оцелява не само показва удивителната му издръжливост, а и го прави катерач, изпреварил с десетилетия времето си. Също като изкачването по тура на Касин, свръхлекият му стил, независимостта и себеотдаването му на Нанга Парбат засенчва постиженията на много алпинисти след него. Бул загива през 1957 г. на трийсет и три годишна възраст няколко дни след като участва в първото изкачване на 8047-метровия Броуд Пийк – пада с отчупила се снежна козирка в условия на гъста мъгла при опит за първо изкачване на Чоголиса. Ако беше роден четирийсет години по-късно, Бул несъмнено щеше да е сред най-добрите спортни катерачи за времето си и ненадминат алпинист.
Да преминеш границите на възможното, както е правил Бул, означава да търсиш противоборството между човек и планина. Правим го не само защото харесваме притока на адреналин, който идва от това, а и заради един по-дълбок подтик – без риск ние не се чувстваме, че живеем. Именно това търсене на границите на постижимото, това пряко противопоставяне срещу стихиите ни прави пристрастени към риска и ни тласка към ситуации, които нормалните човешки инстинкти ни карат да избягваме.
Ако Бул е служил като пример за мен и други солови катерачи, той също е имал свой модел за подражание – австрийският ботаник Паул Пройс. При изкачването по маршрута на Касин Бул си се представял като “един Паул Пройс или Ханс Дюлфер от по-ранни времена, разчитащ само на себе си, пробиращ пътя си с остър поглед и чувствителни пръсти.” Катерил активно в първите десетилетия на двайсети век, Пройс е първият катерач, който съзнателно търси предизвикателството на соловите изкачвания. За Пройс целта на катеренето бил стремежът към усъвършенстване на уменията и към максимален риск. Този стремеж го кара да предприема дълги, опасни изкачвания без въжета или поддръжка.
Пройс призовава катерачите да избягват техническите средства. “Майсторството – пише той в публикуваната си през 1911 г. статия “Използване на изкуствени опори по алпийските маршрути” – е в самоконтрола.” Пройс гледа на катеренето като на естествено човешко умение и искал да изпита това изживяване без използване на помощни средства. Ръководел се от принципа да развива уменията си, преди да се изправи пред по-големи трудности. Според философията му човек трябва да се бори с един проблем, докато успее да го преодолее – а техническият прогрес никога не бива да бъде фактор, помагащ за преодоляването на по-големи трудности.
Пройс първи формулира принципите на свободното катерене в писмена форма. В статията си той отхвърля използването на клинове като “изкуствени опори”. Според него катерачите трябва да ги използват само в извънредни ситуации или когато са абсолютно необходими за обезопасяване – не като обичаен метод за преодоляване на трудни пасажи. Революцията на свободното катерене през седемдесетте години на XX век се основава точно на тези идеи.
Най-впечатляващото в изявленията на Пройс е начинът, по който той ги подкрепя на практика. Той постига най-големия си успех на източната стена на Кампаниле Басо (още наречен Гуля ди Брента) в Доломитите през 1911 г. Пройс осъществява изкачването и слизането на виртуозния си маршрут – логична права линия (5.8, 120 м) по отвесна скала – свободно и без осигуровка. Тръгвайки да се катери по непознат терен без никакви предпазни средства, той показва воля и пълно владеене на катерачните умения. В никоя друга премиера Пройс не демонстрира такава сила на духа, способности и характер като на този маршрут, който завинаги ще остане свидетелство за прозорливостта му.
Мисленето на Пройс било твърде елитарно, а идеите му – твърде смели, за да бъдат разбрани по негово време. Във всичките си премиери – включително винкела “Пройс” на Мителкайзер в масива Кайзергебирге, Австрия, и 200-метровата цепнатина “Пройс” с трудност 5.7 на Чима Пиколисима ди Лаваредо – ясно личи стремежът му към съвършенство. Тази страст не остава безнаказана: той загива през 1913 г. на двайсет и седем години при опит за премиера на северния жандарм на Мандлкогел в масива Дахщайн близо до родния му град.
Хората казват, че Пройс е бил убит от собствените си идеи. Именно това поемане на риска и страстта му обаче изпълват живота му със смисъл. Той не по-зле от всеки друг е съзнавал опасностите, съпровождащи начинанията му. Пройс не е бил нито лекомислен, нито прекалено самонадеян, а много общителен, отворен и съвсем нормален човек. Дързостта му се компенсирала от способност за трезва преценка. Той смятал, че катерачът трябва да е “повече от подготвен” за маршрута, който смята да изкачи. На падането, сложило край на живота му, трябва да се гледа като на обикновен нещастен случай, един от многото, които стават в планината.
Светът е пълен с опасности. Алпийското катерене, ските, пътешествията – всяко приключение крие риск, колкото и да сме способни и съсредоточени. Ако постоянно се боим за живота си, няма да се занимаваме с много от нещата, които го правят интересен и смислен. Разумната, задълбочена преценка на риска позволява на всеки да реши кое е приемливо за него.
Аз не съм безразсъден. Знам какво рискувам. Ако сметна, че опасността е твърде голяма за мен, се отказвам. Ако обаче ми се види постижимо, изживявам страстта си, както Херман Бул и Паул Пройс преди мен – правя го и със свободните си солови изкачвания.
През 2002 г. изкачих солово диретисимата на Чима Гранде ди Лаваредо в Доломитите. Турът е дълъг осемнайсет въжета, има едно с трудност 5.12, четири с 5.11 и четири с 5.10. Преди това изкачване бях прекарал шест дни на тура. Първия път го изкачих онсайт. След това тренирах пет дни, докато науча добре трасето и ключовите пасажи – и най-вече на кои хватки мога да разчитам по често ронливата скала на Трите Чими.
През последните няколко дни преди изкачването ме обхвана страх, че ще падна. Представях си как се изпускам и политам от скалата. Какво ли щях да си мисля точно в този момент? Щях ли да се ядосвам на грешката си, на съдбата, която сам съм си избрал? Или цялата ми мисъл щеше да е заета със стремителната скорост на падането ми? Какво се случва в онзи миг на сблъсъка със земята? Щях ли да почувствам нещо?
Въпреки мрачните мисли много добре знаех, че познавам наизуст всяко трудно място от маршрута, че съм овладял всяко движение. През последните двайсет и четири часа преди изкачването и през нощта, когато лежах полуунесен тези чувства не ми даваха покой.
Подходът към стената трае един час, през който почти не забелязвах околния свят. Мрачните мисли ме съпътстваха, както през нощта и предишния ден – но в същото време бях сигурен, че мога да ги надвия. Този ожесточен вътрешен дуел ме караше да вървя по-бързо, безпокоеше ме и ме изнервяше.
Когато достигнах основата на стената, осъзнах, че няма да успея да я изкача, ако не надвия мрачните мисли. Дадох си сметка и че не ми остава голям шанс. Дори само веднъж да погледна назад преди “точката, от която няма връщане” – едно място на третото въже, след което вече нямаше как да откатеря – начинанието ми щеше да стане невъзможно: в представите ми стената щеше да стане твърде висока и трудна, за да я преодолея.
Закрачих напред-назад под стената, седнах. Съзнавах, че трябва да пробвам тура днес. Съзнанието ми, замъглено от фикс идеята ми, не ми позволяваше да се откажа. Искаше ми се никога да не ми беше хрумвало да правя такова изкачване, но вече нямах избор. Трябваше да тръгна, трябваше да опитам. Трябваше да проверя дали мога да изкатеря солово тези 500 метра.
Само преди два дни все още се самозаблуждавах, че ще имам пълна свобода да реша кога да осъществя плана си. Сега обаче умът ми бе зает единствено с мисълта за соловото изкачване. Свих се нервно като подгонено животно, в очакване на единственото решение, което ми оставаше да направя в следващите няколко минути – кога да започна.
Изпълни ме порой от емоции. Машинално обух еспадрилите, завързах торбичката за магнезий на кръста си и изкачих първите четири метра. Не чувствах нищо, бях абсолютно скован. Така нямаше да стане. Върнах се долу и пак седнах в основата на тура.
Изведнъж почувствах облекчение. В този момент изпитах абсолютна увереност, че мога да прекратя изкачването по всяко време преди точката, от която няма връщане. До тогава не се налагаше да правя нищо. Почувствах се по-свободен.
След кратко изчакване отново тръгнах и бързо изкачих първите две въжета. В последните часове преди изкачването бях нервен; сега, след като вече се катерех, катераческата рутина прогони сковаността и съзнанието ми се освободи. Вече не изпитвах страх – бях твърде съсредоточен в движенията, в катеренето, и нямах време да се страхувам.
Тръгнах по третото въже и след четири метра достигнах точката, от която няма връщане. Решението обаче беше предопределено със самото тръгване по тура. Да се отделя от земята – това бе бариерата, която трябваше да преодолея.
Вече бях изпълнил първата задача; втората, на 150 метра над земята, изглеждаше много по-лесна. Знаех тура почти наизуст. Бях разучил всичко с подробности и сега изпълнявах програмата стъпка по стъпка.
След осем въжета достигнах големия перваз преди ключовия пасаж. Досега всичко вървеше гладко, бях се катерил без прекъсване в продължение на петдесет минути. Адреналинът бе изострил необичайно сетивата ми. Усетих психическа умора и си дадох сметка, че не мога да поддържам такова ниво на съсредоточеност още дълго, ако не си почина. Легнах на перваза и дълго останах така, втренчен в надвесите над мен – ключовият пасаж на тура.
След двайсет минути седнах, стегнах еспадрилите си и взех торбичката за магнезий. Като работник, който отново се захваща за работа след кратка почивка, започнах да се катеря движение след движение, без да мисля за нищо съществено, ритмично, докато наближих края на трудните пасажи.
Умът ми започна да блуждае. Отново обърнах внимание на обстановката, видях облаците и повлеклата мъгла, които преминаваха над северната стена. Колкото повече наближавах края, толкова по-свободен и спокоен се чувствах. Цялото напрежение, което ме съпътстваше преди и по време на изкачването, изчезна напълно в момента, когато стъпих на върха.
Емоционално и психически диретисимата на Чима Гранде бе кулминационната точка в катерачната ми кариера, но това не означаваше, че няма да има други. Докато се готвех за нея, бях катерил солово не само дълги алпийски маршрути, а и трудни спортни турове. По онова време соловото изкатерване на двайсет метра 5.13c (10-) беше границата на възможностите ми. Знаех обаче, че мога да вдигна летвата, ако насоча цялата си енергия в соловото катерене на най-трудните възможни спортни маршрути. Психически щяха да са по-лесни от високите алпийски стени, но физически щяха да са по-тежки.
През 2003 г. си поставих за цел да катеря солово 5.13d (10). Това бе ново ниво на трудност за мен и ново предизвикателство – поне в очакванията ми. На 19 февруари се срещнах с Михаел Майсл в Шлайер, известен катерачен район в Тирол. Помолих Михаел да ме снима, но не му казах какви снимки да прави. В списъка ми на турове за солово изкачване беше двайсетметровият “Опортюнист” с трудност 5.13d (10). Ако всичко вървеше добре, щях да го направя същия ден.
Сега изобщо не ме беше страх. Загрях с малко болдъри. Михаел ми направи няколко снимки. След кратка почивка започнах да се подготвям.
– Наред ли е всичко? – попитах Михаел. – Да тръгвам ли?
Той ме изгледа озадачено.
Без повече подготовка, без колебание започнах. По-късно Михаел ми каза, че още преди да ме хване на фокус съм бил минал първите три метра, преди да реши какво да снима, съм бил минал маршрута. Движение след движение, плавно във всеки един момент, “Опортюнист” мина под пръстите ми. Щом го изкачих, осъзнах, че това не е катерене на границата за мен – дори не се доближаваше до нея! Нямаше да бъда себе си, ако не търся тази граница.
На следващата година минах солово “Комунист”, 5.14а (10+), тур с несигурни ключови пасажи на повече от десет метра над земята. В продължение на месец тренирах на този маршрут, като се стараех да овладея до съвършенство всяка последователност от движения. Безброй пъти преминавах двата ключови пасажа, докато почувствах, че съм готов.
При първия опит обаче скочих от скалата само след три метра катерене. Бях твърде нервен и адреналинът ме изтощи. Не се чувствах готов. Едва когато всичко бъде наред, абсолютно всичко, едва тогава щях да съм отговорил на всички изисквания за соловото изкачване.
След пет дни отново пробвах. Отново бях неспокоен. Отново не се почувствах 100% готов. След като изкатерих онези първи три метра, осъзнах, че все още не мога да съм сигурен, че имам достатъчно сили да мина уверено пасажа. Отново скочих на земята.
След всеки неуспешен опит все по-трудно поддържах оптимизма си. След втория неуспех ми трябваше цяла седмица, докато възвърна необходимата си увереност за нов опит. Дадох си сметка и че този път ще ми бъде последен. При все това знаех, че мога да разчитам на самообладанието си: въпреки времето и силите, които бях вложил в проекта, не бях сигурен, че ще мога да продължа след два неуспешни опита.
Отново тръгнах. Първите движения бяха решаващи. Почувствах постоянен приток на адреналин, но не прекалено. Изкачих първите три метра прецизно и ефективно. Минах точката, след която няма връщане. Продължих нагоре. След двайсет движения достигнах пасажа. Задържах се на обратна хватка с лявата ръка и на полегнала с дясната. Мускулите ми се свиха едновременно и тялото ми се издигна в едно движение към следващата хватка. Застинах в мъртва точка, за да се задържа на друга плоска хватка. За миг останах неподвижно, със затворени очи. Стиснах с все сила хватките. Отново пренесох тежестта си на краката и възвърнах баланса си. Преместих се на първата добра хватка след пасажа.
Оставаха ми още десетина метра 5.12d (9). Едва след като минах последното движение на “Комунист”, се почувствах свободен и спокоен – като река, която след лудешки бързеи се укротява в широка делта.
За мен свободното солово катерене е начин да живееш с плам, да откриваш непознати страни на разнообразната си емоционалност, на психологическите и физическите си възможности, които формират човешкия характер. “Диретисима”, “Опортюнист”, “Комунист”: всяка кулминационна точка отваряше очите ми за нов хоризонт. Предполагам, че Паул Пройс и Херман Бул са изпитвали същото. Също като тях, докато съм жив, аз ще продължавам да гледам напред, към все нови хоризонти.
Алекс Хубер
Изтегли кратко филмче за изкачването соло по Комунист, 8b+ (10+) WMV format, 5.5 Mb
Хубер под “Диретисима” преди повторното изкачване. (Снимка Хайнц Цак)
_____________________
* Статията е публикувана в 14-ти брой на американското списание "Alpinist", www.alpinist.com.
| FREE SOLO СВОБОДНО СОЛОВО КАТЕРЕНЕ Алекс Хубер |
 Алекс Хубер на Voie Petit (8b, 450 m), Гранд Капюсен (3838 м), масивът на Монблан, RP. Следват най-трудните движения - излизането от тавана по смазващи пръстите тънки цепки. |
| Когато висиш сам по средата на леко надвесена стена, държиш се на миниатюрни ръбчета, едва се крепиш на хлъзгави стъпки, а под теб зее 200-метрова бездна и нищо – нито седалка, нито въже не те предпазва от падане, животът ти наистина виси на косъм. Всеки ще изпита ужас от такава ситуация, дори ако само си я представи. Страхът от това, да висиш над нищото, е дълбоко вроден във всеки от нас. Човекът винаги се е боял от това, този страх е осигурявал оцеляването ни като вид. При все това в тези бездни има нещо привличащо. Катерачите – най-вече те – изпитват изкушение да застанат над пропастта и да надникнат отвъд границата на живота, без да я прекрачат. От всички видове катерене свободните солови изкачвания ни доближават най-много до тази граница. За да оцелее, катерачът може да разчита само на уменията си. Ако умът и тялото му не функционират безупречно, последствията могат да бъдат фатални. Катерачите са малка общност в обществото, а соловите катерачи – още по-малка. При все това тази форма на катерене има своя история, свои идеали и легенди – герои, чиито постижения все още възбуждат фантазията на съвременните катерачи като мен самия. Херман Бул, най-добрият алпинист на петдесетте години, пълноценно е изживял тази тръпка от срещата с нищото. Знаех името на Бул и идеите му още преди да прочета за него. Макар че е израснал в Инсбрук, Австрия, и се изгражда като катерач в Тиролските Алпи, през 1951 г. той се оженва и се премества в Рамзау в Бехтесгаден, Германия – моят роден град. Баварските планини се превръщат във втора родина за Бул. Затова с него ме свързва нещо повече от обикновено възхищение към един велик катерач – винаги съм се чувствал духовно свързан с него. Той е бил, поне малко, един от нас. Безкомпромисен, своенравен, енергичен, неспиращ пред нищо, човек със силен характер и обаяние – Бул е притежавал не само неограничени способности и изключителна воля, а и е умеел много трезво да преценява кое е възможно в катеренето и алпинизма. Стремежът на Бул да се поставя в най-опасните ситуации, да преминава отвъд границите на физическата си издръжливост, достигайки моменти на пълно съсредоточаване, уязвимост и хармония с планината придава на постиженията му почти мистичен характер. В средата на зимата, на 28 февруари 1953 г. – като тренировка за предстоящата му експедиция на все още неизкачения 8125-метров връх Нанга Парбат – Бул прави нощно солово изкачване на един изкуствен маршрут на източната стена на Вацман (2713 м), втория по височина връх в Германия. На върха на следващата сутрин той формулира философията си на солов катерач, документирана в “Поклонение на Нанга Парбат: Едно самотно изживяване”. “Нямаше с кого да се здрависам, нямах приятел до себе си, нямаше с кого да споделя чувствата си. И при все това моментът беше невероятен, толкова величествен, че тишината говореше по-красноречиво от хиляди думи. Под мен лежеше тъмната бездна на най-високата стена в Източните Алпи, 1800 метра сняг и лед спускащи се надолу, а в далечината мъждукаше светла ивица – Бехтесгаден. Около мен тишината бе абсолютен господар, нито звук не нарушаваше покоя на този благословен час на смъртоносен студ и гробовна самота.” В цялата си автобиография Бул пише за пристрастеността си към “тишината” в соловото катерене, към неизразимите с думи изживявания, към парадоксалната радост, породена от близостта със смъртта и страха. Той обяснява любовта си към катеренето – и соловото катерене – като стремеж към непреходното щастие, което идва от “най-страшното усилие”, “изолирано от всичко в живота”, “отвъд ограничените предели на света”. За него – както топографски, така и емоционално – съпоставянето с бездната прави върховете да изглеждат още по-величествени. |
 Алекс Хубер при повторението на своето солово изкачване по тур “Диретисима”, 5.12а (8+), 550 м, на Чима Гранде в Доломитите, Италия, през 2002 г. За снимките Хубер изкатерва повторно без осигуровка всички ключови пасажи на маршрута. На тази снимка той е на 250 метра над земята, в началото на ключовия пасаж на осмо въже, който е с отклонение шест метра от вертикала на петдесет метра дължина, а скалата е доста ронлива. (Снимка Хайнц Цак)  Херман Бул през юли 1953 г. след първото изкачване на Нанга Парбат. Авторът е убеден, че ако Бул беше наш съвременник, сега щеше да е сред най-добрите спортни катерачи и алпинисти в света. (Снимков архив на Херман Бул) |
Североизточната стена на Пиц Бадиле е сред най-удивителните солови изкачвания на Бул. На 14 юли 1936 г. италианската легенда Рикардо Касин и двамата му другари Луиджи Еспозито и Виторио Рати за първи път тръгнали по отдавна набелязаната 800-метрова стена. Следвали ги други двама от клуба на “Паяците” в Леко – Марио Молтени и Джузепе Валсеки, които не били нито толкова добри катерачи, нито толкова добре екипирани. Двете свръзки се обединили на първия бивак и продължили заедно по изключително красивия маршрут върху превъзходен гранит, но ги застигнала снежна буря и Молтени и Валсеки починали от хипотермия при слизането. Второто изкачване само затвърдило репутацията на маршрута: през 1948 г. на Гастон Ребюфа и Бернар Пиер им били нужни цели три дни, за да го изкачат.
 Североизточната стена на Пиц Бадиле на самата граница между Италия и Швейцария. Очертаните турове са 1. “Североизточна стена”, 5.9 (6), 800 м, Касин, Еспозито, Рати, Молтени, Валсеки, 1937 г.) и 2. “Северен ръб”, 5.5 (4+), 1000 м, Риш, Цюрхер, 1923 г. На 6 юли 1952 г. Херман Бул идва с велосипед от Ландек, Австрия, прави солово онсайт изкачване на тур “Североизточна стена” за четири часа и половина, откатерва по “Северен ръб” и се връща вкъщи отново с велосипеда. (Снимка Лука Меризио) |
 Бул на върха на Пиц Бадиле при забележителното си солово изкачване. На върха той среща членове на клуб “Паяците от Леко”, сред които Виторио Рати, един от авторите на маршрута, по който току-що се е изкачил. “Паяците” се били удивени от лекотата, с която Бул изкачил тура, смятан по онова време за един от най-трудните в Алпите. (Снимков архив на Херман Бул) |
На 6 юли 1952 г. Бул тръгва от дома си в Инсбрук, Австрия, и стига с влак до гара Ландек. Оттам с велосипед преминава прохода Малоя, минава през Италия и се изкачва пеша по долината Бондаска до основата на стената. Предвид начина, по който се е придвижил, той е могъл да пренесе само ограничено количество инвентар, а това налагало максимално бързо изкачване. Бул пише: “Единственото, което носех в раницата си, бяха тънко трийсетметрово въже, няколко ленти, карабинера и клина, чук, малко храна и фотоапаратът.”
Макар че списъкът на Бул включва вещи като за еднодневна екскурзия, той много добре е знаел, че всички преди него са били принудени да бивакуват на стената. Освен това след каменопад през 1951 г. характерът на тура бил променен и той не знаел много добре какво може да очаква. При все това Бул успява да изкатери тура с трудност 5.9 за четири часа и половина, като му остава време и за едночасова раздувка на върха с удивените си италиански колеги.
На другата сутрин обаче бил на работа, затова откатерва 1000-метровия северен ръб (5.5) и цяла нощ върти педалите обратно до Ландек. На разсъмване пътуването му завършва неочаквано, когато “умрял за сън” пада с велосипеда си в река Ин. Зарязва колелото, извървява няколко километра пеша до най-близката постройка – митницата – и взема автобус до Ландек. Оттам се качва на влака за Инсбрук, където отново бил принуден “да робува на цивилизацията...”
Най-известното солово изкачване на Бул обаче е това на Нанга Парбат. В 2.30 през ноща на 3 юли 1953 г., след като пренебрегва нарежданията на ръководителя на експедицията, той тръгва към неизкачения още връх, извисяващ се на 1200 метра над лагера. Понеже очаквал, че ще се качи в свръзка с Ото Кемптер, Бул сложил повечето храна в неговата раница. Кемптер обаче бил изтощен от изсичането на стъпала в леда предишния ден, тръгнал половин час след Бул и достигнал само до 7620 метра, където заспал. Така Бул продължава сам, със съвсем малко храна и един пуловер в раницата. След цял ден мъчително изкачване в 19.00 часа той преодолява последните няколко метра до върха, пълзейки, защото бил твърде изтощен, за да върви. Остава там няколко минути, опиянен от самотата: “Чувствах се, сякаш се нося във въздуха над всичко останало, несвързан със Земята, отделен от света и цялото човечество. Сякаш бях на малък остров сред огромен океан... отвесно под мен се издигаше верига от петхилядници, увенчани със сняг, а далеч зад тях падаше могъщата сянка на пирамидата, върху чиято най-висока точка стоях аз.”
Бул остава пикела си на върха като доказателство, че се е качил, и без да се бави много, тръгва по дългия и мъчително самотен път надолу към другарите си. Еуфорията от постигнатото бързо отминава. “Единственото, което исках, бе отново да сляза в подножието – споделя той, – обратно при хората и живота.” Премръзнал, гладен, обезводнен и изтощен до крайност, той халюцинира, представя си, че камъните са негови приятели, дошли да го посрещнат, че невидима свръзка го осигурява при слизането.
В 21.00 мракът го принуждава да спре на 7900 м н. в. Следващите седем часа прекарва без никаква бивачна екипировка в безмилостния студ на стръмния склон, като се крепи облегнат на един камък, стиснал щеките си с едната ръка, а с другата – хванат за малка издатина в скалата, еднакво боейки се да изтърве щеките или да изпусне опората си. Когато на зазораване отново тръгва надолу, Бул установява, че е изгубил чувствителност на краката си. Отново върви цял ден. В 17.30 на Сребърния превал (7468 м н. в.) той най-после вижда двама от другарите си, които поставяли паметна плоча за загиналите в предишни експедиции.
Бул на около 6400 м н. в. между лагер 1 и лагер 2 при първото изкачване на Броуд Пийк през 1957 г. Изкачването му на Нанга Парбат през 1953 г. остава единствената солова премиера на осемхилядник. Той става знаменитост с това постижение, но не се радва дълго на славата. Загива при експедицията на Броуд Пийк, след като участва в първото изкачване на върха. (Снимков архив на Курт Димбергер/ Херман Бул)
Най-изключителното качество на Бул била готовността му да се отдаде изцяло на целта. Способността му да оцелява не само показва удивителната му издръжливост, а и го прави катерач, изпреварил с десетилетия времето си. Също като изкачването по тура на Касин, свръхлекият му стил, независимостта и себеотдаването му на Нанга Парбат засенчва постиженията на много алпинисти след него. Бул загива през 1957 г. на трийсет и три годишна възраст няколко дни след като участва в първото изкачване на 8047-метровия Броуд Пийк – пада с отчупила се снежна козирка в условия на гъста мъгла при опит за първо изкачване на Чоголиса. Ако беше роден четирийсет години по-късно, Бул несъмнено щеше да е сред най-добрите спортни катерачи за времето си и ненадминат алпинист.
Да преминеш границите на възможното, както е правил Бул, означава да търсиш противоборството между човек и планина. Правим го не само защото харесваме притока на адреналин, който идва от това, а и заради един по-дълбок подтик – без риск ние не се чувстваме, че живеем. Именно това търсене на границите на постижимото, това пряко противопоставяне срещу стихиите ни прави пристрастени към риска и ни тласка към ситуации, които нормалните човешки инстинкти ни карат да избягваме.
Ако Бул е служил като пример за мен и други солови катерачи, той също е имал свой модел за подражание – австрийският ботаник Паул Пройс. При изкачването по маршрута на Касин Бул си се представял като “един Паул Пройс или Ханс Дюлфер от по-ранни времена, разчитащ само на себе си, пробиращ пътя си с остър поглед и чувствителни пръсти.” Катерил активно в първите десетилетия на двайсети век, Пройс е първият катерач, който съзнателно търси предизвикателството на соловите изкачвания. За Пройс целта на катеренето бил стремежът към усъвършенстване на уменията и към максимален риск. Този стремеж го кара да предприема дълги, опасни изкачвания без въжета или поддръжка.
Пройс призовава катерачите да избягват техническите средства. “Майсторството – пише той в публикуваната си през 1911 г. статия “Използване на изкуствени опори по алпийските маршрути” – е в самоконтрола.” Пройс гледа на катеренето като на естествено човешко умение и искал да изпита това изживяване без използване на помощни средства. Ръководел се от принципа да развива уменията си, преди да се изправи пред по-големи трудности. Според философията му човек трябва да се бори с един проблем, докато успее да го преодолее – а техническият прогрес никога не бива да бъде фактор, помагащ за преодоляването на по-големи трудности.
Пройс първи формулира принципите на свободното катерене в писмена форма. В статията си той отхвърля използването на клинове като “изкуствени опори”. Според него катерачите трябва да ги използват само в извънредни ситуации или когато са абсолютно необходими за обезопасяване – не като обичаен метод за преодоляване на трудни пасажи. Революцията на свободното катерене през седемдесетте години на XX век се основава точно на тези идеи.
Най-впечатляващото в изявленията на Пройс е начинът, по който той ги подкрепя на практика. Той постига най-големия си успех на източната стена на Кампаниле Басо (още наречен Гуля ди Брента) в Доломитите през 1911 г. Пройс осъществява изкачването и слизането на виртуозния си маршрут – логична права линия (5.8, 120 м) по отвесна скала – свободно и без осигуровка. Тръгвайки да се катери по непознат терен без никакви предпазни средства, той показва воля и пълно владеене на катерачните умения. В никоя друга премиера Пройс не демонстрира такава сила на духа, способности и характер като на този маршрут, който завинаги ще остане свидетелство за прозорливостта му.
Мисленето на Пройс било твърде елитарно, а идеите му – твърде смели, за да бъдат разбрани по негово време. Във всичките си премиери – включително винкела “Пройс” на Мителкайзер в масива Кайзергебирге, Австрия, и 200-метровата цепнатина “Пройс” с трудност 5.7 на Чима Пиколисима ди Лаваредо – ясно личи стремежът му към съвършенство. Тази страст не остава безнаказана: той загива през 1913 г. на двайсет и седем години при опит за премиера на северния жандарм на Мандлкогел в масива Дахщайн близо до родния му град.
 Паул Пройс, ботаник и родоначалник на соловото катерене. Пройс проповядвал доброволно отказване от техническите средства. “Трудността, която катерачът може да преодолее безопасно при обратно катерене – пише той – и за която се смята подготвен, би трябвало да е мярка за максималната трудност, към която трябва да се стреми при изкачване.” (Снимката е предоставена от Райнхолд Меснер) |
 Кампаниле Басо (Гуля ди Брента) в Доломитите. През 1911 г. Пройс прави солова премиера на източната стена при трудност 5.8. След това се връща с катерене по същия маршрут. Като се има предвид, че 5.8 е била границата за трудност по онова време, постижението му може да се отъждестви със соловите изкачвания на дълги маршрути с трудност 5.14 в наши дни. (Снимка Марко Сколарис) |
Хората казват, че Пройс е бил убит от собствените си идеи. Именно това поемане на риска и страстта му обаче изпълват живота му със смисъл. Той не по-зле от всеки друг е съзнавал опасностите, съпровождащи начинанията му. Пройс не е бил нито лекомислен, нито прекалено самонадеян, а много общителен, отворен и съвсем нормален човек. Дързостта му се компенсирала от способност за трезва преценка. Той смятал, че катерачът трябва да е “повече от подготвен” за маршрута, който смята да изкачи. На падането, сложило край на живота му, трябва да се гледа като на обикновен нещастен случай, един от многото, които стават в планината.
Светът е пълен с опасности. Алпийското катерене, ските, пътешествията – всяко приключение крие риск, колкото и да сме способни и съсредоточени. Ако постоянно се боим за живота си, няма да се занимаваме с много от нещата, които го правят интересен и смислен. Разумната, задълбочена преценка на риска позволява на всеки да реши кое е приемливо за него.
 Хубер на четвъртото въже на “Диретисима”, където са едни от най-несигурните движения по маршрута. При повторното изкачване това е бил психически най-трудният участък. От сравнително стабилна позиция катерачът трябва да се пресегне доста високо за странична хватка с дясната ръка, да стъпи високо и да се изнесе, за да достигне джоб за лявата ръка. Това става на около 150 метра над земята. Снимка Хайнц Цак) |
През 2002 г. изкачих солово диретисимата на Чима Гранде ди Лаваредо в Доломитите. Турът е дълъг осемнайсет въжета, има едно с трудност 5.12, четири с 5.11 и четири с 5.10. Преди това изкачване бях прекарал шест дни на тура. Първия път го изкачих онсайт. След това тренирах пет дни, докато науча добре трасето и ключовите пасажи – и най-вече на кои хватки мога да разчитам по често ронливата скала на Трите Чими.
През последните няколко дни преди изкачването ме обхвана страх, че ще падна. Представях си как се изпускам и политам от скалата. Какво ли щях да си мисля точно в този момент? Щях ли да се ядосвам на грешката си, на съдбата, която сам съм си избрал? Или цялата ми мисъл щеше да е заета със стремителната скорост на падането ми? Какво се случва в онзи миг на сблъсъка със земята? Щях ли да почувствам нещо?
Въпреки мрачните мисли много добре знаех, че познавам наизуст всяко трудно място от маршрута, че съм овладял всяко движение. През последните двайсет и четири часа преди изкачването и през нощта, когато лежах полуунесен тези чувства не ми даваха покой.
Подходът към стената трае един час, през който почти не забелязвах околния свят. Мрачните мисли ме съпътстваха, както през нощта и предишния ден – но в същото време бях сигурен, че мога да ги надвия. Този ожесточен вътрешен дуел ме караше да вървя по-бързо, безпокоеше ме и ме изнервяше.
Когато достигнах основата на стената, осъзнах, че няма да успея да я изкача, ако не надвия мрачните мисли. Дадох си сметка и че не ми остава голям шанс. Дори само веднъж да погледна назад преди “точката, от която няма връщане” – едно място на третото въже, след което вече нямаше как да откатеря – начинанието ми щеше да стане невъзможно: в представите ми стената щеше да стане твърде висока и трудна, за да я преодолея.
Закрачих напред-назад под стената, седнах. Съзнавах, че трябва да пробвам тура днес. Съзнанието ми, замъглено от фикс идеята ми, не ми позволяваше да се откажа. Искаше ми се никога да не ми беше хрумвало да правя такова изкачване, но вече нямах избор. Трябваше да тръгна, трябваше да опитам. Трябваше да проверя дали мога да изкатеря солово тези 500 метра.
Само преди два дни все още се самозаблуждавах, че ще имам пълна свобода да реша кога да осъществя плана си. Сега обаче умът ми бе зает единствено с мисълта за соловото изкачване. Свих се нервно като подгонено животно, в очакване на единственото решение, което ми оставаше да направя в следващите няколко минути – кога да започна.
Изпълни ме порой от емоции. Машинално обух еспадрилите, завързах торбичката за магнезий на кръста си и изкачих първите четири метра. Не чувствах нищо, бях абсолютно скован. Така нямаше да стане. Върнах се долу и пак седнах в основата на тура.
Изведнъж почувствах облекчение. В този момент изпитах абсолютна увереност, че мога да прекратя изкачването по всяко време преди точката, от която няма връщане. До тогава не се налагаше да правя нищо. Почувствах се по-свободен.
След кратко изчакване отново тръгнах и бързо изкачих първите две въжета. В последните часове преди изкачването бях нервен; сега, след като вече се катерех, катераческата рутина прогони сковаността и съзнанието ми се освободи. Вече не изпитвах страх – бях твърде съсредоточен в движенията, в катеренето, и нямах време да се страхувам.
Тръгнах по третото въже и след четири метра достигнах точката, от която няма връщане. Решението обаче беше предопределено със самото тръгване по тура. Да се отделя от земята – това бе бариерата, която трябваше да преодолея.
Вече бях изпълнил първата задача; втората, на 150 метра над земята, изглеждаше много по-лесна. Знаех тура почти наизуст. Бях разучил всичко с подробности и сега изпълнявах програмата стъпка по стъпка.
След осем въжета достигнах големия перваз преди ключовия пасаж. Досега всичко вървеше гладко, бях се катерил без прекъсване в продължение на петдесет минути. Адреналинът бе изострил необичайно сетивата ми. Усетих психическа умора и си дадох сметка, че не мога да поддържам такова ниво на съсредоточеност още дълго, ако не си почина. Легнах на перваза и дълго останах така, втренчен в надвесите над мен – ключовият пасаж на тура.
След двайсет минути седнах, стегнах еспадрилите си и взех торбичката за магнезий. Като работник, който отново се захваща за работа след кратка почивка, започнах да се катеря движение след движение, без да мисля за нищо съществено, ритмично, докато наближих края на трудните пасажи.
Умът ми започна да блуждае. Отново обърнах внимание на обстановката, видях облаците и повлеклата мъгла, които преминаваха над северната стена. Колкото повече наближавах края, толкова по-свободен и спокоен се чувствах. Цялото напрежение, което ме съпътстваше преди и по време на изкачването, изчезна напълно в момента, когато стъпих на върха.
Емоционално и психически диретисимата на Чима Гранде бе кулминационната точка в катерачната ми кариера, но това не означаваше, че няма да има други. Докато се готвех за нея, бях катерил солово не само дълги алпийски маршрути, а и трудни спортни турове. По онова време соловото изкатерване на двайсет метра 5.13c (10-) беше границата на възможностите ми. Знаех обаче, че мога да вдигна летвата, ако насоча цялата си енергия в соловото катерене на най-трудните възможни спортни маршрути. Психически щяха да са по-лесни от високите алпийски стени, но физически щяха да са по-тежки.
 Хубер влиза в първия от трите ключови пасажа на “Комунист”, 5.14а (10+) при соловото си изкачване на тура през 2004 г. “Мускулите ми се свиха едновременно и тялото ми се издигна в едно движение към следващата хватка. Застинах в мъртва точка, за да се задържа на друга плоска хватка...” (Снимка Хайнц Цак) |
Сега изобщо не ме беше страх. Загрях с малко болдъри. Михаел ми направи няколко снимки. След кратка почивка започнах да се подготвям.
– Наред ли е всичко? – попитах Михаел. – Да тръгвам ли?
Той ме изгледа озадачено.
Без повече подготовка, без колебание започнах. По-късно Михаел ми каза, че още преди да ме хване на фокус съм бил минал първите три метра, преди да реши какво да снима, съм бил минал маршрута. Движение след движение, плавно във всеки един момент, “Опортюнист” мина под пръстите ми. Щом го изкачих, осъзнах, че това не е катерене на границата за мен – дори не се доближаваше до нея! Нямаше да бъда себе си, ако не търся тази граница.
На следващата година минах солово “Комунист”, 5.14а (10+), тур с несигурни ключови пасажи на повече от десет метра над земята. В продължение на месец тренирах на този маршрут, като се стараех да овладея до съвършенство всяка последователност от движения. Безброй пъти преминавах двата ключови пасажа, докато почувствах, че съм готов.
При първия опит обаче скочих от скалата само след три метра катерене. Бях твърде нервен и адреналинът ме изтощи. Не се чувствах готов. Едва когато всичко бъде наред, абсолютно всичко, едва тогава щях да съм отговорил на всички изисквания за соловото изкачване.
След пет дни отново пробвах. Отново бях неспокоен. Отново не се почувствах 100% готов. След като изкатерих онези първи три метра, осъзнах, че все още не мога да съм сигурен, че имам достатъчно сили да мина уверено пасажа. Отново скочих на земята.
След всеки неуспешен опит все по-трудно поддържах оптимизма си. След втория неуспех ми трябваше цяла седмица, докато възвърна необходимата си увереност за нов опит. Дадох си сметка и че този път ще ми бъде последен. При все това знаех, че мога да разчитам на самообладанието си: въпреки времето и силите, които бях вложил в проекта, не бях сигурен, че ще мога да продължа след два неуспешни опита.
Отново тръгнах. Първите движения бяха решаващи. Почувствах постоянен приток на адреналин, но не прекалено. Изкачих първите три метра прецизно и ефективно. Минах точката, след която няма връщане. Продължих нагоре. След двайсет движения достигнах пасажа. Задържах се на обратна хватка с лявата ръка и на полегнала с дясната. Мускулите ми се свиха едновременно и тялото ми се издигна в едно движение към следващата хватка. Застинах в мъртва точка, за да се задържа на друга плоска хватка. За миг останах неподвижно, със затворени очи. Стиснах с все сила хватките. Отново пренесох тежестта си на краката и възвърнах баланса си. Преместих се на първата добра хватка след пасажа.
Оставаха ми още десетина метра 5.12d (9). Едва след като минах последното движение на “Комунист”, се почувствах свободен и спокоен – като река, която след лудешки бързеи се укротява в широка делта.
За мен свободното солово катерене е начин да живееш с плам, да откриваш непознати страни на разнообразната си емоционалност, на психологическите и физическите си възможности, които формират човешкия характер. “Диретисима”, “Опортюнист”, “Комунист”: всяка кулминационна точка отваряше очите ми за нов хоризонт. Предполагам, че Паул Пройс и Херман Бул са изпитвали същото. Също като тях, докато съм жив, аз ще продължавам да гледам напред, към все нови хоризонти.
Алекс Хубер
Изтегли кратко филмче за изкачването соло по Комунист, 8b+ (10+) WMV format, 5.5 Mb
Хубер под “Диретисима” преди повторното изкачване. (Снимка Хайнц Цак)
_____________________
* Статията е публикувана в 14-ти брой на американското списание "Alpinist", www.alpinist.com.
Добави коментар